Кръстът на себелюбието и Кръстът на любовта

И като повика народа с учениците Си, рече им: който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси.

Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си? Защото, който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели. И рече им: истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила.“. (Марк. 8:34-38; 9:1)

В тези евангелски стихове откриваме много пластове, различни нива. Думите „който иска“ са едно увещание, един призив, отправен към нашата свобода. В друг евангелски текст Христос казва ако някой иска. Разбира се, тук думите ако някой иска ни звучат някак странно, защото са отправени към хора, за които сме убедени, че искат да следват Христа. Събрали са се край Него, защото са Го видели да върши изумителни чудеса, да възкресява мъртви, с две риби да храни цяло множество. Сигурни сме, че всички тези хора са искали да бъдат там, за да участват в това изключително събитие. Както правят хората, които искат да решат някакви свои проблеми. И днес можете да видите как голямо множество хора е привлечено от Църквата. Но защо? Ами нали Църквата събира хората, тя означава допълнително гласове на изборите за политиците, тя дава утеха, в нея има празници, тя е носител на традиция… Тогава също е имало хора, които са искали да бъдат близо до Христос по причини, които не засягали тяхната личност, не докосвали духа им. Някой искал от Него да излекува болното му дете, друг – отново Христос да го нахрани, както Той нахранил петте хиляди души, трети искал да придобие сили да върви по водата, както правел Той, друг очаквал от Христос да помогне на евреите да се освободят и да победят римляните… Тълпата Го притискала, защото всеки искал да се доближи до Христа по своя собствена причина, всеки искал нещо от Него…

Всеки смята Христос за значим по свои причини, а не по причини, с които Той би се съгласил. Затова и ни казва „който иска…“. Представете си, че днес, на нас, които сме се събрали тук, Той ни каже: „който иска да бъде в манастира…“ (беседата е изнесена пред поклонници в гръцкия манастир „Свети Дионисий Олимпийски“ – бел. прев.). Но нали, веднага ще отвърнете вие, всеки от нас е напълно уверен, че иска да е тук, в манастира?! Чрез думите който иска Христос всъщност търси яснота, истинския мотив – дали искаме да бъдем заедно с Него заради някакви наши си причини, всеки поотделно. Например искаме да дойдем в манастира, за да се разсеем от ежедневието; да придобием харизми, да получим външна утеха; да се срещнем с интересни хора; дори да си намерим годеник или годеница и т.н.?… Това ме подсеща за стареца Порфирий, който казваше: „Всички млади хора, които идват при мен, постоянно ме питат за коя ще се оженят, с каква професия ще се захванат, колко пари ще спечелят. Никой не пита за духовни неща. Случва се да дойде някой – един на четирийсетима, и да ми зададе някакъв духовен въпрос – как да намери Бога, къде е истината…“. Всички го търсят като някакъв медиум. Същото се случваше и на стареца Яков. Вдига телефона и отсреща едно момиче от Пелопонес го пита: „За кого ще се омъжа? Все мисля за един Атанасий, за един Георги също, и за един Никос. Кого от тях да избера? С кого да продължа напред?“. А старецът ни казваше: „Ако отговарях на подобни въпроси, досега щях да съм оженил половин Гърция! Но това не е моя работа!„. Веднъж дори някой му се обадил и му казал: „Искам да ми кажете дали ще изберат Мицотакис*!“. Един ден при стареца Порфирий отишли полицаи, за да им каже къде се укривал един беглец, когото издирвали. Когато им отвърнал, че това не е негова работа, полицаите си тръгнали сърдити. Към стареца се обръщали дори хора, които се интересували къде има заровено съкровище. Преследването на щастието по човешки няма граници. При едно посещение старецът чрез Светия Дух получил предупреждение, че не трябва да казва никаква информация на хората, дошли при него, защото, ако го направи, след това те щели да го убият. Той нищо не им разкрил и те си тръгнали.

Затова Христос казва който иска. Той търси личната връзка. Аз лично на тебе за какво съм ти нужен? Някой от тези хора край Христа интересува ли се лично от това, което Сам Той представлява? Това, което е Той Самият, интересува ли ни изобщо?

