Документът от Равена

Еклисиологични и канонични следствия от сакраменталната природа на Църквата. Църковно общение, съборност и власт

Равена, 13 октомври 2007 г.

Въведение

1. "Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил" (Иоан. 17:21). Ние отправяме благодарност към триединния Бог, Който ни е събрал – членовете на Смесената международна комисия за богословски диалог между Римокатолическата и Православната църкви – за да можем да отговорим заедно в послушание на тази молитва на Иисус. Ние съзнаваме, че повторното начало на нашият диалог се поставя в един свят, който се е променил коренно през последните години. Процесите на секуларизация и глобализация и предизвикателството, което поставят новите срещи между християни и вярващи от други религии, изисква Христовите ученици да свидетелстват за своята вяра, любов и надежда с нова настойчивост. Нека Духът на възкръсналия Господ изпълни със сила нашите сърца и умове, та да принесем плодовете на единството в отношението между нашите Църкви, за да можем заедно да служим на единството и мира на цялото човешко семейство. Нека същият Дух ни води към пълния израз на тайната на църковното общение, която ние с благодарност приемаме като чудесен Божи дар за света, тайна, чиято красота сияе особено в светостта на светците, към която всички сме призвани.

2. Следвайки плана, приет на първата среща на о. Родос през 1980 г., Смесената комисия започна своята работа, като се обърна към тайната на църковната кинония [общение във вярата и тайнствата – прев.] в светлината на тайната на Светата Троица и Евхаристията. Това даде възможност за едно по-дълбоко разбиране на църковното общение както на нивото на местната община около своя епископ, така и на нивото на отношенията между епископите и между местните Църкви, над които всеки предстоятелства в общение с Едната Божия църква, простираща се над вселената (Документът от Мюнхен, 1982 г.). За да се изясни естеството на общението, Смесената комисия подчерта връзката, която съществува между вярата, тайнствата – особено трите тайнства на християнското посвещение – и единството на Църквата (Документът от Бари, 1987 г.). След това, като изследва тайнството ръкоположение в сакраменталната структура на Църквата, Комисията ясно посочи ролята на апостолското приемство като залог за кинонията на цялата Църква и на нейната приемственост с апостолите във всяко време и на всяко място (Документът от Валамо, 1988 г.). От 1990 до 2000 г. главният въпрос, обсъждан от Комисията, беше този за "униатството" (Документът от Баламанд, 1993; Балтимор, 2000 г.), един въпрос, който ще продължим да обсъждаме в близкото бъдеще. Сега ще разгледаме темата, повдигната в края на Документа от Валамо, и ще разсъждаваме върху църковното общение, съборността и властта.

3. На основата на тези общи утвърждавания на нашата вяра ние сега трябва да извлечем еклисиологическите и канонически следствия, които произтичат от сакраменталната природа на Църквата. След като Евхаристията, в светлината на Троичната тайна, съставлява критерия за църковен живот като цяло, как институционалните структури видимо отразяват тайната на тази кинония? След като едната и света Църква се осъществява както във всяка местна Църква, извършваща Евхаристията, така същевременно и в кинонията на всички Църкви, как животът на Църквите проявява тази сакраментална структура?

4. Единство и многообразие, отношението между едната Църква и многото местни Църкви, това конституитивно отношение на Църквата също поставя въпроса за отношението между властта, присъща на всяка църковна институция, и съборността, която произтича от тайната на Църквата като общение. Тъй като термините "власт" и "съборност" обхващат много широка област, ние ще започнем, като определим начина, по който ги разбираме¹.

¹Православните участници счетоха за важно да подчертаят, че употребата на термините "Църквата", "вселенската Църква", "неделимата Църква" и "Тялото Христово" в този документ и в подобни документи, създадени от Смесената комисия, по никакъв начин не подкопава разбирането на Православната църква за себе си като едната, света, вселенска (католична) и апостолска Църква, за която говори Никео-Цариградският символ на вярата. От католическа гледна точка важи същото самосъзнание: едната, вселенска, католична и апостолска Църква "съществува в Католическата църква" (Lumen Gentium, 8); това не изключва признаването, че елементи на истинската Църква присъстват и извън Католическата общност.

