Парадоксът на радостотворната скръб

Верни и за всяко приемане достойни са думите, че Христос Иисус дойде в света да спаси грешниците, от които пръв съм аз. Но затова бидох помилуван, за да покаже Иисус Христос в мене първи всичкото Си дълготърпение за пример на ония, които повярват в Него за живот вечен. (1 Тим. 1:15,16)

Дойде да спаси грешниците, от които пръв съм аз. Този израз на свети апостол Павел се нуждае от малко повече внимание. Пръв от грешницитe. Не пръв от римляните, не пръв от фарисеите, не пръв от тези, които разпнаха Христос, не пръв от езичниците, а пръв от грешниците. Всъщност ако тези думи на апостола се разберат правилно, те са извор на живот, защото, както четем в последованието на предпричастните молитви: Господи, изповядвам, че Ти си наистина Христос, Синът на живия Бог, дошъл в света да спасиш грешниците, от които пръв съм аз. Но разбира се, не го осъзнаваме, нали?! Никой не го осъзнава, а по-скоро смята себе си за последен от грешниците. Това винаги означава отсъствие на дълбока лична връзка с Бога, т.е. съществува лична връзка, но до определена граница…

Казваш, че си пръв от грешниците по две причини. Първата е защото си в депресия, когато в отчаянието си казваш: „Нищо не съм направил! Животът ми е едно нищо!". Може и все още да не си потънал в нея, а само да си кандидат за депресията, когато имаш тежки вини и погрешна религиозност. Втората причина обаче да казваш, че си пръв от грешниците, е защото имаш благодатта на Светия Дух. Оттук по парадоксален начин заявяването на греха е съпроводено с голяма надежда, с парадоксална утеха, с чувство за благодат, равновесие и усещане за непоклатима стабилност. Повечето от тези, които хленчат „Грешен съм!", се намират в състояние между депресията и отегчението. Това състояние обаче няма връзка с благодатта. Ако четете книгите на стареца Софроний (Сахаров), ще видите един човек, който има дълбокото съзнание за греховност, но и много благодат и радост. Не тази радост, за която пеят в песните. Не е нужно някой да насилва себе си да има радост, след като я няма. Понякога човек може да се радва за това, че разбира, че няма радост, тогава нека да каже на Христос: „Виждаш ли, изобщо нямам радост!". Оттам да започнем…

И така, защо се случва така? Тъй като Божият Дух е Дух на истината, когато човек започне да вижда истината за себе си във връзката си с Бога (тъй като не съществува обективна истина за себе си, а единствено в общението му с Бога), Светият Дух почива върху него и докато той казва "Грешен съм!", започва да усеща голяма радост. Започва да изпитва чувството, което отците са нарекли радостотворна скръб. Това е нещо много любопитно: скръб, която ти дава радост. Странно нещо. Но това не е онази празна радост, в която човекът чувства удовлетворение поради някакви външни обстоятелства, а е радост, която носи в себе си сериозност – радост, че съм болен, но съм в ръцете на Лекаря, тоест осъзнаването, че съм добре, че реално нямам проблеми. Това е благословено състояние, но не идва без любомъдрие – някой може да е верен, но трябва да погледне в дълбочина и да работи над себе си.

Вярващият не е някой, който си личи външно. Ако много ти личи, че си вярващ, това е нещо опасно и означава, че нарцисизмът някъде те е препънал и целенасочено искаш твоята вяра да се вижда от околните. Всички съвременни светци, които познавахме, не искаха да показват, не искаха да демонстрират светостта си.

Ако се загуби пътят на покаянието, човек започва да се наслаждава на самия себе си, но тази наслада носи само скръб. Това е противоположният процес на този, за който говорихме. Тоест това е външна радост, но всъщност е скръб. Докато радостотворната скръб външно е скръб, но всъщност е радост. Нарцистичното наслаждение над собственото его съдържа болка в себе си. Там вътре е и дяволът. Разбира се, той действа и иска да доведе човека до пълно обезумяване, до тотално безверие. Затова е нужно внимание – може да се наслаждаваме на нашия Аз, който Бог ни е дарил, но е нужно да славословим, за да останем невредими. Ако се наслаждавам на това, което Бог ми е дал, но съм спрял да славословя, този нарцистичен идол започва постепенно да се издига и да ме превзема, и колкото повече нараства огромното ми самочувствие, толкова повече Божията благодат и радост се отдалечават. Защото Бог не може да обитава там. Бог е несебелюбив, Той е смирен. Божието смирение е нещо велико и мисля, че последното, което ще разберем в този живот, е именно Неговото смирение. И тук се крие друг голям парадокс – Бог, Който е безгранично мощен, не може да ме доближи, защото аз не съм смирен. Аз съм едно нищо, но се правя на по-велик от Бога и затова Той не може да ме доближи. Той се доближава малко до мен, дава ми нещо и след това се отдръпва. Ако ме доближи повече, когато се намирам в това състояние, аз ще Го грабна и ще поискам от Него да върши, каквото аз пожелая. Затова Бог държи такава дистанция – за да не мога да Го грабна, но и едновременно да не Го загубя!

