Православната църковност

«Живият религиозен опит като единственият законен начин за опознаване на догматите» – тъй бих изразил общото тежнение на книгата ми или по-точно на записките, нахвърляни по различно време и с различно настроение. Само въз основата на непосредствен опит можеш да видиш и да оцениш духовните съкровища на Църквата. Само с влажна гъба в ръка можеш да умиеш с жива вода древните редове и да разчетеш знаците на църковните писания.

Църковните подвижници са живи за живите и мъртви за мъртвите. За потъмнялата душа ликовете на угодниците тъмнеят, за вцепенената телата им застиват в страшна неподвижност. Нима не се знае, че бесните и обсебените треперят пред тях? И не е ли грях срещу Църквата да плашиш хората с нея? Но за ясните очи ликовете на угодниците са по старому «като лице на ангел». По старому ведри са те за пречистеното сърце; както някога викат и въпият към имащите уши да чуят. Питам се: защо чистата непосредственост на народа го тегли неволно към тези праведници? Защо народът намира в тях и утеха в нямата си мъка, и радостта на опрощението, и красотата на небесното празнуване?

Не се мамя аз. Знам добре, че съм запалил не повече от една мъждукаща борина или слаба вощеница за един грош. Но и това трепкащо в несръчните ми ръце пламъче пръсна безброй отблясъци по съкровищата на светата Църква. Много векове всеки ден тук се е трупало чудно богатство, скъпоценност след скъпоценност, златна прашинка след златна прашинка, жълтица след жълтица. Като прясна роса на ливада, като небесна манна е падала тук благодатната сила на богоозарената душа. Като чудни бисери се сипели сълзите на чистите сърца. Небето и земята много векове полагали своите приноси. Най-тайните надежди, най-съкровените пориви към богоуподобяване, лазурните, идещи след буря мигове на ангелска чистота, радостите на богообщението и светите мъки на острото покаяние, благоуханието на молитвата и тихият копнеж по небето, вечното търсене и вечното намиране, бездънно-дълбоките прозрения на вечността и детската умиротвореност на душата, благоговение и любов – любов без край… Минавали векове, а всичко това пребъдвало и нараствало.

И всяко мое духовно усилие, всяка въздишка, която се откъсва от устните ми, мобилизира в моя помощ цялата мощ на натрупаната благодатна енергия. Невидими ръце ме носят по цветущите ливади на духовния свят. Светвайки с  легиони и леодри сияйни, искрящи, чудно играещи лъчи, пръскайки безброй лъчезарни искри, съкровищата на Църквата изпълват с благоговеен трепет бедната ми душа. Неизброими, несметни, неизречени са църковните богатства. Дава ми се само част за ползване, за моя полза – могат ли очите ми да не се разпалят? Обзема ме алчност, грабвам с шепи от първото, което виждам. Дори не погледнах какво е това – елмази, диаманти или смарагди? Или може би нежен маргарит? Не знам по-добро ли е, по-лошо ли е това, което съм грабнал, от всичко останало. Но – както казва Атанасий Велики – «взел малко от многото», аз знам, че ще съм предварително недоволен от труда си, защото очите ми се разпалиха за много. Що са една-две шепи скъпоценни камъни, когато ги мерят с крини? И аз започвам неволно да си спомням как постепенно се менеше в съзнанието ми общият дух на моя труд. В началото се предполагаше да не правя нито една препратка, а да говоря само със свои думи. Но скоро трябваше да встъпя в борба със себе си и да дам път на кратки цитати. След това те почнаха да растат, ширейки се до цели откъси. И накрая започна да ми се струва, че трябва да отхвърля всичко мое и да помествам само църковните творения. Може би това е единственият верен път – пътят на прякото обръщане към самата Църква. Та и кой съм аз, за да пиша за духовното? «Знам, че не съм достоен, и се чувствам изобличен от съвестта си и от слабия си ум; а най-вече заради многото ми грехове тежко е за мен туй велико дело». И ако все пак придавам някакво значение на моите Писма, то е само подготвително, за оглашените, докато не им се даде храна от самите ръце на Майката, – значение на нещо като огласителни слова в черковния двор.

