Силата на прошката
Нашите предци казват, че началото на мъдростта е в разбирането на думите, защото понякога свикваме с тях и не просто свикваме, а и изопачаваме истинското им значение. Днес говорим за прошката, което означава не просто да се извиниш на някого, защото понякога можем да казваме „Извинявай!“ или „Простено ти е!“, но сърцето ни да не чувства тези думи, да не прощава.
Какво означава „прощавам“? Означава „побирам се“ на дадено място с някой друг (етимологията на гръцката дума συγχωρώ (синхоро) – „прощавам“ носи и значението на „съвместимост“ – бел. прев.). Да простиш е нещо много по-дълбоко и съществено, а не просто да забравя нещо, което някой ми е причинил.
Първото нещо, към което се стремим в нашия живот, е да постигнем най-важното – да бъдем заедно с Бога на едно място. Знаете ли кога осъществяваме това? Когато се кръщаваме. Тогава не просто получаваме име, а се присаждаме в Христовото Тяло. Съединяваме се с Христос и затова нашето кръщение е най-същественият акт на прошка от страна на Бога спрямо нас. Разбира се, за да може човек да получи прошка (т.е. да бъде заедно с Бога), с други думи, да се кръсти – е нужно да приеме Божията истина. Когато човекът обаче е на възраст, преди да се кръсти е нужно да придобие ум Христов. Затова ни увещава и св. ап. Павел. Когато имаме ум Христов, тоест когато приемем Божията истина, следващата стъпка е да бъдем заедно с Него на едно и също място – в Тялото Христово, тоест в Църквата.
Всички знаем и разбираме, съдейки от собствената ни физическа битийност, че за да може да живее, на тялото е необходима една основна предпоставка – неговите членове да бъдат в хармония помежду си и да си взаимодействат. Църквата Христова не е сдружение, а Тяло, и това означава органична и жизнена връзка между нейните членове.
На Сирна Неделя в храма чуваме Христовите думи: „Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви.“ (Мат. 6:14-15).. Въпросът е ясен и прост: искаме ли Бог да ни прости. Кой ще каже „Не“? Вероятно никой, защото искаме да имаме Бога в живота си. Нима обаче Бог има проблем и не иска да дойде при нас? Или ние сме тези, които често пъти Го пропъждаме? Искаш ли в сърцето ти да има място за Бога? Тогава и за твоя брат трябва да има място в сърцето ти. Ако не приемеш това, и за Бога няма да има място. Понякога ни се иска да изменим „леко“ тази истина. Тоест иска ни се да може да стане така, че да има място за Бога в нас, но не и за нашия брат. Бог обаче много ясно ни казва, че не разпознава като Свои деца онези, които не разпознават другите като свои братя. В Господнята молитва казваме: „… и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжниците„. След като ти не прощаваш на брата си, който те е наскърбил, не очаквай Бог да ти прости.
Затова трябва да осъзнаем простата истина – в голяма степен ние сме тези, които държим в ръцете си възможността за собственото си спасение. Трябва да има прошка между човеците, за да има и божествена прошка. Да простиш означава да вложиш другия в сърцето си. Светите отци ни казват: видял си твоя брат, видял си твоя Бог. Какво бихте казали за някого, който влезе в храма и заплюе иконата на Христос? Постъпката му би ви ужасила. Нека тук си припомним, че ние, хората, сме живи икони и храмове на Бога. Всеки от нас е храм на Бога и Светият Дух живее в нас. Ако този, който заплюва една икона от дърво, е нечестив и богохулник, тогава какъв е този, който заплюва живата икона на Бога? Ако този, който руши един каменен храм, е нечестив и богохулник, тогава какъв е този, който осквернява живия храм?
