Изповедта на децата

Много важна част от пастирската работа е свързана с децата. Много от вас имат деца, част от вас са педагози, сами разбирате, че към децата трябва да има особен подход, определен опит в отношенията с тях. Изповядването на деца е радостна и същевременно много трудна работа. Радостна, защото при тях, слава Богу, няма тежки грехове. Като правило малките нямат развити толкова силни страсти, макар често да се случва страстите да са достигнали сериозни размери.

Но дори когато това е така, постъпките, които ги изразяват, предизвикват по-скоро усмивка: детенцето идва и се кае, казвайки, че тежко е съгрешило, защото не е послушало майка си, нещо е направило не както трябва и пр. Понякога, след ужасяващи изповеди, които е трябвало да изслуша, свещеникът изпитва облекчение и радост, че все още има такива чисти детски души, с които общо взето всичко е наред. Но това не трябва да се казва на детето. Не трабва да му се каже:

– Ти миличко си върви, при теб всичко е наред, няма за какво да се изповядваш.

Трябва да намерим общ език с детето. Често хората започват да се преструват, да му говорят с някакъв фалшив “детски” език, започват някакси да имитират детската психология, стараейки се по този начин да създадат илюзия за всаимно разбиране. С чистите си души, децата са много чувствителни към всеки фалш. Те няма да приемат свещеник, който не е искрен с тях. Такъв свещеник не може да помогне на детето. Той не би могъл да му внуши доверие. По-вероятно е да създаде в душата му образ на нещо съвсем неправилно, лъжливо – образ много опасен и вреден за детето и занапред.

Свещеникът винаги трябва да се държи просто, да бъде себе си с всички хора. А с децата това е особено важно. Той не бива да се предструва на някакъв приятел, да заиграва с детето. Необходимо е да бъде напълно сериозен, да бъде като баща или дядо; да говори с детето като възрастен. Но да казва разбираеми за детето неща. Детето не се нуждае от умуване, не са му необходими сложни обяснения. Трябва просто и сериозно да му се обясни какво не е наред при него, да му се обясни по подходящ начин, който то разбира и приема, че да се постъпва така е лошо. Но най-важното в случая е детето да почувства в духовника любов, да почувства топлината и светлината, която носи Божията благодатта.

Детето няма да разбере всичко с ума си, но ако го почувства, свещеникът ще стане за него любимо същество и то винаги ще иска да отиде при него и да сподели какво лошо е направило. Ще почувства тази нужда със сърцето си, макар че може би няма да я осъзнае. Тогава детето ще се кае със сълзи, ще се поправя, ще се труди и ще се стреми към този, който се е докоснал до душата му с топла и любяща ръка. В този смисъл с децата е много по-лесно, отколкото с възрастните. Тук не са нужни много обяснения, ако има истинска любов. Ако няма любов, ако свещеникът не е в състояние да влезе в живота на детето, нищо няма да се получи. Тогава изповедта ще бъде безплодно, а може би и вредно губене на времето. Всичко може да се превърне във формалност и детето, макар да не разбира достатъчно, да почувства, че в църквата от него се изисква някакъв формализъм. То ще се отнася към срещата със свещеника като към досадния “даскал” в училище: е, необходимо е да се подготвиш по математика, да разкажеш някакъв там урок. В действителност детето е убедено, че никаква математика не му трябва. И причина за това убеждение е учителят; детето чувства, че не се нуждае от този учител и следователно – от всичко, което той носи със себе си. Независимо дали това е математика, четене или рисуване – детето престава да се нуждае от тях.

Такава схема действа и тук. Ако детето не почувства, че е нужно и скъпо на свещеника, че свещеникът го обича, всичко, което той прави или казва, а затова и църквата, храмът, ще престанат да привличат детето.

