Източник: сп. Мирна - "Мислите"

„Ето, Той ще мине пред мен, и аз не ще Го видя; ще отмине, и не ще Го забележа.” (Йов 9:11)

Може би това заглавие ще прозвучи неуместно в сборник, посветен на двете хилядолетия от Рождество Христово, но въпреки всичко, ще ми се да поговоря за някои неща, вписващи се в един, бих казал, абсолютен мащаб в темата. От една страна, във формулировката „две хиляди години от…” може да се открие своеобразно утвърждаване на старата евионитска ерес, което задължава авторите й да направят някои уточнения. От друга, живата Христова Църква няма необходимост от такъв тип честване и следователно тук става дума за едно най-вече светско разбиране на този празник. Точно това наше светско отношение към религиозната действителност ме провокира да озаглавя статията „Тоталностите на демоничното”. Признавам, че е малко претенциозно. За мен обаче зад всичко това стои неумението ни да схванем същността на църковното общежитие и началата на това неумение са в самата тъкан на модерния свят. Разбира се, тук няма място за пространно излагане на проблема и затова ще се спра накратко на една от неговите страни: така нареченото „разомагьосване на света”.

Източник: сп. Мирна - "Мислите"

Страхът от небитието и неразбирането, неприемането на съществуването му е един от основните проблеми, тревожили човека в продължение на хилядолетия. Той би могъл да съперничи може би единствено с проблема за злото в сътворения от благия Бог свят. Човекът, бидейки образ и подобие на своя Създател, не може да приеме и не-битието. Не го приема тъкмо защото е образ и подобие на Бога, Който е самият живот и Който не е достъпен за ограниченото ни познание, но със сигурност знаем, че е противоположност както на смъртта, тъй и на злото. Ето, ние днес наричаме не-битието „смърт”, ала в чисто терминологичен аспект това понятие е толкова многозначно, че едва ли може да бъде лесно конкретизирано без допълнителни обяснения. Биологическата смърт е видна, тя постига всекиго, всички знаят за нея – макар и нашата съвременна цивилизация, вярваща в науката, упорито да не я забелязва – известни са механизмите й (или поне така си мислим), но тя не е не-битие в нашето съзнание. Заклетият атеист може да декларира тази си вяра, но и той не преминава отвъд декларацията.

Източник: сп. Мирна - "Мислите"

Едва ли и в най-забутания ъгъл на тази земя днес може да бъде намерен някой, който не е наясно, че сме изправени пред края на нашето хилядолетие. Човек трябва да е отчайващо глух, за да не чуе невероятния шум, който се вдига по този повод и – без никакво съмнение – ще се усилва с настъпването на самата годишнина.

Не би трябвало аз да пиша тази статия. Казвам, че не би трябвало поради простата причина, че тук става дума за книга, за която нямам необходимата научна подготовка да я обсъждам на изискваното от нея равнище. Говоря за новата (вече не съвсем) книга на Георги Каприев "Византийската философия".

Състоянието на нашата църква

Пастирът ми показа много дървета без листа, които изглеждаха изсъхнали.
– Виждаш ли тези дървета?
– Виждам – казах аз – те си приличат по това, че са сухи.
– Тези дървета изобразяват хората на този свят.
– Защо, господине, – попитах аз – всички са като че ли изсъхнали и си приличат едно с друго?
– Затова – отвърна той – защото в този век не могат да се различат праведните от нечестивите: всички си приличат. Защото този век е зима за праведните, които, живеейки с грешните, външно не се различават от тях. Както през зимата всички дървета с окапали листа си приличат и не си личи кои наистина са изсъхнали и кои са живи, така и в този век не може да се различат праведниците и грешниците, а всички си приличат…

Излизането на БПЦ от ССЦ

„Икуменизъм" произлиза от oikoumene, „вселена", и в най-общ план представлява движение за постигане на видимо единство между църквите в рамките на християнството. Според православните съществува само една Христова Църква, Una Sancta, запазена в пълнота именно като Православната Църква. От православна гледна точка, дори именуването на останалите християнски формации „църкви" е вид отстъпление от Православието и те се наричат така единствено от съображения за дипломатичност.

В рамките на Православието все още няма единно становище за природата на православното участие в икуменическото движение, чиято главна структура е ССЦ. По всичко изглежда, че споровете в тази посока ще продължат дълго.

През последните години срещнахме много хора със свои анализи и наблюдения върху състоянието на Православната ни Църква. Често се говори за кризата в Църквата, за репресиите спрямо Църквата, за разкола, за възраждането на Църквата, за пороците на клира и църковната организация, за имотите на Църквата... Говори се и в по-глобален план - за историческата мисия на Българската Православна Църква, за Православието и културата, за Православието и католицизма, за Изтока и Запада и т. н. И колкото повече се говори, толкова по-малко сякаш се казва. Oткриваме, че съвсем не напредва разбирането ни за Църквата; така и не се уплътнява нейният образ в общественото съзнание. Питаме се защо е така - защо общество и Църква не се приближават в някакъв видим, осезаем порядък? Отговорите са важни за собствения ни духовен избор.