І. Основите на съборността и властта

1. Съборност

5. Терминът съборност идва от думата "събор" (синод на гръцки, concilium на латински), която означава преди всичко събрание на епископите, упражняващи конкретна отговорност. Възможно е също така обаче терминът да се използва в по-общ смисъл, като се отнася към всички членове на Църквата (срв. руския термин соборность). Съответно ние ще говорим преди всичко за съборност, означаваща, че всеки член на Тялото Христово, по силата на кръщението, има своето място и съответна отговорност в евхаристийната кинония (communio на латински). Съборността отразява Троичната тайна и намира в нея своето пределно основание. Трите Лица на Светата Троица се "изброяват", както казва св. Василий Велики ("За Светия Дух", 45), без обозначаване на "второ" или "трето" Лице, предполагащо някакво умаляване или подчинение. По същия начин сред поместните Църкви съществува един порядък (τάξις), който обаче не предполага неравенство в тяхната църковна природа.

6. Евхаристията проявява Троичната кинония, осъществявана във верните като органично единство на няколко члена, всеки от които има дарба [харизма], служба или съответно служение, необходими в своето многообразие и различие за наставление на всички в едното църковно Тяло Христово (срв. 1 Кор 12:4-30). Всички са призвани, ангажирани и носещи отговорност – всеки по различен, но не по-малко действителен начин – в общото изпълнение на действията, благодарение на които, чрез Светия Дух, в Църквата присъства служението на Христос, “пътя, истината и живота” (Иоан. 14:6). По този начин тайната на спасителната кинония с Благословената Троица се осъществява в човечеството.

7. Цялата общност и всеки човек в нея носи "съвестта на Църквата" (εκκλησιαστική συνείδιση), както го нарича гръцкото богословие, sensus fidelium според латинската терминология. По силата на Кръщението и Миропомазанието всеки член на Църквата упражнява форма на власт в Тялото Христово. В този смисъл всички верни (а не само епископите) са отговорни за вярата, изповядана при тяхното кръщение. Наше общо учение е, че Божият народ, след като е получил "помазание от Светаго" (1 Иоан. 2:20 и 27), в общение със своите пастири, не може да греши по въпроси на вярата (срв. Иоан. 16:13).

8. При възвестяването на вярата на Църквата и при изясняването на нормите на християнското поведение епископите имат особена задача по божествено установление. "Като приемници на апостолите, епископите са отговорни за общението в апостолската вяра и за верността към изискванията на един живот в съгласие с Евангелието" (Документът от Валамо, чл. 40).

9. Съборите са главният начин, по който се проявява общението между епископите (срв. Документа от Валамо, чл. 52). Защото "прикрепянето към апостолското общение свързва всички епископи, съединявайки епископията на [всяка от] местните Църкви с Колегията на апостолите. Те също формират колегия, вкоренена от Духа в това, което е "веднъж завинаги" на апостолската група, уникалното свидетелство на вярата. Това означава не само, че те трябва да бъдат обединени помежду си във вярата, милосърдието, мисията, помирението, но, че те имат една и съща отговорност и една и съща служба на Църквата" (Документът от Мюнхен, ІІІ, 4).

10. Това съборно измерение на живота на Църквата се корени дълбоко в нейната природа. Казано с други думи, то се основава на волята на Христос за Своя народ (срв. Мат. 18:15-20), дори и неговите канонични реализации по необходимост да се определят също и от историята и от обществения, политическия и културния контекст. Определено по този начин, съборното измерение на Църквата се открива на трите нива на църковно общение, местното, регионалното и вселенското: на местно ниво – на епархията, поверена на епископа; на регионално ниво [т.е. на ниво патриаршия, поместна Църква – прев.] – на група от местни Църкви с техните епископи, които "познават първия помежду си" (Апостолско правило 34); и на вселенско ниво, където онези, които са първи (πρότοι) в различните региони, заедно с всички епископи, си сътрудничат в това, което засяга целокупността на Църквата. На това ниво също така първите (πρότοι) трябва да познават първия помежду си.