ДЕЦА ОТ СЕМЕЙСТВА НА НЕВЯРВАЩИ

Сега с децата е трудно и по друга причина – много от тях идват в църквата от семейства на невярващи. От раждането си те са възпитавани без вяра в Бога. Тепърва трябва да бъдат научени на всичко и често такива деца се оказват напълно самотни в семействата си. Там те не могата да нучат нищо от никого, никому не могат да зададат въпроси, свързани с вярата. По-скоро те започват да учат родителите си, когато поотраснат. Сега това се случва изключително често. Разбира се, че свещеникът трябва особено да подкрепи такова дете, защото то е самотно сред възрастните в къщи. Майка му, баща му, баба му и дядо му му разрешават да отиде на църква. Но когато то се върне в къщи и каже, че трябва да се пости, не могат да разберат защо; когато казва, че човек трябва да се моли, тези баби или родители го гледат сякаш е побъркано и нареждат: “Повече няма да ходиш там. Какво става с теб?”

Как детето да устои пред възрастните, пред авторитета на родителите? Как да отстоява вярата си, това което е донесло от църквата? Това ще стане, ако свещеникът го подкрепя, ако влезе в живота му и му даде от силата си, ако по този начин съумее да стане авторитет за детето; ако му внуши доверие – толкова силно доверие, че детето да каже: “ Не, вие не знаете, отецът знае по-добре от вас.” Ако детето може да почувства и каже това, то ще издържи. Свещеникът е длъжен в този случай да му помогне със своето поведение, с любовта си.

ПРОБЛЕМИ НА ДЕЦАТА ОТ СЕМЕЙСТВА НА ВЯРВАЩИ

Много по-трудни проблеми изникват в другия случай: когато децета са от семейства на вярващи. С този проблем аз не мога да се справя. Може би това е най-трудната и актуална задача за нас.

На децата от религиозни семейства с течение на времето им омръзва това, което им предлагат родителите. Родителите и свещеникът трябва да бъдат готови за такъв обрат. Привиквайки към всичко църковно като към нещо обичайно, натрапвано от възрастните заедно с много други неща, нещо което е неприятно и безинтересно да се върши, но е необходимо, децата започват, макар и не напълно съзнателно, да го отхвърлят. При такива деца започва да се проявява някаква центробежна енергия. Те искат нещо ново за себе си, искат да усвоят неизследвани начини на живот, а всичко, което казват мама, баба или татко, всичко това изглежда блудкаво и скучно. Такива деца много лесно намират недостатъци у църковните хора, които започват да им се струват лицемерни и скучни моралисти. В църковния живот те не виждат нищо достатъчно светло. Такъв вектор, такава насоченост вън от Църквата, ги прави всъщност неспособни да възприемат Божията благодат. Участвайки в тайнствата, даже в причастието със Светите Христови Тайни, те казано по същество нищо не преживяват, оказват се, колкото и странно да е това, малко способни в детската си възраст да преживеят причастието като съединение с Бога, като среща с Него. За тях причастяването се превръща в едно от обичайните, неделни празнични състояния. Църквата за тях често изглежда като клуб по интереси, където можеш да се срещнеш и да поговориш с другите. В храма те могат да се уговорят за нещо интересно и, очаквайки с нетърпение края на службата, да побягнат тайно от родителите в околния (само не в църковния) свят.

Понякога е и по-лошо: на децата им харесва да се майтапят в църквата, да се присмиват на хората, които ходят в храма и дори на свещениците. Ако умеят нещо – например участват в църковния хор – те с голямо удоволствие ще обсъждат как се пее днес и ще изричат безкрайни насмешки за един или друг хор, за отделните певци, за това кой как пее, кой колко разбира и пр. И при това се чувстват малки професионалисти, способни да оценяват всичко. В такива присмехулни подмятания може да мине цялата служба. Те са в състояние напълно да загубят чувствителност за светостта на Евхаристийния канон. Но това не би им попречило при изнасянето на чашата да застанат първи или дори може би да пропуснат пред себе си по-малките, чинно да се причастят, след което пак така чинно да си отидат и след три минути, вече свободни, забравили всичко, да се предадат на онова, което наистина ги интересува. А моментът на причастието със Светите Христови тайни… за тях всичко това е обичайно, известно, малко интересно.

