Ваши Високопреосвещенства и Преосвещенства, достопочтени отци, братя и сестри!

За мен е голяма чест и огромна радост да говоря пред вас, ректорите, професорите и студентите от православните богословски учебни заведения.

Вероучението днес е задължителен предмет в държавните училища в много страни... В някои страни целта на вероучението е децата да опознаят своята вяра и да живеят според нея, докато в други ­ целта е само религиозно-информативна. Целият досегашен опит с такъв тип вероучение, все едно дали става дума за православни, римокатолици или протестанти, показва, че то не допринася за църковността, че не формира църковна личност. Не помагат нито употребата на най-съвременните постижения на педагогическите науки и дидактическите методи, нито учебниците и нагледните средства. Когато вероучението завърши, децата и младите хора най-често остават безразлични към Бога и Църквата. В най-добрия случай, те остават “убедени” и “теоретични” християни. Ако е така, а много изследвания показват, че това е преобладаващото положение, поставя се въпросът ­ не са ли класическото вероучение и класическите църковно-просветни институции и възпитателно-образователните системи църковна болест, която се разпространява с учението. Отговорът би могъл да бъде потвърден. В най-добрия случай те разпространяват християнство без Христос и Православие без Църква. Такова обучение, образование и училище разпръсква патогенни клетки, които заразяват църковния организъм и Църквата като жива богочовешка общност, свеждайки така Православието до природна религия.

Пред Църквата винаги е стояла отговорността зa грижата и изграждането нa личността на младия човек. Грижа която рефлектира върху бъдещия облик на обществото. Църквата е имала и има задачата да създаде личности, които общуват помежду си чрез законите на добруването и красотата.

Децата питат: Какво е имало преди началото? Откъде идват картините, които сънувам? Можем ли да мислим без думи? Трябва ли да пораснем? ­ Как да им отговорим?

В много съвремени училищa, общообрaзовaтелни и енорийски, и днес преподaвaнето нa прaвослaвнaтa вярa е сведено до обикновено нaизустявaне и възпроизвеждaне нa библейските чудновaти рaзкaзи. Нaшите децa безпогрешно ще ви рaзкaжaт историятa зa Ноевия ковчег, или историятa зa Йонa, или зa животa, смърттa и възкресението нa Иисус Христос. Но aко ги попитaте кaкво знaчение имaт тези истории зa техния живот, ще се зaтруднят с отговорa. Дa, децaтa ни зaучaвaт множество фaкти от библейскaтa история, но не познaвaт Църквaтa, не познaвaт животa в нея, не знaят зaщо и кaк живеем в Църквaтa, не знaят кaкво е товa живот вечен.

Покрай многото други дебати, които не се случиха в нашата Църква, този за православното образование на децата ни заема по-особено място. Едва ли има друга тема, която по такъв уникален начин да събира в себе си едва ли не всички проблемни области, свързани с Православието – отношението между разум и вяра, между литургия и богословие, между изтока и запада, между родители и деца, между Църква и държава, и най-важното – между Бога и човека. От това как разбираме проблема с „религиозното възпитание”, „вероучението”, „катехезата” – в огромна степен зависи как разбираме себе си в Църквата.

Източник: сп. Мирна бр. 1

Сестра Магдалина е монахиня от манастира. Свети Иоан Кръстител, графство Есекс, Англия. Самата тя е англичанка, родена през 1963 г. в англиканско семейство. Дълги години живее с родителите си във Франция. Като студентка по история на религиите в Кембридж се среща с православния свещеник Ив Дюбоа. Спечелена от него за Православието, се присъединява към православното братство на о. Дюбоа и не след дълго приема монашество.