Енциклика на Светия и Велик събор на Православната църква

holy-councilКрит, 2016 г.

В името на Отца и Сина, и Светаго Духа.

С благодарствено хваление ние възпяваме и славим Троичния Бог, Който ни даде възможност да се съберем през тези дни на празника Петдесетница тук, на остров Крит, осветен от св. Павел, Апостола на езичниците и от ученика му Тит, неговото „истинско по общата вяра чедо“ (Тит 1:4), а също и по благодатта на Светия Дух да завършим сесиите на настоящия Свят и Велик Събор на нашата Православна църква, свикан от Негово Всесветейшество Вселенския патриарх Вартоломей, по общата воля на техни Блаженства предстоятелите на пресветите православни църкви, за слава на Неговото всесвято име и за благословение на Неговия народ, както и на целия свят, като изповядваме в един глас с божествения Павел: „И тъй, нека всякой човек ни счита за служители Христови и разпоредници на тайните Божии“ (1 Кор. 4:1).

Светият и Велик Събор на Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква се явява истинно свидетелство за вярата в Христа, Богочовека, Единородния Син и Словото Божие, Което чрез Своето въплъщение, чрез делото Си на земята, чрез жертвата Си на Кръста и чрез Възкресението Си разкри Триединния Бог като безмерна Любов. Ето защо с един глас и с едно сърце ние отправяме това послание на „надеждата, която е в нас“ (срв. 1 Пет.3:15), и то не само към синовете и дъщерите на пресветата ни Църква, но също така към всички човеци, „далечни и близки“ (Еф.2:17). „Нашата надежда“ (срв.1 Тим.1:1), Спасителят на света, ни бе открит като „с нас е Бог“ (срв. Мат.1:23) и като Бог „за всички ни“ (Рим. 8:32), Който „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим.2:4). Прогласявайки Неговата милост и не скривайки великите Му благодеяния, в почит на Господните слова: „Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат“ (Мат.24:35) и за да бъде „радостта ви пълна“ (1 Йоан.1:4), ние прогласяваме Евангелието на вярата, надеждата и любовта, жадувайки за онзи „ден без залез, без повторение и без край“ (св. Василий Велики). Фактът, че „нашето живелище е на небесата“ (Фил. 3:20) по никакъв начин не отрича, а подсилва нашето свидетелство в света.

Ето защо ние следваме традицията на апостолите и на отците на Църквата, които са проповядвали Христа, а също така и спасителния опит в Него чрез църковната вяра, и са говорили за Бога „като рибари, хвърлящи мрежа“, т.е. по апостолски начин, на хора от всяка възраст, за да им предадат Евангелието на свободата „която Христос ни дарува“ (срв. Гал. 5:1). Църквата не живее за себе си. Тя се дава на целия човешки род, за да вдигне и обнови света в ново небе и в нова земя (срв. Откр.21:1). Следователно, тя е носител на евангелското свидетелство за благодатта и истината, и предоставя на целия свят Божиите дарове: любов, мир, справедливост, помирение, силата на Възкресението, очакване на вечността.

***

I. Църквата: Тяло Христово, образ на Светата Троица

1. Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква е богочовешка общност по образа на Светата Троица, което в Светата Евхаристия ни дава предобраз и жив опит за последните времена – бидейки непреходна Петдесетница, тя е пророчески глас, който не може да бъде заглушен, присъствие и свидетелство за Царството на Божията Любов, „дошло в сила“ (срв. Марк. 9:1). Църквата – като Тяло Христово – „събира“ света (срв. Мат. 23:37) в Него, преобразява го и го и го напоява като „извор с вода, която тече в живот вечен“ (Йоан 4:14).

2. Апостолското и светоотеческото предание – съобразно с наставническите слова на Господа, Основател на Църквата в тайнството на Светата Евхаристия, чието начало е положено на Тайната вечеря заедно с учениците Му – акцентират върху образа на Църквата като „Тяло Христово“ (срв. Мат. 25:26; Марк. 14:22; Лука 22:19; 1 Кор.10:16-17; 11:23-29) и винаги правят връзка между този факт и тайната на Въплъщението на Сина и Словото Божие от Светия Дух и Дева Мария. В такъв смисъл Преданието винаги е полагало акцент върху неразривната връзка между цялата тайна на Божието домостроителство и тайната на Църквата, а също така между тайнството на Светата Евхаристия, получаваща несекващо утвърждаване в светотайнствения живот на Църквата чрез действието на Светия Дух.