...който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си…

Обърнете внимание на тази подробност – Христос казва след Мене, не до Мене, нито пред Мене. Не е същото, като те да вървят напред срещу римляните, а Христос да върви след тях и да възкресява мъртвите. Нито до Него в смисъла на това, което казваха някои – Маркс и Христос заедно! Маркс, който да краде от богатите, а Христос, Който да утешава бедните… Казано е „след Мене“. Той е отпред. Защо? Защото е Бог и Човек. Той иска да вървим след Него. Нека видим какво ще стане. Оттук започва трудният път…

„…нека се отрече от себе си…“ – тези думи те стъписват. И друг път съм го казвал. От такива слова се убеждавам, че Евангелието не е човешко писание. Няма да видите нито един човек, който иска да събере хора, които да го следват, и да им каже: „Отречете се от себе си!“. Вместо това какво ще им каже той? „Настъпи моментът измъченият народ да бъде оправдан!“ Такъв мъдрец вижда пред себе си човека и окаяния му хал, и въпреки това му казва: „Ти си съвършен!“. Защо? Защото всъщност не го обича, а има нужда от него. Докато Христос няма нужда от нас. Ако наистина разберем това, знаете ли какво духовно напредване е това?! Той не се нуждае от нас, не иска да напълни някой манастир, не иска да напълни Църквата. Има едни страховити думи от Евангелието, които Иисус казва на дванайсетте апостоли, когато други ученици се разотишли от Него: „Да не искате и вие да си отидете?“ (Йоан 6:67). Реакция, която не бихме очаквали, която със сигурност не е на някой шарлатанин или на някого, който силно се нуждае от последователи.

Да се отрече от себе си. Защо? Защото и Той Самият е Някой, Който се отрича от Себе Си. Какво означава да се отречеш от себе си? Тези думи могат да ни прозвучат жестоко така, без обяснение, и рискуваме да се разочароваме. Да се отречеш от себе си е изключително динамичен процес, който всъщност е прекрасно състояние; което те освобождава от огромната тежест да искаш постоянно да утвърждаваш себе си. Нарцисизмът е голямото бреме. Но ако възложиш себе си на Него, е много по-лесно. Трябва обаче да го възложиш по правилен добър начин. Сега ще видим какъв е този начин…

…да вземе кръста си и Ме последва…

Какво означава да вземем кръста си, за да се отречем от себе си – други тежки думи откриваме тук, нали? Затова и мнозина от книжниците и фарисеите, които разпъвали другите, а не себе си, когато чули това, се разгневили и накрая Го ликвидирали, за да възстановят отново своя комфорт.

А кой е кръстът? Всички ние страдаме в този живот и теглим различни мъки. Това ли е нашият кръст? Не. Когато човек истински се отрече от себе си, тогава той се удостоява с необикновен кръст, който е Христовият Кръст. Внимавайте! Има обаче и кръстове, които носим, понеже не сме се отрекли от себе си. Повечето от нас познаваме тези кръстове, тоест проблемите, които имаме именно поради това, че не сме се отрекли от себе си. Именно защото нашите желания са единственият вътрешен закон, който реално признаваме. Цялата реалност и свръхреалност трябва да работят за мен, казва Паулу Коелю – цялата вселена работи за твоето желание, което имаш в ума си! Много хора четат това като евангелие. В подобно убеждене обаче има нещо безумно. Защото не всички неща, които много искаш, стават, нито пък трябва да станат. И дяволът иска нещо, които накрая няма да стане, но той много го иска. Има кръстове, които претърпяваме, защото не се отричаме от себе си. Виждате, че до Христос има разпнати, но те са разпнати не защото са се отрекли от себе си, а защото не са се отрекли от своето аз. В единия, който все пак се отрекъл от себе си на кръста, веднага настъпила промяна и той чул думите: „Днес ще бъдеш с Мене в рая!“ (Лука 23:43).

