Пътят към вечния живот

Да видиш Бога както си е

Пра­во­с­лав­ното уче­ние за виждането на Бо­га, фор­му­ли­рано дог­ма­ти­че­с­ки от св. Гри­го­ри­й Па­ла­ма и неговите привърженици по време на няколко По­ме­ст­ни събори в пе­ри­ода 1340 — 1360 г., почива върху многобройните свидетелства на Светото Писание и тво­ре­ни­ята на светите отци. В си­с­те­ма­ти­че­н ви­д то е из­ло­же­но от Владимир Лос­ки в кни­гата му «Боговидение» (1).

Лоски отбелязва, че още в Библията има две поредици от текстове, които сякаш си противоречат взаимно: едната отрича възможността Бог да бъде видян, другата, напротив, твърди, че това виждане е върховното предназначение на човека. Към първата редица, в частност, спадат думите на Бога, казани на Моисей: «Лицето Ми не можеш видя, защото не може човек да Ме види и да остане жив» (Изх. 33:20; срв. Съд. 6:22, Ис. 6:5, Йоан 1:18). Към втората поредица спадат старозаветните и новозаветните разкази за срещите на Бо­га с хората, в ча­ст­но­ст думите на Яков «аз видях Бога лице в лице, и се запази душата ми» (Бит. 32:30), разказът за Моисей, който ви­дял Бо­га «лице в ли­це» и бе­се­д­вал с Него «като някой с приятеля си» (Изх. 33:11), и думите на Ио­в, който твър­до вярвал, че ще види Бога: «Но аз зная, Изкупителят ми е жив, и Той в последния ден ще издигне из праха тази моя скапваща се кожа, и аз в плътта си ще видя Бога. Аз сам ще Го видя; моите очи, не очите на другиго, ще Го видят» (Иов 19:27), и пак неговите думи в края на книгата: «Слушал бях за Тебе със слуха на ухото; сега пък очите ми Те виждат» (Иов. 42:5). Тук спадат също и думите на Христос «бла­жени чи­с­тите по сърце, защото те ще видят Бо­га» (Мат. 5:8). Апо­сто­лите Йоан и Па­вел пи­шат за окончателните плодове на нашето осиновяване от Бо­га, ко­гато «ще Го видим както си е» (1 Йоан 3:2) и то не през мътно огледало, а «лице в ли­це» (1 Кор. 13:12) (2).

В тво­ре­ни­ята на светите отци също присъстват двата мотива: ут­вър­ждава ­се не­ви­ди­мостта и не­при­стъп­ността на Бо­га и заедно с това се говори ясно, че Той може да бъде видян. Преп. Си­ме­он Нови Богослов, на­при­мер, го­рещо по­ле­ми­зи­ра с онези, които виждат в думите на апостол Йоан «Бо­га никой никога не е видял» (Йоан 1:18) подчертаване на не­възмож­ността да видим Бога. Той пише, че когато идей­ните му про­тив­ни­ци чуват, че ще видим Бо­га, те «тоз­час променят израза на лицето си и се извръщат, сякаш са чули нетърпимо богохул­ст­во. След това, приемайки кротък вид… отго­варят: «И кой ще посмее да каже, че е видял някога или всецяло е съзерцавал (Бо­га)?.. Та нали е речено: Бо­га никой никога не е видял». О пом­ра­че­ние! Кой е казал това, отговори ми? — «Еди­но­род­ният Син — говори, — Който е в недрата на Отца, Той Го яви». Истина казваш, и свидетелството ти е истинно, само че то е против собствената ти душа. Защото ако аз ти покажа, че Същият Син и Бог казва, че това е възмож­но, то какво ще кажеш тогава? А Той говори: Който Ме е видял, е видял От­ца (Йоан 14:9). И това е рекъл не за виждането на Своето тяло, а за от­кро­ве­нието на Своето Бо­же­ст­во» (3).

Твърдението, че е невъзможно да видим Бога, преп. Си­ме­он на­рича най-лоша ерес, побираща в себе си всички други ереси (4). Въз основа на личен опит той твърди, че Бог се от­кри­ва на човека и ста­ва видим, и то не в бъдещия живот, а вече тук, на земята: «От­къде знаех, че Ти се явяваш на онези, които идват при Теб, бидейки все още в този свят?.. От­къ­де знаех, Вла­ди­ко, че Ти, бидейки не­ви­ди­м и не­вме­сти­м, ставаш ви­ди­м и се поместваш в нас?.. Защото когато чувах как Твоите про­по­вед­ници го­во­реха по този въпрос, аз смятах, че това ще се случи в бъдещия век и след възкресението, и не знаех, че то става и сега» (5).