Вярна на единогласието в апостолското предание и на светотайнствения опит, Православната Църква се явява истинен приемник на Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква, както това е изповядвано в Символа на вярата и утвърдено в учението на отците на Църквата. По такъв начин тя носи съзнанието за своята велика отговорност не само да предоставя истинно преживяване на този опит в църковното Тяло, но и да дава достоверно свидетелство за Истината пред целия човешки род.

3. Православната църква – в своето единение и вселенски характер – е църква на съборността още от Апостолския събор в Йерусалим (срв. Деян.15:5-29) до ден днешен. Църквата сама по себе си се явява Събор, учреден от Христа и ръководен от Светия Дух, съгласно апостолските слова: „Защото, угодно бе на Светаго Духа и нам“ (Деян.15:28). Чрез вселенските и поместни събори Църквата е благовествала и продължава да благовества тайната на Светата Троица, явена чрез Въплъщението на Сина и Словото Божие. Съборното дело продължава без прекъсване своето историческо развитие чрез всички по-нататъшни събори, получили вселенско утвърждение, в числото на които влизат: Великият събор (879-880), свикан по времето на св. Фотий Велики, Патриарх Константинополски; също така Великите събори от времето на св. Григорий Палама (1341, 1351, 1368), на които били утвърдени истините на вярата, засягащи най-вече въпроса за произхождението на Светия Дух и общението на човеците с нетварните Божии енергии; впоследствие Светите и Велики Константинополски събори – през 1484 г., които отрекли униатския Флорентински събор, през 1438-1439 г. и 1638 г., 1642г., 1672 г., 1691г., отхвърлят протестантските вероизповедания, а също и Съборът от 1872 г., осъдил етнофилетизма като еклесиологична ерес.

4. Светостта на човека не може да бъде осъзната извън Тялото Христово, което е Църквата (срв. Еф.1:23). Светостта произхожда от Този, Който единствен е свят. Тя е приобщаване на човеците в светостта на Бога, „в общението на светиите“, както прогласява това свещенослужителят по време на Божествената литургия: „Светинята е за светите“, в отговор на което вярващите изричат: „Един е свят, единственият Господ Иисус Христос, за слава на Бога Отца. Амин.“ В този дух св. Кирил Александрийски набляга на факта, че Христос, „бидейки Бог, свят по природа… се освещава заради нас в Духа Светий… Той прави това не заради Себе Си, а заради нас, за да може чрез Него и в Него – чрез Този, Който Първи получи освещение – благодатта на освещението да бъде придобито от целия човешки род“ (из „Тълкувание на Евангелието според Йоан“).

Според св. Кирил Христос е нашето „общо лице“, тъй като възсъединява в Своята човешка природа човешкото на целия човешки род, защото „ние всички сме в Христа и общото лице на човечеството оживява в Него наново“, защото Той се явява единственият източник на освещаване на човека чрез Светия Дух. По такъв начин човешката святост е участие на човека както в свещената тайна на Църквата, така и в нейните свети тайнства, сред които на централно място стои светата Евхаристия – „жертва жива, света и благоугодна Богу“ (срв. Рим.12:1). „Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли, или гонение, глад ли, или голотия, опасност ли, или меч? Както е писано: “заради Тебе весден ни умъртвяват; смятат ни като овци за клане”. Но във всичко това сдържаме преголяма победа чрез Оногова, Който ни възлюби“ (Рим. 8:35-37). Светците въплъщават в себе си есхатологичната идентичност на Църквата като вечно славословие пред земния и небесен Престол на Царя на Славата (срв. Пс.23:7), явявайки се образ на Царството Божие.

5. Православната съборна Църква се състои от четиринадесет поместни автокефални църкви, признати на всеправославно ниво. Принципът на автокефалността не бива да функционира в ущърб на принципа на съборността и единството на Църквата. Ето защо смятаме, че създадените епископски събрания в православната диаспора, включващи всички канонично признати епископи, получили своя избор във всеки от съответните региони, оставащи в своята канонична юрисдикция, се явяват положителна стъпка към тяхната канонична организация, а последователността в тяхната работа осигурява уважение към еклесиологичния принцип на съборността.