Защото църковност е името на онова пристанище, гдето се уталожва тревогата на сърцето, гдето се усмиряват претенциите на разсъдъка, гдето велик покой низхожда в разума. Нека нито аз, нито някой друг да не е можел, да не може и, разбира се, да не ще може да определи какво е църковността! Нека опитващите се да го направят да спорят едни с други и да си отричат взаимно формулите на църковността! Самата тази неопределимост на църковността, неуловимостта й за логическите термини, неизказаността й не доказват ли, че църковността е живот, особен, нов живот, даден на човеците, но недостъпен за разсъдъка като всеки живот? А разномислията при определението на църковността, възможността тя да се тълкува от различни страни, тази пъстрота на непълните и винаги недостатъчни словесни формули на църковността не потвърждават ли опитно онова, което вече е казано от Апостола: че Църквата е тяло Христово, «пълнота (το πλήρωμα) на Изпълващия всичко във всичко» (Еф. 1:23)? Как тогава тази пълнота – το πλήρωμα – на божествения живот ще се побере в тесния ковчег на логическото определение? Смешно би било да се мисли, че тази невъзможност свидетелства уж по някакъв начин срещу битието на църковността; напротив, тя по-скоро го  доказва. И тъй като църковността е първична спрямо своите прояви, тъй като тя е онази богочовешка стихия, от която, тъй да се каже, се сгъстяват и се кристализират в историческото движение на църковното човечество последованията на тайнствата, формулировките на догматите, каноничните правила, отчасти дори менливото и временно състояние на църковния бит, то тъкмо за нея важи най-вече пророчеството на Апостола: «Трябва да има и разногласия между вас» (1 Кор. 11:19) – разногласия в разбирането на църковността. И въпреки това всеки, който не бяга от Църквата, попива с целия си живот единната стихия на църковността и знае, че има църковност и какво е тя.

Там, където няма духовен живот, нещо външно трябва да стане гаранция на църковността. Определена длъжност, папата, или съвкупност, система от длъжности, йерархията – такъв е критерият на църковността за католика. Определена вероизповедна формула, символът, или система от формули, текстът на Писанието – такъв е критерият на църковността за протестанта. В крайна сметка и там, и тук решаващо е понятието – църковно-юридическо при католиците и църковно-научно при протестантите. Но, ставайки върховен критерий, понятието прави излишна всяка проява на живота. Нещо повече, тъй като никой живот не може да бъде измерен с понятие, всяко движение на живота неизбежно излиза отграниците, посочени от понятието, и с това се оказва злосторно, нетърпимо. За католицизма (вземам, естествено, както католицизма, така и протестантизма в техния предел, в техния принцип) всяка самостоятелна проява на живота е неканонична, за протестантизма тя е ненаучна. И там, и тук животът се разсича от понятието, предварително се отхвърля заради понятието. Обикновено отричат  свободата в католицизма и я приписват категорично на протестантизма, но и едното, и другото е еднакво несправедливо. И католицизмът признава свободата, но… в предварително очертани рамки; всичко, което е извън тях, е незаконно. И протестантизмът приема принудата, но… само в рамките на предварително посоченото русло на рационализма; всичко, което е извън него, е ненаучно. Ако за католицизма е характерен фанатизмът на каноничността, то протестантизмът е белязан от съвсем не по-слабия фанатизъм на научността.

Неопределимостта на православната църковност е, повтарям, най-доброто доказателство за нейната жизненост. Естествено, ние не можем да посочим такъв църковен ранг, за който би могло да се каже: «той сумира цялата църковност»; пък и за какво биха били тогава всички други рангове и дейности на Църквата? По същия начин не можем да посочим и такава формула, книга, която да може да се препоръча като пълнота на църковния живот – и отново, ако имаше такава формула, книга, за какво биха били тогава всички други книги, всички други формули и дейности на Църквата? Няма понятие за църковността, но самата тя е налице и за всеки жив член на Църквата църковният живот е най-определеното и осезаемо нещо, което му е познато. Но този църковен живот се усвоява и опознава само по пътя на живота – не като абстракция, не разсъдъчно. Дори и да трябваше да прилагаме някакви понятия към него, най-подходящи биха били не юридическите и историческите понятия, а биологическите и естетическите. – Какво е църковността? – Нов живот – живот в Духа. Какъв е критерият, че този живот е правилен? – Красотата. Да, има особена, духовна красота и точно тя, неуловима за логическите формули, е единственият верен начин да се определи кое е православно и кое не е. Познавачи на тази красота са благодатните старци, майстори на «изкуството на всички изкуства», както светите отци са наричали аскетиката. Старците имат, тъй да се каже, «набито око» за това дали духовният живот е доброкачествен. Православният вкус, православният образ се усещат, но не подлежат на аритметично пресмятане; Православието се показва, а не доказва. Ето защо за всеки, който иска да разбере Православието, има само един начин да го направи – и това е прекият опит на православността. Казват, че сега в чужбина хората се учели да плуват на специални устройства, легнали на пода; точно тъй можеш да станеш и католик или протестант с четене на книги, без изобщо да се докосваш до живота, в своя кабинет. Но за да станеш православен, трябва да се гмурнеш отведнъж в самата стихия на Православието, да заживееш православно – и няма друг път.