Лесно е децата да бъдат научени да изглеждат православни: да ходят на служба, да се подреждат за причастие, да отсъпват място. Разбира се, че е хубаво да правят всичко това, приятно е да се видят възпитани деца. Но това съвсем не означава, че те живеят духовен живот, че истински се молят на Бога и търсят общение с Него. Не означава, че децата се стремят към реално съединение с балгодатта Божия.

ТРУДНОСТИТЕ НА ДЕТСКАТА ИЗПОВЕД

В съответствие с този начин на живот се появяват и трудностите по време на изповед. Детето, което от малко, обикновено от седемгодишно, започва да ходи на изповед, много често се причастява по традиция, по навик. Да кажем в нашия храм децата се причастяват на всяка литургия, на която ги водят или на която отиват сами. Фактически това става веднъж седмично, а понякога и по-често. За тях изповедта в началото е много интересна и желана, защото им се струва, че да се изповядват означава някаква зрялост; означава, че са станали големи. И петгодишното дете много иска да започне да се изповядва. Неговите първи изповеди ще бъдат много сериозни. То ще дойде и ще каже, че не е слушало майка си, че е набило сестричката си, че лошо е научило уроците си или не се е молило на Бога. И ще каже това напълно сериозно и много умилително. Но много скоро, буквално след месец-два, ще се окаже, че детето е привикнало към всичко това. Следват години, през които то ще идва и ще казва: “Не слушам, нагрубявам другите и мързелувам”. Такъв е краткият, обобщен набор детски грехове. То ще ги изстрелва на свещеника, който измъчен от тежки изповеди естествено ще му прости и разреши за половин минута. И всичко това се превръща в ужасна формалност, която разбира се повече вреди на детето, отколкото му помага.

След изтичане на няколко години се оказва, че за такова църковно дете вече е напълно непонятно, че трябва някак да работи върху себе си. То дори не е в състояние да изпита истинско чувство на покаяние по време на изповедта. Не изпитва никакво затруднение да каже, че е направило нещо лошо. Казва го с голяма лекота. Ако заведете детето за първи път в поликлиника и го накарате да се съблече, то ще се притеснява и ще му бъде неприятно. Но ако лежи в болница и всеки ден трябва да си вдига ризката, за да го преслушват, след седмица то ще прави това съвсем автоматично. Това действие няма да предизвиква у него каквито и да било емоции. Същото е и тук. Изповедта не предизвиква у детето някакви преживявания. Свещеникът, виждайки това, се оказва в много трудно положение. Той не знае как да се бори с това състояние, какво да направи, за да помогне на детето да дойде на себе си.

Има някои особено ярки примери, в които детето не просто не слуша, мързелува и обижда по-малките, но откровено безобразничи. Например в училище пречи на всички, в къщи е отрицателен пример на по-малките деца във всичко лошо, а семейството си тероризира откровено. Тоест детето проявява грехове, напълно необичайни за църковните семейства. И свещеникът не знае как да събуди добрите му чувства. Той се опитва да говори с него, да му обясни:

– Знаеш, нали, че всичко това не е хубаво, че това е грях.

Да, то знае всичко това; прекрасно знае, че е грях. Дори е способно да се напрегне за пет минути и да каже:

– Да, ще се постарая повече да не правя така.

И не може да се каже, че детето лъже. Не лъже. В действителност произнася това по обикновения начин, по който преди хранене казва “Отче наш” – повече или по-малко сериозно за една минута, но не повече. След произнасянето на “Отче наш” детето отново живее извън молитвата. Същото е и в този случай. Детето ще каже каквото трябва, за да го допуснат до причастие, а след ден или два отново ще се върне към своята реалия и ще продължи да живее както е живяло. Нито изповедта, нито причастието дават плодове в неговия живот.

Освен това свещеникът забелязва, че колкото повече се вълнува, колкото по-внимателно и сериозно се отнася към детето, толкова по-бързо се изчерпват средствата му. Той дава почти всичко, на което е способен, а не може да постигне някакъв резултат. Детето “поглъща” всичко това много бързо и продължава педишния си начин на живот. Даваме му все по-силни лекарства и то ги поема, но без да му действат. Загубило е чувствителност към тах, не приема нищо. И тази окаменелост на съвестта е просто поразителна. Оказва се, че с вярващото дете свещеникът вече не може да намери никъкъв адекватен език. Той започва да търси друг път, да се сърди на детето. Но по този начин окончателно загубва контакт с него. Детето обикновено казва: “Повече няма да ходя при този отец Иван. Той все ми се сърди – ту за това, ту за онова.”

