Църквата и постмодернизмът

В края на второто и началото на третото хилядолетие Църквата се сблъсква с напълно нов свят, а може би и с промяната на самата човешка природа, за което ни предупреждава генетиката. Според Атласа на бъдещето (Atlas of the Future) в изданието на известната американска издателска къща Macmillan, където са публикували своите съчинения най-известните учени от различни области, се предвижда следното:

 

а) до 2010 г. ще бъдат създадени изкуствено сърце, кръв, пръсти, уши, ръце, панкреас; по пътя на клонирането ще се произведат нервни и кръвни клетки;

б) до 2030 г. ще има изкуствени мозъчни клетки, бял дроб, полови органи, бъбреци, черен дроб; лекарствата ще помагат за прекратяването на амнезията;

в) до 2050 г. ще бъдат създадени изкуствени очи и периферни нерви, части на мозъка, които ще могат да се сменят;

г) до 2030 г. се предвижда свързването на човешкия мозък с компютър, а от 2035 г. компютрите ще могат да заменят големи части от мозъка; в някои предвиждания се казва, че до 2040 г., компютрите ще имат своя персоналност; те сами ще отговарят на електронната поща и ще пишат електронни писма; ще разбират текстове и сами ще пишат текстове; до 2025 г. ще могат да пишат текстове, каквито могат да измислят хората; а през 2006 г. компютрите ще разговарят едни с други на естествен език; около 2015 г. компютрите ще могат да мислят аналогично на начина, по който мислят хората и ще имат чувства, подобни на тях;

д) около 2035 г. се планира произвеждането на изкуствен мозък; до 2013 г. се планира, че 6 милиарда души ще бъдат наблюдавани по пътя на биометриката.

 

Изчезнаха християнските общества и народи. Църквата вече не определя публичния и обществения живот. Там, където до скоро християните са били мнозинство, сега са малцинство. Църквата не влиза в третото хилядолетие триумфалистично, а със съзнанието, че я дебнат нови големи изкушения. Евангелието не ни дава нито един повод да заключим, че колкото повече историята на света и Църквата се приближава към края, толкова тя ще бъде по-красива, по-справедлива и по-църковна. Напротив. 

 

Неблагодарно е миналите християнски епохи да се съдят и оценяват от позицията на сегашните ценности. И все пак не е трудно да се забележи, че досегашната история на Църквата е била „трагедия на греха и тайна на спасението” (прот. Г. Флоровски), история на големи успехи и достижения във всички планове, но и на големи провали – история на борбата за и против Христос. Историята на Църквата е започнала като сила на доброволното служение на другите. По-късно силата на служението до голяма степен се е трансформирала в сила на властването над другите, което е било най-голямата съблазън за света и затова накрая Църквата е загубила обществено влияние. За щастие и до днес отделни хора в Църквата се противопоставят на това опърничаво изкушение и така все още показват със своя образ Христос на света и във времето. 

 

Някои наричат новата епоха, с която Църквата се сблъсква, постмодерна, други – постхристиянска епоха, трети – постистория и постполитическо време. В нея умират големите идеи и идеологиите на миналите два века. Угасват големите социални утопии, които до неотдавна толкова привличаха масите. Човекът все повече се задъхва от изолацията и се превръща в самозатворена монада, в груб конформист и суров професионалист. Постмодерността означава криза (може би и край?) на всички модерни митове и божества: разума, науката, напредъка, демокрациите, нациите, човешките права. Хората вече не са склонни към теоретично и абстрактно мислене. Повече им допада играта с повърхностните понятия. За тях картинката е по-важна от текста, звукът – от музиката.

 

Постмодернизмът има свои особени ценности, които трябва да съпътстват чувството за запустялост, раздразнителност и приятност. Това са удобството, хуморът, младостта, космополитизмът и подвижността. За човека вече не са важни славата, достойнството, възвишеността. За него е важно да изглежда привлекателен, силен, да очарова средата, да прелъстява, да изтъква себе си и да допада на другите. Той отхвърля войната и насилието, военните идеи и национализма. Но това отхвърляне на войната и на другите жестокости е израз по-скоро на неговия хедонизъм, отколкото на искрено миротворство.

