Кой е човекът?



Ние сме безнадеждно неопределени. Отчаяно отказваме да се вместим в крайни цели, чиито граници би ни диктувала някаква конкретна природа. И това не е чудно, защото, ако Бог е безкраен, тогава и Неговият образ може да бъде само неопределен и безкраен. Не може да съществува дефиниция за човека.

Съществуват много философски определения за човека. Достатъчно определения има в пространството на психологията, в пространството на социологията… Всички те имат какво да кажат за човека, или по-точно за някаква част от него. Богословието няма определение за човека. Хубаво е, че светоотеческите текстове не съдържат такива дефиниции.

В светоотеческото пространство по този въпрос цари мълчание. Което значи, че не знаем какво е човекът. И това е много сериозно. Днес искам да говорим за това. За диалога, който заменя въпроса „кой е човекът?”.

Фактът, че всички ни определят, е удивителен. Какво представляваме за държавата? Не сме ли някакви същества с конкретни права и конкретни задължения? Не сме ли същото и за образованието? За икономиката, за науката? И тъй, богословието ни освобождава от желанието и нуждата да бъдем някаква точка, конкретен знак на картата с измервания. Ставаме неизмерими по благодат; подобно на Бога, Който няма измерения.

Това означава, че човекът наистина може да живее „безцелно“; свободен от множеството конкретни цели, които си е поставил. Или, ако искате, след като ги постигне, постоянно да има тази безкрайност като перспектива на своя живот. С други думи, дори да се провали, да не съжалява за отделните цели. А ако ги постигне, да не става техен роб.

„Ония, които имат жени, да бъдат като че нямат” (1 Кор. 7:29). Много странен израз. Предполагам, че една добра съпруга би отхвърлила тези думи на св. ап. Павел и би попитала: „За какво говори тук апостолът? Това сериозно ли е? Тези, които имат жени, трябва да поемат своите задължения, да бъдат отговорни. Какво означава това, кажете ми? Защо апостолът предпочита да каже такова нещо?”

Всъщност, да имаш жена е нещо, към което действително може да се отнасяш по един много по-лек и творчески начин, в сравнение с начина, по който би го правил, ако Бог не съществуваше. Когато някой има нещо чрез Бога, той го притежава в абсолютен смисъл и в същото време това нещо не владее над него. С други думи, каквото и грешка да направи, човек не разрушава това, което има в ръцете си. Той не го разрушава и не го обвинява, ако то не му носи удовлетворение. Ако пък го удовлетворява, човек не спира развитието му. Казва си: „Бог ми е дал нещо и това е много хубаво! То обаче не ми върши работа. Е, добре, но съществува и Бог. Той поправя и него и мене, и нея и мене.” Колко по-хубаво е така!

Другият начин е (да мислиш за жената – бел.ред.): Тя трябва непременно да ме отразява, трябва непременно да каже „Да!” на моите емоции, трябва непременно да ми достави някакво удовлетворение, тук, тук и тук на тези равнища. Трябва да е добра майка, трябва да е добра съпруга, трябва правилно да ни обича”… И горко й, клетата, защото и ходи на работа, и едновременно с това е човек, който трябва да разбира света не с ума, а повече със сърцето си. И когато я поставим във всички тези „трябва”, тя обикновено не прави нищо или прави много малко от тези неща.

Вместо това бихме могли да освободим и себе си, и нея, като съществуваме заедно по един творчески начин. Виждали ли сте млади двойки, които са, така да се каже, малко хипита? Единият взема другия и казват: „Тръгваме! Къде отиваме? Просто тръгваме!” И тази сладка анархия по-скоро е усещане, че сме образи на един Бог, Който е неопределим и велик. А заради Него сме велики и ние. И затова нищо, колкото и важно да изглежда, не може да ни удържи. Имаме всичко и сме отговорни за него, но това величие и тази отговорност постоянно ни подтикват и водят до себенадмогване. Ние имаме всичко, сякаш го нямаме. Тоест всичко, което търсим, е Самият Бог, това означава, че всичко имаме чрез Бога, „в Бога”.

Постоянно се занимавам с младите, особено родителите-християни. Понякога ме питат: „Не трябва ли да направим децата си добри? И започва едно голямо бърборене: „Християни, граждани…”. Да, но ако направиш всичко това на твоето дете, какво ще остане от самото него? Не знам дали съм ясен. Обикновено отговарям на този въпрос малко несмислено; така, както го разбирам. Целта на това да имаме деца е да ги обичаме. Нищо друго. За мнозина това не е достатъчно. Тогава ще попитам, коя е целта на Бога спрямо нас? Каква цел сте почувствали, че Бог има за нас? Питат ме – каква цел има Бог за мене, отче? И аз отговарям:

– Ами… никаква. Нищо.
– Ама, Той не иска нищо?
– Какво иска ли? Да разцъфтиш като цветето в градината.
– Това цел ли е?
– Да. Той иска да разцъфтиш. Не иска да те постави някъде да правиш нещо, каквото и да е, да те обремени с нещо, със Собственото Си дело, с доброто Си име, със Собствената Си слава и да ти каже после: „ А сега отивай и почвай!” Не, Той иска да разцъфтиш. И да започнеш да разбираш… Какво разбираш ли? Разбираш, че Някой те обича без причина. Това е цялата история.

Фактът, че съществува Някой, Който ме обича без причина. Фактът, че съществува Някой, Който, колкото и да Го питаш, каквито и мъчения да Му прилагаш, няма да знае какво да отговори на въпроса защо ме обича – това е изворът на живота и на истината. Именно това.

Ако прочетете Платон, ще видите, че там обичта, любовта, ако всичко е наред с нас, винаги има някаква причина. Чувствам вътрешна нищета, откривам богатството и обичам богатството, което и да е това богатство, нали? Имам нужда от обичта и любовта на този, когото обичам, имам нещо добро вътре в себе си, затова трябва да намеря някой, за да го възлюбя и да дам плод в тази връзка. Всичко това са човешки неща. Как обаче да обясним по този начин любовта, която нищо не може да прави с мене, защото нищо не й давам? Разбирате ли? Ако съществува любов, която е чиста отдаденост, тогава всичко се променя.

Преди време един психиатър, Роналд Бери, който принадлежи към движението на антипсихиатрията, написа книга със заглавие „Обичаш ли ме?”. Това е въпрос, който човек все по-често задава. Той не го задава пряко, а по косвен начин. Задава го по много начини – понякога символично, понякога необичайно. Много пъти агресивно, с омраза, много пъти с отвращение, с напрежение, с бунт, с гняв. „Обичаш ли ме?” Задават го младите, задават го големите, възрастните, всички.

Фактът, че съществува Някой, който не се чувства потиснат от този въпрос, е чудо. Изворът. Чудо е, че за Бога светът е просто възможност. За Него той е непотребен, не му върши никаква работа. Бог е Троица и значи Той притежава Своята истина, Своя Смисъл, Своята любов в пълнотата на Своите отношения. Тази любов е толкова дълбока, че говорим за единосъщна Троица. Нещо, което не можем да си представим, защото колкото и да възлюбим, не можем да станем това, което е другият. Не можем да съществуваме по такъв начин чрез другия, както и да съществуваме, понеже другият съществува – Отец е Отец, понеже Синът съществува. Затова не можем да си представим структурата на тази най-висша любов. Това е най-висша самостоятелност. Великото е, че когато тази Троична любов стигне своя връх, тя ражда и други същества.

И не същества, които биха си приличали помежду си, както си приличат последователите на разни движения. Бог твори… И сътворява едно същество, което е толкова ужасно свободно, че може да Му отвърне „Не!”. С други думи, това, което Бог прави чрез Сътворението, е сякаш да се отрече от Собствената Си изключителност. Да се отрече от Собствената Си божественост. Той извайва едно същество, което може да каже „Не!” на божествеността, „Не!” на самото битие на Бога. „Не искам да знам това, което си Ти… това, което правиш!”. Един краен риск, който не може да бъде осмислен по човешки. Бог не залага на Своята любов.

Когато бил млад, Фройд имал годеница – Марта. През първите четири години след като се сгодили, той й написал две хиляди писма. Такава мания имал. Сещам се за едно от тях, в което той коментира евангелските думи „Да любите и вие един другиго!” (Йоан 13:34). Казва, че не може да разбере тези думи.

Ако обикна всички, ще се изчерпя. Аз мога да обичам теб и още един-двама, имам известно количество любов, която мога да проявя към тях; влагам тази любов и получавам в замяна нещо и живея с него. Не е ли така? Но какво значи „да любите и вие един другиго!”? Това е пълното мое раздробяване. Той казва, че не може да приеме такова нещо.

И това действително е пълно раздробяване или пълно себеотрицание. Бог представлява Свое пълно себеотрицание, някога мислили сте за това? С други думи, Той е пълното „Не!” на Своето Аз, абсолютният кеносис, изпразване… И само този вид любов може да остави другия напълно свободен. Свободен да говори нещата, които ние сега казваме тук. Свободен да се обърне назад, да премисля, да се колебае, да не вярва, да мрази, да вярва, да се съмнява… и всички тези неща да стават в рамките на любовта. Всички тези неща да имат някаква връзка с любовта. Тази любов създава всичко и поражда всичко.

Човечеството е познало два вида духовност. Само два вида, колкото и многобройни да са нейните изражения. Бихме могли да наречем единия вид екстатичен. Другият е християнският. Нека ви разясня това малко повече.

Ако Бог не е Троица и няма пълнотата на любовта, това означава, че Той стои до света и се нуждае от света, за да придобие съзнание за Себе Си; така ли е? В противен случай е нищо. Той има нужда от едно друго същество, „ти”, до Себе Си, за да може да създаде общение. И тъй, това „ти” може ли да бъде нещо друго, освен светът? Не, разбира се. Значи, в света трябва да съществува нещо, което да Му прилича. Какво да е това? Изглежда онова, което е „духовно” като Него. Кое е духовно като Него; дърветата ли? Плодовете? Планините? Тялото ми?… Не, духовен е само умът, душата. Само умът, за да бъдем по-точни, защото всичко останало е свързано с тялото, с чувствата и с желанията. Следователно Бог води диалог единствено с човешкия ум. Какво трябва да направи умът? Трябва да предприеме едно голямо отпътуване. Да напусне това, което не е ум, т.е. това, което не е подобно на Бога. С други думи, да напусне всичко, което е материално, което е чувство, емоция, желание, и да възходи постепенно, за да се уподоби на Едното.

Това е пътят на Платон. Ако четете „Пирът”, ще видите степените на философската любов. Той казва, че човек започва от тялото, в началото се влюбва в тялото, след това разбира, че да се влюби в тялото е безумие и се насочва към повече тела. След това се пресища и се насочва към хубавите черти на душата. Вижте какви възхождания прави! Хубавите черти на душата отново не го удовлетворяват в определен етап, защото зад всичко това открива много себичност, и прави още една стъпка – четвърта – към науките. Той изучава физика, математика, философия и вече е станал аскет, отхвърлил е телата, отхвърлил е и душите, желанията, чертите, всичко.

Но и сега чувства, че това не му е достатъчно, защото всички тези неща имат край и очевидно се отнасят към този свят. Какво ще стане? Той прави последен скок – съблечен от тялото, съблечен от чувствата, съблечен от знанието – и доближава, докосва и се уподобява на Едното.

Това е голямото движение на човека без Бога. Без Христос, за да бъдем по-точни. Бог е Единият, аз съм другият полюс на битието. Отхвърлям всичко, което уж не прилича на Бог, и се уподобявам на този един и уникален Бог. Това, вярвайте ми, е изморително, трудно, рисковано, крие ужасна самота и най-вече е изключително жестоко и за мен самия. Защото имам опит от вечността, но никога няма да я живея така, както съм си; с моето тяло. Трябва да отхвърля всичко. Това е страшно. Има мнозина, които не са чели не знаят какво е древната философия и мислят, че тя е благосклонна към тялото и говори за човека. Знаете ли колко жестокост има в древната философия, наред с нейното величие? И именно поради това тя се сгромолясва, защото има опит от небесните неща, до които човек с тялото си не би могъл да стигне. Философията не може да увековечи тялото заедно с душата.

Какво казва св. Григорий Палама по този въпрос. Той нарича цялото това възхождане с една дума – въображаемо. Измислици. Това въображаемо движение е една проекция. Както аз-ът, психоаналитиците знаят това, е въображаем по същество и се създава от поредица отъждествявания – това е най-голямото и последно отъждествяване. Накрая аз-ът се отъждествява с Единия и казва: „Аз съм Бог, Бог съм аз. Аз-ът и Бог са едно”. Прочетете Плотин, последния трактат, за да видите как точно описва това.

В „Апологията срещу Акиндин и Варлаам” св. Григорий казва, че това е безумие. Няма никакъв смисъл да ходя при Бога само с душата, защото „по образ” принципно се отнася не само към душата, но и към тялото. Първото велико нещо е, че Бог не създава само душата, той извайва едно съставно същество, което е и материално.

Според светите отци душата не е нематериална. Тя е материална, просто е ефирен дух. Така учат отците и Седмият Вселенски събор. Душата не е напълно нематериална. Нематериална е по отношение на тялото. „Само Бог е нематериален във всичко”. И тъй, Бог създава едно същество по Негов образ. Ако „по образ” се отнася към цялото човешко същество, това означава, че не можем да изхвърлим нищо от човека.

Тук е светлината, тук е светоотеческото Предание, и то е поразително. Човек не трябва да изхвърля нищо от себе си. Св. Максим Изповедник казва, че подвижничеството не трябва да става причина да увредим нашата природа. Всичко е сътворено от Бога. С други думи, Бог не е създал само моя ум. Той е създал и любовта в мен, създал е и ноктите, косата, зъбите, и всичко в мен. Въплъщението е заради всички тези неща. Той не ги е пресъздал, а ги е възприел. Придал им е определен начин на съществуване, превел ги е и през смъртта, възкресил ги е! И не просто ги е възкресил, а ги е възнесъл на небето!

Това е нещо велико. И щом е истина, разбирате, че не можем да отидем пред Бога с половината от нашето същество и да Му кажем „Доведох моя ум, Господи, ето, тук е! Доведох въображението си, довечера ще мисля за Тебе, Господи!”. (Прочутото религиозно чувство!) Не съществува нещо по-лошо от него. Религиозното чувство е най-лошото. Религията. Не мога да разбера религията. За мен, ако Бог е създал цялото ми същество, единственият въпрос, който се поставя, е: може ли цялото ми същество да бъде част от вечността? Целият този всемир, който представлявам, целият микрокосмос, който съм, всички тези безмерни неща, които ме докосват, които чувствам и разбирам – имат ли някакво бъдеще? И ако това не е така, значи едно от двете – или Бог не е създал цялото ми същество, и следователно Бог не съществува, или Бог не може да спаси цялото ми същество и следователно не е Бог, не е Всемогъщ.
Какво означава Бог да ме спаси? Това очевидно означава цялото ми същество да съществува пред Него в едно вечно общуване на диалог и любов. Така ли е? И ако действително съм цял и безсмъртен, значи това, което трябва да бъде победено, е смъртта. Ще се въздигна при Бога, но, както казва св. Григорий Палама – „заедно с всякакъв вид творение, за да бъде онова „по образ” цялостно”.

Много ми харесва, че той не казва просто пълно, а цялостно; за да може човек да констатира, че наистина „по образ” съществува в цялостен вид. Ще се възкача при Бога само с цялото си същество. Само цял, напълно цял, така, както Той ме е направил, само така. Виждате тук, че исихазмът е напълно идеалистично, но и най-дълбоко материално усилие. Обърнете внимание на това! Той е един вид свещен материализъм, защото нищо от мен не трябва да загине.

Не забравяйте, че първото и най-голямото обвинение, отправено някога срещу християните е, че са привързани към плъта и материалисти. С други думи, те са хора, които по някаква причина не се ограничават до духовна връзка с Бога, а Му служат. Според св. Григорий Палама тялото има духовни разположения, т.е. върху него са вдълбани склонности за духовно общение. Не само върху душата, не само върху ума. Ето защо този начин на издигане в Бога има толкова голямо значение. Първият начин е въображаем, чрез ума, вторият бих нарекъл евхаристиен или дълбоко диалогичен начин.

Нека видим малко този диалог и неговите етапи. Първото събитие съм аз самият – един неочакван дар за самия мене. Няма някой и или нещо, което би предначертало моето присъствие. Идвам буквално от нищото. От Божието намерение. И съм едно друго, напълно свободно и напълно самоопределящо се намерение. И също така съм един велик дар за самия себе си; дар, който има начало, но няма край.

Има един израз: „Ще живееш с любовта ми!”. „Аз те обичам, това ти е достатъчно!” – казват някои двойки, които са в критични ситуации. Но Бог не спира дотук, а проявява любовта си в конкретни дарове. За да Го видим. В началото имаме един велик дар – аз. Но аз бих могъл да остана просто пулсиращо съзнание във всемира; като самотен пулсар. Виждам обаче, че има и друго. Втори дар – светът. Един безкраен свят с безкрайни слова, с безкрайни Божии думи; огромно любовно писмо, което говори и говори. Поточета, реки, планини… Виждали ли сте какво правят влюбените? Говорят безсмислени неща. Но колко красиви безсмислици! Някои от тях са най-хубавите литературни творби през вековете. Искам да кажа, че става въпрос за едно превъзходно състояние.

Вторият дар е светът. Не стига, че всъщност съм едно създание напълно желаещо, напълно свободно, напълно готово да се усъмни във всичко, което е извън него, напълно свободно да отхвърли и Самия Бог. Но аз имам и втори дар – дарът на света, който ме изпълва с богатство, изпълва ме с възхищение и ме прави мъдър. Действам заедно с него. Намесвам се в него чрез науката, чрез изкуството, правя го още по-хубав или, естествено, го унищожавам.

Това обаче не е всичко. „Помощник, нему подобен” (Бит. 2:18). Това е трети дар, още по-велик. „Помощник, нему подобен” е другият човек. Принципно това е другият пол. Не е случайно, че в книга Битие вторият човек е другият пол. Другият par excellance; другият, който е толкова по-различен, колкото е необходимо, за да имам още по-голяма нужда от него. Разбирате ли? За да може той колкото може повече да ми помага, за да съществува до мене, колкото може по-пълно.

Какво да правя сега с всички тези дарове, ако нямаше Някой, да Му кажа: „Ето! За Тебе са всички тези неща, давам ти ги!” Бог е знаел, че никой не се радва, ако е сам. И така, в онтологически смисъл, Той предлага великия дар на общуването с другия човек, с другите хора. И човекът става неизразимо богат, защото може да се радва на пълнотата на Божия образ в другия човек.

Ето как Бог постоянно ме зарежда със страст, извежда ме извън самия мен, за да гледам извън собствените си граници, да стана по-мъдър, да стана по-дълбок. Всичко, което нямам, получавам в благодатните дарове, които другите имат. Даровете обаче не спират дотук, защото сякаш не стигат всички тези неща, Бог предлага и Църквата. Не религията, а именно Църквата. Той предлага и една вечна перспектива за всичко това. На едно място св. Никодим Светогорец пише: „Това е удивително. Бог би могъл да каже „Създавам те да живееш щастливо сто години и нищо друго”. Перспективата е този свят да стане Негово Тяло. Най-невероятният от всички и най-велик дар!

Въплъщението показва, че Божията любов няма граници. Тя няма причина и цел и не изисква нищо. Какво би могла да вземе за себе си една любов, когато иска да се жертва? Любов, която дори не очаква да разберем дълбочината на този дар.

Превод: Константин Константинов

Списание Свет, бр. 7/2011

Поръчай >>>

Свали списанието като PDF файл >>>

Please follow and like us:

Коментари

коментара

БЛИЗКИ ТЕМИ:

2 коментара

  1. Fr Pavel каза:

    Лудовикос е толкова ерудиран, че накрая стига до пълен апофатизъм, до състояние на взаимноотричащи се дихотомии, близко до това, описано от Майстер Екхарт или от учителите на дзен будизма.

  2. Стефан Чурешки каза:

    В светоотческта литература съществува разбирането, че измерител на любовта е грижата. Родителите се грижат за децата си, водени от любов и безкористност, лекарите се грижат за здравето на болния, считани от християнската философия за Божии помощници, учителите се грижат за нашето интелектуално и духовно здраве. За какво се грижи попа – той настоява за духовност и нищо друго. Добре, духовност – зада има полза от тази духовност попа следва да разпознава духовете, защото Христос е предупредил да не се вярва на всеки дух и че ще има лъжепророци и лъжехристи, които ще мамят хората, защото има шарлатания в обширното понятие за духовност, когато фантазията на човека и илюзиите му го водят в един убедително словесен и аткрактивен свят, който обаче не е божествен и не е реален – например духовния статус на лудия и халюциониста. Затова отговорността на попа – нека си плямпа за духовност е разпознаването на времената, в които живием и духовете, които връхлитат човека – това е грижата им за нас

Споделете в социалните мрежи