Подивяване

Днес мнозина спорят за това, какъв е бил действителност Кадафи – едни го смятат за благодетел на своя народ и едва ли не за мъченик, други за опасен и кръвожаден луд. Какво пък, по този въпрос – беше ли дългото управление на Полковника благодеяние за народа на Либия – може да се спори много. Но това, по което не може да има никакви спорове, е фактът, че подпалената и водена отвън гражданска война, придружавана от чуждестранни бомбардировки, се превърна в ужасяващо бедствие за либийския народ. 

Снимките на разрушения и опустошен Сирт, изплували в някои западни издания, ни подсетиха за факта, че изтребването на тираните обикновено е свързано и с изтребване на стотици хиляди техни поданици – и с тежки страдания за още по-голям брой от тях. Западните правителства и медии, изпълнени уж с голямо състрадание към жертвите на злодеянията на Полковника (много от които така и не не се потвърдиха), най-спокойно игнорираха трагедията на жителите на същия този Сирт – изтребени или в най-добрия случай прокудени от своите пепелища. 

Както беше очевидно преди и е повече от очевидно сега, демонстративното човеколюбие на западните правителства не се простира върху хората, оказали се откъм „неправилната страна на историята“, а откъм тази „неправилна страна“ човек се оказва общо взето случайно – просто защото се е родил и израснал не там, където трябва. Както беше очевидно и преди, всички разсъждения за демократичните ценности, правата на човека и т.н. са в устата на правителствата не повече от претекст за най-прост и банален грабеж. Завоевателите вече си поделят либийския петрол, а руснаците, като неучаствали в набега, останаха без нищо. Какво пък, и слава Богу!

Вярата в прогреса, в това, че човечеството става все по-морално, получи, уви, още един пирон в капака на своя ковчег. В този свят не се е променило абсолютно нищо. Още от времето на асирийците и вавилонците безопасността на страната ви не се гарантира нито от морала на съседните държави, нито от порасналото уж уважение към човешката личност, а единствено от способността ви да окажете въоръжен отпор. Нямате ли въоръжени сили, способни да превърнат нападението срещу вас в катастрофично опасна работа, вие ще бъдете задължително нападнати и градовете ви ще бъдат превърнати в пълни с трупове руини. Просто защото притежавате ресурси, на които по-могъществените държави биха искали да турят ръка.

Сирт след бомбардировките на НАТО

Доколко лош човек беше Кадафи (а да го имаме за светец би било твърде наивно) – това просто няма отношение към въпроса. Саудитският режим например поддържа много по-средновековни нрави, което изобщо не пречи на Запада да има най-топли отношения с него. Истинското престъпление, което се наказва, е фактът, че имате ресурси, но не и достатъчно възможности да ги защитите. Всичко останало са претексти, за каквито може да се използва всичко, което ви дойде наум, или пък при желание дори да се измислят от нищото.

Мечтите за това, че уж сме почти на прага на онзи “прекрасен нов свят“, в който народите ще забравят за конфликтите си и ще се обединят в едно семейство, че “цивилизованият свят“ дотолкова е напреднал по пътя на моралния прогрес, че войните вече са останали в миналото, са, уви, само мечти. Реалността – това са развалините на Сирт.

Засега наоколо се забелязват неща, приличащи по-скоро на пълно морално подивяване. Хилари Клинтън, подскачаща от радост като ученичка от новината за смъртта на Кадафи, е знак за дълбоко децивилизоване. Цивилизованите хора, чувайки за смъртта на врага, не подскачат; дори ако покойният е бил голям злодей, за смъртта му се съобщава със спокойна сдържаност. Радостните подскоци над човешки трупове са нещо, от което винаги е било прието да се въздържаме. Било е, да – до неотдавна. Показателни са и думите на Хилари: “Ние дойдохме! Той умря!“ Не “въстаналият либийски народ“, а именно “ние“. Умря обаче не само Каддафи – в края на краищата Полковникът знаеше какво рискува, – а и огромно количество други хора, които просто имаха лошия късмет да живеят наблизо.

На фона на всичко това трудно можем да осъждаме простодушните наивници, които се редяха на опашка, за да се снимат заедно с окървавения труп на Кадафи. Снимките с широки усмивки край кървави трупове са жанр, получил особено разпространение след американското нахлуване в Ирак. Наистина, преди това се правеше по-скоро приватно, за семейните албуми, а когато такива снимки попадаха в медиите, “момчетата“ си имаха неприятности – но сега, както изглежда, това ограничение е паднало и широките усмивки на фона на труп се превръщат в нещо като визитка за световното напредване на демокрацията.

От стария добър колониализъм всичко това се различава само по това, че колонизаторите обикновено се чувстваха задължени да осигуряват ред и мир върху земите, заграбени от тях. В наше време, след като свалят нечие правителство (било добро, било лошо, но все пак осигурявало криво-ляво на гражданите си възможността до крачат спокойно по улиците) западните сили просто предоставят страната на собствения й хаос – който вече дълги години продължава в Ирак, а сега вече настъпи и в Либия. | www.radonezh.ru

Превод: Андрей Романов