11. Църквата съществува на много и различни места, което проявява нейната католичност [съборност, целокупност – прев.]. Бидейки "католична", тя е жив организъм, Тяло Христово. Всяка местна Църква, когато е в общение с останалите местни Църкви, е проява на едната и невидима Божия църква. Да бъдеш "католичен" следователно означава да бъдеш в общение с едната Църква на всички времена и на всички места. Ето защо прекъсването на евхаристийното общение означава накърняване на една от същностните характеристики на Църквата, нейната католичност.

2. Власт

12. Когато говорим за власт, ние имаме предвид εξουσία, както е описана в Новия Завет. Властта на Църквата идва от нейния Господ и Глава Иисус Христос. Получил Своята власт от Бог-Отец, Христос след Своето Възкресение я споделя чрез Светия Дух с апостолите (срв. Иоан. 20:22). Чрез апостолите тя е предадена на епископите, техните приемници, а чрез тях на цялата Църква. Иисус Христос, нашият Господ, е упражнил тази власт по различни начини, чрез които, до своето есхатологическо изпълване (срв. 1 Кор. 15: 24-28), Царството Божие се проявява пред света: чрез поучение (срв. Мат. 5:2; Лук. 5:3); чрез извършване на чудеса (срв. Марк. 1:30-34; Мат. 14:35-36); чрез изгонване на нечисти духове (срв. Марк. 1:27; Лук. 4:35-36); при прощаване на грехове (срв. Марк. 2:10; Лук 5:24); и при воденето на Своите ученици по пътя на спасението (срв. Мат. 16:24). В съгласие с наредбата, получена от Христос, (срв. Мат. 28:18-20) упражняването на властта, свойствена на апостолите, а след това на епископите, включва възвестяването и преподаването на Евангелието, освещението чрез тайнствата, особено Евхаристията, и пастирското наставление на онези, които вярват (срв. Лук. 10:16).

13. Властта в Църквата принадлежи на самия Иисус Христос, единствения Глава на Църквата (срв. Еф. 1:22; 5:23). Чрез Неговия Свети Дух Църквата като Негово Тяло споделя Неговата власт (срв. Иоан. 20:22-23). Властта в Църквата има за своя цел събирането на целия човешки род в Иисус Христос (срв. Еф. 1:10; Иоан. 11:52). Властта, свързана с благодатта, получена при ръкоположението, не е частно притежание на онези, които я получават, нито нещо, делегирано от общността; по-скоро тя е дар на Светия Дух, предопределен за служение (diakonia) на общността и никога не упражняван извън нея. Нейното упражняване включва участието на цялата общност, като епископът е в Църквата и Църквата в епископа (срв. св. Киприян, писмо 66, 8 ).

14. Упражняването на властта, извършвано в Църквата в името на Христос и чрез силата на Светия Дух, трябва да бъде, във всичките си форми и на всички нива, служение (diakonia) на любовта, каквото е било това на Христос (срв. Марк. 10:45; Иоан. 13:1-16). Властта, за която говорим, тъй като изразява божествена власт, може да съществува в Църквата само в любовта между онзи, който я упражнява, и онези, които са подвластни. Следователно тя е власт без господство, без физическа или морална принуда. Тъй като тя е участие в εξουσία [властта] на разпнатия и прославен Господ, Комуто е дадена всяка власт на небето и на земята (срв. Мат. 28:18), тя може и трябва да призовава към подчинение. В същото време, поради Въплъщението и Кръста, тя е коренно различна от властта на водачите на народите и на големите на този свят (срв. Лук. 22:25-27). Макар и тази власт несъмнено да се поверява на хора, които поради слабост и грях често са изкушени да злоупотребят с нея, по самата си природа евангелското отъждествяване между властта и служението представлява една фундаментална норма за Църквата. За християните да управляваш означава да служиш. Упражняването и духовната ефективност на църковната власт по такъв начин се осигуряват чрез свободно съгласие и доброволно сътрудничество. На лично ниво това се разбира като подчинение на властта на Църквата, за да се следва Христос, Който беше любящо послушен на Отца дори до смърт, и то смърт кръстна (срв. Фил. 2:8).