Затова, когато прощаваме на нашия брат, тогава получаваме прошка от Бога и тогава Бог влиза в нас. Какво означава Божието присъствие в живота ни? Означава спасение. Помните ли думите на Ангела Господен пред пастирите: „… днес ви се роди в града Давидов Спасител…“ (Лука 2:11)? Те ни посочват, че Христос не ни спасява чрез нещо, а чрез Самия Себе Си. Следователно, ние се спасяваме не защото приемаме нещо от Бога, а защото се съединяваме с Него. Затова Христос казва: „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен“ (Марк.16:16). Но не е достатъчно само да вярваш. Веднъж някой ми каза: „Аз вярвам в Бога!„, а аз му отвърнах: „Голяма работа!„. Това го стъписа. Знаете ли какво означава думата „вярвам“? Означава „доверявам се“ – доверявам се на Бога, на Неговата личност и слово. Затова, ако истински Му се довериш, дори да не разбираш нещо, си казваш: „След като е от Бога, ще го приема!„, дори когато изпитваш затруднение да направиш нещо, си мислиш: „След като това е Божията истина, ще се подвизавам да я превърна в реалност!„. Това означава да вярваш, истински да се доверяваш на Бога.
За да се спасиш, не е достатъчно да признаеш, че Христос е твой Спасител, а трябва да се съединиш с Него. Кръщението означава присаждане. Сигурно знаете как се присажда едно дърво. Имаме старото дърво, вземаме калема, обелваме леко кората, слагаме калема, завързваме го и чакаме. Когато потекат соковете от корените, те ще срещнат калема, ще го оживотворят и в последствие ще имаме плодове с ново качество. При Кръщението ние се присаждаме към Дървото на живота и тогава соковете на дървото, т.е. Тялото и Кръвта Христови, светата Евхаристия, идват и ни оживотворяват. Кръщаваме се, за да се причастяваме, защото нашата връзка с Бога не е интелектуална, а жизнена. Моята ръка живее само тогава, когато е съединена с останалото тяло. Ако я отделя и я закача на закачалката, тя ще стане непотребна. Адам е бил създаден, за да се съедини с Бога, да бъде богочовек. Какво обаче е направил той, от което последвало падението? Той се е автономизирал, отделил се от Бога. Водата на потока идва от извора, но ако някой отбие водата и прекъсне пътя до извора, потокът ще пресъхне. Така и ние, ако се автономизираме от Извора на живота, от Христовото Тяло, ще загинем. Това направил първият човек, който поискал да се обожестви, но без Бога, и в живота му навлезли болестта, болката, тлението и накрая смъртта.
Когато хората са имали чувство за единство помежду си, отношенията им били различни. Затова древните езичници казвали: „Колко странни хора са тези християни! Обичат се дори преди да се запознаят!„. Но защо са се обичали толкова силно помежду си? Защото са имали общ Възлюбен – Христос, и реално от момента, в който човек приема Христос, той признава човека до себе си за свой брат. Всеки от нас обаче много добре знае, че изпитваме големи затруднения в това да прощаваме на другия. Може би защото не сме осъзнали какво означава това да не прощаваме. Защото ако бяхме го осъзнали наистина, нямаше нито за миг да отлагаме прошката. За жалост обаче, мога да ви дам доста примери за това как попадаме в капана на дявола с отказа ни да простим на някого, докато палим кандилото и ходим на църква… което всъщност се оказват само формални действия. Често ние, хората, ако помислим логично, ако се видим отстрани, ще забележим собственото си безумство. Ще забележим, че сме за лудницата, защото вършим неща, които не биха вършили едни разумни хора, за каквито се мислим. Когато се караме помежду си за смешни неща и заради тях години наред не си говорим, заради тях преставаме да си казваме „Добър ден!“. Кокошките на съседа влезли в градината ни и накълвали няколко цветя. Викове, разправии – и спираме да си говорим за пет-десет години.
Чуйте един случай. Преди години отидох в едно село, за да изповядвам тамошните хора. В храма дойде една жена в напреднала възраст. Тази баба имаше някакъв глупав спор със свой роднина и беше спряла да му говори. Когато дойде да се изповяда, аз й казах:
– Бабо, прости му! Говори му!
– Аз ли? Не! Той е по-малкият!
– Бабо, Христос е по-голям от всички и стана най-малък от всички! Ти не искаш ли да приличаш на Христос? Не искаш ли да се причастиш и да приемеш Христос? Как ще Го приемеш? Затова говори с него, за да се помирите, нищо няма да загубиш!
– Не!
– На една крачка си от пропастта! Ще умреш и ще отидеш в ада!
– И в ада и в черния катран да отида, на него няма да му проговоря!