II. Мисията на Църквата в света

6. Апостолското служение и проповядването на Евангелието, известни още като мисионерско дело, са главен елемент от идентичността на Църквата, спазването и практикуването на Христовата заповед: „Идете, научете всички народи“ (Мат. 28:19). Това е „диханието на живота“, което Църквата влива в човешкото общество и чрез което приобщава света към Църквата посредством възникващите навсякъде поместни църкви. В такъв смисъл православните вярващи се явяват апостоли Христови в света и трябва винаги да бъдат такива. Тази мисия трябва да бъде изпълнявана не чрез агресивни средства, а в свобода, в любов и уважение към културната самобитност на всеки човек и народ. В тези усилия участие трябва да взимат всички православни църкви, проявявайки подобаваща почит към каноничния порядък.

Участието в светата Евхаристия е източник на апостолска ревност в евангелизирането на света. Участвайки в светата Евхаристия и въздигайки молитви в свещеното Събрание за благото на целия свят, ние сме призвани да продължаваме „служението след литургичното богослужение“ и да предоставяме свидетелство за истинността на нашата вяра пред Бога и човечеството, споделяйки Божиите дарове с всички човеци в проява на послушание към недвусмислената Божия заповед преди Неговото Възнесение: „И ще Ми бъдете свидетели в Йерусалим и в цяла Иудея и Самария, и дори до край земя“ (Деян. 1:8). Словата от Божествената Литургия непосредствено преди изнасянето на светото Причастие: „И направи този хляб драгоценно тяло на Твоя Христос. А това, което е в тази чаша, драгоценна кръв на Твоя Христос. Като ги претвориш чрез Твоя Свети Дух“, показват, че Христос – като „Агнец Божий“ (срв. Йоан 1:29) и „Хлябът на Живота“ (срв. Йоан 6:48) – се принася за нас жертва на вечната Любов, съединявайки ни с Бога и един с друг. Това ни учи да раздаваме Божиите дарове и да принасяме себе си за всекиго по христоподобен начин.

Животът на християните е истинно свидетелство за обновяването на всичко в Христа: „Който е в Христа, той е нова твар; древното премина; ето, всичко стана ново“ (2Кор.5:17), а също и призив, обръщение към всички хора за лично свободно участие във вечния живот, в „благодатта на Господа нашего Иисуса Христа и в Любовта на Бога и Отца“, за да познаем от опит в Църквата общението със Светия Дух. „Защото тайнството Спасение е за доброволно жадуващите го, не за тези, които биват насилвани“ (св. Максим Изповедник). Реевангелизирането на Божия народ в съвременните секуларизирани общества и евангелизирането на онези, които все още не са познали Христа, се явява непреходен дълг на Църквата.

III. Семейството: образ на Христовата любов към Църквата

7. Православната църква приема за нещо нерушимо съюза между мъжа и жената в любовта, „тайна велика… по отношение на Христа и Църквата“ (срв. Еф.5:32), а произтичащото от този съюз семейство се явява единственият гарант за добро възпитание на децата, защото съгласно Божието домостроителство семейството се явява „малка Църква“ (срв. св. Йоан Златоуст, из „Тълкувание на Посланието до ефесяни“) и затова то заслужава постоянна пастирска подкрепа.

Съвременната криза на брака и семейството е резултат от кризата на свободата като вид отговорност и свеждането й до егоцентризъм, себелюбива самореализация, егоцентрично самоугаждане, самомнителност, самодостатъчност и автономност, загуба на мистичния характер на единението между мъжа и жената, произхождащи от забвението на жертвения етос на любовта. Съвременното общество подхожда към брака от секуларизирана позиция, ръководейки се от чисто социални и прагматични критерии, гледайки на него като на обичайна форма на взаимоотношения редом с много други сходни форми на отношения, имащи равното право да бъдат законово скрепени.

Бракът е богохранимо дело на живот в любов и ненадминат дар на Божията благодат. „Великата ръка“ на „съчетаващия“ Бог „невидимо предстои редом до бракосъчетаващите се“, обвързвайки ги с Христа и един с друг. Венците, полагани върху главите на жениха и невестата по време на извършване на тайнството, символично ни подсказват за жертвеността и пълното себеотдаване на Бога и на ближния. Освен това, те са нещо като образ на живота в Царството Божие, разкривайки есхатологическия смисъл на тайнството на Любовта.

