Източник: в-к Култура
На 18 април 1506 година е положен основният камък на новата базилика „Свети Петър“ в Рим, предвидена да замени старата църква на същото място, издигната от император Константин около 320 година. От 12 октомври 2006 до 8 март 2007 във Ватикана е отворена за посещение изложба, именувана Petros eni / Pietro è qui (Петър е тук), призвана да ознаменува това събитие.
На сравнително малко пространство е експониран фонд, който може да пренапрегне всяко естетически и исторически култивирано око.
Скромният набор от живописни платна съдържа: ‛Разпъването на св. Петър“ от Караваджо, ‛Каещият се св. Петър“ и ‛Окованият св. Петър“ на Рембранд, ‛Каещият се св. Петър“ на Ел Греко и портретите на Юлий II и Павел III от Тициан, както и на Лъв Х от Рафаел. Няма съмнение, че и това би наситило окото на гладния за виртуозна живопис. То обаче е само нещо като въведение.
Единият от двата най-тежки акцента е някак естествено проектирането и изграждането на базиликата. Убедително са представени гениите на Ренесанса и Барока, ангажирани с архитектурната програма. Най-напред тук става дума за Микеланджело и – освен за проектите на прочутия купол – за впечатляващ набор от документи и произведения, непоказвани или слабо известни досега. Редом с тях са ескизи, проекти, ръкописи, графики, излезли изпод ръката на Рафаел, Бернини, Антонио да Сангало, Боромини, Браманте...
Вторият акцент се формира от четири секции, свързани съответно със старата базилика, с античния некропол, над който са издигнати те, с житието на апостолите Петър и Павел, с първенството на Петър и неговото почитане. Най-начело е надгробният надпис „Петър е тук“, открит при археологическите изследвания на некропола през 1939 г. и експониран за пръв път тъкмо сега.
Следва серия от изящни антични пластики и мозайки, урни и саркофази, ръкописи и изображения. Най-накрая могат да бъдат видени власеницата на Франциск от Асизи и сандалите на Тереза от Калкута, носени от тези светци на католическата църква при техните поклоннически пътувания до Рим.
Посланието на изложбата е съвършено ясно. Със замах, но без парвенюшко преизобилие, а с много вкус е демонстриран изключително солидният исторически и културен фундамент, на който „стъпват“ базиликите – старата и новата. Показва се още, че около тях през вековете са били мобилизирани усилията на наистина гениални творци, на велики майстори на визуалните изкуства и архитектурата. Изложбата несъмнено постига целта си.
Заедно с това обаче тя, тъкмо чрез експонираните прекрасни образци, доказва с болезнена очевидност един сериозен дефицит. Липсват дори следи от присъствието на големите творци от последните три века. Особено драматично е случилото се през ХХ век.
Очевидно бъркайки консерватизма с недалновидността, главите на Римо-католическата църква не привличат всъщност никого от великите художници и архитекти на това столетие, не се обръщат дори към най-дълбоко религиозните сред тях. Насочим ли погледа си към православните църкви, нещата съхраняват драматичния си характер.
Тази липса не е само свидетелство за недостатъчно висок естетически усет. Тя свидетелства още за едно нездравословно дистанциране от най-високите етажи на модерната култура, което в последна сметка е и неглижиране на социални измерения с неслучаен характер. Както и самата изложба показва, този мотив никак не се извежда от живота на църквата през предходните векове. Той не й е завещан от традицията, с която иначе църквата се гордее и на която неизменно се позовава.
Остава единствено надеждата, че в резонанс с хода на промените от последните години – както в самото съвременно общество, така и в начина на присъствие на църквите в света, при следваща подобна изложба предните два абзаца биха прозвучали несправедливо.
Скромният набор от живописни платна съдържа: ‛Разпъването на св. Петър“ от Караваджо, ‛Каещият се св. Петър“ и ‛Окованият св. Петър“ на Рембранд, ‛Каещият се св. Петър“ на Ел Греко и портретите на Юлий II и Павел III от Тициан, както и на Лъв Х от Рафаел. Няма съмнение, че и това би наситило окото на гладния за виртуозна живопис. То обаче е само нещо като въведение.
Единият от двата най-тежки акцента е някак естествено проектирането и изграждането на базиликата. Убедително са представени гениите на Ренесанса и Барока, ангажирани с архитектурната програма. Най-напред тук става дума за Микеланджело и – освен за проектите на прочутия купол – за впечатляващ набор от документи и произведения, непоказвани или слабо известни досега. Редом с тях са ескизи, проекти, ръкописи, графики, излезли изпод ръката на Рафаел, Бернини, Антонио да Сангало, Боромини, Браманте...
Вторият акцент се формира от четири секции, свързани съответно със старата базилика, с античния некропол, над който са издигнати те, с житието на апостолите Петър и Павел, с първенството на Петър и неговото почитане. Най-начело е надгробният надпис „Петър е тук“, открит при археологическите изследвания на некропола през 1939 г. и експониран за пръв път тъкмо сега.
Следва серия от изящни антични пластики и мозайки, урни и саркофази, ръкописи и изображения. Най-накрая могат да бъдат видени власеницата на Франциск от Асизи и сандалите на Тереза от Калкута, носени от тези светци на католическата църква при техните поклоннически пътувания до Рим.
Посланието на изложбата е съвършено ясно. Със замах, но без парвенюшко преизобилие, а с много вкус е демонстриран изключително солидният исторически и културен фундамент, на който „стъпват“ базиликите – старата и новата. Показва се още, че около тях през вековете са били мобилизирани усилията на наистина гениални творци, на велики майстори на визуалните изкуства и архитектурата. Изложбата несъмнено постига целта си.
Заедно с това обаче тя, тъкмо чрез експонираните прекрасни образци, доказва с болезнена очевидност един сериозен дефицит. Липсват дори следи от присъствието на големите творци от последните три века. Особено драматично е случилото се през ХХ век.
Очевидно бъркайки консерватизма с недалновидността, главите на Римо-католическата църква не привличат всъщност никого от великите художници и архитекти на това столетие, не се обръщат дори към най-дълбоко религиозните сред тях. Насочим ли погледа си към православните църкви, нещата съхраняват драматичния си характер.
Тази липса не е само свидетелство за недостатъчно висок естетически усет. Тя свидетелства още за едно нездравословно дистанциране от най-високите етажи на модерната култура, което в последна сметка е и неглижиране на социални измерения с неслучаен характер. Както и самата изложба показва, този мотив никак не се извежда от живота на църквата през предходните векове. Той не й е завещан от традицията, с която иначе църквата се гордее и на която неизменно се позовава.
Остава единствено надеждата, че в резонанс с хода на промените от последните години – както в самото съвременно общество, така и в начина на присъствие на църквите в света, при следваща подобна изложба предните два абзаца биха прозвучали несправедливо.
| < Предишна | Следваща > |
|---|
