Формализмът в духовния живот

Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда… (Мат. 6:33)

Човекът трябва да отхвърли своето царство, за да се открие Царството Божие в него. Това е духовният смисъл на смирението. …И всичко това ще ви се придаде – това е израз не на количество, а на качество, израз на факта, че човекът, който участва и общува с този дар на Божието Царство, може истински да се радва на живота си.

Ако човек истински потърси Бога, копнее за Бога, тогава неговият живот придобива съдържание, защото нашият проблем не е нравствен (тоест да бъдем добри и така да решим проблема), а е чисто духовен. Има хора, които са добри, които са морално изрядни, които години наред са в храма, но след много време и усилия в Църквата започват да се усъмняват в себе си, в своите избори и дори в целия ход на живота си. Този човек си казва: „Какво разбрах толкова години в Църквата? Какво разбрах толкова години, бидейки добър?“

В живота на този човек е настъпил момент, в който той се съмнява за избора си да бъде добър, защото това не му е донесло радост…

Етиката само тогава има стойност и живот, ако е плод и израз на човека, на когото е бил открит истинският живот и който е пожелал да се свърже с този истински живот. Без това съзнание нравствеността е едно терзание. Ако той не вкуси живота, и под живот разбираме усещането за победа над греха и тлението…

Човек преди всичко трябва да си изясни какво е Бог за него? Дали Бог е нашата радост? Казваме – да познаем Бога. Как се познава Бога? И как може да закопнея за Този Непознат и Той да стане моята радост? Човекът не осъзнава, че това е осъществимо, че е възможно. Това означава да си истински жив християнин – да имаш лична, жива връзка с Бога, постоянно да Го опознаваш и това опознаване да те въодушевява, да ти дава радост, свобода… да си влюбен в Тази Личност и Тази Личност да е ценна за теб.

За някои религиозни хора Бог е приеман като някакъв полицай, който измерва мярката на тяхната добродетел, за да може да ги постави на мястото, което са заслужили. За светския човек пък Той е безличен. Висша сила, която от време на време може да се намесва в нашия живот и да изпълнява желанията ни. И тъй, ако за светския човек Бог е висша сила, която няма никаква връзка с личния му живот, но някак се надява, че Той може да се намеси и да подреди нещата така, както е най-благоприятно, тогава и двете неща реално стоят далеч от живия Бог.

Човекът не знае, че това, за което сме призвани, е да създадем връзка с Него. Но за да се породи този копнеж, е нужно да познавам Бога. Как мога да Го позная и да копнея за Него? В Писанието се казва: „Вкусете и ще видите колко благ е Господ“(Пс. 33:8). Трябва лично да вкусиш Бога и тогава по вкуса различаваш Кой е Господ. Някой може да ти е казал, че Бог е любов, Бог е свобода, Бог е светлина или Бог е сладост. Това обаче не те убеждава, ако ти лично не го вкусиш. Чрез това вкусване в човека заработва копнежът за Бога…

Ако нашите добродетели или аскетичен живот не са основани върху търсенето на този копнеж, и не са плод на тази жива връзка, те предизвикват грях и терзание, до които човек ще стигне в даден момент, когато ще си каже: „И какво разбрах толкова години в Църквата?! И какво разбрах след като съм добър човек, след като никого не нараних и всички ме нараниха?“. Защото ако нравствената постъпка не е плод и свобода от тази любов, която съм вкусил, това не е живот. С други думи, човек не може да приложи истински Христовата заповед да обичаме враговете си, ако преди това не е вкусил, че Господ е благ. В противен случай човекът ще усеща сериозно вътрешно противоречие и ще се измъчва.

Психиатрите и психолозите имат право, когато казват: „Изкарай това, което имаш в себе си!“, тъй като не знаят друг начин, не им е познат духовния начин, по който да претвориш тази вражда, това терзание, което таиш в себе си. И в крайна сметка негативното чувство да се обърне в извор за живот. Те не знаят начина, по който неправдата, която е извършена в мой ущърб, може да стане извор за живот. Кой и как може да го прави? Не религиозният човек, който иска външно да пази някаква заповед със собствените си сили. Тази неправда може да стане извор за живот и знание тогава и само тогава, когато съм намерил друг начин, друга възможност, която да ме укрепва. Това именно е личната опитност – Бог е любов, но не защото съм го прочел в книгите, а защото лично съм го вкусил. Това е единственият здравословен път, който човек може да следва.