8. Светият и Велик Събор се обръща с особена любов и загриженост към децата и всички млади хора. Сред многобройните, взаимоотричащи се дефиниции за детството, нашата пресвята Църква представя словата на Господа: „Ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Царството Небесно“ (Мат.18:3) и „който не приеме царството Божие като дете, няма да влезе в него“ (Лука 18:17); също и всичко изречено от Спасителя за тези, които „пречат“ (срв. Лука 18:16) на децата да отиват при Него, и за онези, които ги „съблазняват“ (срв. Мат.18:6).

Църквата предлага на младите хора не само помощ, но и истина, истината за новия богочовешки живот в Христа. Православните младежи трябва да осъзнаят, че се явяват носители на многовековната и благодатна традиция на Православната църква, а също и продължители на тази традиция, които трябва мъжествено да я пазят и да поддържат активно вечните ценности на Православието, за да бъдат носители на животворящото християнско свидетелство. От тях ще дойдат бъдещите служители на Христовата църква. По такъв начин младите хора са не просто „бъдещето“ на Църквата, но и активен израз на нейния боголюбив и човеколюбив живот в настоящето.

IV. Образованието в Христа

9. В наше време в сферата на образованието и възпитанието се наблюдават нови тенденции по отношение на съдържанието и целите, както и по отношение на педагогическите подходи, ролите на учителя и ученика, и съвременните училища. Доколкото образованието е свързано не толкова с човека какъвто той е в конкретния момент, а с онова, което той трябва да бъде и с обхвата на неговите отговорности, от само себе си се разбира, че формираният от нас образ на човека и смисълът на неговото битие са определящи и за нашата представа за модела на неговото образование. Преобладаващият понастоящем секуларизиран и индивидуалистичен образователен модел, изтощаващ силите на младото поколение, предизвиква дълбока загриженост у Православната църква.

Централно място в пастирската ангажираност на Църквата заема образованието, поставящо си за цел не само интелектуалното развитие, но също и формирането и усъвършенстването на човешката личност в цялата й пълнота като психосоматична и духовна същност съобразно триптиха: Бог, човек, свят. Със своите вероучителни слова Църквата с любов призовава Божия народ, и в частност – младежите, към осъзнато и активно участие в живота на Църквата, подхранвайки у тях „ревностно желание“ за живот в Христа. По такъв начин християнската пълнота намира екзистенциална поддръжка в богочовешкото общение на Църквата и изживява в него предвиденото възкресение по благодатта на обожението.

V. Църквата пред лицето на съвременните предизвикателства

10. В наши дни Църквата се сблъсква с крайните форми или дори провокативни проявления на идеологията на секуларизацията, така присъща на политическите, културните и социални реалности. Основен елемент на секуларизацията е било и продължава да бъде пълното отчуждаване на човека от Христа и от духовното влияние на Църквата вследствие на неоправдано отъждествяване на Църквата с консерватизма, както и на исторически необоснованото й характеризиране като вид препятствие по пътя на всеки прогрес и развитие. В съвременните секуларизирани общества човекът, отделен от Бога, отъждествява свободата и смисъла на живота си с абсолютна автономност и освобождаване от своето вечно предназначение, а вследствие на това възникват ред погрешни разбирания и умишлено изопачени интерпретации на християнската традиция. По такъв начин се счита, че дарените ни свише свобода в Христа и развитие „до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (срв. Еф. 4:13) са нещо, което противоречи на самоспасителните стремежи на човека. Жертвената Христова любов се възприема като несъвместима с индивидуализма, а аскетическият характер на християнския етос се приема като непоносима провокация спрямо индивидуалистичния евдемонизъм.

