Гетсиманската молитва



Гетсиманската молитва на Христос по своето вътрешно достойнство и изкупителна сила е несъмнено най-висшата от всички молитви. Заедно с това тя е безценно откровение и за Бога, и за Човека. Принесена на Бог Отец в Духа на божествената любов, тази молитва е Светлина, която никога не намалява и вечно действа в живота на света. Като исторически факт тя трае кратко, но като духовен акт на Божията любов тази молитва е започнала още отпреди сътворяването на света (вж. 1 Петр. 1:20), като не престава и до днес. Нейното присъствие се усеща в часовете на молитва за целия свят и особено по време на Литургията. Нейната святост и величие привличат сърцата на онези, които пазят в себе си непомрачен образа на Живия Бог.

В тази молитва Господ е включил всичко, станало от момента на появата на Първия Адам, до последния човек, който ще се роди от жена. Така сме научени да мислим в нашата Църква (вж. Иоан 1:29; 1 Иоан 2:2). Хората, непознали битийно тази любов, не са способни да проумеят несъкрушимата енергия, която освещава през вековете всеки човек, жаден да приеме този дар. „Небе и земя ще премине”, но делото, извършено от Христос (вж. Иоан 17:4), „не ще премине” (вж. Мат. 24:35). Тази молитва се превръща в същностно съдържание на нестихващото славословие на небесата. Тя винаги ще предизвиква възторг в духа ни; ще поражда в нас желание да отвърнем със също толкова пълна любов „докрай” – и в този век, и в бъдещия.

Цялата вселена в своето падение се съди с Бога и Го обвинява за страданията си. Съди се яростно в своята извратеност, следствие на отпадането от Неговата любов. Зная това и по себе си. Но Иисус, безначалният Бог, в Гетсимания и на Голгота е „оправдал” Бога Творец. Там също Той, „Човекът Христос Иисус” (1 Тим. 2:5), „оправдава” пред съда на Бог Отец и Човека-човечество.

От позицията на човека: ако Бог е такъв, какъвто ни Го е явил Христос, то на Него подобава всяка слава, чест и поклонение във всички векове. От позицията на Бог Отец: ако Човек е такъв, какъвто е бил Христос, то Отец го приема като равен, дава Му да седне отдясно на Себе Си на Своя престол небесата, „по-горе от всяко началство и власт, сила и господство и от всяко име, с което именуват не само в тоя век, но и в бъдещия” (Еф. 1:21).

Христовата любов, победила във вечността, в земен план е подложена на най-тежки изпитания. Никой никога не е страдал така, както е страдал Христос. Дълбочината на страданието е в пряка зависимост от степента на възприемчивост на всеки човек. Между хората можем да видим същата разлика, каквато има между носорога и червея. Ударете силно с юмрук носорога и той няма да почувства удара, но ако само докоснете червея той веднага болезнено ще се сгърчи с цялото си тяло. Изтънченият слух на музиканта може да се подразни до болка от неуловим за другите дисонанс. Окото на живописеца долавя разлика в нюансите там, където другите, въпреки всички обяснения, няма да забележат нищо. Духовно чувствителният човек, щом влезе в съприкосновение с някого, съзира нравственото му състояние, докато мнозина не усещат нищо. И ако е така с хората, кой тогава би могъл да разбере Христос, Твореца на мирозданието? „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро” (Бит. 1:31). Създателят на божествената хармония на света не е можел да не скърби, сблъсквайки се навсякъде с непоносимото изкривяване на първозданната красота, поради гнусните престъпни деяния на хората. Всички знаем, че колкото по-силно обичаме, толкова по-болезнено преживяваме и най-малкото стълкновение с любимия човек. А какво ли е изпитвал Той, предвечната Любов, когато с такава ненавист са отхвърлили Неговото свидетелство за Отца? Той, Слънцето на Правдата, както Го нарича Църквата, предава Себе Си на лукавия съд на вече осъдилите Го на смърт. Той, Ипостасната Истина, е бил подложен на клевети, безсрамно поруган, жестоко бит и нагло заплют. Той, безгрешният (вж. Иоан 8:46), взема върху Си греховете на света, сякаш Сам Той е виновен за цялата трагедия на човека. Възлюбилият ни „докрай” (вж. Иоан 13:1) търпи преследванията на неутолимата злоба на онези, които Го предали на смърт, мислeйки, че така служат на Бога (вж. Иоан 16:2).

