“Ню Йорк. Църква = черква + кръчма в подземната си част. Пушене. Обясняване на “Играта”; препирня кой е “по-велик”. Голяма, тежка тъга, чувство за задушаване. Евтино вино, на галони. Неуютност. Толкова прилича на някакъв бюфет в малка провинциална гара. Изумително мирише на България. Неумитост, шумна нечестност. Бог изцяло отсъства от това място.”

Сагата “Скандали в БПЦ“ продължава. Наскоро гледахме поредния епизод. Този път обаче сериалът навява – поне у мен – някакво чувство на блудкавост и отегчение. Започвам да се прозявам. Героите и темите прекалено издребняха, всичко това вече наистина прилича на раздут сапунен мехур. 

По повод претенциите на Светия Синод към Комисията по досиетата

Един исторически мит гласи, че за Православната българска църква има повече съвременна история, която изследователите трудно могат да понесат и да представят научно обективно. Тази мисъл се нуждае от сериозна корекция: за БПЦ, както и за всички поместни православни църкви от бивша Източна Европа, има по-скоро твърде малко памет, твърде малко спомени за драматични събития, които се предават от поколение на поколение по-скоро като митология, отколкото като модерно и автентично научно представена история – светска и църковна. Така че изобилието от събития, „документирани” през периода на комунизма, в чийто интензивен ход трудно се прави връзка между причини и следствия, по-скоро говори за драстичен недостиг на съвременна българска църковна история. Именно заради тези „бели полета” се нуждаем от нови и нови академични изследвания, за да не завещаем на идните поколения дефицит на памет за най-новата българска църковна история.

...Срещнах го преди пет години във Ватикана. В началото го взех за някакъв маниак – този нисичък, кльощав свещеник с гол череп, типичен «книжен плъх», заседнал в прашните ватикански архиви. Той беше толкова стар, че сякаш щеше да се разпадне на прах от едно докосване. В началото разсъждаваше красиво за икуменизма, за възможните братски обятия между Католическата и Православната църкви, а после заговори за ТЯХ. 

Днес мнозина спорят за това, какъв е бил действителност Кадафи – едни го смятат за благодетел на своя народ и едва ли не за мъченик, други за опасен и кръвожаден луд. Какво пък, по този въпрос – беше ли дългото управление на Полковника благодеяние за народа на Либия – може да се спори много. Но това, по което не може да има никакви спорове, е фактът, че подпалената и водена отвън гражданска война, придружавана от чуждестранни бомбардировки, се превърна в ужасяващо бедствие за либийския народ.