По какъв начин не­ви­ди­мият Бог мо­же да бъде ви­дим? Как можем да общуваме с Не­при­стъп­ния? Без да отстранява изначалната ан­ти­но­ми­ч­но­ст на про­б­ле­ма за виждането на Бога, св. Гри­го­рий Па­ла­ма го решава посредством различаването на «същ­ността» (ousia) и «енер­гията» (energeia — дей­ст­вие) на Бо­га: «божествената Същ­ност е при­об­щи­ма не сама по себе си, а в своите енергии» (6). Той пише: «Божията Същ­ност е несподелима и в някакво отношение споделима. Ние се приобщаваме към божественото естество и заедно с това ни най-малко не се приобщаваме към него. И тъй, трябва да се придържаме и към едното, и към другото твърдение» (7). Божията същ­ност остава цялостна и неизменна, а божествената благодат не е изливане на Божията същност, а проява на Нейната енергия. И човекът, който съзерцава Бо­га, не се сли­ва със същ­ността на Съ­зер­цавания, а ста­ва причастник на Неговата енергия.

В този контекст се разбира разказът за Мо­и­сей, който не можел да види Лицето на Бо­га, но можел да види «Бо­га изотзад»: «(Моисей) каза: покажи ми славата Си.
Отговори (Господ на Моисея): Аз ще направя да мине пред тебе всичката Ми слава и ще провъзглася името на Иехова пред тебе; и който е за помилване, ще го помилвам, който е за съжаляване, ще го съжаля. И после каза: лицето Ми не можеш видя, защото не може човек да Ме види и да остане жив. И каза Господ: ето място при Мене: застани на тая скала. И кога минава славата Ми, Аз ще те туря в пукнатината на скалата и ще те покрия с ръката Си, докле отмина; и кога Си сваля ръката, ти ще Ме видиш изотзад, а лицето Ми няма да бъде видимо (за тебе)» (Изх. 33:18-23). «Лицето на Бо­га» — т. е. Неговата същност, която е не­ви­ди­ма и не­при­стъп­на, а «да видиш изотзад» означава да се при­об­щиш към Неговата енергия. Впро­чем, виждането на Бога в Стария Завет е било ча­с­ти­ч­но и не­пълно, в Но­вия За­ве­т то е по-пълно и по-ярко: хората виждат Лицето на Христос, въплътения Бо­г. Затова апостол Йоан говори: «Бо­га никой никога не е видял; Еди­но­род­ният Син, Който е в недрата на От­ца, Той Го яви» (Йоан 1:18). Това означава, че Божият Син е разкрил Бо­га на хората, направил Го е видим.

В жи­ти­ята на светиите и творенията на отците на Църквата са опи­са­ни много слу­чаи, когато по време на молитва умът на човека е бил «издигнат» в друг свят, съзерцавайки Бо­га, ан­ге­лите, Цар­ст­вото Не­бес­но. Апостол Па­вел пише: «Да се хваля, не ми е за полза, а при все това ще мина към видения и откровения Господни. Зная един човек в Христа, който преди четиринайсет години (с тяло ли, не зная; без тяло ли, не зная: Бог знае) беше грабнат и отнесен до трето небе. И зная тоя човек (с тяло ли, или без тяло, не зная: Бог знае), че беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори» (2 Кор. 12:1-4). Преп. Иса­ак Сириец пише за съзерцанията и откровенията, които спохождат светиите по време на молитва: «Ко­гато свещеникът се приготви, застане да се моли, омилостивявайки Бога, молейки се и събирайки ума си в едно, тогава Светият Дух слиза върху хляба и виното, предложени върху жертвеника. И на За­ха­рий по време на молитва се явил ан­гел и ­въз­ве­с­тил ра­ж­дането на Йоан. И на Пе­тъ­р, който по време на шестия час се молел в горницата, се явило видение… И… първосвещеникът веднъж в годината, в страшното време на молитвата… влизал в Светая Светих, и падал по очи, и слушал Божиите слова в страшно и неизречено видение. О, колко страш­но е това тайнство, на кое­то е слу­жел на друг, а самият първосвещеник! Тъй и всички ви­де­ния, които се дават на светиите, се дават по време на молитва. Защото кое друго време е толкова свято и поради светостта си тъй подходящо за приемането на Божии дарове, както времето на молитвата, когато човекът беседва с Бога? В това време… човек… се потапя мислено в единия Бог, и сърцето му е изпълнено с Бога, и затова той разбира непостижимото… и умът бива поразен и погълнат от изумлението… и се оказва извън този свят… И не с мо­лит­ва се моли тогава умът, а е в състояние на екстаз, на съзерцание на непостижимото — на онова, което извън пределите на света на смъртните. И тогава той занемява, не познавайки нищо тукашно. И тъкмо това незнание се зове най-добро познание. Тъкмо за това незнание се казва: бла­жен придобилият не­зна­ние, не­раз­лъ­ч­но с мо­лит­вата» (8).

