Как се става доносник

Ако нямаме опит и не сме мислили достатъчно за това, трудно можем да оценим степента, в която сме пронизани и оплетени от доносници. Както ако нямаме радио в ръцете си, ние не усещаме в полето, гората или на езерния бряг, че множество радиовълни се струят постоянно през нас.

Трудно е да се научиш на този постоянен въпрос: а кой е доносникът у нас? У нас у дома, у нас в двора, у нас в часовникарското ателие, у нас в училище, у нас в редакцията, у нас в цеха, у нас в конструкторското бюро и дори у нас в милицията… Трудно е да се научиш, противно е да се учиш – а трябва. Трябва, ако искаш да си в безопасност. Няма как доносниците да бъдат изпъдени, уволнени – на тяхно място ще бъдат вербувани нови. Но трябва да ги знаеш кои са: понякога за да си държиш езика зад зъбите в тяхно присъствие; понякога за да им хвърлиш прах в очите, да се представиш за такъв, какъвто не си; понякога за да се скараш открито с доносника и така да обезцениш показанията му срещу теб.

Мнозина усещат колко гъста е мрежата от „секретни сътрудници“, но не се опитват да си представят лицата им – обикновени човешки лица, и затова мрежата изглежда по-загадъчна и страшна, отколкото е в действителност. А всъщност секретният сътрудник е същата онази мила съседка Ана, която е наминала при вас, за да ви помоли за пакетче мая – и оттам право в условното място (може би в бакалничката, може би аптеката), за да съобщи, че при вас живее нерегистрирано лице. Това е същият онзи ваш комшия Иван, с когото сте обърнали заедно някоя-друга чашка, и който е съобщил, че сте псували, задето в магазините няма нищо, а началството пазарува от специални места. Вие не знаете кой е секретният сътрудник до вас – и после се чудите: откъде вездесъщите служби знаят, че по време на масовото пеене на „Одата за Сталин“ само сте си отваряли устата, без да си хабите гласа? Или че не сте се пръскали от радост по време на манифестацията на 7 ноември? Какви са тези пронизващи, страшни очи на секретния сътрудник? А тези очи могат и да бъдат и нежно-сини, и старчески-печални. Съвсем не е задължително да светят със злодейски блясък. Недейте да очаквате, че това непременно ще е някой негодник с отблъскващ вид. Това е обикновен човек като вас и мен, с добри и лоши чувства в сърцето си, а също и с обичайните човешки слабости, които ни правят уязвими за паяците. Ако набирането на секретни сътрудници беше напълно доброволно, малцина биха се поблазнили. Но набирането става с оплитане и заплахи, и слабостта кара човека да приеме тази позорна служба. И дори онези, които искрено желаят да се отърват от тази лепкава паяжина, от тази втора кожа – не могат, не могат да го сторят.

Вербуването е в самия въздух на страната ни. В това, че държавното е над личното. В това, че Павлик Морозов е герой. В това, че доносът не е донос, а помощ за човека, за когото донасяме. Вербуването се преплита изящно с идеологията: та нали и Службите, и вербуваният искат едно и също – страната ни да се придвижва успешно към социализма.

Техническата страна на вербуването е блестяща. За жалост детективските комикси не ни показват тези хватки. Вербуващите работят в агитпунктовете преди изборите. Вербуващите работят в катедрата по марксизъм-ленинизъм. Викат ви при началството: „Има там някаква комисия, качете се…“ Вербуващите работят в армейското поделение: пристига агент на сигурността и привиква един по един половината рота при себе си; с едни войници просто говори за времето и храната, а на други дава поръчение да следят своите другари и командири. – В малко ателие за поправка на кожени изделия седи майстор и работи. Влиза един симпатичен младеж: „Можете ли да ми поправите тази тока?“ И с тих глас: „Сега ще затворите ателието, ще излезнете навън, там чака една кола, отваряте вратата и влизате, тя ще ви откара където трябва“. (А оттам нататък всичко е ясно: „Лоялен ли сте към властта? Значи трябва да ни помогнете„.) Едно такова ателие е чудесно място за сбор на доноси от гражданите. А за лична среща с представителя на службите – апартаментът на Сидорови, 2-ри етаж, три позвънявания, от 6 до 8 вечерта.

Поезията на вербуването все още очаква своя художник. Има видим живот – и невидим живот. Навсякъде са протегнати паешките нишки и дори не забелязваме как ни оплитат.

Комплектът инструменти за вербуване е като комплект отвертки: №1, №2, №3.

№1: „Лоялен ли сте към властта?“ №2: Да обещаеш на вербувания онова, до което той много години се домогва, но без успех. №3: Да го настъпиш по слабото му място, да го заплашиш с това, от което най-много се страхува. №4…

Та дори и едно леко сплашване може да е достатъчно. Привикват някой си А. Г. – знае се, че като характер той е „мека Мария“. И веднага: „Напишете списък на всички неблагонадеждни сред вашите познати!“ Той е смутен, мънка: „Не съм сигурен…“. Не скача, не удря с юмрук по масата: „Как смеете!“ (Че кой би скочил у нас?) – „Ах, вие не сте сигурен? Тогава пишете списък на всички, за които гарантирате, че са напълно благонадеждни. Но – гарантирате, имайте го предвид! Ако поне един от тях се окаже неблагонадежден, ще лежите в затвора! Е, пишете, какво чакате?“ – „Аз… аз не мога да гарантирам“. – „Как, не можете ли? Значи знаете, че те са неблагонадеждни. Пишете тогава всичко, каквото знаете!“ И се поти, и се върти, и се мъчи честният добряк А. Г. – тази мека, формирана още преди революцията душа. Той се е съгласил искрено с този натиск, който се стоварва върху него: или да пише „благонадеждни“, или да пише „неблагонадеждни“. Той не вижда трета възможност.

И камък да си, а не човек, пак ще те смачкат.

Доносничеството бе развито непостижимо! Стотици хиляди оперативници – и в своите официални кабинети, и в невинните на пръв поглед стаи в държавните учреждения, и в специалните квартири за свръзка – вербуваха неуморно, не щадейки хартията и собственото си празно време, и събираха информация от такова количество доносници, каквото дори не им трябваше. Вербуваха дори очевидно неподходящи за тях хора, които със сигурност не биха се съгласили. Например вярващата жена на умрелия в затвора баптистки проповедник Никитин. Все пак са викали, държали са я по няколко часа на крака за разпит, ту са я арестували, ту са я прехвърляли на по-тежка работа в нейния завод. – Една от целите на това обилно вербуване е била очевидно тази: всеки гражданин да усеща постоянно във врата си диханието на осведомителните тръби. Във всяка компания, във всяко работно помещение, във всеки дом да има доносник, или хората да вярват, че има такъв.

Ще изкажа повърхностно оценъчно предположение: от четирима-петима градски жители поне на един поне веднъж в живота му са предлагали стане доносник. А може би и на повече. В по-ново време съм правил проверки и в компании на бивши лагеристи, и сред хора, които никога не са били в затвора: кой, как и кога е получавал предложение за вербуване. И се оказваше, че на всеки от компанията по едно или друго време е било предлагано да бъде вербуван!

Надежда Манделщам прави верния извод: освен съсипването на доверието между хората, тук е имало и друга цел – поддалите се на вербуване ще се страхуват от обществено изобличение и ще бъдат заинтересувани от непоклатимостта на режима.

И така недоверието пусна студените си пипала сред целия народ – проникна между студентите, между войниците, между съседите, между подрастващите – и дори в приемната на НКВД между жените, донесли храна и дрехи за своите арестувани мъже.

Откъс от книгата „Архипелаг Гулаг“