Отъждествяването на Църквата с консерватизма, несъвместим с прогреса на цивилизацията, се явява нещо произволно и злонамерено, тъй като самосъзнанието, което християнските народи имат за своята идентичност, е оставило видими следи от непреходния принос на Църквата не само по отношение на културното им наследство, но също и в посока на пълноценното развитие на светската култура като цяло, тъй като Бог е поставил човека да бъде разпоредник на цялото Му творение и Негов съработник в света. Православната църква противопоставя на съвременния „човекобог“ понятието „Богочовек“ като върховно мерило за всичко съществуващо: „Тук иде реч не за човек обожествен, а за Бог, приел образа на човек“ (св. Йоан Дамаскин, из „Точно изложение на Православната вяра“). Тя явява спасителната истина за Богочовека и Неговото Тяло – Църквата е място и образ на живота в свобода, „говореща истината в любов“ (срв. Еф. 4:15), и участница, тук на земята, в живота на възкръсналия Христос. Богочовешкият, „не от този свят“ (срв. Йоан 18:36) характер на Църквата, която храни, напътства „в света“ чрез своето присъствие и свидетелство, е несъвместима с каквото и да било съобразено с този век устроение на църква (срв. Рим.12:2).

11. Съвременното развитие на естествените науки и технологии доведе до радикални изменения в нашия живот. Допринесените от тях ползи облекчават нашето ежедневие, подпомагат лечението на тежки заболявания, опростяват комуникацията между хората, способстват за проучване на вселената и др. Но заедно с това, те водят и до редица негативни последствия от рода на манипулирането на свободата, злоупотребата с човека, постепенното заличаване на ценни традиции и заплахата, дори разрушаването, на околната среда.

Науката, за жалост, поради самото си естество, не притежава необходимите средства за предотвратяване и преодоляване на многобройните проблеми, които тя пряко или косвено предизвиква. Научното знание не стимулира моралната воля на човека и той, независимо че съзнава опасностите, продължава да действа така, сякаш изобщо не знае за тях. Отговорът на важни екзистенциални и етични проблеми за човека и за вечния смисъл на неговия живот и свят не могат да бъдат намерени без наличието на духовен подход.

12. В наше време особено разпространен е ентусиазмът относно забележителния напредък в сферата на биологията, генетиката и неврофизиологията. Те представляват научни завоевания, чиито обсег на приложение би могъл да доведе до сложни антропологични и етични дилеми. Безконтролното прилагане на биотехнологиите както в зараждането, така и в хода и в завършека на живота носи рискове за неговата истинна пълнота. Човекът активно експериментира със своето естество по един крайно опасен начин. Съществува риск от превръщането му в биологичен механизъм, в безлична социална единица, в механична система с контролируема мисловност.

Православната църква не може да остане встрани от обсъждането на толкова съществени антропологични, етични и екзистенциални въпроси. Тя се опира твърдо на богодарувани критерии и разкрива актуалността на православната антропология пред лицето на съвременната подмяна на ценностите. Нашата Църква може и е длъжна да изрази пред света своето пророческо съзнание в Иисус Христос, Който чрез Своето въплъщение прие изцяло образа на човек и се явява абсолютен образец на обновяването на човешкия род. Църквата разкрива светостта на живота и характера на човека като личност още от момента на зачатието. Правото на раждане се явява първостепенно измежду всички човешки права. Църквата като богочовешка общност, в която всеки човек се явява уникална личност, чието предназначение е да влезе в лично общение с Бога, противостои на всеки опит за обективизиране на човека и превръщането му в мерна единица. На никое научно откритие не е позволено да оскърбява човешкото достойнство и неговото божествено предназначение. Човекът не се определя само по своя набор от гени.

На тази основа от православна гледна точка се гради биоетиката. В епоха на крайно противоречиви представи за човека православната биоетика поставя на преден план – за разлика от светските автономни и унифициращи възгледи – сътворението на човека по образ и подобие Божие, както и неговото вечно предназначение. По такъв начин тя подпомага обогатяването на философските и научни дискусии по биоетичните въпроси чрез библейската антропология и духовния опит на Православието.

13. В глобалното общество, ориентирано към жаждата за притежание и индивидуализма, Православната съборна църква представя истината на живота в Христос и съгласно Христос, която намира свободна въплътеност в ежедневието на всеки отделен човек чрез неговите дела „до вечерта“ (срв. Пс.103), превръщащи човека в съработник на вечния Отец – „защото ние сме съработници на Бога“ (1 Кор. 3:9) – и на Неговия Син: „Моят Отец досега работи, и Аз работя“ (срв. Йоан 5:17). Благодатта Божия освещава в Светия Дух делата на съработещия с Бога човек, явявайки в тях утвърждение на живота и човешката общност. В такъв план се разглежда също и християнската аскеза – кардинално отличаваща се от всеки дуалистически аскетизъм, който отделя човека от обществото и от ближния. Християнската аскеза и въздържание, свързващи човека със светотайнствения живот на Църквата, засягат не само монашеския живот, но се явяват също така характерна черта от църковния живот във всички негови проявления като видимо свидетелство за присъствието на есхатологичен дух в благословения живот на вярващите.

