.jpg)
През последниге години стана модерно да се ползват евтини клишета, изпълнени със съмнително съдържание, ала изфабрикувани под моментното влияние на силни емоции. Клишета, които се дъвчат вече години и които, уви, почти никой не оспорва. Кой не е чувал гръмките фрази „Господ е българин”, „Българският Великден” или „Българската Коледа”? Само че, колцина са, които успяват да проникнат зад димната завеса на подобни словосъчетания? Повечето хора възприемат тези шаблони съвсем първосигнално и безкритично. Е, казват си някои, подобни твърдения са пресилени, но нали няма забрана за употребата им, пък и какво толкова – начин на изразяване като всеки друг. По-емоционален, със съвсем прости и ясни послания, които дори двойкаджията в училище би разбрал. Също както е с рекламите, чиито, на моменти наивно-глуповати, дори дебилни внушения са направо обидни за по-интелигентната част от обществото, ала важна е платежноспособността на клиента, пък тя не зависи от интелекта, нали? Дори понякога е обратнопропорционална на него.
Малко хора си дават сметка, че тъкмо тук е проблемът. Че безкритичната употреба на такива послания води до формиране на силно опростенческо и елементарно мислене у българина. Мислене, при което сакралните понятия се профанизират, опразват се от същинското си съдържание и след като добре се изкормят, се пълнят наново, този път с изкуствената вата на субкултурата. Субкултурата, която често е бунт, изкривяване или дори алтернатива на християнската култура.
Тези нови понятия създават една крайно нездравословна среда, в която с огромна скорост почват да се размножават опасните бактерии на така наречения „нетрадиционен подход” към християнството и неговите ценности. Подход, който се характеризира с пълна свобода в интерпретацията на християнските текстове, история и предание. Подход, сред чиито плодове в световен мащаб, например, са плитките лъжесензации на Дан Браун, трилърите на Хавиер Сиера и сродната им литература, Никосказандзакиевите сиропирани измишльотини, (а у нас – драматургичните фантазии на християнска тематика, създадени от Емилиян Станев и Стефан Цанев), та стигнем дори, ако щете, до червенобузите и шишкави дядоколедовци с техните джуджета, снежанки и еленчета. Да не говорим пък за паранормалните трактовки на християнската символика, които всякакви врачки и баячки правят, както им подшушне някой Кики. (Илюзия е, че могат да се обхванат всички импровизации на тема „християнство”!)
Този подход принизява християнството и го превръща в поле за лично и народно творчество, което неизбежно води до срив на високите му небесни цели и идеали, а това е повече отстрашно!
Всеизвестен факт е, че Христос по плът е бил иудеин. Ражда се във Витлеем, живее и проповядва в Иудея, Самария, Галилея, отвъд река Иордан и въобще из цяла Палестина чак до Средиземноморското крайбрежие. Това са общо взето местата на Неговата проповед. Дори изразът „Бог е българин!” да е езикова хипербола за изразяване на възторг от някаква особена Божия подкрепа спрямо нашата нация, той пак е пресилен и неприложим, защото се касае за куха промяна на историческата фактология, предизвикана от нещо толкова дребно като спортен ентусиазъм. В този случай става дума и за богохулство, защото Христовият произход фриволно се променя, за да се обяснят някакви земни събития, чиято значимост е маргинална. Всички помним, че тази фраза се роди при победата на България над Франция в квалификациите за световното първенство по футбол в 1994 г. Когато обаче българите загубиха битката за третото място в Америка в мача срещу Швеция, никой не каза, че Бог е станал швед. Както и че преди това е бил италианец, защото адзурите ни натупаха мач по-рано! Ала ето до какви безмислици водят подобни пионерски възторзи!
Произходът на термина пък „Българският Великден” е свързан с книгата на Тончо Жечев „Българският Великден или страстите български”, която е летопис на борбата за Църковна независимост (и не само). В нея се говори за пътя, по който българите се борят за църковна независимост, като негов връх е акцията на Великден (3 април 1860 г.) в църквата „Св. Стефан” в Цариград. На тази акция вместо поменаването на Цариградския патриарх по време на църковната служба, (както е абсолютно задължително по канон), българските свещенослужители поменават турския султан, което е недопустимо пак от църковно-канонична гледна точка! И така „се ражда” оксиморонът „Български Великден”! Вместо да празнуват Светлото Христово Възкресение българите се оплели в политически игри и интриги и отпразнували Великден без Христос, Великден на политиката, Великден на низките страсти български, принизявайки църковния празник до светски такъв. Това се случи и с прословутия Иванкостов „Български Великден”, където отново Христовата победа над смъртта беше сведена до национална идея, нямаща нищо общо с радостната вест на Възкресението. Тази профанация на празника и употребата му за политически цели говори за липса на елементарна духовна култура у нашите държавни мъже и хората от техните щабове, занимаващи се с фабрикуване на подобни мероприятия у нас. Те си служат с църковната терминология, за да придадат значимост на своите идеи, очевидно защото се съмняват в тяхната оригиналност или легитимност. Нищо чудно, че докато жонглираха с християнските понятия като с топки за пинг-понг, стигнаха до идеята да си поиграят и разцепят Българската Църква.
Така се получава и днес с „Българската Коледа” – сама по себе си хубава идея за благотворителност, но идея, където пак е налице национален комплекс и религиозен провинциализъм. Трябва ли Коледата да е българска, за да благотворим?! И защо това трябва да става само по празник? Нали към милосърдие сме призвани всички хора по всяко време, а не само в периода на стихийно проведени телевизиони кампании в края на годината. Обаче не! Коледата трябва обезателно да е българска, за да подчертаем, че никой друг не е като нас, българите; че благотворителността е едва ли не наше изобретение и никоя друга нация не се занимава с нея. Само че, с какво сме по-различни от другите, за да си присвояваме общочовешки празници? Навярно с това, че го правим кампанийно и да, от тази гледна точка такава точно „Коледа” може да е българска, но само защото ние българите едва тогава се сещаме, че има болни деца, за разлика от останалите християнски държави! Няма спор, това наистина си е наш патент и май ничий друг.
Обаче аз не зная други страни да са си присвоявали по такъв начин празници с вселенска значимост като Рождество, Възкресение или пък някой друг. Не съм чувала за руска Коледа, германски Великден, габонска Връбница, хондураски Кръстовден и прочие. Великден навсякъде е Възкресение на Христа, така както и Рождество е Рождество на Христа! Затова вместо да демонстрираме своята оригиналност пред света, нека по-добре просто не го разсмиваме с побългаряването на християнските празници, бъркайки ги с киселото ни мляко. Иначе така за пореден път ще демонстрираме наистина комплекс и провинциализъм, показвайки че националното ни самочувствие се храни единствено от плитките корени на посредствеността. А това вече е жалко! | в-к Десант
| < Предишна | Следваща > |
|---|