Когато сме разпънати на кръста на нашия егоизъм, с единствената мисъл за собствените си проблеми, тогава някак винаги искаме да натоварим другите с този кръст. Много бихме искали да го положим върху чужди рамене, някой друг да бъде разпнатият вместо нас. Затова и виждате, че и в обществените ни отношения всеки посочва другия за виновен. Онзи отсреща е виновен – богатите, бедните, поповете, калугерите, правителството, другото правителство!… На кръста изпитваме болка, но я заслужаваме. Заслужаваме да страдаме. Страдаме и сме безутешни именно защото страдаме справедливо. Всеки днес враждува с другия и едновременно с това се питаме как станахме такива? Станахме такива, защото ни липсва това благословено себеотричане, в което човек понася кръста, който е кръст на любовта. Доброволно се разпвам, защото обичам. Искам този кръст понеже казвам Да! на другите, искам да ги открия, да бъда едно с тях. Това е положително движение на душата, което има предвид и свети апостол Павел, когато казва: „… бидейки свободен от всички, станах роб на всички…“ (I Коринт. 9:19). Това е Кръстът на любовта! Докато намериш това вътрешно равновесие обаче, няма да е никак лесно. Да страдам не заради себе си, а в любовта си за другия. В първия случай страдам, бидейки сляп и и се измъчвам, но в крайна сметка разбирам, че това състояние е без изход. Но ето че проумявам Божията любов към мене, разбирам, че Той даром ме обича и тогава ми се открива смисъла и чудото на Въплъщението… Действително съществува здрава и свещена хетерономия**, която всъщност се ражда, когато човек разбере колко по-голяма утеха има в това да вземеш и да носиш Кръста на любовта за другия, колко Божия благодат и благословение ще има тогава в живота ти…

Вместо това днес цялото общество се чувства като жертва, всеки преживява себе си като жертва. Това е опасно усещане, което може да доведе до неподозирани резултати. Вече можем да видим следните примери – някакви мъже с качулки онзи ден влезли в един супермаркет в Солун и заплашвайки, откраднали хранителни продукти, които после раздали. Ако подобни тенденции се генерализират, този стремеж за социална справедливост ще се превърне в огромна социална неправда. Сигурни ли сме, че притежаваме онази разсъдителност, която ни подсказва, че взимаме от този, от когото трябва? Зная ли от кого да взема и на кого да дам? Вземането и даването – това са действия, които не стават насила.

Всъщност и ГУЛАГ крие точно такива намерения зад себе си. Накрая някой ще смята за необходимо да се построи концентрационен лагер, за да затвори в него всеки, който е откраднал. И тези, на които си дал, ще станат новата номенклатура – знаете за богатата висша прослойка на комунистите в Съветския съюз… Когато пък отидох в Румъния по повод на една конференция, видях двореца, в който е живял Чаушеску, в който имаше стотици стаи. Имал е и десетина резиденции и той бил слуга на народа! Защо се получава така? Защото човекът не се променя вътрешно, когато желанията му бъдат удовлетворени. Човекът е ненаситен. Бедният заслужава да го нахраниш, ако е гладен, да му дадеш необходимото за живеене, това е нещо много значимо. Но ако му дадеш властта, без да е предварително подготвен за нея, ще стане по-лош от другите, които вероятно го угнетяват. Човек трябва вътрешно да се промени. Бедният не е добър, понеже е беден, нито богатият е лош, понеже е богат. Разбира се, забогатяването крие опасности и обикновено мнозина богати хора не са напреднали особено в духовния живот. Въпреки това има изключения и човек може да се покае. Едно е сигурно обаче – начинът да го изцелим не е като го лишим от богатството му и го изпратим в лагер. Комунистите казваха – вземи това, което мислиш, че заслужаваш! А Христос ни казва – дай това, което имаш! Има огромна разлика, защото във втория случай съществува и свобода, и любов. Христос ти казва – това, което имаш в повече и е излишно, е кражба от бедния, който няма. Това е любов, която те предизвиква да дадеш, ти сам да пожелаеш да го направиш заради брата си. Това е нашата зрялост в Божията любов, това е и кръст, но е Кръстът на любовта. Кръст, чрез който обръщам гръб на себелюбието си, спирам да се прекланям пред егото си и малко по малко намирам Неговата истина. Намирам утеха, която преди не съм намирал, намирам дар, благодат, Самия Бог, защото Той ме чака там. Следователно този Кръст е спасителен. Другият кръст, от който всички ние страдаме, не носи покой, защото е кръстът на похотта, на неудържимото желание и нарцисизма.

И така, да се отречеш от себе си и да вземеш кръста си – това е състояние, което изглежда като мъчение, но всъщност по парадоксален начин е голямо благословение. Тук Христос сякаш ти казва: „Вземи кръста свободно, понеси го с радост, заради любовта и Ме последвай!“ И обратното – в това да носиш кръста на собствения си егоизъм има много болка.