Необходимата предпоставка, за да може човек да върви по този духовен път, е Божията благодат. Научили сме се, че нашата доброта или всяка друга добродетел е резултат от нашето собствено усилие. Когато моите нравственост и аскеза са плод и резултат на собствените ми усилия, в даден момент ще се сгромолясам, ако не съм приел, че без небесната благодат нищо не мога да направя; и това, което трябва да потърся, както влюбеният своята любима, е именно нея. И ако в желанието си да съм християнин не съм разбрал, че християнският живот е именно преследването на тази благодат (която означава радост, живот, светлина…), ако не разбирам, че това е Христос, тогава ще бъда окаян. Ще съм морален човек, но моята нравственост ще бъде и моят ад, защото там не срещам Бога. Срещам Го в благодатта, в дара на утехата, и само тогава моята аскеза може да бъде оправдана – ако тя е плод от този дар. Какво означава това? Вкусил съм Божията благодат и искам да я запазя. Видял съм, че това е радостта в живота ми, не искам да загубя този дар и живея така, че да не се отдалечавам от него. Защото съм се убедил, че моят живот и радост е да вкусвам Божията любов и ако я загубя, това би било истинска катастрофа. Преди и над всичко е нужно да си изясня дали Бог за мен се изразява в Неговата благодат, или за мен Той всъщност са моите мечти, цели, намерения и добри дела? Тогава ще попадна във формализма на фарисейството и… ще се моля не на Бога, а на себе си. Колко хубаво е казано в Писанието – фарисеят се обърнал в себе си. Той се изправил пред себе си, със себе си се занимавал, имал връзка само със себе си и със своите дела. Той искал да бъде оправдан в това.

Човекът се чувства потиснат, защото не познава Божията благодат, и големият ни грях е, че нямаме опитност за нея. Затова и не знаем Кой е Бог. Не сме вкусили Бога. Оттук човекът се потиска и е мъртъв, защото съгрешава, но е и мъртъв, когато е добродетелен, дори по-мъртъв в този случай, защото неговата добродетел не е добродетелта от осъзнаването на Божията любов, а постижение на нуждата му да се утвърждава и самолюбува на собствената си нравственост. Следователно човек трябва да потърси тази небесна благодат. Кой обаче я вкусва и Кой я дава? В Църквата сме се научили на много неща – как да се държим, как да пазим заповедите, но не се научихме коя всъщност е целта на човешкия живот, а именно сърцето ни да се услажда от Божията благодат. Тогава сами, бидейки свободни, ще пазим Неговите заповеди, защото, какво друго са Божиите заповеди, освен знак по кой път ще отидем при Божията благодат и ще пребъдваме в нея?! Понеже живеем в невежество, не сме опитни, а начинаещи в това наше пътуване, Бог ни е дал посоката, която ни води към пътя на свободата. Тези очертания-заповеди са думи за вечен живот. Те ни показват как да отидем в живота и кой всъщност е истинският живот…

Бог ни обича и Бог е любов, но не за да оправдава нашите грехове. Не казваме, че Бог е любов, за да оставаме в греха. Тогава тази (Божия) любов – така, както си я представяме – би била лъжовна и слуга на нашите грехове. Не! Говорим за истинската любов и когато я вкусим, когато имаме опит за нея, който не е от книгите или от проповедите, тя по необясним за нас начин ни откъсва от греха.

И тогава реално разбираме същността на Божиите заповеди, които ни предлагат да насочим целия си гняв срещу злото и греха, защото грехът е големият ни враг, който ни пречи да усещаме празника в нашия живот, тъй като какво е желанието за грях, освен копнеж на човека за радост? В този смисъл е разбираемо човек да съгрешава, защото така всъщност той прави безумен опит да изпита радост. Желанието да си радостен е напълно разбираемо, но човекът не е намерил истинския начин за това. Той е намерил лъжлив начин, облягайки се на себе си, без значение дали следва изкушението отляво, стигайки до явно престъпване на Божиите заповеди, или отдясно, следвайки морала и силата на своето его, за да утвърждава себе си.