Това е грозното – когато държанието ни е не просто лошо, а демонично. Да предпочетеш да отидеш в ада, но не и да проговориш на някого. Тогава я изгоних от църквата, а тя започна да обяснява:
– Ама аз всеки ден правя поклони, всеки ден паля кандилата…
– Каквото и да правиш, си погинала, ако не направиш това, което ти казах! – приключих разговора аз.
След време за един помен отидох пак в същото село и срещнах същата тази възрастна жена. Тя самата ме заговори на трапезата:
– Отче, помниш ли ме?
– Не те помня!
Тогава тя ми припомни за нашата предишна среща и ми каза:
– Отидох и му говорих!
– Браво! – казах.
Не съжалих, че постъпих така, защото установих, че в крайна сметка това я изцели. Защото понякога ние, духовниците, ви галим точно тогава, когато не трябва. Галим ви и ви пращаме с нашия съвет в ада. Това правим.
Ето още един случай. Един възрастен баща започна да се меси в живота на сина си по неподобаващ начин, искаше да му разбие семейството, защото мислеше, че синът му не е получил очакваната зестра. Когато един ден синът му, угрижен, дойде да ме види, аз го посъветвах да каже на баща си това, което го измъчва. Тогава той ми каза:
– Отче, ако му кажа това, което ми казахте, той ще умре.
– Слушай, детето ми! Щеш не щеш, баща ти някой ден ще умре. Но ако умре и отиде при дявола, ти ще си виновен!
Той ме гледаше стъписан, а аз добавих:
– Не се страхувай, нищо няма да му стане!
Той изпълни това, което го бях посъветвал. В началото бащата се подразни от думите на своя син, но в последствие всичко се оправи и досега двамата се разбират много добре. Виждате, че в крайна сметка спазването на Божията воля е спасението на човека. За да имаме общение с Бога, трябва да погледнем реално на живота си и първото стъпало е покаянието. Какво означава да се покая? Да променя ума си. Или по-точно да престана да се уповавам на моя ум и да придобия Христов ум. Самият Христос е любов. Докъде стига тази любов? Той Сам ни казва: „Обичайте враговете си!„. Лесно ли е това? Не изглежда лесно, но е спасително, защото любовта води до свобода. Ако вярваме в Божията любов и милост, погледът ни към нещата от живота и към другите хора ще се промени. Например ще разберем, че някой, към когото довчера сме изпитвали дразнение, всъщност ни кара да осъзнаем нашите собствени немощи.
В леката атлетика има спортна дисциплина бягане с препятствия. В този спорт атлетът трябва да прескача препятствията без да ги събори. Понякога Бог допуска някой човек от нашия дом, квартал или работно място, да влезе в нашия живот в ролята на препятствие. Ние сме призвани не да съборим препятствието, а да го прескочим. По какъв начин? По един уникален начин – по начина, по който Христос прескочи всички препятствия, които ние Му поставихме в Неговия път за нашето спасение. Дори Кръст Му поставихме, за да не прескочи препятствието, и Му казахме: „Ако си Син Божий, слез оттам да Те видим и да Ти повярваме!“. Какво искахме? Да видим дали Бог е мощен. И Той беше мощен не защото слезе, а защото остана на Кръста. Защото, ако беше слязъл, наистина щеше да ни покаже силата си, но тогава нашата вяра щеше да бъде безполезна. Защото Бог иска не нашия страх, а нашата любов и ни казва: „Синко, дай ми сърцето си!„. Затова не можеш да си на едно и също място с Бога, когато не си способен да бъдеш на едно и също място с твоя брат. По този въпрос ние, духовниците, често изпитваме затруднения – вие идвате и искате да се причастите. И сред греховете си – и добре правите. Но идва някой и казва:„Не говоря с еди-кой си„. Ние се опитваме да видим защо не му говори и констатираме, че понякога наистина има сериозна причина за това, наистина той е бил онеправдан, понякога обаче причината не е сериозна. Дали в единия или в другия случай, истината на Бога, която Той потвърди със Своя пример, е, че не ние потърсихме прошка, а Христос, Когото онеправдахме, каза: „Отче, прости им!“.