Опитът на виждането на Бога е толкова личен и съкровен, че малцина измежду светиите са говорили подробно за него. Апостол Па­вел се ог­ра­ни­чава с няколко фрази за неизказаните думи, които «човек не може да изговори». В този смисъл изключителен и единствен в цялата светоотеческа литература е преп. Си­ме­он Нови Богослов (XI в.), който в творбите си с невиждана дотогава откровеност разказва за своите срещи с Бога, за тайните на съзерцанието, за многобройните видения и откровения, които е имал. Често по време на молитва той съзерцавал Бо­га като светлина:

Що за чудо е туй, що за дивна поличба?

Грешен, Бога аз виждам, съзирам лика Му.

Страх ме е да го кажа, камо ли да напиша!

Как езикът ми тленен, как перото ми слабо,

как ус­тата греховни тайната ще изкажат?..

В полунощ, в глуха доба, в тъма непрогледна

с изу­м­ление, с трепет аз Господа виждам.

Не­бе­са се отварят, при мене Той слиза

със Отеца Си вечен, с Ду­ха пребожествен.

Той е Господ един, но в три Лика познаван:

Трима, що са Един, Триединство свещено,

три слънца във едно, сяй триогнен едничък,

оза­ряващ душата по-светло от слънце,

про­све­щаващ, изгарящ човешкия ра­зум…

Той дохожда при всички, които Го любят,

що в сияние вечно Тримата съ­зер­цават.

Всеки, който е зрящ, вижда Ду­ха Све­та­го,

който Него пък вижда, Сина съзерцава,

а комуто Синът се открие във слава,

в Него той и Отеца предвечен ще види.

Всичко туй, както казах, със мене се върши!

Чудо дивно и страшно, едва го разбирам,

дивен блясък поемам с очи ослепели,

пребожествени гледки изгарят очите…

Ужасен, цял треперещ, в отмала пропадам,

този блясък безмерен аз веч не издържам

в тази нощ, тъй изпълнена с усети дивни… (9)

В своите «Химни» преп. Си­ме­он говори за онзи опит на виждането на Бога, за който  апостол Па­вел не е можал или не е поискал да каже нищо:

Ето пак се отваря, разтваря небето,

светлина в полунощните доби изгрява…

Светлината небесна при мене дохожда,

както съм на земята, при Бога ме грабва.

Тялом ли, аз не знам, но съм там и пребъдвам,

светлината където сияе безвидна,

с нея ставам и аз про­ст, безвиден и вечен. (10)

В уче­нието на преп. Си­ме­о­н няма нищо, което да не е било известно на светите отци от предишните векове; той не е създал «но­во­ бо­го­сло­вие» в смисъл на дог­ма­ти­чни новости: но­вото в неговото богословие е в това, че той е огласил и изяснил съкровения опит на виждането на Бога, за който никой преди него не е дръзвал да говори открито. Божествената светлина, която е съзерцавал той, няма нищо общо с обикновената земна светлина: това е нетварната светлина, която, както ще учи три столетия след Симеон св. Гри­го­рий Па­ла­ма, е енер­гия на Бо­же­ст­вото. Тази светлина е озарила апостолите на Тавор и пак тя е била показана на Моисей на Синай и наречена «мрак». Ако Си­най­ският мрак и Таворската светлина са по природа едно и също — и едното, и другото са Божия енергия — то разликата между тях е в «ин­тен­зитета» на божествено­то присъст­вие: ако старозаветният пра­вед­ник е бил по­крит от десницата Божия и не можел да види Лицето на Бога, а Го виждал само «изотза­д», то апо­сто­лите съзерцават сияйното Лице на Хри­стос. Преп. Си­ме­он поч­ти ни­ко­га не пише за мра­к, а винаги за светлина: той е съ­зер­цавал Бо­га очи в очи и е об­щувал с Него без никакви прегради.

Преображението на човека

Ла­тин­ската дума «ре­ли­гия» (religio) означава според Ла­к­тан­ций «връзка» или «възстановяване на връзката» (от religare — «свързвам») (11). Мно­го ре­ли­гии си поста­вят за цел възстановяването на живата връзка на човека с Бога, но нито една от тях не познава такава пълнота на богообщението и приобщаването към Божеството, каквато е възможна в християнството. Бог, Който ста­ва храна за човека, Когото ние не само търсим, жадуваме, но и вкусваме — такъв Бо­г познават само християните. Хри­стос е «Хлябът на живота» (Йоан 6:35), «Хляб на­същ­ен» (Мат. 6:11), «който слиза от небето и дава живот на целия свят» (Йоан 6:33). Ис­тинският живот, «животът в изобилие» (Йоан 10:10) е възмож­ен само в Христа; извън Христос има само непълнота на живота, увяхване, умиране. «За мен животът е Хри­стос и смъртта е придобивка», казва апостол Па­вел (Фил. 1:21).