Да спаси грешниците, от които пръв съм аз. Тук св. ап. Павел не говори лъжи. Той истински чувства, че е пръв от грешниците. Защо чувства това? Защото има дълбока лична връзка с Христос, разбира Кой е Христос и кой е той. Той разбира това без да чувства вина, това разбиране му носи радост. Ще ви дам един пример. Виждали сте неподходящи бракове, нали? Виждаме един човек, който е дивен, прекрасен, и който се оказва, че е свързал живота си с друг, много окаян човек, така че си казваш за тях: „Каква разлика само! Но как стана това? Как се намериха?". Ако окаяният човек по някакъв начин се възползва от този шанс и разбере какъв дар му е даден, ще се промени, ще си каже: „Нека се опитам да стана достоен за този дар, който получих!". И тогава ще живее в радостно знание за своето несъвършенство, защото ще осъзнава какъв велик дар има в ръцете си. Така е и с човека във връзката му с Бога – той установява, че тази велика пребогата Личност го обича лично. Оттам започва вътрешната промяна – човекът се претворява по образа на Този, Който го е сътворил, т.е. тогава можеш да се уподобиш на Твореца. Това е боголюбието, което се поражда и кара човека по радостен начин да разбере какво терзание носи в себе си, както и добрите неща, които има в себе си и които са Божи дар – т.е. той едновременно разбира Божиите дарове в себе си, но и своите недостатъци. Тогава по начин, който не включва депресивност, а тъкмо обратното, той постепенно започва да се променя. Тази промяна, пак казвам, е вътрешна, която протича в продължение на дълги години. Не е нещо, което се удостоверява по обективен начин и се измерва с външни критерии. Много пъти то не се вижда нито в погледа, нито в положението на човека.

Когато на един по-късен етап то започне да става явно, този човек иска да го скрие. Оттук произхожда юродивството на светците. Наскоро се запознах с един истински потомък на св. Арсений Кападокийски, който духовно е много напреднал, няма да ви кажа името му. Неговата майка била внучка на брата на о. Арсений. Този човек ми каза следното: „О. Арсений го имахме изобразен на икона и майка ми ни казваше – имаме наш светец!" – още преди о. Арсений да бъде обявен за светия. И от уста на уста близките роднини предавали истории за него и го почитали. Попитах неговия близък какъв е бил о. Арсений приживе, а той ми отвърна: „Ааа, външно беше чудат, проявяваше много капризи и имаше странности!". Старецът Паисий казваше за св. Арсений: „Тези странности и капризи мене ме трогват повече от добродетелите, които имаше.". Една жена занесла на о. Арсений нещо хубаво за ядене, а той го хвърлил, донесла му сухари и тях хвърлил. Друга отишла да му помогне, а той направил нещо щуро и тя се отчаяла, от друга страна обаче виждала как само потупвал болния с Евангелието и го изправял на крака. Някой отишъл да се изповяда и той се пошегувал с него. Човекът изповядал греха си, а св. Арсений му казал: „Не си го направил добре!". Тоест не става така. Обикновено си създаваме определена представа за светците, която е проекция на нашата наранена нарцистична персоналност… Външно светецът е показвал на другите, че прави онова, което му харесва – за да пази дистанция, за да е спокоен, че не могат изобщо да го смятат за добър, за свят човек… „Ама какви щуротии ги върши" – така казвали. Разбира се, това го правят хора, които са стигнали до изключителна святост и добродетел, както св. Арсений, които впрочем са боговидци. В един момент той се държал необяснимо странно, а в другия – вземал расото и изцелявал. В селото нямали лекар и той лекувал дори турци. Ако ни чуят някои защитници на Православието, че лекувал и турци! За него това не важело. Той не правил разлика.

Тези хора са казвали от дълбините на душата си: „… грешниците, от които пръв съм аз", защото разбирали, че всичко е даром. И това, което имам по природа – и то е даром. Тоест какво имаме, което е наше? Бог ти дава дарове – един, два… пет, десет. След това започват и даровете на благодатта, от които пръв е покаянието и върху него се изграждат всички други. Единствената разлика между християните е в интензивността на покаянието. Те нямат различия помежду си, освен в покаянието. Сещате се за св. Антоний Велики: имало един друг подвижник, който правел двойно повече подвизи от него, и веднъж той го попитал:

– Защо аз нямам харизмите, които ти имаш? Аз се подвизавам двойно повече от тебе!

А св. Антоний му отвърнал:

– Да, но аз обичам Бога повече от тебе!

Това е много полезно днес, когато не вършим аскетически подвизи. Някой върши ли? Отправя ли славословия? Нима славословието е трудно? Знаете ли колко велико нещо е славословието? Има хора, които са придобили Божията благодат само чрез славословието. То е велико нещо, защото те свързва с Бога и подбужда Даващия да дава повече. И ако не можем да вършим аскетически подвизи, нека да отправяме славословие. Защо не славословим? Старецът Паисий казваше, че славословието се превръща в река – славиш Бога за това, че си здрав, че съществуваш, дори за дрехите, които носиш… Даваме ли си сметка, че има състояния в живота, които са ужасни и Бог ни е избавил от тях?! Можеше да сме във война, да ни е сполетяло бедствие, да бяхме родени някъде, където никога да не чуем за Христос… Ако човек се замисли, ще види, че има много неща, за които може да славослови.