Виждате, че този проблем е един от най-трудните за духовника. Тук много сериозно трябва да се помисли какво е необходимо да се достигне, към какво трябва да се стремим. Струва ми се, че е правилно да се опитаме колкото се може повече да отдалечим момента, в който детето започва да се изповядва. Някои наивни майки (каквито впрочем се срещат често) са склонни да кажат за шестгодишното си дете, което не слуша: “ Отче, поизповядвайте го, за да почне да се кае. Може би ще стане по-послушен”.

В действителност колкото по-рано започваме да изповядваме детето, толкова по-лошо е за него. Трябва да се помни, че ненапразно Църквата не вменява в грях постъпките на децата до седемгодишната им възраст (по-рано тази възраст е била много по-голяма). Децата не могат да бъдат отговорни за всичко като възрастните. Още повече, че греховете им като правило не са смъртни. Просто те се държат лошо. И по-добре е да бъдат допускани до причастие без изповед, отколкото да се профанира тайнството на покаянието, което те не могат да възприемат истински поради малката си възраст.

Такъв грешник може да бъде изповядан по веднъж на седем, осем и девет години. И колкото се може повече да се отложи началото на редовните чести изповеди, за да не стане изповедта в никакъв случай обичайна за детето. Това мнение не е само мое, а и на много опитни духовници.

Има и друго ограничение, което е особено важно. Може би децата, които явно страдат от привикването към светинята, трябва да се ограничават и в причастяването. В тези случаи е по-добре децата да не се причастяват всяка неделя. Така причастието ще се превърне в събитие за детето. То ще споделя личен опит. Когато бях малък (още по сталинско време) въпросът стоеше така: ако постоянно ходя в църквата, ще ме видят съучениците, които живеят наблизо, ще съобщят в училище и тогава родителите ми ще бъдат изселени, а аз – изгонен от училище. Аз израснах в семейство на вярващи, родителите ми са били вярващи от рождение, почти всичките ми роднини са били в затвора: дядо ми е бил в затвора три пъти – там и почина. Така че ходенето на църква криеше реална опасност и да се ходи често беше невъзможно. И аз помня всяко мое отиване в църквата. За мен то беше велико събитие. Разбира се дума не можеше да става да се шегувам с това… В детството си съм ходил на църква броени пъти, но затова пък всяко отиване беше огромен празник. Прекрасно си спомням какво велико събитие за мен беше първата изповед, а после и втората (вероятно след година). За цялото си детство съм се изповядвал и причастявал няколко пъти. Много години не съм се причастявал или съм го правил изключително рядко, но всеки път е трябвало да го изстадам. И сега, в зрялата си възраст, аз продължавам да преживявам причастието със Светите Христови Тайни като велико събитие за мен. Никога не е било по друг начин. И разбира се, аз благодаря на Бога за това, че не е допуснал да привикна към светинята, към църквата и църковния живот.

МОЛИТВАТА

Колкото и да е странно това, гоненията, които попречиха на много хора да бъдат вярващи, за хората, които все пак оставаха в църквата като че ли бяха по-благоприятни. Сега не е така. Мама ме научи да се моля от самото ми раждане, откакто се помня, аз помня, че съм се молил на Бога всеки ден сутрин и вечер. Помня, че тя ме учеше да казвам “Отче наш” и “Богородице Дево” и аз произнасях именно тези молитви почти до зрялата си възраст. После се прибави “Символът на вярата” и още няколко мои думи, с които поменавах близките си и роднините. Но ето какво, аз не казвах утринните и вечерни молитви в детството си и до много късна възраст. Тоест, започнах да го правя едва когато сам поисках това, защото ми се струваше, че молитвата ми не е достатъчна. Поглеждайки в църковните книги видях там утринните и вечерни молитви, открих ги за себе си и започнах да ги чета по собствено желание.