Це­лта на християн­ската религия е да стигнем до такава пълнота на общуването с Бога, при която ние по най-тесен начин ще се приобщим към Божеството. В Ев­ха­ри­стията човекът се съединява с душа и тяло с Бога, в молитвата той се издига с ум и сърце при Бога, в опита на виждането на Бога съзерцава Божеството с вътрешните си очи. «Бог е огън», казва Би­б­лията (Втор. 4:24, Евр. 12:29), който «по­яжда» и изтребва всяко зло и грях, ос­ве­тлява всяко добро и го прави още по-светло. Всяка среща с Бога е докосване до огън: за едни това е смъртоносен допир, а за други спасителе­н.

В мо­лит­вите преди и след Причастие този огнен опит е изразен с особена сила: «Като огън и като светлина да ми бъдат Твоето Тяло и пречистата Ти Кръв, Спа­сителю мой, изгарящи гре­хов­ното ве­ще­ст­во, изпепеляващи тръните на страстите и просветляващи ме изцяло…». «Ето, пристъпвам към божественото Причастие. Създателю, да не ме изгориш с приобщаването; защото Ти си огън, изгарящ недостойните; но ме очисти от всяка сквернота». Огънят на Тя­лото и Кръвта Хри­стови про­светлява целия ду­шев­но-те­лесе­н съ­став на човека: «Ти, Който си ми дал по Своя воля Своята плът като храна, си огън, изгарящ недостойните. Да не ме изгориш, Създателю мой, но мини във всички мои членове, във всички тъкани, в утробата, в сърцето. Изгори тръните на всичките ми пре­гре­ше­ния, очисти душата ми, освети помислите ми… та като от огън да бяга от мен всеки зло­дей, вся­ка страст». Това просветляване с божествения огън е приобщаване към Светлината, съединение с Бога, обожение на човека: «Виждайки боготворната Кръв, ужа­с­и ­се, чо­ве­че; защото Бог е  огън, който изгаря недостойните. Божественото Тя­ло ме обо­жествява и ме храни: обо­жествява духа, а ума чудно храни». Както хлябът и виното на Ев­ха­ри­стията се претворяват, т. е. променят и стават Тя­ло и Кръ­в Хри­стови, тъй и човекът, който се приобщава към Бога, се променя и преобразява: «Ус­ла­дил си ме с лю­бо­вта Си, Хри­сте, и си ме променил с божествената Си грижа»; «направи ме място, в което да живее Твоят Ду­х… и в си­н на светлината превърни Твоя слу­жи­те­л» (12).

В светоотеческата литература пре­об­ра­же­нието на човека в ре­зул­та­т на при­об­щаването към Бога се нарича по различен начин — «бо­гооси­но­вяване», «бо­го­упо­добяване», «претворяване в бог», «пре­връ­щане в бо­г», «обо­же­ни­е». Идеята на «обо­же­нието» (theosis) е би­ла цен­т­ър на целия религиозен живот на Изтока, около който кръжали всички въпроси на догматиката, етиката и мистиката (13). Да изповядваме истинската вяра, да спазваме заповедите, да участваме в тайнствата — всичко това е необходимо не за друго, а за да стигнем до обожение, и тъкмо обожението е спасението на човека.

Обо­же­нието е висшето духовно състояние, към което са призвани всички хора: «За това ни е създал Бог, за да станем при­ча­ст­ни­ци на Бо­жието ес­те­ст­во (2 Петр. 1:4), да споделим Неговата вечна същност и да бъдем подобни на Него (срв. 1 Йоан. 3:2) по бла­го­дат­ното обо­же­ние, зара­ди кое­то всичко е ус­т­ро­е­но и пре­бъд­ва», казва св. Ма­к­сим Изповед­ник (14). Чо­векът според преп. Йоан Да­ма­ски­н «поради своето влечение към Бога се превръща в бог, ала не в смисъл, че се влива в божествената същност, а в смисъл на причастност към божествената светлина» (15). Обо­же­нието може да се осъществи още тук, в земния живот, ала изключително редки са онези, които го придобиват тук. В бъдещия живот всеки, който влезе в Царството Небесно, ще стане «при­ча­ст­ни­к на Бо­жието ес­те­ст­во» и ще се съ­еди­ни с Бо­га.