14. Корените на екологичната криза са духовни и етически, заложени в сърцето на всеки човек. Тази криза се изостри през последните столетия поради многобройните разделения, предизвикани от такива човешки страсти като користолюбието, алчността, егоизма, неутолимата жажда за придобивки, а като последица от тях за цялата планета е изменението на климата, представляващо в значителна степен заплаха за околната среда, нашия общ „дом“. Разривът в отношенията между човека и природата разкрива изкривения подход в използването на Божието творение. Подходът към екологичния проблем на базата на принципите на християнската традиция налага не само потребност от покаяние за греха на експлоатацията на природните ресурси на планетата, а по-конкретно – радикално изменение на мирогледа и поведението, но също така и аскетизъм в противовес на консуматорството, на обожествяването на личните потребности и на ламтежа за придобивки. Подобен подход предполага също така проява от наша страна на огромна отговорност за съхраняване на годна за живот околна среда в името на идващите поколения и за нейното използване в съответствие с Божествената воля и благословение. В тайнствата на Църквата се утвърждава творението, а човекът укрепва, за да бъде негов разпоредник, пазител и „свещенослужител“, принасящ го със славословие на Твореца: „Твоето от Твоите на Тебе принасяме за всички и за всичко“, култивирайки евхаристийна свързаност с творението. Този православен, евангелски и светоотечески подход насочва нашето внимание и към социалните аспекти и трагичните последици от разрушаването на околната среда.

VI. Църквата пред лицето на глобализацията, проявите на екстремно насилие и миграцията

15. Съвременната идеология на глобализацията, която незабележимо се налага и стремително се разпространява, вече предизвиква сериозни икономически и обществени сътресения на световно ниво. Налагането й доведе до създаване на нови форми на систематизирана експлоатация и социална несправедливост – нейната цел е постепенното заличаване на преградите между различните национални, религиозни, идеологически и други традиции, а това вече предизвика отслабване и дори пълно унищожаване на социалните придобивки под претекст, че са необходими някакви неотменни реконструкции на световната икономика, чрез което на практика се разшири пропастта между бедните и богатите, подривайки социалното единство между народите и разпалвайки нови огнища на напрежение в света.

Противопоставяйки се на уеднаквяването и безличната хомогенизация, стимулирана от глобализацията, а също и на крайните форми на национализъм, Православната църква поддържа защитата на идентичността на народите и укрепването на местните традиции. Като алтернативен модел на единството на човечеството тя предлага ясно очертаната организация на Църквата на базата на равни по чест поместни църкви. Църквата се противопоставя на опасната провокация спрямо съвременния човек и културните традиции на народите, която е заложена в глобализацията и принципа на „автономия на икономиката“, или икономизма, т.е. отделянето на икономиката от жизнените потребности на човека и превръщането й в самоцел. Ето защо Църквата предлага жизнеспособна икономика, основана на принципите на Евангелието. По такъв начин, водена от Господните слова: „Не само с хляб ще живее човек“ (срв. Лука 4:4), Църквата не свързва прогреса на човечеството единствено с повишаване на жизнения стандарт или икономическото развитие за сметка на духовните ценности.

16. Църквата не се меси в политиката в тесния смисъл на това понятие. При все това нейното свидетелство се явява по същество политическо, доколкото то е израз на загриженост за човека и неговата духовна свобода. Гласът на Църквата винаги е бил изпълнен с разсъдителност и винаги ще способства за предприемане на конкретни дела в полза на човечеството. Днес поместните православни църкви са призвани да построят нова форма на конструктивна солидарност със светската правова държава в рамките на новите международни отношения, в съответствие с библейския принцип: „Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу“ (Мат. 22:21). Тази солидарност обаче трябва да съхранява самобитността на Църквата и държавата, да обезпечава тяхното добросъвестно сътрудничество за благото на уникалното човешко достойнство, а оттук и на правата на човека, за да гарантира социалната справедливост.