 

Постмодерността съпътства императива за постоянни промени и за нещо ново. Тя бързо разкъсва всяка връзка с миналото или му дава само музейна и археологична ценност. Постмодерността предполага пълната независимост на човешката личност и „приватизация на човешките решения” (Д. Джукич). Завършен е процесът на пълно обръщане към хедонизма. Френският философ Ален Финкелкрот казва: „Демократичният човек разбира самия себе си като независимо същество, като обществен атом: разделен в еднаква степен от своите предци, съвременници и наследници, той търси преди всичко да задоволи своите частни нужди и иска да бъде равен на другите хора (Разгромът на мисленето, с. 126). Отделният човек е над обществото и общността. Оформя се култът към „мултикултурния” и „мултирелигиозния” самец, където мултикултурно и мултирелигиозно означава „богато гарнирано”. Интелектуалецът на постмодерността се подчинява на волята за мощ на шоу-бизнеса, на модата и рекламата. Индивидуализмът първоначално е бил стремеж към еднаквост между хората и своеобразен протест срещу всяка йерархическа разлика. Най-висшата ценност на постмодерността са индивидуализмът и индивидуалната свобода. Над свободата на отделния човек няма никой и нищо, което да я ограничава. Свободата е над солидарността и дълга. Човекът залага на своя външен вид, привлекателност, здраве, тяло, красота, независимост и индивидуална свобода. Той е нарцисоиден и скоро ще превърне себе си в религия. Храната, парите и славата – трите изкушения, с които дяволът постоянно мами човека, парализират в него всяка любов към Истината, доброто и правдата. 

 

Хипериндивидуализмът не търпи общността и духа на общността. Той изисква по необходимост плурализъм на всички планове. Постмодерен плурализъм не е само голямото множество от хора с различен цвят, религия, език, обичаи, поведение, култура, но преди всичко променено съзнание, което без трудност приема противоположни идеи, ценности и цели. Това съзнание се разпространява най-вече от медиите. Те правят така, че цялото разнообразие на света да присъства на всяко място на планетата и така разбиват религиозните и национално-хомогенните територии и светове. 

 

Заедно с индивидуализма и плурализма, секуларизацията е третата същностна характеристика на постмодерността. Въпреки че това е многозначно понятие, в същността си то означава „спадане на общественото значение на религията” (Уилсън, Матес). Ако изключим ислямския свят, вярата и религията все още имат някакво индивидуално значение, но нямат влияние върху формирането на обществената и народностната идентичност. Постмодерността не е антирелигиозна, но до голяма степен е антицърковна, защото Църквата е и подчертано обществен феномен. Тя дори създава и отглежда своя религия, която е противоположна на класическите форми на религиозност. Религията на постмодернизма е синкретична и езотерично-окултна. Това е цивилна религия или религията на Ню ейдж. На плуралистичното мислене и на свободата на избора в религиозен план съответстват религиозният синкретизъм, „религията без принадлежност”, без артикулирани и утвърдени догмати, канони и институции. Човекът избира от всяка религия това, което му допада, но не приема нито една напълно, та дори и християнската. Той всъщност избира своя религия. В същността си цивилната религия – „религията без Бога” – е система от вярвания и ритуали, чрез които модерните общества сакрализират своята собствена светска сложност и подпомагат общата отдаденост на гражданския ред. 

 

Модерните общества функционират независимо от църковните авторитети, религиозните догмати и канони. Светът не допуска Бог да бъде субект на историята. Църквата няма влияние върху поведението на хората и обществения живот. Съвременният човек вярва в някакъв бог, вярва „в нещо”. Това може да бъде и християнският Бог, но съвременният човек не приема църковните институции и това – този Бог да се намесва в обществения и политическия живот. Той отхвърля църковните институции в полза на принципите на индивидуалната свобода и независимост или защото са твърде архаични и бюрократизирани. Хората са тръгнали по пътищата на свободата без граници. Църковният опит е заменен с индивидуалното благочестие. Християнството е станало „сезонна вяра” и се е свело главно до четири ритуала: кръщение, венчане, разрязване на обредния хляб и опело. В Църквата има определени движения и динамизъм, което се характеризира като съживяване на вярата, но няма движения и динамика на самата Църква. Понякога се създава впечатлението, че тя живее от неуспеха на другите и благодарение на фолклора и националните традиции, които са пронизани от религията.

 

Западните общества отдавна са поставили вярата във функцията на пазара и индивидуалното удоволствие, а посткомунистическите общества на християнския Изток са я поставили в служба на „светската религия на национализма”. Днес, на Запад да бъдеш християнин означава да бъдеш почтен гражданин, честно да плащаш данъци и с мярка да се отдаваш на филантропия. На въпроса дали се моли, най-бележитият протестантски богослов Паул Тилих отговаря: „Не, аз медитирам!”. За православния да бъдеш православен често означава да бъдеш сърбин, руснак, българин, румънец. Просто, като че ли християните са се уморили от това да бъдат християни. Западните християни приемат индивидуализма, плурализма, либерализма и секуларизма с техните ценности като свой свят. Православната църква търпи, но все още не приема напълно ценностите и целите на постмодерността. Фолклорното християнство е отслабило пророческата роля на вярата. Има достатъчно църковни ТВ паради и ритуали, но твърде малко истинска вяра. Вярата се приема на думи, но не и на дело. Като че ли самите християни са стерилизирали Евангелието, така че всекидневният живот на християните не се различава същностно от живота на агностика и нехристиянина. 