В съ­в­ре­менната богословска наука неведнъж се е изказвало мнението, че върху християнското учение за обожението е оказал уж влияние неоплатонизмът. Тъй смятал най-големият руски патролог ар­химандрит Ки­при­ан (Керн), ци­ти­рал по този повод Плотин: «Целта на човешкия живот не е без­греш­ността, а обо­же­нието» (16). По-точен би бил обаче преводът: «Стре­межът не е да бъдеш извън греха, а да бъдеш бог» (17). Ала изразът «да бъдеш бо­г» в по­ли­те­и­сти­че­с­ката тра­ди­ция се е разбирал много ши­ро­ко, тъй като думата theos (бог) е мог­ла да бъде синоним дори на думата daimon («де­мон», «бо­же­ст­во», «бог») (18); «да бъдеш бо­г» е означава­ло да стигнеш до духовността, съвършенството и безгрешността, присъщи на демоните (без­плът­ните ду­хове).

Вярно е, че Плотин говори и за нещо по-голямо — за съ­зер­ца­нието на Вър­хов­ното На­ча­ло (на­ричано също и «Ед­но», «Пра­ед­но», «Бла­го», «Съ­ществуващо», «Всичко») и за съеди­не­нието с Него в екстаза на блажената любов. И все пак екстазът и обожението на Плоти­н не трябва да се отъждествяват напълно със съответните понятия в патристичната традиция. Плоти­новият екс­таз е ре­зул­тат на ум­ст­вена дейност, на раз­мисъл за Бо­га; фи­ло­софът не говори за молитвата като за път към виждане на Бога, докато при християн­ските ав­то­ри со­зер­ца­нието на Бо­га е пло­д на мо­лит­вен тру­д. Обо­же­нието на Плоти­н е разтваряне в Едното, сли­ване с Него до пълна загуба на собствената индивидуалност, «из­чезване» в Бо­же­ст­вото, докато християн­ското обо­же­ние означава най-висша степен на приобщеност към божествената светлина и причастност към божествената енергия без загуба на своята личност, взаимообщение и взаимопроникване на Бога и човека като две личности, които стават «рав­ни». И най-глав­ното: не­оп­ла­то­низмът не познава Христос като един­ст­вена Ли­ч­но­ст, от­кри­ваща на човека божествената реалност чрез непосредствен опит, не познава Бога, станал хляб, храна за душата и тялото. Освен това не­оп­ла­то­ни­че­ският екс­таз е чисто ин­теле­к­ту­ален процес, който не предполага никакво участие на тялото в обожението: тя­лото е само обвивка, затвор, гроб, от които трябва да се освободиш, за да общуваш с чистия Абсолютен Дух. А за християни­на обо­же­нието става възможно само бла­го­да­рение на въплътилото се Сло­во, което е възприело нашата човешка природа и ни е дало Своето  Бо­же­ст­во, като при това тялото е пълноправен участник на процеса на обожението и също се приобщава към божествената енергия, влизаща «във всички тъкани, в утробата, в сърцето» (19).

За това що е обожение могат да кажат най-добре онези, които са го придобили. Да се обърнем отново към писанията на преп. Си­ме­о­н Но­ви Бо­го­сло­в, който подчертава, че съеди­не­нието с Бо­га е ос­во­бо­ж­де­ние от тленността и преминаване в други светове, отвъд пределите на видимото, извън границите на ин­теле­к­ту­ал­ното по­з­на­ние:

О, Вседържителю едничък!

На красотата Ти незрима

кой в този свят ще се насити?

Със Твоята безмерност, Бо­же,

кой земен съд ще се на­пълни?

Та мигар някой е достоен

ли­цето Ти свето да види,

пък ако ще да спазва сявга

законите Ти неотклонно?

Аз чух за стран­но, дивно чу­до:

един от плът и кръв, веществен

човек при Бога се възнесъл!

О, изумление и тай­на!

Та кой, облечен в смъртно тяло,

надмогнал би плътта си тежка?

Кой би отлитнал от земята

с крила като орел небесен?

Как непохватни са словата!

Как жалко всичко, дето знаем!

Де е сега, къде пребъдва

човекът тайнствен, що е вече

отвъд пределите на всичко?..

По-ценен колкото е хлябът

от туй, що тъпчем със нозе ний,

тъй и небесното по-ценно

и сладко е от всичко земно.

О, земна мъдрост, засрами се!

Мълчи, немей, не знаеш нищо!

Заключена е в прости думи

евангелската чудна мъдрост,

която води ни при Бога…

И аз, смиреният, чрез нея

възраждам се, крила добивам

и ставам с Бога бог вовеки (20).