Знам, че в много семейства нещата сега не стоят така. Сега е обратно – родителите се стараят колкото се може по-рано да научат децата си да се молят колкото може повече. И отвращението към молитвата се появява във възможно най-кратки срокове. Аз знам, че по този повод един забележителен старец направо написа на едно вече пораснало дете следното: “Не трябва да казваш толкова много молитви, казвай само “Отче наш” и “Богородице Дево радуйся”, повече нищо не казвай, повече не трябва.”

ВЪЦЪРКОВЯВАНЕТО НА ДЕЦАТА

Детето трябва да усвоява святото и великото в степента, в която е способно да го понесе. Какъв е тук проблемът. Майка ми е възпитавана във вярващо семейство. И тя ме е учила така, както са учили нея. Тя е помнела детството си и е учила децата си по тази памет, както това обикновено се случва в живота. А после настъпил разривът в непрекъснатия духовен опит и няколко поколения изпаднали от църковния живот. Тези хора се включват в църковния живот вече в зряла възраст. Когато идват в църквата девойки или жени в зряла възраст, към тях естествено се предявяват по-големи изисквания и отговорности, възлага им се да спазват повече правила, от тях се очаква истинско покаяние. И след като се омъжат и имат деца, тези жени се стараят да им дадат всичко, което самите са получили при влизането си в църквата. Очевидно се получава така. Те не знаят как да възпитават децата си, защото и тях никой не ги е възпитавал в детската им възраст в църковен живот. И те се стараят да възпитават децата си по начин, по който се възпитават възрастните. Това е фатална грешка, която води до плачевни резултати.
Прекрасно помня една позната майка от близко църковно семейство, която имаше много деца. И помня, че тя от детството им ги водеше в църквата. Но как? Тя обикновено довеждаше децата за момента на причастието. Те влизаха в църквата, където трябваше да се държат абсолютно благоговейно, да пристъпят на пръсти с прибрани ръчички, да се причастят и веднага да излязат от църквата. Тя не им разрешаваше дори да си обърнат главите в църквата, нито да кажат и дума. Това е светиня; това е “святая светих”. Тя приучваше децата си на това благоговение и всички те действително израснаха дълбоко вярващи хора.

Сега ние не правим така. Майките искат да се помолят на Бога, искат да постоят на цялото богослужение, а децата няма къде да оставят. Затова идват с тях в църквата, пускат ги в храма, докато самите те се молят на Бога. И смятат, че с децата трябва да се занимава някой друг. И децата тичат из църквата и около нея, безобразничат, крещят дори в самия храм, докато майките се молят на Бога. В резултат на това се получава атеистично възпитание. лесно е такива деца да пораснат като атеисти, революционери, хора безнравствени…, защото у тях е унищожено чувството за светиня, те нямат благоговение, не знаят какво е това. И това се е случило, защото от тях е изтръгнато най-високото – светинята в нейното висше изражение. З тях вече нищо не е свято – дори църквата, дори литургията, дори причастието със Светите Христови Тайни. Какъв авторитет би могъл да ги върне отново в църквата е неизвестно.

Ето защо ми се струва, че е много важно децата да бъдат ограничавани в техните посещения в църквата, в количествата на посещенията и в тяхната продължителност. Може би дори в причастието и в изповедта. Но това е много трудно, защото веднага след като започнем да причастяваме децата без изповед ще се надигнат възмутени гласове, които ще кажат: “Как е възможно това – да причастяваме без изповед след седем години?!…”

И ето как една дисциплинарна норма, въведена за възрастните, при това съдържаща известна неправилност, за децата се оказва пагубна. Нужно е така да се промени живота на децата, че те да заслужат своя църковен живот. Ако не да го изстрадат, поне да го заслужат. Нужно е някак да се потрудят, за да могат да отидат в църквата.

Много често се случва детето да не иска да отиде в църквата, а майка му да го хване за ръката и да го дърпа след себе си:

– Не, ти ще отидеш в църквата.
То казва:
– Не искам да се причастявам!
– Не, ще се причастиш!