 

Днес Православната църква е притисната от две култури: от културата на традицията и от културата на (пост)модернността. Те са неин призив и изкушение. В културата на традицията, всичко което съществува, включително и вярата, черпи своята сила от миналото. Хората на традицията са обърнати към миналото и спомена за него, склонни са към идеализация, дори към сакрализация на миналите поколения и епохи и техните форми на живот. За тях всичко в миналото е добро, а в настоящето всичко е лошо. Такова съзнание и манталитет дават предимство на реда, на порядъка, на вечното обновяване на едно и също. Те винаги се стараят да наложат и обоготворят миналите форми на живот. Тъй като религията е дълбоко сраснала с традицията, мнозина, включително и голям брой християни, гледат на Църквата като на пазител на националните традиции и идеологии. В противоположност на нея, (пост)модерната култура се показва като непрестанна промяна, постоянна новост и пълно скъсване с миналото. Протагонистите на културата на (пост)модерността постоянно изискват от Църквата осъвременяване и модернизация – на първо място промяна на нейните институции и организация. Такива искания достигат и до самата Църква. 

 

Традиционалистите гледат на Църквата изключително като на „спомен за миналото”, други – като на „спомен за бъдещето”. Едните я нагаждат към историята, другите я изгонват от историята, но и единият и другият възглед за Църквата са опасни. Християните са в света, но не са от света. Църквата Христова е „спомен за бъдещето”, но и „спомен за миналото”, „за онова, което се е случило заради нас”. Християните не могат да върнат християнското минало, добрите стари времена, но трябва да го почитат, да обхващат чрез себе си и в себе си миналото, настоящето и бъдещето. Те не могат да променят и реформират света, но могат да променят и реформират себе си. Промяната на самия себе си е едновременно и промяна на света. Промяната на света, на неговите външни структури все още не означава лична и реална промяна към по-добро. 

 

Постмодерността с всички сили тласка християнството към природна религия, към християнство без Христос, към система от наказания и забрани и което е най-трагично – към неприемането и на другия. От християните се очаква да се противопоставят на това изкушение. Те нямат за цел да поправят съществуващите форми и институции на модерните общества, а да изграждат „ново общество” – Църквата, да живеят постоянно християнската антиномия: да бъдеш в света, но да не бъдеш от света. Със своя начин на живот те трябва да откриват на света Христос, този истински Бог и истински човек, да отбягват религиозния индивидуализъм и вярата без добри дела.

 

Силата на любовта и служението на другите е Христова сила. Приемането на другия и заживяването с него до отъждествяване създава самата същност на християнската философия на живота. Ако силата на служението триумфира над силата на властването, към която е била склонна и Църквата, особено в отделни периоди на историята, тогава светът има право да се надява на по-добро и по-светло бъдеще. Християнската вяра трябва да се живее като свобода в Светия Дух. Библейско-светоотеческият персонализъм на всички планове и църковният дух на общността и общението са единствената надежда за постмодерния свят, който е в смъртна агония. Модерните и постмодерните митове виждат навсякъде „системи”, „идеи”, „програми”, а Христовото Евангелие вижда навсякъде живи личности. Христовата Църква не е пред избора между традиционното и постмодерното, а пред вечния избор между доброто и злото, между истината и лъжата, между Христос и лъжливите богове на този свят. Ако не иска да изневери на себе си, тя трябва да отхвърли манихейското и магическо-идолопоклонническото отношение към света, защото те са еднакво опасни за нея. Църквата е принудена да живее в света, днес – в постмодерния свят, но същевременно да трансцендира този свят.

 

Православието вече не е само „източно”; днес то е вселенско, универсално, както в същностно-съдържателен, така и в географски смисъл. Затова то трябва да потиска племенната и родовата психология, които са му наложени през вековете на робството и да изгражда съборен, всеобхватен, всечовешки ум, грижа, чувство и любов. Всичко това е в историята, или ако някой предпочита да каже – в постисторията и постмодерността. 

 

 

Списание Мирна, бр. 19 [поръчай]