На този ден Светата Църква възпоменава благоговейно страданията на светите славни и всехвални апостоли Петър и Павел. Свети Петър, най-ревностният последовател на Иисуса Христа, се удостои заради своето изповедание на Неговото Божество: „Ти си Христос, Синът на живия Бог“, да чуе от Спасителя: „Блажен си ти, Симоне… Аз ти казвам: ти си Петър (Petrus), и на тоя камък (petra) Аз ще съградя Църквата Си“ (Мт. 16: 16–18).

На „този камък“ (petra), сиреч на казаното от теб: „Ти си Христос, Синът на живия Бог“, на това това изповедание ще създам Църквата Си. Защото „ти си Петър“: от „камъка“ (petra) идва името Петър (Petrus), а не от името Петър (Petrus) се нарича „камъкът“ (petra), по същия начин, както от Христа идва името християнин, а не от християнина – Христос.

Искате ли да знаете какъв е този „камък“ (petra), на чието име апостол Петър (Petrus) е наречен тъй? — Чуйте апостол Павел: „Не искам, братя, да не знаете — казва Христовият апостол, — че бащите ни всички под облака бяха и всички през морето минаха; и всички в Моисея се кръстиха в облака и в морето; и всички ядоха една и съща духовна храна; и всички пиха едно и също духовно питие; защото пиеха от духовния камък, който идеше подире им; а камъкът беше Христос“ (1 Кор. 10: 1 – 4). Ето от кой „Камък“ идва името Петър!

В последните дни на Своя живот, в дните на служението Си на човешкия род нашият Господ Иисус Христос избра от числото на Своите ученици дванайсет Апостоли, за да проповядват Словото Божие. Сред тях апостол Петър се удостои да заеме първо място заради пламенната си ревност (Мт. 10: 2) и стана сякаш представително лице на цялата Църква. Затова и тъкмо на него по преимущество беше казано след неговото изповедание: „И ще ти дам ключовете на Царството Небесно; и каквото вържеш на земята, ще бъде вързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата“ (16, 19). Защото тези „ключове“ и правото да „връзва и да развързва“ получи не един отделен човек, но Едната Вселенска Църква.

А че действително Църквата е получила това право, а не само едно отделно лице, се вижда от друго място на Писанието, където Господ казва същото и на всичките Си Апостоли: „Приемете Духа Светаго“, — и след това: „Комуто простите греховете, ще му се простят; комуто задържите, ще се задържат“ (Ин. 20: 22–23); или: „каквото вържете на земята, ще бъде вързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето“ (Мт. 18: 18). И тъй, Църквата връзва, Църквата развързва; Църквата, основана върху крайъгълния Камък — Самия Иисус Христос (Еф. 2:20), връзва и развързва. Да благоговеят, прочее, и вързаните, и развързаните: развързаните, за да не паднат пак в старите си окови; вързаните, за да не останат завинаги в това състояние. Защото „в оковите на своя грях е той“, казва премъдрият Соломон (Притч. 5: 22); а освобождение не можем да получим никъде освен в Светата Църква.

И след Възкресението Си Господ поръчва на апостол Петър да пасе духовното Му стадо, не защото единствено на Петър от учениците е предоставено да пасе това стадо; Христос се обръща най-вече към Петър, защото Петър е първият сред Апостолите и сякаш представител на Църквата; при това, обръщайки се в този случай само към Петър като към върховен Апостол, Христос подчертава с това единството на Църквата. „Симоне Йонин, — казва Господ на Петър, — обичаш ли Ме?“

И Апостолът отговаря: „Тъй, Господи! Ти знаеш, че Те обичам“; и втори път Господ го пита по същия начин, и вторият път Петър отговаря същото; запитан обаче за трети път, той вижда, че не му вярват, и се натъжава. Но как може да не му вярва Онзи, Който познава сърцето му? И затова този път Петър отговаря: „Господи! Ти знаеш всичко; Ти знаеш, че Те обичам“. Иисус му казва и трите пъти: „Паси овците Ми“ (Ин. 21: 15–17).

Освен това трикратното запитване на Спасителя и трикратното изповедание на Петър имат и още една цел, добротворна за Апостола. Онзи, на когото бяха дадени „ключовете на Царството“ и правото да „връзва и да развързва“, сам върза себе си три пъти със страх и малодушие (Мт. 26: 69–75), и Господ също три пъти го развърза с питането Си и с изповяданата от него три пъти крепка любов. А заръката да пасат стадото Христово е дадена на всички Апостоли и техните приемници.

„Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо — казва апостол Павел на църковните презвитери, — сред което Дух Светий ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която Той си придоби със Своята кръв“ (Деян. 20: 28); също и апостол Петър на старейшините: „Пасете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудено, а доброволно и богоугодно, не заради гнусна корист, но от усърдие, и не като господарувате над причта, а като давате пример на стадото; и кога се яви Пастиреначалникът, ще получите неувяхващия венец на славата“ (1 Пет. 5: 2–4).