В наши дни човешките права са в центъра на политическите дебати като отговор на съвременните социални и политически кризи, и катаклизми, както и като средство за защита на свободата на индивида. Подходът към човешките права от страна на Православната църква се съсредоточава главно върху рисковете от свеждане на индивидуалните права до индивидуализъм и краен „правизъм“. Подобно отклонение вреди на социалното съдържание на свободата и води до произволно превръщане на правата в самоугаждане и до опасно отъждествяване между свободата и човешкия произвол, „вселенските ценности“, подриващи основите на социалните ценности, на семейството, на религията, нацията и на фундаментални нравствени ценности.

Ето защо православното разбиране за човека противостои както на арогантното обожествяване на индивида и неговите права, така и на срамното понизяване на човешката личност вътре в съвременните гигантски икономически, социални, политически и комуникационни структури. Православната традиция е неизчерпаем извор на живи истини за човека. Никой не е отдавал толкова почит и грижа за човека както Богочовекът Христос и Неговата Църква. Фундаментално човешко право се явява защитата на принципа на религиозна свобода във всички нейни проявления, и по-конкретно – свобода на съвестта, вярата, религиозните инициативи, както и всички проявления на религиозното вероизповедание, било то в личен или обществен порядък, а също и правото на всеки вярващ да практикува свободно, без намеса от страна на държавата, изпълнението на своите религиозни задължения, публичното преподаване на религия и поддържането на условия за функциониране на религиозните общности.

17. В наши дни преживяваме увеличаване на проявите на насилие в името на Бога. Изблиците на фундаментализъм в религиозните общности създават риск от укрепване на представата, че фундаментализмът е същностна част от явлението религия. Истината обаче е, че фундаментализмът – като „ревност не по разум“ (срв. Рим.10:2) – се явява израз на болна религиозност. Истинският християнин, следвайки примера на разпнатия Господ, жертва самия себе си, а не другите, и поради тази причина е сред най-строгите съдници на всякакъв тип проява на религиозен фундаментализъм. Почтеният междурелигиозен диалог способства за развиването на взаимно доверие, подпомага постигането на мир и добри отношения. Църквата полага усилия да направи по-осезаемо на Земята присъствието на „мира свише“. Истинният мир се постига не чрез силата на оръжията, а единствено по пътя на любовта, която „не дири своето“ (срв.1 Кор.13:5). Елеят на вярата трябва да бъде използван за заличаване на рани, не за възпламеняване на нови огнища на омраза.

18. Православната църква с болка и молитва следи тежката хуманитарна криза на съвремието, разгръщането на военно насилие, преследванията, насилственото прокуждане и убийствата на представители на религиозни малцинства, принудителните промени на вероизповеданието, търговията с бежанци. Тя безусловно осъжда отвличанията на хора, изтезанията и ужасяващите екзекуции. Редом с това осъжда разрушаването на храмове, религиозни символи и паметници на културата.

Православната църква е особено обезпокоена относно положението на християните и другите преследвани етнически и религиозни малцинства в Близкия Изток. В по-конкретен план тя се обръща с призив към правителствата в този регион да защитят християнското население, православните, християните от древноизточните църкви и всички останали християни, съхранили своето достойнство във вярата. Местните християни и всички останали членове на тамошното население притежават неотменно право да пребивават в своите родни страни в качеството си на равноправни граждани.

Ето защо призоваваме всички въвлечени в този конфликт, независимо от религиозните им убеждения, да се потрудят за помирение и проява на уважение към правата на човека, и преди всичко – за защита на Божественото право за живот. Войната и кръвопролитията трябва да бъдат прекратени, за да се възцари справедливостта, да се възвърне мирът и да стане възможно възвръщането на изгнаниците по родните им места. Молим се за мир и справедливост в страдащите страни от Африка, а също в страдащата Украйна. На Събора отново изказахме своя настойчив призив към отговорните лица да бъдат освободени отвлечените в Сирия архиереи: Павел Язиги и Йоан Ибрахим. Молим се също така за освобождаването на всички наши братя и сестри, намиращи се в заложничество или плен.