15. Властта вътре в Църквата се основава на Словото Божие, присъстващо и живо в общността на учениците. Свещеното Писание е разкритото Слово Божие, така както Църквата, чрез Светия Дух, присъстващ и действащ в нея, го е разпознала в живото Предание, получено от апостолите. В основата на това Предание е Евхаристията (срв. 1 Кор. 10:16-17; 11:23-26). Авторитетът на Писанието произтича от факта, че то е Словото Божие, което, четено в Църквата и от Църквата, носи Евангелието на спасението. Посредством Писанието Христос се обръща към събраната общност и сърцето на всеки вярващ. Църквата, чрез Светия Дух, Който присъства в нея, автентично тълкува Писанието в отговор на нуждите на времето и мястото. Неизменният обичай на Съборите да поставят на престол Евангелията по средата на събранието засвидетелства присъствието на Христос в Неговото Слово, което е необходимата отправна точка за всички техни обсъждания и решения, и същевременно утвърждава правото на Църквата да тълкува това Слово Божие.

16. В Своето божествено домостроителство Бог желае Неговата Църква да има структура, насочена към спасението. Към тази същностна структура принадлежат изповядваната вяра и извършваните тайнства в апостолско приемство. Властта в църковното общение е свързана с тази същностна структура: нейното упражняване се регулира от каноните и постановленията на Църквата. Някои от тези предписания могат да се прилагат различно според нуждите на църковното общение в различно време и място при условие, че същностната структура на Църквата винаги се спазва. По този начин както общението в тайнствата предполага общение в същата вяра (срв. Документа от Бари, чл. 29-30), така също, за да има пълно църковно общение, трябва да има между нашите Църкви взаимно признаване на каноническите законодателства в техните легитимни разновидности.

ІІ. Тройното осъществяване на съборността и властта

17. След като посочихме основанието на съборността и властта в Църквата и след като отбелязахме комплексното съдържание на тези термини, сега трябва да отговорим на следните въпроси: Как институционалните елементи на Църквата видимо изразяват и служат на тайнството на кинонията? Как каноничните структури на Църквите изразяват техния сакраментален живот? За тази цел ние разграничаваме три нива на църковни институции: това на местната Църква около своя епископ; това на един регион, обхващащ няколко съседни местни Църкви; и това на цялата обитавана земя (οικουμένη), което обхваща всички местни Църкви.

1. Местното ниво

18. Божията църква съществува там, където има общност, събрана в Евхаристията, предстоятелствана, пряко или чрез своите презвитери, от епископ, законно ръкоположен в апостолско приемство, преподаващ вярата, получена от апостолите, в общение с останалите епископи и техните Църкви. Плодът на тази Евхаристия и това служение е да се съберат в едно автентично общение на вярата, молитвата, мисията, братската любов и взаимната подкрепа всички онези, които са получили Христовия Дух в Кръщението. Това общение е рамката, в която се упражнява всяка църковна власт. Общението е критерият за нейното упражняване.

19. Всяка местна Църква има за своя мисия да бъде, по Божията благодат, място, където се въздава служение и почит на Бога, където се възвестява Евангелието, където се извършват тайнствата, където верните се борят да облекчат страданията в света и където всеки вярващ може да намери спасение. Тя е светлината на света (срв. Мат. 5:14-16), квасът (срв. Мат. 13:33), Божието свещенство (срв. 1 Петр. 2:5 и 9). Каноническите норми, които я управляват, имат за цел да осигурят тази мисия.