Забележете, че Христос казва на Петър: „Паси овците Ми“ — но не казва: „Паси овците си“. Паси, добрий рабе, овците Господни! „Нима се е разделил Христос? Нима Павел се е разпнал за вас? или в името на Павел сте се кръстили?“ (1 Кор. 1:13). „Паси овците Ми“. Защото „лютите вълци грабители, лъжеучителите и наемниците, които не щадят стадото“ (Мт. 7: 15; Деян. 20: 29; 2 Пет. 2: 1; Ин. 10: 12), грабейки чуждото стадо и превръщайки плячката си сякаш в своя собственост, мислят, че пасат своето си стадо. Не такива обаче са добрите пастири, Божиите пастири. „Добрият пастир дава живота си за овците“ (Ин. 10: 11), които са му връчени от Самия Пастиреначалник (1 Пет. 5: 4). И апостол Петър, верен на своето призвание, даде живота си за словесното стадо Христово, запечатвайки апостолството си с мъченическа смърт, славена днес по целия свят.

И апостол Павел, който беше преди това Савел, стана от граблив вълк кротко агне; преди бе враг на Църквата, после го видяхме като Апостол; преди беше неин гонител, след това – неин проповедник. Получил от първосвещениците властта да изпраща всички християни в окови на смърт, той вече беше на път, „дишайки заплахи и убийство срещу учениците на Господа“ (Деян. 9:1), жадуваше кръв, но — „Живеещият на небето ще му се посмее“ (Пс. 2:4).

Когато той, „гонейки и мъчейки“ по този начин „Църквата Божия“ (1 Кор. 15: 9; Деян. 8:3), наближи Дамаск, Господ го призова от Небето: „Савле, Савле, защо Ме гониш?“ — „Аз съм и тук, Аз съм и там — казва сякаш с това Господ, — Аз съм навсякъде: тук е главата Ми, там е тялото Ми“. Няма защо да се учудваме на това; самите ние сме членове на Тялото Христово. „Савле, Савле, защо ме гониш; мъчно е за теб да риташ срещу ръжен“ (Деян. 9: 4,5). Тогава Савел „в трепет и ужас“, извика: „Кой си Ти, Господи?“ „Аз съм Иисус — отговори му Господ, — Когото ти гониш“. И Савел внезапно се променя: „Какво ще ми заповядаш да сторя?“ — пита той. И чува Глас: „Стани и влез в града; и ще ти се каже какво трябва да правиш“ (9: 5, 6).

Тук Господ изпраща Анания: „Стани и иди“ при човек „на име Савел“, и го кръсти,“«защото той Ми е избран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Израилеви“ (9: 11, 15). А съсъдът трябва да се изпълни с Божията благодат. „Анания отговори: Господи, слушал съм от мнозина за тоя човек, колко зло е сторил на Твоите светии в Иерусалим; той и тук има власт от първосвещениците да върже всички, които призовават Твоето име“ (9: 13, 14). Но Господ настоятелно заповядва на Анания: „Иди, защото той Ми е избран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Израилеви. И Аз ще му покажа, колко трябва той да пострада за Мое име“ (9: 15, 16).

И наистина Господ показа на апостол Павел какво трябва да изтърпи той в Негово Име. Той го ръководеше в изпитанията му; не го оставяше във веригите, оковите, затвора, корабокрушенията; Сам страдаше заедно с него в страданията му, Сам го водеше и го насочваше към деня на неговото мъченичество. В един ден празнуваме паметта на мъченичеството на двамата Апостоли, защото, ако и да са пострадали по различно време, по своя дух и по близостта на своите страдания те са едно.

Петър предвари, Павел скоро го последва, — същият, който преди се наричаше Савел, а след това Павел, който превърна гордостта си в смирение, както показва и самото му име Paulus — „малък, незначителен“. Какво е прочее апостол Павел? Питайте го, той сам ще ви отговори: „Аз съм най-малкият от Апостолите — казва той, — но се потрудих повече от всички: не аз, впрочем, а Божията благодат, която е с мене“ (1 Кор. 15: 9, 10).

И тъй, братя, празнувайки днес паметта на светите апостоли Петър и Павел, припомняйки славните им страдания, да обикнем истинската им вяра, светия им живот, да обикнем тяхната невинност, мъченичество и чистотата на изповеданието им. Обиквайки тези високи качества и подражавайки на великите им дела „като образец за подражание“ (2 Сол. 3: 9), ще добием и ние онова вечно блаженство, което е приготвено за всички светии. Пътят на нашия живот беше преди по-тежък, по-трънлив, по-мъчен, но „имайки такъв облак свидетели около нас“ (Евр. 12: 1), които са минали вече по него, той стана за нас и по-лек, и по-гладък, и по-лесен за минаване.

Пръв мина по него Самият „Началник и Извършител на вярата“ Господ Иисус Христос (Евр. 12: 2); последваха Го неустрашимите Му Апостоли; след това мъчениците, отроците, жените, девиците и многобройния сонм от свидетели. Кой обаче действаше в тях и им помагаше на този път? — Този, Който е казал: „Без Мен не можете да вършите нищо“ (Ин. 15: 5).