… който иска да спаси душата си, ще я погуби…

Който иска да спаси себе си, тоест душата си, ще я погуби. И тук не става дума за понятието, което често употребяваме – спасение на душата. Господ сякаш ни казва, че който иска сам да намери вътрешна пълнота, вместо да я намери, той ще я загуби. Но който погуби себе си, не на шега, а поради Мене и Евангелието, ако някой погуби себе си заради думите, които Аз ви казвам, той ще бъде спасен. Който е готов да загуби себе си (а не да се погубва чрез наркотици, в ядене и пиене, заради собствените си похоти и желания), както Той се изкачи на Кръста, защото ме обича, той ще получи вечния живот. Нека и аз се изкача на един кръст – малък мой кръст, понеже и аз искам да обичам, и само да го направя, ще спася себе си.

Това е абсурдната логика на Евангелието, която виждаме да се проявява в живота на светците. Тук не мога отново да не спомена няколко имена. Например о. Епифаний Теодоропулос – един човек, който имаше качествата да бъде не преподавател, а ректор на университет, и имаше възможността да бъде не епископ, а архиепископ. И въпреки че имаше качествата и мнозина го подтикваха натам, той им казваше: „Не! Аз искам да прислужвам и да служа на хората! Нито пари искам да вземам!“. Той не получаваше заплата, а това, което имаше право да вземе, дори него раздаваше, за да бъде напълно отдаден на Божията любов. Работеше като редактор в издателска къща, вземаше петдесет драхми, за да може да живее като подвижник в центъра на Атина, на Омония (централен атински площад – бел. прев.). Този благодатен свят човек… да знаете, той беше кристален човек. Сещам се, че веднъж му казах: „Геронда, защо не станете епископ?“. Мечтаех, че ще стана свещеник, и си казвах, че когато той стане владика, веднага ще отида при него, ще устрои една митрополия… Като му казах това, той се вгледа в Разпятието, което стоеше срещу него, и ми каза: „Какво да ти кажа, Нико… Гледам към Него и нищо не ми казва!“. Гледаше Разпятието и Христос не му казваше: „Издигни се!“, а „Снижи се!„…

Никога няма да забравя и стареца Паисий. Той изпитваше големи болки, но лицето му сияеше от радост. Защо? „Защото сега – казваше ни той – каквото кажа, става. Преди Бог запушваше някое ухо, казваше ми едно „Не!“. А сега, понеже изобщо не моля за себе си, каквото се помоля за другите, става! Дори и човекът да не заслужава да стане.„. Той имаше дръзновение към Бога, бидейки на прага на смъртта, търпеше страшната болка от рака, без да Го умолява да облекчи, да отнеме страданието му. Напротив, използваше болката, за да изпросва от Бога неща за другите. Ето как някой погубва себе си, изпитва смъртна болка, но казва: „Умирам, за да станат чудеса за другите!“. Това са небесни чудеса, които Христос донесе в света…

Представете си свят, който се състои от такива човеци! Какъв живот бихме живели тогава? Живот, осъществил в действие думите на св. ап. Павел: „Никой да не търси своята полза, а всякой – ползата на другиго…“ (I Коринт. 10:24). Намерeте днес някъде друг такъв Завет и ми кажете, че той съществува, че е написан. Никъде го няма. Само в Евангелието ще го намери човек. И това ви го казва някой, който много е търсил преди да прочете Евангелието…

Представете си един живот, едно общество, в което всеки търси доброто на другия, в което всички сме братя помежду си. Затова и ходим на църква или идваме в манастира, в Църквата затова съществува понятието енория. Идвате тук всяка неделя; всички служим света Литургия; всички заедно принасяме хляба и виното, които са нашият живот; всички заедно се причастяваме, за да пребъдваме в любовта, да постигнем това откриване помежду ни. Затова и се причастяваме от една и съща лъжичка. Като едно семейство. Това е семейството на Бога. Всяка неделя, на всеки празник, постоянно заедно. Заедно сме и никой от вас не се затворя сам в една стая да казва „Господи, помилуй…“. Не търси да разрешаваш проблемите си индивидуално, в такъв случай те с по-голяма сила ще те връхлетят и все повече ще потъваш в тях. Но това всъщност е големият въпрос, защото често отиваме и на църква като индивиди, сякаш отиваме в супермаркета.А в супермаркета всеки има своя количка – пълни я, плаща и тръгва. Там сме много, но всеки е самичък. В Църквата не е така, защото това, което сме, бива споделяно, и това е свързано с общението на живота, което е и отговор на много проблеми. Защото след като променим връзката си с Бога, животът ни ще се промени – той няма да стане безпроблемен, ще получим други изкушения, други проблеми, но и други велики решения. Да се отречеш от себе си е състояние, което иска труд. Когато обаче полагаш тези духовни усилия, когато влезеш в този път, ще откриеш нови и велики неща в живота си.