20. По силата на самото Кръщение, което го е направило член Христов, всеки кръстен човек е призван, според даровете на единия Дух Свети, да служи в общността (срв. 1 Кор. 12:4-27). Така посредством общение, чрез което всички членове служат един на друг, местната Църква се явява вече "съборна" по своята структура. Тази "съборност" не се проявява само в отношенията на солидарност, взаимопомощ и взаимодопълване, които имат помежду си различните свещенослужения. Разбира се, презвитериумът [събранието на свещениците] е съборът на епископа (срв. св. Игнатий Антиохийски, Послание до Тралийци, 3), а дяконът е неговата "дясна ръка" (Апостолски правила, 2, 28, 6), така че, според препоръката на св. Игнатий Антиохийски, всичко да се прави единодушно (срв. Послание до Ефесяни, 6). Съборността обаче също така включва всички членове на общността, подчинени на епископа, който е първенец (πρότος) и глава (κεφάλη) на местната Църква, както се изисква от църковното общение. В съгласие с източната и западната традиции активното участие на миряните, както мъже, така и жени, на монашествуващите и ръкоположените лица се осъществява в епархията и енорията чрез много форми на служение и мисия.

21. Харизмите [благодатните дарове] на членовете на общността произлизат от единия Дух Свети и са насочени към доброто на всички. Това факт хвърля светлина както върху изискванията, така и върху границите на властта на всеки един в Църквата. Не следва да има нито пасивност, нито замяна на функции, нито небрежност, нито господство на един над друг. Всички харизми и служения в Църквата се събират в единство под служението на епископа, който служи на общението на местната Църква. Всички са призвани да бъдат обновени от Светия Дух в тайнствата и да отговорят в непрестанно покаяние (μετάνοια), за да се осигури тяхното общение в истина и любов.

2. Регионалното ниво

22. След като Църквата се разкрива като католична в събранието (σύναξης) на местната Църква, тази католичност трябва истински да се прояви в общението с другите Църкви, които изповядват същата апостолска вяра и споделят същата основна църковна структура, започвайки от тези, които са най-близо по своята обща отговорност за мисията в този регион (срв. Документа от Мюнхен, III, 3 и Документа от Валамо, чл. 52 и 53). Общението между Църквите се изразява в ръкополагането на епископите. Това ръкополагане се дава в съгласие с каноничния ред от трима или повече епископи, или най-малкото от двама (срв. I Всел., Прав. 4), които действат от името на епископското тяло и Божия народ, като сами са получили своето служение от Светия Дух чрез ръкополагане в апостолско приемство. Когато това е извършено в съгласие с каноните, общението между Църквите в истинската вяра, тайнствата и църковния живот е осигурено, както и живото общение с предходните поколения.

23. Подобно ефективно общение между няколко местни Църкви, всяка от които е Католичната Църква на дадено място, се изразява чрез определени практики: чрез участието на епископи от съседните катедри в ръкополагането на епископа на местната Църква; чрез поканването на епископ от друга Църква да участва в съслужение в събранието (σύναξης) на местната Църква; чрез гостоприемната покана към верните от тези други Църкви да участват в евхаристийната трапеза; чрез размяната на послания при ръкополагане; и чрез оказването на материална подкрепа.

24. Един канон, приет както на Изток, така и на Запад, изразява връзката между местните Църкви на дадена област: "Епископите на всяка област (έθνος) трябва да познават онзи, който е пръв (πρότος) между тях, да го смятат за свой глава (κεφάλη) и да не вършат нищо важно без неговото съгласие (γνόμη); всеки епископ може да върши само това, което засяга собствената му епархия (παροικία) и подвластните й територии. Но първият (πρότος) не може да върши нищо без съгласието на всички. Защото по този начин ще цари съгласие (ομονοία) и Бог ще се прославя чрез Господа в Светия Дух" (Aпостолско правило 34).

25. Тази норма, която се появява отново под няколко различни форми в каноническата традиция, е валидна за всички отношения между епископите на даден регион, независимо дали става дума за област, митрополия или патриаршия. Нейното практическо приложение може да се открие в съборите на епархийско, митрополитско или патриаршийско ниво. Фактът, че съставът на един местен събор е по същество винаги епископски, дори и когато включва други членове на Църквата, разкрива естеството на съборната власт. Само епископите имат съвещателен глас. Властта на събора се основава върху природата на самото епископско служение и проявява колегиалната природа на епископата в служение на общението на Църквите.