Преп. Си­ме­он под­роб­но говори за участието на тялото в обожението. Бог «об­гръща» целия човек, чието тяло, точно както и душата, се преобразява и обновява изцяло:

Но кой ли би могъл по-близо

да стигне до престола Божи?

И може ли изобщо смъртен

да иде горе, там, при Него?

Додето тъй аз размишлявам,

Сам Той навлиза вътре в мене,

изгрявайки в сърцето грешно.

И ето, пак ме озарява

със светлината Си небесна,

с лъчи изпълвайки без мяра

всяка частица от плътта ми.

Той ме държи, Той ме обгръща,

аз цял съм потопен във Него.

Изцяло Себе Си отдава

на мен, окаяния грешник.

С любов неземна се насищам,

със красотата Му безмерна,

с божествена, неземна радост,

с блаженство сладко се изпълвам,

със светлина се причастявам

и в Неговата слава влизам.

Зари лицето ми изпуска

и всички органи телесни

сияят ярко като слънце (21).

Бо­же­ст­вото се сравнява с огън, а човешката природа — със слама; огънят обхваща сламата, но не я изпепелява:

И кога се оказах далече от всичко,

от света бях изтръгнат, уплаших се много.

Отдалеч видях нещо, протегнах ръка аз

и тогава в душата разпали се огън

на голяма любов, и ума ми, сърцето

той полека обхвана със жар и със пламък

жив, изтръгвайки сълзи горещи от мене,

но и носейки ми неизречена радост…

Този пламък, макар и обхванал ме буйно,

не изгаряше в мен веществото ми слабо,

както огънят слама изгаря, но — виж ти! —

всичко в мен се превръщаше в огнена радост

и обзета от огъня, сламата клета

не изгаряше никак, но с огъня страшен

беше сякаш едно, оставайки цяла…

Как, оставайки огън, оставайки пламък,

ти запазваш състава на сламата жалка

не­из­менен, макар и във огън превърнат?

Влиза огънят в сламата, без да се сливат,

става сламата огън, оставайки слама (22).

Бог си ос­тава Бо­г и човекът си остава човек, сламата не се слива с огъня и огънят не изпепелява сламата, Бо­же­ст­вото не се слива с човешката природа и човешката природа не се разтваря в Бо­же­ст­вото. И заедно с това съ­еди­не­нието с Бо­га е толкова тясно и приобщаването към Него е толкова пълно, че човекът изцяло се променя, преобразява, става бог по благодат. Преп. Си­ме­он нарича обо­же­нието «чуд­на тай­на» и «страш­но тайнство», за което знаят малцина. И все пак той подчертава, че цялото Свето Писание говори за обо­же­нието, че онзи, който е стигнал до върховете на богоуподобяването, само открива със собствен опит онова, което е скрито в библейските образи и символи:

Преминеш ли отвъд предела

на тоз живот, що е наречен

«мо­ре житейско» от отците,

ще встъпиш в мирна, тиха пристан,

дом на безсмъртие и благо;

там, де дървото на живота

расте и дава плод чудесен…

Гори къпината там вечно

във пламъци, без да изгаря,

и боси са всегда нозете,

защото стъпват по светиня.

Водите там пред мен отстъпват

и аз вървя като по сухо…

Там, в таз страна, е и скалата

що мед и мляко ми източи…

Там ядох манна — хляб не­бесе­н…

Там жезъла на Аа­ро­на

с очите си видях разцъфнал…

Там аз душата си безплодна

видях отново плод да ражда,

подобно на лозница суха,

отрупана със сладко грозде.

Там чух аз: «Ра­двай ­се, човече,

защото Гос­под е със тебе!»

А също и: «Върви, побързай,

умий се в ку­пе­лта на пла­ча!»

Тъй сторих и прозрях внезапно.

Там чрез смирение безмерно

във гроба жив се аз погребах,

но сам Хри­стос пристъпи с обич,

отвали камъка надгробен

и рече ми: «Излез оттука!..»

Там аз видях живот различен —

нетленен, праведен, свръхземен,

от който нашият Спа­си­тел

на всеки, що жадува, дава.

Небесно Царство там намерих

във себе си — От­ца и Сина

и Ду­ха Светий: Бо­же­ст­вото,

и неразделно, и троично (23).

Ето как човекът, придобил святост още по време на земния живот, се приобщава към Царството Божие, съединява се със светлината на Пресветата Троица и се изпълва с Божеството. Ала след всеобщото възкресение и Страшния Съд светиите ще получат още по-пълно блаженство и всецяло уподобяване на Бога, които човешкият ум не може да си представи: «Възлюбени, сега сме чеда Божии; но още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е» (1 Йоан 3:2).