Който живее в своя нарцистичен свят и никого не обича, и на църква да отиде, все едно е отишъл до супермаркета. Минал е през месарския магазин, през пазара, а после е решил да отиде и до църквата, защото иска нещо оттам. Такъв човек не върви след Христос, а иска нещо конкретно: „Кръсти детето ми!“; „Ожени сина ми!“; „Отслужи ми водосвет!“… С какво ще ти помогне този водосвет? Мислиш си, че всичко става магически? А Христовите думи „който иска“ и „да тръгне след Мене“ къде остават? Къде остава готовността ти да станеш ученик? Тайнствата имат благодат, но искат и воля – воля, която да съ-действа, за да могат те да дадат плод. Ако искаш да се помириш с мъжа си, върви да се изповядаш! „Да-да! Той е виновен!“, казваш. Всеки ден и по три водосвета да правиш, доколкото си прилепнал/а към това „той е виновен„, няма да намериш утеха. Ако в този миг животът ми приключи, Бог няма да ме съди заради мъжа или жена ми. Ще ме съди заради самия мен. Има дело, което аз трябва да извърша. Аз, лично. Тогава там съдейства благодатта на Тайнствата. Затова духовният живот започва от изповедта. Но дори и в изповедта човек може да се затвори в себе си. Можеш да отидеш на изповед и пак да си вътрешно неутешим, в себе си да не искаш да се спасиш, да не искаш да се осъждаш, а все да търсиш вината в другите.

Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?

Под душа тук се има предвид вечният живот, за който е призван човекът. Ти си спечелил целия свят, но в часа на смъртта какво ще вземеш със себе си? Само любовта, благото произволение, една връзка ще вземеш със себе си. Ако тази връзка е мощна, животът ти може да се превърне в рай. Всичко друго ще ни остави. Нищо не можем да вземем със себе си. Спечелил си целия свят, но какво е това, което ще ти остане? Какво ще даде човек в замяна на душата си? Мнозина мислят, че ако придобият всичко онова, за което толкова мечтаят, автоматично ще станат щастливи. Е, не съм видял нито един, който да е станал щастлив, понеже е спечелил това, за което е копнял, защото в мига, в който го е спечелил, той е поискал още толкова и след това още толкова… Човекът не знае насита. Има твърде много богати хора, които треперят от тревога и постоянно се измъчват – че конкуренцията расте; че има някаква по-хубава длъжност или имущество… Така се разболяваме и погубваме душата си.

И така, за да утвърди и запечата чрез Словото си всичко това, Христос добавя:

Защото, който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели.

Който слуша за тези неща и ги презира, смята ги за незначителни и безсмислени, Господ ще се срами от него в Съдния ден. Ето как Христос ясно ни посочва кой е единственият верен път. В страданието заради другите, от любов. Само в такъв живот има покой и в него се проявяват даровете на благодатта.

Това отново ме подсеща за стареца Паисий. Когато имахме проблеми (и често големи проблеми, в които сме се чувствали много онеправдани), той ни съветваше така: „Ти да не онеправдаваш, ти да не хулиш, ти да не оборваш! Стой тук и Бог ще си каже думата! Моли се Бог да си каже думата!“. И дори Сам Христос направил същото – Той предал съда на Този, Който съди справедливо. И Бог говори. Но ако взема Божия съд в собствените си ръце и започна да затривам другите, губя и малкото справедливост, за която толкова съм копнял… Нека отново погледнем към събитията около Октомврийската революция. Много от хората, които тогава са излезли на улицата, имали право, но те го загубили, когато в крайна сметка причинили по-голяма вреда, отколкото сами са понесли. Те продължили закона на омразата. Ти ме разпна, причини ми болка, сега е моят ред! И други ще разпна, за да не остане никой, който да разпъва и аз отново да бъда в опасност!