Нужно е търпение, което извира от доверието към Бога и от утехата, която ни дава Божието слово, за да имаме надежда и да вървим напред. Ние обаче не вървим напред. Веднъж при мен дойде един човек, който искаше да се причасти. Помолих го да прости и да проговори на този, с когото имаше някакъв спор, но той ми каза:
– Не!
– Тогава не можеш да се причастиш! – отвърнах му аз.
– Наказвате ли ме?
– Аз ли? Разбира се, че не! Ти наказваш себе си! Искаш да се причастиш? – попитах го.
– Разбира се!
– Вярваш ли в това, което ще правиш?
– Разбира се! Имате съмнения?
– Не знам дали аз имам съмнения или не, но сега теб питам.
– Разбира се, че вярвам.
– Вярваш, че ще се причастиш с Христос, че ще приемеш Неговото Тяло и Кръв?
– Да!
– И го искаш?
–Да!
–Добре, върви и се причасти!
Той се сепна.
– Чу ли какво ти казах? Върви и се причасти! Искам обаче преди това да ми отговориш на един въпрос!
– Какъв?
– Представи си, че вече си отишъл и си се причастил и според това, което вярваш, имаш Христос в себе си. Съгласен ли си?
– Да.
– Добре! Причастил си се, тръгваш заедно с Христос, излизаш от храма и ето, пред тебе застава човекът, на когото не казваш „Добър ден!“. Сега ми отговори – Христос, Който е в теб, ще каже ли „Добър ден!“ на Христос, Който е в човека срещу теб? Ако каже, добре си направил, че си се причастил. Ако не каже, осъзнаваш ли какво си направил? Вместо да се издигнеш до мярата на Божията любов, ти си понижил Бога до мярата на твоята злоба! Това от твоя полза ли е?
Той наведе глава и каза:
– Имате право!
Не искам да те наказвам, а да те спася. Да те предпазя от едно дело, което реално няма да е благословение за тебе. Св. ап. Павел е категоричен: „Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста…“ (1 Кор. 11:28-30). Следователно, аз те предпазвам. Именно защото свeтото Причастие е или светлина, или огън. Разбира се, вие ще кажете, че ако е така, тогава никога не би трябвало да се причастяваме. Не, можем и всеки ден да се причастяваме, но по какъв начин? По такъв, че да признаваме какви сме в действителност – че наистина сме грешни. Предпоставката да пристъпиш към Причастието е една – съзнанието, че си грешен и имаш нуждата от Божията милост. Св. Йоан Златоуст описва това по чудесен начин в една от предпричастните молитви: „Пристъпвам към Тебе, Христе Боже, не поради пренебрежение, а защото се надявам на Твоята неизказана благост, и да не би, като се отдалечавам задълго от Твоето общение, да бъда хищнически грабнат от духовния звяр-вълк“.
Тоест човек изповядва своята пълна немощ и греховност и търси Божията милост. Ти обаче не може да я търсиш, когато сам не даваш милост на твоя брат. Ще припомня притчата, в която един господар повикал своя слуга при себе си и му казал:
– Ти имаш голям дълг към мен!
Слугата паднал в краката му и започнал да го умолява:
– Господарю, съжали се над мене! Не мога, нямам сега, ще се опитам, ще направя всичко по-нататък да ти върна дължимото!
– Хайде, стани, прощавам ти всичко! Върви си вкъщи, при децата си! – бил отговорът на господаря.
Слугата си тръгнал, изпълнен с радост, но не след дълго сам я изгасил, когато в двора срещнал друг слуга на същия господар. Този човек му дължал незначителна сума и когато го видял, слугата побързал да му каже:
– Я ела тук! Дължиш ми нещо!
– Да, прав си, но сега не мога да ти го върна!
– Не ме интересува! Искам да ми го върнеш сега!
– Ама нямам, брате!
– Не ме интересува дали имаш или нямаш! Щом нямаш, ще те хвърля в затвора!
Свидетел на разговора между двамата станал трети слуга, който си казал: „Виж ти какъв зъл човек!„. И отишъл при господаря, за да му каже:
– Господарю, знаеш ли какво стана на двора? Онзи, на когото ти преди малко опрости всичко, ще изпрати в затвора някого, който му дължи незначителна сума.