И по този начин предизвиква пълно отвращение у детето. Детето започва да кощунства и да богохулства точно пред Чашата; да удря и рита майка си и да се дърпа от Чашата. А би трябвало да е обратно. Детето да казва:”Искам да се причастя!”, а майката да отговаря: “Не, няма да се причастиш, защото тази седмица се държа много зле.” Детето да казва: “Искам да се изповядам!”, а майката да отговори:”За да отидеш в църквата, ти трябва да го заслужиш.”

Случва се да вземат децата от училище, за да ги заведат на църковен празник. И каточели това е добре; иска ни се децата да се приобщят към празника и Божията благодат. Но тук отново възниква един много голям проблем. Всичко това е хубаво, когато детето го е заслужило; когато има правилно отношение към това. Ако то винаги може да пропусне училище, за да отиде на такъв празник, тези дни вече са празник, защото може да се пропусне училището, а не защото да кажем е Благовещение, Рождество или някакъв друг празник. Тоест всичко безпределно се профанира и девалвира. Това е недопустимо. Може би по-добро и полезно за душата на човека, за душата на детето, е да му се каже: “Няма да отидеш на празника, ще отидеш в училище и ще учиш.”

По-полезно за детето ще бъде да отиде в училище и да плаче, защото не е попаднало в храма на Благовещение, отколкото да отиде в храма без да го оцени, без нищо да почувства. Всичко в живота на детето трябва да бъде преосмислено от такава гледна точка.

И изповедта трябва да става без толкова много уговорки, свещеникът не трябва да се срамува толкова да постави нещата по местата им. Той трябва да събере смелост, въпреки родителите, и да каже: “Не, нека вашето дете засега да не ходи в църквата.” Спокойно, без да се сърди, без да се пазари, да каже: “Такива деца ни пречат в църквата. Нека Вашето дете да издва в църквата и да се причастява през няколко месеца.”

Когато младият човек иска да се отклони от армията, и родителите всячески се опитват да го защитят и спасят, духовникът казва: "Нека да отиде да служи. За него това ще бъде по-полезно."

Тук е същото. На детето трябва да се поставят сурови условия, за да разбере то, че църквата е труднопостижима цел.

По време на изповедта духовникът трябва да се обръща към детето с голяма любов. Да не бъде само един строг възпитател, а да накара детето да почувства, че го разбира и приема трудностите му. Свещеникът трябва да каже: “Всичко това е така – на теб ти е трудно и ти не се справяш. Но какво означава това? Значи, че нямаш нужда да се причастяваш всяка неделя. А ако е така – ела след месец или след два. Може би тогава ще бъде по-друго.”

Нужно е да се поговори съвсем сериозно с децата и родителите да бъдат заставени да поставят нещата по техните места. Църквата може да бъде единствено велико, празнично и трудно преживяване. Църковният живот и изповедта трябва да станат за детето очаквани, желани,за да възприема детето общуването със своя духовен отец като нещо много, много важно за него, като нещо радостно, труднопостижимо и дългоочаквано. И това ще се случи, ако в нужнния момент свещеникът успее да установи личен контакт с детето.

Често се налага да се обърне по-специално внимание на преходната възраст – 14, 15, 16 години. Не винаги, но се случва. Особено с момчетата, които са невъзможни палавници; с тях просто не може да се говори сериозно. Трябва да се ограничи разумно пребиваването им в църквата и участието им в тайнствата. Докато дойде времено, в което ще бъде добре да им се каже: “Сега вече си голям, ти порасна, нека да поговорим сериозно.”

Така започва някакъв общ живот с духовника, лични отношения на едно сериозно ниво, които се оказват много ценни за детето.

Всичко, казано до тук за децата, може да се резюмира много кратко. В никакъв случай не бива да се допуска изповедта да стане за детето просто част от църковния бит. Доколкото ние не винаги имаме възможност да правим това, което ни се струва нужно, налага се да се включим в общото русло. А в църквата се допуска колективна изповед. Може да се обясни на детето, че ако не е извършило тежки грехове, достатъчна ще бъде разрешителната молитва.

Превод: Илиана Александрова, Андрей Романов

Из книгата "Покаяние, изповед, духовно ръководство"