Човек трябва да насочи целия си гняв и омраза срещу злото, за да запази своята цялостност. Коя цялостност? Това е връзката му с Бога. Разбира се, всеки има своя история и колкото са хората, толкова са и начините, по които Божията благодат се открива за личността. Божията благодат е в постоянно действие, тя търси място, откъдето да мине, за да пробуди човека и много пъти го изненадва. Защото тя не се вписва в схема. Някой може да каже: „Ех, ако живеех в християнска среда и можех да получа повече знание за Бога, щях да бъда различен…“, тоест човекът си измисля оправдания. Действителността обаче показва съвсем друго – от дете може да си учил за Бога, но не по автентичен начин, защото си ял месо преди да пиеш мляко, преситил си се с духовни знания и си помислил, че си ги разбрал. Разбираш ги, не защото в детска възраст са ти ги обяснили, а само доколкото си приел да вкусиш от благодатта; може и да се окаже, че не си в по-привилегировано положение от този, който по-късно е бил просветен в духовното знание, но вече чрез личната си воля и опитност. В крайна сметка никой не може да се оправдава, че не знае („Не ми го казаха!„), защото Бог има определен път за всеки отделен човек.

Много хора ходят на църква, но какво търсят? Отецът да ни „уреди“ проблемите, да се срещнем с други хора, ако е имало някакво спречкване, да ни въздадат справедливост, да намерим утвърждение и признание. Заради всичко това… или за да зададем въпроса: „Кажи ми какво да правя, за да се спася и да намеря Бога!“

Да вярвам в Бога означава да имам любов към Него. Нека го кажем с други думи – изморил съм се животът ми да е лишен от съществено съдържание. Оттам започва търсенето на Бога. Да, изморих се, но намерих начин да изпълня битието си! Да променя себе си и да си кажа: „Боже мой, ако съществуваш, просветли ме да Те приема! И ако ме просветлиш и Те приема, съм готов да намразя и себе си, и греха, и да Те последвам!“. Ако има във вас такова вътрешно разположение, такъв копнеж, Бог ще отговори. Колко е лесно да се освободим от психологическите си навици, чрез които се опитваме да запълним вакуума в себе си! Човек за ден може да преобърне целия си живот. Когато обаче следваш някаква морална порядъчност и си казваш: „Ето, успях!“, не ти се иска да събориш изведнъж всичко това… особено когато си „успял“. Но тъй като Бог ни обича, Той ще го събори. Бог дори може да допусне да стигнем до по-лошо състояние от този, който сме осъдили (и това е станало причина да бъдем морални, за да покажем, че: „Ето, ти ме онеправда! Ти си виновен за живота ми, аз и без Тебе успявам!“).

Никой не е казал, че и без Него няма да успееш, но в теб съществува огромна празнина, духовна празнина. „Успях!“ И какво стана? Сам си. Дали успя да намериш това, за което си създаден? С други думи, успя ли да намериш истинска радост?…

Бог изпраща послания, но нас те не ни интересуват… Бог не ни интересува! Използвам Бога, когато имам затруднение. Защо? Защото средоточие на моя живот е Той да ми разреши личния проблем. Използвам Христос, Тайнствата, но не съм изяснил в себе си какво в крайна сметка има стойност за мене? Кой е Бог за мене?

Когато използваме духовните неща, за да обслужваме нашите психологически нужди и очаквания, ние ги превръщаме в божество. Такъв човек години наред е в Църквата, но това не му носи особена духовна полза. За толкова години разбрал ли е какво всъщност иска? Той иска един Бог, Който да му решава проблемите, да облекчава емоционалните му състояния, да го отпуска, и доколкото го прави всичко това, значи този Бог е добър.