Днес бихме казали, че краят на тази история трябва да е такъв: господарят да извика отново своя длъжник и да му каже: „Лукави рабе, преди малко аз ти простих целия дълг, който съм твой господар и началник. Ти по моя пример не трябваше ли да простиш тази незначителна сума или да проявиш търпение? Няма да излезеш от тъмницата, докато не изплатиш и последната стотинка!“. И така, кой е отхвърлил милостта? Самият слуга със своето поведение. Нима и ние понякога не правим същото?
Прошката е дар, а не е нещо, което правим като ангария. То е велик дар и е нужна Божия благодат, за да можеш да простиш. Когато култивираме в себе си тази харизма, тогава се научаваме да отсичаме нашата воля заради Божията воля. Божията воля е любовта и когато я имаме в сърцето си, без колебание зачеркваме грешките на другите и не ги оставяме да загасят тази любов. Правим това, защото искаме да имаме ум Христов и начинът ни на живот да е Христов. Оттук нататък, след като сме придобили ум Христов, започваме да прощаваме и да живеем в едно с другите. Това е икона на Църквата, на енорията, ние живеем с нашия Пастир и явяваме това, което Христос иска да бъдем – Негово семейство. Знаете ли какво е светата Литургия? Трапеза. Нашият Баща ни събира около една Трапеза – светата Трапеза, и събрани там, очаквайки нашият Баща да ни донесе храна, преживяваме това, че сме Негово семейство. Колко зле ще се почувстваме, ако в нашето семейство някои от членовете поемат по друг път, не сядат с нас на трапезата и не иска да ни погледнат? Тогава се огорчаваме, защото искаме в нашето семейство да има любов. Щом ние го искаме, нима няма да го иска Този, Който простря дланите Си на Кръста, за да съедини разделеното? Това е отговорността и привилегията на християнина. Когато човек откаже да прости на брата си, тогава в него няма място за Бога. Затова нашият живот в Църквата е постоянен подвиг, подвизаваме се да превъзмогваме нашата воля, да приемаме Божията воля, да се доверяваме на Бога, да имаме ум Христов и така да бъдем с всички други заедно в Тялото Христово – Църквата.
Това е начинът на живот, който реално е спечелил цялата вселена и ние сме призвани да го живеем. За да бъде с нас, Христос стигна до Кръста, но благодарение на Неговия Кръст ние възкръснахме. Нашият живот винаги е кръстен, но нека помним, че чрез Кръста и само чрез него дойде и идва радост в целия свят, но и в сърцето на всеки един човек. Така можем да разберем нашите светци. Нека си спомним за св. Дионисий Егински. Когато убиецът на неговия роден брат похлопал на вратата му, той му сложил трапеза, погрижил се за него и дори му помогнал да избяга, като излъгал стражарите, че не го е виждал! Защо? Защото приемайки в сърцето си Божията любов, в това богатство на любовта нямало място за омраза. И още повече, защото той знаел, че този човек може да е причинил смъртта на брат му, но Христос му предлага вечния живот. Какво казал св. Василий Велики на управника Модест: „С какво ме заплашваш? Със смърт? Ще ми нанесеш рана, от която ще падне мъртво това немощно тяло? Само над него имаш власт. Но да знаеш, че тази рана ще ме доведе по–бързо до живота…„. Този управник отишъл при императора и му казал: „Този човек е по-велик от всички заплахи!„. Ето свободата, която Бог дарява на човека, когато той живее, доверявайки се на Божията воля. Същото можем да видим в житието на всички мъченици, които били подлагани на изтезания за вярата – те се молили за своите гонители и така спечелили мнозина от тях. В деня, в който честваме св. Харалампий, честваме и двамата негови палачи, които видели как вместо да ги хули, този човек прославя Бога и им прощава. Тогава те си казали: „Бог, Който има такива верни, е истинският Бог!“, изповядали своята вяра и също загинали мъченически.
Всичко това не са хубави думи, които само трябва да слушаме, а реалности, които сме призвани да живеем и превърнем в начин на живот. В противен случай самият дявол ще ни се надсмее: „Ха, ти слушаше тези думи, но те оттук влизаха и оттам излизаха!„. И тогава, когато действително се окажем пред Божията любов, ще почувстваме голям срам. Срам от липсата на тази любов вътре в нас…
Превод: Константин Константинов