Ако искаме поне малко да се приближим с ума си до това, което е ставало в онези най-трагични за цялата световна история дни, да съзрем битийно, макар и „смътно, като през огледало” (1 Кор. 13:12), пътя, извървян от Христос, на всички нас е необходимо да преминем през много изпитания. Когато ни сполетяват всевъзможни удари и ужаси, трябва да съсредоточим ума си в съзерцание на мъките на всички страдащи на земята; да ги включим чрез своята болка в молитвата на сърцето си. Така сърцето се разширява и обгръща всички братя и сестри, съкрушени от беди така, както майката в порив на изпълнена с мъка любов прегръща болното си дете. Нека молитвата ни се превърне във вик на цялата земя към нашия Бог и Отец. Чрез такава молитва по действието на Светия Дух ние ще станем участници в изкупителните страдания на божествената Любов на Господа. Никой от нас не може да достигне нейната безкрайност. За нас обаче е велико и това, че макар и донякъде, но все пак с безспорна убедителност ни се открива Неговият Живот. Уподобявайки се (духовно) в смъртта Му (вж. Фил. 3:10), ние ще се удостоим да познаем битийно Христос (Иоан. 17:3) и „силата на възкресението Му” (Фил. 3:10). „Защото, ако сме сраснати с подобието на смъртта Му (духовно), то ще бъдем съучастници и на възкресението” (Рим. 6:5). Чрез сътресенията, които ни постигат, умъртвената от греха наша природа се възражда за молитва, която поне донякъде е отражение на гетсиманската молитва. Когато достигнем зряла възраст, често ни се дава да преживеем някакво частично умиране; според степента на този опит ние ставаме все по-способни да съзерцаваме Христос, Който отива в Гетсиманската градина, а след това и на Голгота. Неговата физическа болка, докато е бичуван или виси разпнат на кръста, не е най-същественото, но тя свидетелства, че страданието Му е пълно и цялостно. Дори и ние знаем, че раните на душата са по-страшни рани от тези на тялото. И ако това е така с душата в земен план, то какво да кажем за душата като дух, който усеща вечността? Колкото по-голяма е любовта, толкова по-дълбоки са страданията на душата. Колкото по-дълбока е любовта, толкова по-неизмерима е нейната болка (вж. у преп. Силуан). А кой човек би дръзнал да каже, че неговата любов надвишава Христовата? Тук имаме предвид онази сфера на Битието, която се достига само със силата на духовната любов, дар на човека свише. Да се опишат страданията на Иисус от Назарет е невъзможно. Целият Му живот с нас е бил единствено непрестанно мъчение. Голгота е само последният акт, кулминационният момент, в който всичко се съединява: физическата болка; душевните скърби от това, че хората са отхвърлили благата вест за любовта на Отца; позорната смърт като на престъпник; злорадия отмъстителен присмех, заради понесените от Него изобличения в неправда… Всички са осъдили Христос: римската държава с нейното класическо право; старозаветната Църква, основана върху синайското Откровение; облагодетелстваният от Него народ, който също викал: „Разпни Го”. И към всичко това се прибавят: бягството на учениците; предателството на Юда, отричането на Петър; богооставеността: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил!”; слизането в ада при населяващите това мрачно място. Адът на Христос, разбира се, не би могъл да бъде ад на враждата, а е бил най-болезненият от всичко ад на любовта, както и на много друго, непостижимо за нашия ум, който не познава истинската любов нито към Бога, нито към ближния.

Господ се е молил до кървава пот не заради някакъв Свой грях, а заради нашата погибел. Това се вижда от думите Му към жените, които ридаели за Него: „Не плачете за Мене, а плачете за себе си и за чедата си” (Лук. 23:28). Но и Той Самият трябвало да извърши в Своята човешка природа подвига на пълното понизяване, така както на небесата вече бил понизил Себе Си в Своята Божественост спрямо Отца. За тази „чаша” Той се е молил като човек. Чрез Христос на нас ни е дадено откровение за характера на Бога-Любов. Божията любов е съвършена, защото тя се себеотдава смирено и без остатък. Отец изцяло излива Себе Си в раждането на Сина. Но и Синът отдава всичко на Отца. Тъкмо такъв акт на пълно понизяване извършва Господ чрез Своето въплъщение, в Гетсимания и на Голгота. И тъкмо такава любов Христос е заповядал и на нас: „ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик” (Лук. 14:26), той „не е достоен за Мене” (Мат. 10:38). Така само онзи, който в пределната си любов, подобно на мъчениците, предава душата си на смърт в този свят заради Христос, влиза „в самото небе, за да се яви” пред Божието Лице и да приеме „безкраен живот” (Евр. 9:24; 7:16).

 

Превод Мила Игнатова
Откъс от книгата „Ще виждим Бога както си е”, София, Омофор, 2005


Please follow and like us:

Коментари

коментара

БЛИЗКИ ТЕМИ:

Споделете в социалните мрежи