*  *  *

Ко­г­ато човекът стига до съвършенство на духа, пречиствайки се напълно от всички страсти, когато душата, по силата на едно неизречено общение, встъпвайки всецяло в единение с Духа Утешител, сякаш разтворена в Духа, сама става дух, тогава всичко в нея става светлина, всичко е радост, всичко е по­кой, всичко е веселие, всичко е любов, всичко е милосърдие, всичко е благост, всичко е добрина, и тя сякаш се потапя в добродетелните сили на благия Дух като камък, отвсякъде обгърнат от води в оке­ан­ската безд­на. Ето как, съдинени безмерно с Божия Дух, тези хора се уподобяват на самия Христос, притежавайки в душата си непоклатимите добродетели на Духа и показвайки съответните плодове. Духът ги е направил вътрешно непорочни и чисти, защото… винаги и във всичко сияят в тях пло­довете на Ду­ха… Понякога човекът влиза, за да преклони коляно, и сърцето му се изпълва с божествена енергия, а душата… се ве­се­ли с Гос­по­да като невеста, радваща се на своя жених… Слу­чва ­се също такъв човек да бъде зает цели дни, ала за един час да се посвети на молитвата, и тогава вътрешният човек бива възнесен нагоре от нея, и го обгръща безкрайната дълбочина на (бъ­де­щия) ве­к, и той усеща такава неизречена радост, че изцяло бива грабнат неговият летящ и изтръгнат от земното ум, и мисълта забравя за всяко земно мъдруване, защото помислите му… биват отведени като в плен от божественото и непостижимото. Затова в този момент се случва, че по молитвата на човека заедно с молитвата нагоре се възнася и душата. А на онзи, който пита «има ли човек сили да пребъдва винаги в тона съ­сто­я­ние?», следва да отговорим: не е имало вре­ме, ко­гато благодатта да не е съпребъдвала и да не е била вкоренена в човека; и в човека, в който пребъдва, тя става нещо свръхестествено и неотнимаемо… Понякога по-силно, понякога по-слабо разпалва тя в него огън, и светлината понякога го озарява в по-голяма степен, а понякога се отдалечава и гасне… и макар светилникът да гори не­уга­си­мо, той понякога става по-ясен и товага човекът празнува, сякаш упоен още повече от Божията любов, а понякога и самата светлина, появяваща се в сърцето, отваря вратата за още по-вътрешно и дълбоко сияние, тъй че човекът, погълнат изцяло от тази сладост и съзерцание, бива вече извън себе си… Стигането до тази степен става не веднага и не е лесно; и само ­с­лед мно­го тру­дове и под­визи, след многогодишно усърдие, след изпитания и различни изкушения можеш за стигнеш до състоянието на съвършено безстрастие. Само по този начин миналият през труд и напрежение, успешно издържал всички изкушения… човек се удостоява най-сетне с велики почести, духовни дарби и божествени богатства, и става на­след­ни­к на Не­бес­ното Цар­ст­во.

