Изчисляването на Рождество

Мнозина християни мислят, че Христовото Рождество се празнува на 25 декември, тъй като отците на Църквата са заели датата на езически празник. Почти никой не възразява срещу това, освен няколко групи крайни американски евангелисти, които смятат, че това превръща самото Рождество в езически празник. Може би е интересно обаче да се знае, че изборът на 25 декември е резултат от опитите на ранните християни да определят деня на рождението на Иисус въз основа на календарни изчисления, които нямат нищо общо с езически празници.

Всъщност езическият празник “Раждане на непобедимото слънце”, установен от римския император Аврелиан на 25 декември 274 г., почти сигурно е бил опит за създаване на езическа алтернатива на една дата, която вече е имала значение за римските християни. Така “езическите корени на Рождество” са един мит без историческо съдържание.

Една грешка

Схващането, че датата е заета от езичниците, дължим на двама учени от края на седемнайсети и началото на осемнайсети век. Паул Ернст Яблонски, немски протестант, искал да докаже, че празнуването на Христовото Рождество на 25 декември е една от многото “паганизации” на християнството, възприети от Църквата през четвърти век и представляващи едно от множеството “израждания”, превърнали чистото апостолско християнство в католицизъм. Дом Жан Ардуен, бенедиктински монах, се опитал да докаже, че Католическата църква е заимствала езически празници за християнски цели без да паганизира Евангелието.

В юлиянския календар, създаден през 45 г. пр. Хр., зимното слънцестоене се падало на 25 декември и затова на Яблонски и Ардуен им се струвало очевидно, че денят трябва да е имал езическа значимост преди да придобие християнска. В действителност обаче датата не е имала никакво религиозно значение в римския езически празничен календар преди времето на Аврелиан, нито пък култът към слънцето е играл важна роля в Рим преди него.

Имало е два храма на слънцето в Рим, единият от които (поддържан от рода, в който е роден или осиновен Аврелиан) е отбелязвал своя празник на 9 август, а другият отбелязвал своя празник на 28 август. Но и двата култа били изоставени през втори век, когато източни култове към слънцето, като митраизмът, започнали да печелят последователи в Рим. Във всеки случай никой от тези култове, стари или нови, не е имал празници, свързани със слънцестоене или равноденствие.

Според действителните исторически събития Аврелиан, който управлявал от 270 г. до убийството му през 275 г., се отнасял враждебно към християнството и изглежда е насърчил създаването на празника “Раждане на непобедимото слънце” като средство за обединяване на различните езически култове на Римската империя около честването на ежегодното “прераждане” на слънцето. Той управлявал империя, която била на път да се разпадне, изправена пред вътрешни вълнения, бунтове в провинциите, икономически упадък и многобройни нападения от германски племена от север и от Персийската империя от изток.

Чрез създаването на новия празник той предвиждал началото на нарастването на дневната светлина и спирането на нарастването на нощния мрак на 25 декември да бъде символ на надеждата за “прераждане”, или вечно обновяване, на Римската империя, произтичащо от поддържането на култ към боговете, чието покровителство (както считали римляните) довело Рим до величие и световно господство. Ако това погълнело християнския празник, толкова по-добре.

Страничен резултат

Вярно е, че първото свидетелство за празнуване от християните на 25 декември като ден на Рождеството на Господа идва от Рим няколко десетилетия след Аврелиан, през 336 г. сл. Хр., но съществуват свидетелства както от гръцкия Изток, така и от латинския Запад, че християните са се опитвали да изчислят датата на Христовото рождение много преди да започнат да го отбелязват богослужебно, още през втори и трети век. Данните показват всъщност, че определянето на датата 25 декември е страничен резултат от опитите да се установи кога да се празнува Неговата смърт и възкресение.

Как се е случило това? На пръв поглед има противоречие между деня на смъртта на Господа, както е дадена в синоптическите Евангелия и в Евангелието от Иоан. Синоптическите Евангелия изглежда го поставят на деня Пасха (след като Господ ял от пасхалната трапеза предната вечер), а ев. Иоан – в навечерието на Пасха, тъкмо когато пасхалните агнета били заколвани в Иерусалимския храм за празника, който щял да започне след залез-слънце същия ден.

Разрешаването на този проблем изисква отговор на въпроса, дали Господнята Тайна вечеря е била пасхална трапеза или трапеза, предхождаща пасхалната с един ден, в което сега не можем да се впуснем. Достатъчно е да кажем, че ранната Църква следва ев. Иоан, а не синоптическите Евангелия и следователно вярва, че Христовата смърт е била на 14 нисан според еврейския лунен календар. (Съвременните учени впрочем са съгласни, че смъртта на Христос е можела да бъде само през 30 г. или 33 г. сл. Хр., тъй като тези две години са единствените по онова време, когато навечерието на Пасха би могло да се падне в петък, като възможностите са или 7 април 30 г., или 3 април 33 г.)

Тъй като обаче ранната Църква бива насилствено отделена от юдаизма, тя навлиза в един свят с различни календари и трябва да изнамери свое собствено време за отбелязване на Христовите кръстни страдания, не на последно място и за да бъде независима от изчисленията на равините за датата на Пасха. Освен това, понеже еврейският календар е бил лунен календар, състоящ се от дванайсет месеца по трийсет дни всеки, на всеки няколко години е трябвало да бъде добавян тринасети месец чрез постановление на синедриона, за да се синхронизира календара с равноденствията и слънцестоенето, както и за да се избегне “отклоняването” на сезоните в неподходящи месеци.