Онзи ден четох нещо за о. Софроний (Сахаров) – този човек, когато отишъл в Англия, за да основе манастир, търсел коприва за храна, имало само плодове за ядене. Нямал нищо, живеел в ужасна бедност, но бил толкова щастлив човек, че хора от цяла Европа отивали при него да има даде частица от тази радост. Така било и със стареца Порфирий в Оропо, където живял в каравана, а по-късно – в една разпадаща се колиба, където между импровизираната кухня и тоалетната нямало преградна стена. В тази колиба обаче живееше богоносец от ръста на св. Антоний Велики. Това беше старецът Порфирий – като св. Антоний. Той беше толкова щастлив, че като отидеш при него, ти, който имаш всичко, ти стига да вземеш малко от него, за да живееш. До следващия път, когато ще го видиш. Той не е бил свръхчовек, а е имал Божията благодат. Такъв живот, такава радост е нашият пример – и този пример не е само за монасите, нито само за свещениците, а за всички хора. Когато казвам, че не съм монах, не трябва смятам, че имам правото да позволя животът ми да се изтърколи безцелно, да си съществувам и само да чакам да взема пенсия…

Всички можем да вършим аскетически подвизи и да славим Бога. Старецът Порфирий казваше, че човек започва от малкото. Можеш ли да кажеш едно "Слава Богу!" за това, че си добре? Можеш. Е, кажи го и това ще ти донесе втора, трета блага мисъл и чрез благите мисли човек може да се избави от депресията, която дяволът му приготвя във всеки един момент. А дяволът несъмнено иска да ни потопи в депресията. Влизаш в Църквата и си казваш – ще се спася!. А той ти казва : „Виж сега какво прави владиката! Виж какво прави еди-кой си монах, дори в манастира! Ти безумец ли си?". Това може да те доведе до отчаяние. И наистина, от една страна вече не съществува нищо човешко и тази реалност не е насърчителна. Но има неща, които на повърхността изглеждат едни, а всъщност са други. О. Софроний казваше: „Доколкото съществува покаяние, не мога да осъждам." Не знам какво прави човекът в момента, в който го съдя, т.е. имаме и другия аспект, макар и понякога външното състояние на нещата да изглежда трагично…

В Църквата винаги влизат тези, които сами идват в нея, т.е. важна е личната воля. Ако седиш отвън, Бог какво ще прави, ще ти даде благодат насила? Покаяние? Може да си епископ, архиепископ, патриарх, но да не искаш благодат, да не търсиш нищо! Човекът е променлив и към доброто, и към злото. Има например клирици, които влизат с пламенна ревност в Църквата, но в даден момент нещо се случва и те тръгват назад, други може да поиска да захвърли расото, но в следващия момент да се промени и да стане светец. Човекът не е права линия…

В „Дневникът" на о. Александър Шмеман ми направи впечатление следното нещо – този човек на Църквата, който, вярвам, има благодат, казва на едно място: "Хиляди хора се обръщат към мене и искат съвет – кажи ми, отче едно, кажи ми друго. И аз им казвам – нямам какво да ти кажа. Единственото, което мога да ти кажа, е, че имам малка радост в себе си." Това е – живата радост в нас… Повечето проблеми и трудности в живота ни произлизат именно от факта, че нямаме тази радост, нямаме Бога. Сещам се, когато като млад имах много проблеми, отидох при стареца Паисий и му казах: „Геронда, погивам!". А той се засмя. Викам си – подиграва ли ми се?! След като му споделих всичките си проблеми, го попитах: „Какво ще кажете, геронда?", а той ми отвърна: „Лети, лети самолетът, още лети, няма летище, но сега се приземи! Нищо ти няма!". И внезапно всички мои тревоги изчезнаха.

И днес всички говорим само за нашите проблеми – тревоги с децата, със семейството, със съпруга или съпругата… Когато човек обаче си каже: „Спри! Какво е онова, което всъщност ми липсва?", когато си зададеш този въпрос, ти си на път да намериш и единствения възможен отговор – че единственото, което ти липсва, е Бог. Това е преломен момент и когато осъзнаеш тази истина, може и монах да станеш… Но разбира се, често докато разберем това едно, което е потребно, минава твърде много време. Нека си спомним какво казва Христос на Марта: „Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща…". Вместо това Той би могъл да й каже: „Добре правиш – грижиш се за Мене, приготвяш разни неща…". Но Христос парадоксално хвали тази, която просто седяла и слушала. Той не е казал на Марта, че прави нещо лошо, а само я предупреждава: „Едно е само потребно, внимавай!". Тоест самолетът лети, лети – човек търчи, търчи, докато намери едното, което е потребно. Парадоксално, ако намери това единствено потребно нещо, се решават и много други неща в живота му. Както казваше старецът Порфирий, повечето проблеми се решават чрез тяхното изчезване. Те просто се изпаряват…

Превод: Константин Константинов