Преп. Ма­ка­рий Еги­пет­ски

Бра­тя и от­ци! Голямо е Божието снизхождение и човеко­лю­бие към хората. Затова, чудейки се на неизречената благост на Бо­га и тре­пе­рейки, аз викам така: «О, изу­ми­тел­но чу­до и си­ла на Божиите за­по­ве­ди! О, ка­к преобразяват те онези, които ги изпълняват и спазват!» Защото аз някога започнах от тях, когато малко се измъкнах от дълбините на злото и мрака… Всичко, което правех, беше (в ­на­ча­лото) само отдалечаване от злото, ала то ме подтикваше към добро… Защото както при изгрева на слънцето мракът полека-лека се разпръсва и изчезва, тъй и при изгряването на добродетелта грехът се пропъжда и престава да съществува; и ние ставаме също толкова добри във всичко, колкото преди това сме били зли. Тъй ние… с помощта на живия Бог се възстановяваме и обновяваме, пречиствайки се с душа, тяло и ум… От всичко това получих нещичко и аз, по­с­лед­ният и най-лошият от всички… Чрез благодатта получих бла­го­дат, чрез бла­го­де­я­ни­ето бла­го­де­я­ние, чрез огъня огън, чрез пламъка пламък. Към възхождането се добавиха още възхождания, и в края им се появи светлина, и към светлината се добави още по-голяма светлина. И ­сре­д нея отново изгря ярко Слъ­н­це, и от него се появи лъч, който напълни всичко… В това вре­ме аз пре­бъдвах в най-сладки сълзи и неизречено изумление. А божественият ум бе­се­дваше с моя ум и ме учеше, казвайки тъй: «Разбра ли на каква висота те издигна човеколюбиво Моята сила заради твоята вяра и малкото ти търпение, които потвърждават твоята любов? Ето, бидейки смъртен, ти стана безсмъртен, и бидейки пленник на тлението, се намираш отвъд него. Жи­веейки в света, ти пребъдваш с Мен, и носейки тяло, не си терзан от нито една телесна страст». На това аз с радост и страх отговорих и рекох: «Кой съм аз, Гос­по­ди, аз греш­ният и не­чи­с­тият, че Ти ме погледна и ме удостои да беседвам (с Те­б)? О, пре­чи­с­тий, не­ви­ди­мий и не­при­стъп­ний за всички, как ставаш Ти достъпен и сладък за мен?…» Всичко това аз чувах тайнствено и отговарях по един неизречен начин, а свръх­ес­те­ст­веното (ви­де­ние) ме изу­мяваше… Не­из­ре­чената кра­со­та на Явилия се порази моето сърце и ме подтикна към безгранична любов… Дадено ми бе да се удостоверя, че са ми простени всички грехове, и все пак аз се смятах за по-грешен от всички хора. Не можех да не вярвам на Го­во­рещия, ала се страхувах и да Му вярвам, за да не изпадна в себепре­възнасяне. Оттогава аз често се изкачвам на висотата на съзерцанието без моя воля и доброволно слизам от нея, за да (не за­бравя) човешката си природа и да спазвам непоклатимо смирение. Знам много неща, които не знаят другите, и все пак съм по-невеж от всички хора. Ра­двам се, че Хри­стос, в Когото съм повярвал, ми е дарил Цар­ст­во ве­ч­но и не­по­к­латимо, но, като недостоен за тези блага, плача непрестанно и не ще престана да плача… Ко­гато бивам по-долу от всички, тогава се възнасям по-горе от небесата и с любов се съединявам с Христос, моя Бог, с надеждата, че когато се освободя от тази земна и тежка плът, ще застана още по-близо (до Него) и ще позная още по-яс­но ве­ч­ната ра­дост и ли­ку­ва­не на та­мош­ната любов. И тъй, аз желаех да ви напиша това, бра­тя мои, не като някой, който желае слава — защото такъв човек е бе­зу­мен и чужд на небесната слава, — но за да познаете безмерното човеко­лю­бие на Бо­га и да разберете колко леко е бремето на заповедите на нашия Спасител и Бог, и каква е наградата Му, и като познаете това, да пожелаете да придобиете Неговата любов или да се ужасите от това, че бихте могли да не я достигнете… И още: за да видите как помрачените стават непостижимо изпълнени със светлина, доближавайки се до великата Светлина, — онези, които, макар и възродени от долното, както някога Мо­и­сей, се съединяват с горното, (ста­вайки) бо­гове.

Преп. Си­ме­он Нови Богослов

Бележки

(1) Вл. Лосский. Боговидение. М., 1995.

(2) Вл. Лосский. Боговидение. Сс. 14-18.

(3) Огласително слово 29, 137-150 [SC 113, 176-178].

(4) Нравствено слово 5, 83-97 [SC 129, 86].

(5) Благодарение 1, 28-70 [SC 113, 306-310].

(6) PG 150, 937D.

(7) PG 150, 932D.

(8) Сло­во 32 [Isaak tou Syrou eurethenta asketika. Sel. 139].

(9) Химн 14, 1-82 [SC 156, 232-238].

(10) Химн 40, 1-16 [SC 174, 484-486].

(11) PL 6, 535.

(12) Вж. всяко из­да­ние на «Пра­во­слав­ния Мо­лит­во­сло­в» (По­сле­до­ва­ние към св. При­ча­стие и молитви след св. При­частие).

(13) И. По­пов. Идея обо­же­ния в древ­невос­точ­ной Церкви: Вопросы фи­ло­со­фии и пси­хо­ло­гии. 1906. Кн. 97. С. 213.

(14) Filokalia 2, 98.

(15) PG 94, 924.

(16) Архимандрит Ки­при­ан (Керн). Ан­тро­по­ло­гия св. Гри­го­рия Па­ла­мы. Па­риж, 1950. С. 143.

(17) Плотин. Енеади 1, 2, 6.

(18) A Greek-English Lexicon. Ed. H. G. Liddell, R. Scott. Oxford, 1989. Pр. 365-366.

(19) Мо­лит­ви след причастие.

(20) Химн 9, 1-51 [SC 154, 224-228].

(21) Химн 16, 21-33 [SC 174, 12].

(22) Химн 28, 136-166 [SC 174, 304-308].

(23) Химн 19, 107-147 [SC 174, 104-106].

Превод: Андрей Романов