26. Съборът предполага участието на всички епископи от региона. Той се ръководи от принципа на консенсуса или съгласието (ομονοία), което се означава чрез съвместно извършване на Евхаристията, както се споменава в заключителното славословие на гореспоменатото 34-то апостолско правило. Остава обаче фактът, че всеки епископ в своята пастирска грижа е съдия, отговорен пред Бога за делата в неговата епархия (срв. св. Киприян, писмо 55, 21); така той е пазител на католичността на своята местна Църква и трябва винаги да се грижи за насърчаване на католичното общение с другите Църкви.

27. Оттук следва, че един регионален събор не притежава никаква власт над други църковни региони. Независимо от това, размяната на информация и консултации между представителите на няколко събора са проява на католичност, както и на онази братска взаимопомощ и любов, които трябва да бъдат правило между всички местни Църкви за максимална обща полза. Всеки епископ е отговорен за цялата Църква заедно с всичките си колеги в една и съща апостолска мисия.

28. По този начин няколко църковни области са стигали до засилване на връзките на своята обща отговорност. Това е един от факторите, допринесли за възникването на патриаршиите в историята на нашите Църкви. Патриаршеските събори се ръководят от същите еклисиологични принципи и същите канонични норми, както областните събори.

29. В следващите векове както на Изток, така и на Запад са се развили определени нови форми на общение между местните Църкви. Нови патриаршии и автокефални Църкви се появяват в християнския Изток, а в Латинската Църква неотдавна възникна един специфичен модел на групиране на епископите – епископските конференции. От еклисиологична гледна точка това не са просто административни подразделения: те изразяват духа на общението в Църквата, зачитайки в същото време разнообразието на човешките култури.

30. Всъщност регионалната съборност, каквито и да са нейните контури и канонично регулиране, показва, че Божията Църква не е общение на лица или местни Църкви, откъснати от своите общочовешки корени. Понеже тя е общност на спасението и понеже това спасение е "възстановяване на творението" (срв св. Ириней, Срещу ересите, 1, 36, 1), тя обхваща човешката личност във всичко, което я свързва с човешката реалност, както е създадена от Бога. Църквата не е просто сбор от индивиди; тя е съставена от общности с различна култура, история и социална структура.

31. В групирането на местните Църкви на регионално ниво католичността се явява в истинската си светлина. Тя е израз на спасението, което присъства не в един неразграничен свят, а в човечеството, както Бог го е създал и идва да спаси. В тайната на спасението човешката природа е едновременно възприета в своята пълнота, и изцелена от онова, което грехът е вложил в нея като самодоволство, гордост, недоверие към другите, агресивност, ревност, завист, лъжовност и омраза. Църковната кинония е онзи дар, чрез който цялото човечество се събира заедно в Духа на възкръсналия Господ. Това единство, създадено от Духа, е далеч от всякакво уеднаквяване; то призовава и по такъв начин запазва – а в определен смисъл и засилва – разнообразието и самобитността.

3. Вселенското ниво

32. Всяка местна Църква е в общение не само със съседните Църкви, но и с целокупността на всички местни Църкви, с онези, които присъстват сега в света, които са от началото, които ще се появят в бъдеще и с Църквата, която вече е в небесна слава. Съгласно волята на Христа, Църквата е една и неразделна, една и съща винаги и на всяко място. И двете страни изповядват в Никео-Цариградския символ, че Църквата е една и католична. Нейната католичност обхваща не само разнообразието на човешките общности, но също и тяхното фундаментално единство.

33. Ясно е по такъв начин, че една и съща вяра трябва да бъде изповядвана и живяна във всички местни Църкви, една и съща уникална Евхаристия трябва да се извършва навсякъде и едно и също апостолско служение трябва да действа във всички общности. Местната Църква не може да променя вярата, формулирана от Вселенските събори, въпреки че Църквите винаги трябва "да дават подходящи отговори на новите проблеми – отговори, които се основават върху Писанието и са в съгласие и същностно приемство с предходните формулировки на догматите" (Документът от Бари, чл. 29). По същия начин една местна Църква не може да променя основополагащо положение, отнасящо се до формата на служение чрез едностранно решение и никоя местна Църква не може да извършва Евхаристията в преднамерено отделяне от останалите местни Църкви без сериозно да засегне църковното общение. Във всички тези случаи се накърнява връзката на самото общение – и по такъв начин самото битие на Църквата.

34. Тъкмо това общение е причината всички Църкви да регулират посредством каноните всичко, свързано с Евхаристията и тайнствата, свещенослужението и ръкополагането, както и предаването (παράδοσης) и проповядването (διδασκαλία) на вярата. Ясно е защо в тази област са необходими канонични правила и дисциплинарни норми.

35. Когато в хода на историята са се появявали сериозни проблеми, засягащи вселенското общение и съгласието между Църквите – дали по въпроса за автентичното тълкуване на вярата, за църковните служения и тяхната връзка с цялата Църква, или за общата дисциплина, изисквана от верността към Евангелието – тогава Вселенските Събори са били инстанцията, която е трябвало да отсъди. Тези Събори са били вселенски не само защото са събирали заедно епископите от всички региони и особено тези от петте най-големи катедри – Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим, както е според древната им подредба (τάξις). Тъкмо поради тържествените им вероучителни решения и формулировки на общата вяра, особено по решаващи въпроси, те са задължителни за всички Църкви и всички вярващи, за всяко време и всяко място. Ето защо решенията на Вселенските Събори остават нормативни.

36. Историята на Вселенските Събори показва какво трябва да се смята за специални характеристики на един такъв Събор. Тази тема изисква по-нататъшно проучване в рамките на бъдещия ни диалог, като се вземе предвид развитието на църковните структури през последните векове на Изток и на Запад.

37. Вселенският характер на решенията на такъв Събор се признава чрез един по-дълъг или по-къс процес на приемане, посредством който Божият народ като цяло – по пътищата на размисъла, разсъдливостта, дискусията и молитвата – опознава в тези решения едната апостолска вяра на местните Църкви, която винаги е същата и на която епископите са учители (διδάσκαλοι) и пазители. Този процес на приемане се тълкува по различен начин на Изток и на Запад съобразно с различните им канонични традиции.

38. Поради това съборността включва много повече от събрание на епископите. Тя включва също така и техните Църкви. Първите са носители и изразители на вярата на последните. Решенията на епископите трябва да бъдат приети в живота на Църквите, особено в литургичния им живот. Всеки Вселенски събор, приет за такъв в пълен и истински смисъл, съответно е проява и служение на общението на цялата Църква.

39. За разлика от епархийските и регионалните събори Вселенският Събор не е "институция", чиято честота може да бъде регулирана с канони; той е по-скоро "събитие", καιρός, вдъхновено от Светия Дух, Който ръководи Църквата, така че да породи в нея институциите, които са й необходими и които отговарят на природата й. Тази хармония между Църквата и Съборите е толкова дълбока, че дори след разкола между Изтока и Запада, направил невъзможно свикването на Вселенски Събори в строгия смисъл на думата, и двете Църкви са продължили да свикват Събори винаги, когато са възниквали сериозни кризи. На тези Събори се събирали епископите на местните Църкви, които били в общение с Римския престол, или, въпреки че това се разбирало по различен начин, в общение с Константинополския престол. В Римокатолическата Църква някои от тези Събори, свикани на Запад, били приети като Вселенски. Тази ситуация, която наложила и на двете страни на християнския свят да свикват Събори, отговарящи само на потребностите на всяка една от тях, подхранвала разногласия, които допринесли за взаимното отчуждаване. Трябва да се търсят начините, които ще позволят възстановяването на вселенския консенсус.

40. През първото хилядолетие вселенското общение на Църквите се поддържало в обичайния ход на събитията чрез братските връзки между епископите. Тези връзки – между самите епископи, между епископите и техните πρότοι [патриарси, църковни водачи – прев.], и между самите πρότοι в рамките на каноничната им подредба (τάξις), спазвана в древната Църква, подхранвали и консолидирали църковното общение. Историята отбелязва консултации, послания и обръщения към големите катедри, особено към тази на Рим, които са жив израз на солидарността, създадена от кинонията. Канонични положения като включването на имената на епископите от главните катедри в диптихите и съобщаването на изповеданието на вярата на другите патриарси по повод на избори, са конкретни изрази на кинонията.