19. Съвременният проблем с бежанците и миграцията, постоянно нарастващ поради политически, икономически и климатични причини, се намира в центъра на световното внимание. Към тези, които са в изгнание, към всички, пребиваващи в опасност и нищета, Православната църква неизменно се е отнасяла и ще продължава да се отнася според словата на Господа: „Защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте“ (Мат. 25:35-36) и „доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“ (Мат.25:40). В хода на своята история Църквата винаги е била на страната на „отрудените и обременените“ (срв. Мат.11:28). Църковното човеколюбие никога не се е ограничавало единствено до временни дела на благотворителност по отношение на нуждаещите се и страдащите, но си е поставяло за цел отстраняването на причините, водещи до социалните проблеми. „Делото на служението“ на Църквата (срв. Еф.4:12) е признато от всички.

Ето защо отправяме своя призив най-вече към тези, които имат власт да отстранят причините за възникналата криза с бежанците, и настояваме да предприемат необходимите позитивни решения. Призоваваме политическите власти, православните християни и другите граждани, в чиито страни бежанците са намерили и продължават да намират убежище, да им предоставят всяка възможна помощ, пък било то и въпреки собствения си недоимък.

VI. Църквата: свидетелство чрез диалог

20. Църквата проявява загриженост към тези, които са се отделили от общение с нея и се тревожи за хората, които не се вслушват в нейния глас. Съзнавайки, че се явява живо присъствие на Христос в света, тя претворява в конкретни дела Божието домостроителство на спасението, ползвайки всички достъпни за нея средства, за да дава достоверно свидетелство за Истината с цялата точност на апостолската вяра. В този дух на осъзнаване на дълга си за свидетелство и приношение, Православната църква винаги е отдавала голямо значение на диалога, и по-конкретно – на диалога с инославните християни. Посредством такъв диалог останалият християнски свят вече има далеч по-големи познания за Православието и истинността на неговото Предание. Редом с това той знае, че Православната църква никога не е допускала богословски минимализъм, нито е поставяла под съмнение догматическото си предание и своя евангелски етос. Междухристиянските диалози са предоставяли на Православието възможност да проявява почитта си към учението на отците и да дава достоверно свидетелство за истинното предание на Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква. Многостранните диалози, водени от Православната църква, никога не са означавали и няма да означават какъвто и да бил компромис по въпросите на вярата. Тези диалози са свидетелство на Православието, а в неговата основа е евангелската заповед: „Дойдете и вижте“ (срв. Йоан 1:46), и по-конкретно – вижте, че „Бог е Любов“ (1 Йоан. 4:8).

***

В този смисъл Православната църква по целия свят, явявайки Богооткровението за Царството Божие в Христа, преживява цялата тайна на Божественото домостроителство в своя светотайнствен живот, в центъра на който е заложена светата Евхаристия. В нея Църквата ни дава не някаква тленна и нетрайна храна, а животворящото Тяло на Господа, „небесния Хляб“, който е „лек за безсмъртие, не просто предпазващ от смърт, но и даряващ живот в Иисуса Христа“ (св. Игнатий Богоносец). Божествената Евхаристия е заложена и в сърцевината на съборното служение на църковното тяло и истинното утвърждаване на Православието във вярата на Църквата, както заявява св. Ириней Лионски: „Нашето учение е в съгласие с Евхаристията, а тя е потвърждение на нашето учение“ („Против ересите“).

Благовествайки по целия свят съгласно заповедта на Господа и „проповядвайки в Негово име покаяние и прощение на греховете у всички народи“ (срв. Лука 24:47), ние сме длъжни да предадем самите себе си, един другиго и целия си живот на Христа, нашия Бог, и да се възлюбим взаимно, изповядвайки в единомислие: „Отец и Син, и Свети Дух, Троица единосъщна и неразделна“. Обръщайки се в дух на съборност с тези слова към всички чеда на Пресветата Православна църква, към целия свят, следвайки светите отци и съборните решения за съхраняване на вярата, предадена ни от отците, във възхвала на добродетелта в ежедневието ни и с надежда за „всеобщо възкресение“, ние прославяме триипостасния Бог с божественото песнопение:

„Отче Вседържителю, и Слове, и Душе, съединено в три ипостаси Естество, свръхестествено и пребожествено, в Тебе се кръстихме и Тебе благославяме вовеки.“ (Пасхален Канон, Песен 8)

 

Източник: www.holycouncil.org
Превод от руски: Анжела Петрова

Близки теми: