Погледът на Патриарха

На 23 ноември Патриархът на Москва и цяла Русия Кирил навърши 65 години

В края на Божествената литургия, когато служи архиерей всеки свещеник пристъпва за благословение от него. Това правило се спазва безпрекословно и когато службата се възглавява от Патриарха, но струва ми се, че в този случай познатото уставно действие има дълбоко вътрешно съдържание. При своя Владика, с когото общуваш и се виждаш достатъчно често и който те познава по-добре от самия себе си и благословението е сугубо «лично», нормално и очаквано.

Но Патриархът – това вече е друго нещо. Особено за тези, които от своите далечни провинции са го виждали само по телевизията и по вестниците. Самата дума «патриарх» вече предизвиква специални асоциации, където се съчетават величие, недостъпно ниво на служение, историческа значимост и някаква реално съществуваща отдалеченост – като че ли не “от мира сего”.

Именно в такова удивително възвишено състояние и в същото време с удивително благоговейно вълнение, пристъпвах аз в редиците на свещениците, отслужили заедно с Патриарх Кирил на Театралния площад на град Луганск да получа светителско благословение.

– Благословете, Ваше Светейшество, – а в отговор патриаршеският поглед. Не обикновен, стандартен и еднакъв за всички, а радостно устремен именно към теб, излъчващ любов и надежда за разбиране. Това не е страшният поглед на разпоредителя със съдбите ни и не са безразличните очи на ръководителя на стотици и хиляди. В този поглед и в думите, казани от Патриарха, имаше именно лично обръщение. Светейшият гледаше именно мен и именно на мен говореше, даже молеше единствено мен да пазя и съхранявам християнската вяра и да обичам своите енориаши.

Има такъв израз «поглед, проникващ в душата». В този случай, това беше поглед, възраждащ душата и едновременно и наставляващ, и утвърждаващ.

За мен е сложно да проумея как при тази ежедневна колосална натовареност, график на службите, пътувания, срещи и прочие мероприятия нашият Патриарх умее постоянно да бъде небезразличен, както и да се намерят въпроси от обществен и църковен характер, които да не са в неговото полезрение.

Неотдавна самият Патриарх разказа за една особеност на своето служение, която му дава сили. Миналата година в едно интервю той каза:

«Аз се старая да не “тропам с жезъла”, даже когато оставам сам, макар че често има поводи за това.Прекалено много гняв и злоба има в човешкото общество, за да излиза тя и от патриаршеските уста».

Размислете, колко често ние, малките “тропаме със своите свещенически жезли”, колко често в нашето служебно и житейско ежедневие царстват категорични определения и указания, колко често в мислите ни преобладават осъждащи интонации… А и погледът ни понякога съвсем не е толкова любвеобилен.

Днес в православните среди се говори за необходимостта от «агресивно мисионерство», за това, че трябва да сме комуникабелни, достъпни и образовани. Нито едно заседание на Светия Синод не минава без да се подчертава, че трябва да бъдем многостранни в православната си дейност. Но, дайте да си признаем честно, че все още не го правим. На хартия всичко е чудесно, провеждаме интересни дискусии и толкова. Днес, за съжаление сме на нивото на грибоедовия Репетилов: «Шумим, брат, шумим».

Неволно изниква въпросът, защо Светейшият може да бъде многостранен в своята дейност, откъде идват неговите знания, сили и умения?

Той сам отговаря в същото интервю:

«Аз обичам всичко, аз обичам живота. Аз обичам природата, обичам хората, обичам изкуството, спорта, но повече от всичко обичам това, с което се занимавам – обичам Църквата, църковното служение, молитвата и обичам да размишлявам, да откривам душата си на Бога, защото чувствам Неговото реално присъствие в своя живот».

Основата на патриаршеското умение да обича е определена в светото Евангелие. Ето апостолските думи: «А Бог е силен да умножи у вас всякаква благодат, та, като имате винаги всякакво доволство във всичко, да бъдете щедри във всяко добро дело» (2Кор.9:8). Именно любовта към постоянното откриване на Бога със своята душа и дава възможност за получаване на тази благодат, за която говори апостолът.

И още една отличителна черта на Патриарх Кирил. Той винаги подчертава, че само идеалът за “Святая Русь” може да дари на народите на Русия и духовна крепкост, и жизнена стабилност, и спасение във вечността.

По време на божествената литургия в Киево-Печорската лавра в Деня на кръщението на Рус Светейшият каза:

«Имало е и грешници, имало е и престъпления, имало е и слабости в народния живот, но като велика ценност през последното хилядолетие ние пренесохме и пренасяме великия идеал за “Святая Русь” — общност от хора, в която главна доминанта в живота им е праведността. И нищо, че снизходително и презрително гледат на нашата детска и наивна вяра силните в днешния свят, нищо, че се опитват да ни поливат с мръсотия и презрение, ние със смирение и простодушие ще пазим тази наивна вяра, която е помагала на народа да се изправя и да защитава Отечеството, и вярата си да съхранява, и децата си да възпитава, въпреки страшните гонения и притеснения».

Съчетанието на общественото служение с тази велика идея, която вътре в себе си подразбира любов, към веки, който е дошъл при теб е и ще бъде отличителната черта на Патриарх Кирил.

Именно затова е и толкова проникващо любвеобилен неговият поглед. Поглед, който утвърждава истината и дава сили.

Честит рожден ден, Светейший! | www.pravmir.ru

Превод: Презвитера Жанета Дилкова