41. И двете страни са съгласни, че тази канонична подредба (τάξις) е била признавана от всички в епохата на неразделената Църква. Също така те са съгласни, че Рим като Църква, която "предстоятелства в любовта", по думите на Св. Игнатий Антиохийски (Послание до Римляни, Пролог), е заемала първо място в тази подредба и че Римският епископ е бил първият (πρότος) сред патриарсите. Те обаче се разминават в тълкуването на историческите свидетелства от тази епоха, засягащи изключителните правомощия на Римския епископ като пръв – въпрос, който е бил разбиран по различен начин още през първото хилядолетие.

42. Съборността на вселенско ниво, упражнявана от Вселенските Събори, включва активната роля на Римския епископ като пръв сред епископите на водещите катедри в рамките на консенсуса на събраните епископи. Въпреки че Римският епископ не е свиквал Вселенските Събори от ранните векове и никога не ги е председателствал лично, той е бил тясно обвързан с процеса на приемане на съборните решения.

43. Първенството (приматството) и съборността са взаимозависими. Ето защо първенството на различните нива на живота на Църквата – местно, регионално и вселенско – трябва винаги да се разглежда в контекста на съборността, а съборността – в контекста на първенството.

По отношение на първенството на различните нива, искаме да заявим следните моменти:

1) Първенството на всички нива е практика, вкоренена дълбоко в каноничната традиция на Църквата.

2) Макар и фактът на първенството на вселенско ниво да се приема както на Запад, така и на Изток, съществуват разлики в разбирането на начина, по който то се упражнява, както и по отношение на неговите библейски и богословски основания.

44. В историята на Изтока и Запада, най-малкото до десети век, поредица от правомощия е била признавана – винаги в контекста на съборността, според условията на времето – на първия (πρότος) или главата (κεφάλη) на всяко установено църковно ниво: на местно ниво – на епископа като пръв в своята епархия по отношение на неговите презвитери и народ; на регионално ниво – на първия във всяка митрополия по отношение на епископите от неговата област и на първия във всяка от петте патриаршии по отношение на митрополитите; и на вселенско ниво – на Римския епископ като пръв сред патриарсите. Това разграничаване на нивата не намалява сакраменталното равенство на всеки епископ или католичността на всяка местна Църква.

45. Въпросът за ролята на Римския епископ в общението на всички Църкви остава да бъде изучен в по-голяма дълбочина. Каква е специфичната функция на епископа на "първия престол" в еклисиологията на кинонията и предвид това, което казахме за съборността и авторитета в настоящия текст? Как учението на Първия и Втория Ватикански събори за вселенското първенство на папата трябва да бъде разбирано и живяно в светлината на църковната практика на първото хилядолетие? Това са решаващите въпроси за нашия диалог и за надеждите ни за възстановяване на пълното общение между нас.

46. Ние, членовете на Смесената международна комисия за богословски диалог между Римокатолическата църква и Православната църква, сме убедени, че по-горното изложение по въпросите на църковното общение, съборността и властта представлява положителен и значим напредък в нашия диалог и че то дава една твърда основа за бъдещото обсъждане на въпроса за първенството на вселенско ниво в Църквата. Съзнаваме, че много въпроси, трудни за разрешаване, остава да бъдат изяснени, но се надяваме, че, подкрепени с Иисусовата молитва "Да бъдат всички едно… така че светът да повярва" (Иоан. 17:21) и в послушание към Светия Дух, ние ще можем да градим върху вече постигнатото съгласие. Като потвърждаваме и изповядваме "един Господ, една вяра, едно кръщение" (Еф. 4:5), ние въздаваме слава на Бога-Троица, Отца, Сина и Свети Дух, Който ни е събрал заедно.