Който се срами от Мене и от думите Ми… Сякаш чрез това Господ ни казва: „Ти явно си много умен за Мене! И понеже си от умните, върви при другите умни, а Аз ще взема при Себе Си безумните като Мене, които се отрекоха от себе си“… Мисля се за много умен, а съм развалил отношенията си с брат си, с майка си, с баща си, със съседа си. Не подозирам ли, че в това мое положение няма особена мъдрост?! Никой не ме интересува, не ме интересува и да съм добър, но ме интересува да съм спокоен! Тогава как досега не съм забелязал, че този мой избор за живот не ми е осигурил спокойствие, не ми гарантирал равновесие?!…

И рече им: истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила.

При тълкуването на този евангелски текст, екзегетите казват, че смисълът му е свързан с текста по-надолу в Писанието и става дума за апостолите, които ще видят Христовото Преображение. Когато обаче чета текста във връзка с предходните стихове, мисля, че по-скоро тук се говори именно за онези, които избират Кръста на любовта. Именно те ще видят царството Божие в истина и сила. Те ще имат опита от боговидението, от общението с Бога, онтологична опитност още сега. Така разбирам този пасаж, не знам дали греша или не, но правя връзка с предходния текст.

Онези, които ще влязат в този труден път, те ще разберат Бога, ще почувстват осезаемо присъствието Му, дошло в сила – което означава, че ще видят Божиите чудеса, ще им се насладят и навярно те самите ще ги вършат. Те са тези, които получават великите харизми. Затова всички ние тук имаме дарове на благодатта, но те са скрити и тайни. Защо? Защото ако Бог ни ги открие в състоянието, в коетосе намираме в този момент, ние ще ги използваме един срещу друг. Ако Бог ти даде например прозорливост, трябва да си пълен с любов, за да не я използваш срещу другия. Да ви гледам в този момент и да разбирам как се чувства всеки един от вас. Това изисква много любов, за да го употребиш за добро, нали?!… Или да знаеш къде има скрито имане… или да виждаш в бъдещето. Колко благодат е нужна, за да ти даде Бог харизмата да виждаш бъдещето на някоя конкретна личност! И колко любов е нужна, за да не експлоатираш този дар за своя полза!… Нужна е голяма любов, за да имаш харизми. Затова и харизмите стават действени, започват да се проявяват, когато влезеш в пътя на любовта. Само тогава. Когато си готов да използваш този небесен дар за спасението и в помощ на другия. И да знаеш кога да го използваш.

Старецът Паисий ни казваше: „Чрез благодатния дар, който Бог ми даде, мога да отида в една казарма, да разкажа на всички там какво са вършили, и начело с командира им да ги взема на Света гора и да ги направя монаси. Бог обаче не иска това!“. Колко силни думи! Бог не иска да те впечатли, не иска да те плени, не иска да те хване за шията и да те завлече при Себе Си. Той иска ти свободно да Го потърсиш. Това е великото благородство на Бога, което дяволът не притежава. Дяволът те сграбчва и дори те яхва; иска веднага да те плени. Бог обаче иска свободата на човека, неговата любов, душата му иска – това, за което говорим тук. Той иска аз сам да разбера каква ценност има всичко онова, за което Той говори. И след като поема по този път, постепенно, според духовната ми зрялост, всичко онова, за което говорят светиите, започва да ми се разкрива…

Напредвайки по този път, в общението ни с Бога, ще усещаме все по-голяма сигурност и безстрашие. Защото ние треперим и се страхуваме от всичко в този живот, тъй като не сме влезли в Неговия път, за да ни покаже Себе Си. А да видиш царството Божие, дошло в сила, означава чудо, означава изригване на това небесно присъствие тук и сега. И в крайна сметка е знак, че си влязъл в Пътя на Кръста, който е Кръст на любовта в свобода.

*Константинос Мицотакис е премиер на Гърция в годините 1990-1993.
**Хетерономия – състояние на зависимост от правила, наложени отвън, от някой друг, а не от собствената воля.

Превод: Константин Константинов