Съществува обаче и друг начин да се удовлетвоят тези нужди и да ти се разрешат проблемите: когато намериш духовния смисъл и се свържеш с Христос, да се отречеш от себе си. Надменността, доминирането на нашето собствено царство е най-голямата пречка, за да може Божията благодат да се всели в нас. Високомерието може да се прояви чрез много форми. Но, както вече споменахме, най-опасната и коварна форма е фарисейската. Тя се облича в дрехата на добродетелта и религиозността. Има християни, на които, ако им възложиш да изпълняват някакво задължение в Църквата, го правят по особен начин. Не защото ти си го казал или обичат Христос, а защото искат да се покажат добри в твоите и в собствените си очи. Дори стават много активни, правят всичко, за да бъдат видени, искат да получат признание. А когато има и някой друг, започва завистта и съперничеството. Този човек става добър, осъждайки другите, че не правят нищо. Той дори става по-активен, по-добродетелен, за да изпъква по-силно пред лошите страни на другия. Най-опасната игра на самомнението и гордостта е моралът. Повече трябва да се страхуваш от такива хора, отколкото от грешниците. Съвършеният е толкова могъщ в идеята, че е добър с всички, а не може да прости на този, който го е онеправдал. Мярка за духовна зрялост е да можеш да обичаш и да простиш на този, който те е онеправдал.

Казахме, че един психолог би подкрепил този, който би възкликнал: „Ето, изкарах това, което имам в себе си – неправдата, която таях, не я издържах повече, изкарах я навън, иначе тя щеше ме задуши!“ Не става въпрос обаче просто да я изкараш, а да я претвориш, да я преобразиш. Това може да стане, ако получиш такава любов, че неправдата, която е била извършена спрямо тебе, да изглежда много незначителна. Това е действието на Божията благодат. Ако човекът единствено със собствените си сили, без Божията благодат, се опита да прости на онзи, който го е ощетил, той рискува да стигне до психиатрията. Само чрез опита си в любовта на Този, Който знае да обича, имаш шанса да се освободиш от тези комплекси. И тогава и ти ще кажеш: „Прощавам на този, който ме онеправда, защото и моята неправда ми бе опростена“.

Човек не казва гласно: „Боже, и сам мога да се спася!„, но в него самооправданието активно действа и тогава той се отдалечава от Бога, от ближните си. Гледа подозрително на околните, дори не вижда техните добри страни, защото мисълта за самооправданието е антисоциална. Най-антисоциалното явление е моралът на моралните хора. Тези хора са последователни във всичко – молят се, големи перфекционисти са, но когато направят грешка или се изложат, не могат да намерят мира, започват да се притесняват, че ще пострадат. Всъщност обаче да пострадат за тях трябва да е същинският успех, защото това е лекарство, което ще им помогне да спрат да разчитат на себе си…

Най-подлата форма на самомнение, която действително спъва човека, е неговото усилие да бъде морален и да си казва: „И сам мога да бъда силен, нямам нужда от вас! Не ви искам!“ Бог обаче допуска този човек да стигне до такова жалко положение, че един ден да е принуден да каже: „Сгреших, моля ви, помогнете!“ И тогава може да настъпи равновесието. Само тогава ще дойде изцелението в човека. Но в една такава ситуация, ако човекът остане злопаметен – ако е дързък, става агресивен, ако не е, става депресивен. Тогава твоят недостатък, твоят провал, твоят морал, не те водят към живот.

Бог е животът и трябва да Го потърсиш в каквото и състояние да се намираш. Да Го молиш за Неговата благодат. Защото Бог е Бог на любовта, на снизхождението и на благосклонността: „ Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си; защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко.“ (Мат. 11:28-30). За да ни бъде простено, Бог иска от нас да прощаваме; за да бъдем обикнати, трябва да обичаме или най-малкото да сме разположени към любовта. За да приемем Божията благодат, трябва да забравим нашата сила. За да действа Божието Царство в нас, трябва да отхвърлим нашето царство. Тогава Бог отговаря и човек разбира, че често пъти много състояния, които не може да си обясни, имат духовна причина…

Превод: Константин Константинов