Освен трудностите, които християните биха имали при следването на датировката на Пасха – и може би дори при точното си информиране за нея – във всяка една година, следването на свой собствен лунен календар би ги изправило както срещу евреите, така и срещу езичниците, и много вероятно би ги въвлякло в безкрайни спорове помежду си. (През втори век има ожесточени спорове по това, дали Пасха трябва винаги да се пада в неделя или във всеки един ден от седмицата, който е два дена след 14 артемисион/нисан, но, ако бяха следвали лунен календар, такива проблеми щяха да бъдат много по-сериозни.)

Тези трудности били разрешени по различен начин сред християните в източната и в западната част на империята. Гръцките християни искали да намерят дата, отговаряща на 14 нисан в своя собствен слънчев календар, и тъй като нисан бил месецът, в който настъпвало пролетното равноденствие, те избрали 14-тия ден на артемисион, месецът, в който се падало винаги пролетното равноденствие в техния календар. Около 300 г. сл. Хр. гръцкият календар бил заменен от римския календар и понеже дните, в които започвали и свършвали месеците в двете системи, не съвпадали, 14 артемисион станал 6 април.

За разлика от християните на Изток християните от втори век в Рим и Северна Африка желаели да установят историческата дата на смъртта на Господа. По времето на Тертулиан те били достигнали до заключението, че Той умира в петък, 25 март 29 г. (Като страничен коментар ще отбележа, че това е невъзможно: 25 март 29 г. не е петък, а навечерието на Пасха през 29 г. сл. Хр. не се пада в петък и не е на 25 март или през март изобщо.)

Пълната възраст

И така на Изток имаме 6 април, на Запад – 25 март. Тук е моментът, в който трябва да въведем едно вярване, което изглежда е било широко разпространено в юдаизма по времето на Христос, но тъй като Библията никъде не учи за него, то напълно е убягнало от вниманието на християните. Идеята е за “пълната възраст” на великите еврейски пророци: идеята, че пророците на Израил са умирали на същия ден, в който е било тяхното рождение или зачатие.

Тази представа е ключов фактор за разбирането на това как някои ранни християни достигнали до убеждението, че 25 декември е датата на Христовото рождение. Ранните християни приложили тази идея към Иисус, така че 25 март и 6 април били не само предполагаемите дати на смъртта на Христос, но също и на Неговото зачатие и рождение. Има някои бегли свидетелства, че поне някои християни от първи и втори век са считали 25 март или 6 април за датата на Христовото рождение, но доста бързо започнало да преобладава разбирането за 25 март като датата на Неговото зачатие.

Тази дата до ден днешен се празнува сред почти всички християни като празника Благовещение, когато Архангел Гавриил донася благата вест за Спасител на Дева Мария, при чието съгласие вечното Слово Божие (“Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден от Отца преди всички векове”) веднага Се въплъщава в нейната утроба. Колко продължава бременността? Девет месеца. Прибавете девет месеца към 25 март и получавате 25 декември; прибавете ги към 6 април и получавате 6 януари. 25 декември е Рождество, а 6 януари е Богоявление.

Рождество (25 декември) е празник, който произхожда от християнския Запад. В Константинопол той изглежда е въведен през 379 или 380 г. От едно слово на св. Йоан Златоуст, по онова време прочут аскет и проповедник в родната си Антиохия, може да се приеме, че празникът за пръв път е отбелязан там на 25 декември 386 г. От тези два центъра той се разпространява из целия християнски Изток, като в Александрия е възприет през 432 г., а в Йерусалим един век или повече по-късно. Арменците са единствените сред древните християнски църкви, които никога не го възприемат и до ден днешен празнуват Христовото рождение, поклонението на Влъхвите и Христовото кръщение на 6 януари.

Западните църкви на свой ред постепенно възприели празнуването на Богоявление на 6 януари от Изтока, като Рим направил това някъде между 366 и 394 г. Но на Запад празникът общо взето бил представен като възпоменание на поклонението на Влъхвите пред младенеца Христос и като такъв това бил един важен празник, но не от най-важните – в пълна противоположност с неговото положение на Изток, където той остава вторият най-важен празник в църковната година след Пасха (Великден).

На Изток Богоявление далеч надхвърля по значимост Рождество. Причината за това е, че празникът отбелязва Кръщението на Христос в Йордан и събитието, при което гласът на Отец и слизането на Духа проявяват за пръв път пред смъртни човеци божеството на въплътения Христос и Троицата на Лицата в единия Бог.

Един християнски празник

Така 25 декември като ден на Христовото рождение се оказва, че не дължи каквото и да било на езически влияния върху практиката на Църквата по време на и след епохата на Константин Велики. Крайно невероятно е това да е било действителната дата на Христовото рождение, но тя възниква изцяло от опитите на ранните западни християни да определят историческата дата на Христовата смърт.

А езическият празник, който император Аврелиан установява на тази дата през 274 г., е не само една кампания за използване на зимното слънцестоене, за да се направи политическо изявление, но също почти сигурно и опит да се придаде езическо значение на една дата, която вече е била важна за римските християни. Християните на свой ред са могли с по-късна дата да усвоят езическото “Раждане на непобедимото слънце”, като го отнесат по повод рождението на Христос към изгряването на “Слънцето на спасението” или “Слънцето на правдата”.

Уилям Дж. Тай е доцент по история в Колеж “Мюлънбърг” в Алинтаун, Пенсилвания, САЩ. Той е член на енорията на украинския католически храм “Св. Йосафат” във Витлеем, Пенсилвания и сътрудник на християнското списание Touchstone. | touchstonemag.com