Светиня в постмодерната епоха?... Но има ли изобщо място за нещо свято под това ниско небе, осветлявано не от Божията месечина и звезди, а от фаровете на хилядите коли и огньовете на банките и баровете, от огънчетата на запалките и светлинките в святкащите очи на техните посетители?И все пак, какво точно представлява постмодерното? Има ли тук някакъв нов феномен? Християните спореха и с модерната епоха – може би това "пост-" като преосмисляне и преодоляване на предишното ще донесе някому помирение, избавление?
Уви, за Балканите преодоляването на модерното през 90-те се оказа наистина преодоляване на всичко модерно в най-буквалния смисъл. Ние изгубихме почти всичко, което имахме като образование, медицина, социална осигуреност, качество на живот. Завърнаха се болести и мизерии, познати само от литературната традиция. Ние, балканците, можахме да усетим „постмодернизма” на гърбовете си. Разпад на държавността. Изведнъж се оказахме в разцвета на гангстеризма от 20-те. Това е то балканският постмодернизъм. Нима такава ще е съдбата на целия свят?
И да, и не. Разбира се, световният и балканският постмодернизми се различават. Световният е далеч по-фин и перфиден. Но да не забравяме, първо, че тъкмо световният постмодернизъм – особено в политически план, но и като обща криминализация и бездуховност – изигра решаваща роля за сформирането на балканския; и второ, че балканският просто отразява в по-сгъстен и гротесков вид чертите и тенденциите на световния.
Като говорим за голямото съсипване на нашето общество през 90-те години и в момента, не трябва да забравяме, че истинската голяма поквара на човешките души не се роди в нашите страни. Източникът му е външен. Ние бяхме наплюти от жлъчката на една култура, доминираща в света, която не признава доброто и злото, хубавото и грозното, високото и ниското като ориентири, която благославя животинското и разпуска на воля всички грозни страсти; култура на всепозволеността, на нулевите стойности, на човешката нищожност, на самоугаждането и лакомията. Тези грозни насочвания, а не вътрешните проблеми на патриархалното балканско общество отровиха нашите извори и затлачиха душата на нашата младеж.
И все пак балканската твърдоглавост е нещо забележително. Въпреки всичко Балканите и Русия остават с цялата си мъка и мизерия земя на Христос. Огънчетата на храмовете, огънчетата на Христос греят, святкат навсякъде из нашите градове. Минали през многовековни изпитания, ние усещаме Божието присъствие много по-ярко, отколкото стерилният Запад с празно лице и празно сърце е в състояние да стори. Ние познаваме реалността на Духа. Душата на народа не е изгубена.
Вярно е, трябва да се борим за един по-добър поминък и материално бъдеще – ако не чак постмодерни, то поне модерни. По това няма спор. Но може ли обществото на човешката нищожност да бъде нашият идеал? Епископ Николай (Велимирович) казва: „Истина, хората с много надежди гледат на Запад и чакат оттам да изгрее слънцето. А аз стоя обърнат на Изток и знам, че слънцето скоро ще се роди. Защото виждам зората да руменее.” Ако сме способни да се възродим, това ще стане въз основа на ценностите на православната цивилизация, а не на фалшивите стойности на чуждите туристи.
Идеологията на постмодернизма твърди, че няма една истина, абсолютни ценности, опорни точки. За нея те са в основата на тоталитарния мироглед, който иска да „поправи” реалността и да репресира правата на „Другия”. В името на толерантността и на „Другия” всяка убедена сериозност и строга воля трябва да се размият. Това е плурализмът: да приемаш всичко и да не вярваш сериозно на нищо. „Що е истина?” Лъжливи са понятия като дисциплина, дълг, подчинение, воля. Не трябва да отстояваш правото си, да следваш съдбата си. Нямаш право да наречеш приятеля приятел, врага – враг. Защото е „нетолерантно”. Защото е нелиберално.
В процеса на всекидневния живот това се отразява като скачане от едно развлечение на друго, един образ на друг. Светоусещане на пеперуда. Мозаично съзнание сред безбройно сменящите се реклами и телевизионни отражения. Под това телевизионно-компютърно небе наистина се забравя и изглежда някак нереално, че камъкът е корав, че огънят пари. Че верността е дълг, а измяната убива. Ако очите на телевизионните коментатори можеха внезапно да видят и да се взрат в подобни прости битийни неща, те биха се изцъклили от изумление като стъклените очи на гущери или мухи. Но такава опасност не съществува. Плуралистичният свят е виртуален, той съдържа не неща, а релации.
Добре е, че балканците с техните корави глави все още не са приели и няма да приемат това светоусещане.
И така, приятели! Да се радваме ли на нашата съдба или да я оплакваме? Нима още от вечността тази мизерия е била предопределена за нас? Да, била е. Нека веднъж завинаги да свикнем със своя път и да разберем, че мъжественият обича съдбата си. Този живот, това общество са наистина взети като от романите на Достоевски. Радвайте се и веселете се, защото това е идеалната среда за християнина. Къде другаде той ще може да покаже на що е способен, да пречисти и спаси душата си, ако не сред бурята, ако не в страданието? За да раздадеш имота си на бедните и да положиш душата си за приятелите си трябва да има бедни и приятели, които се нуждаят от това. Това е тъкмо евангелската ситуация. Страданието пречиства, изостря сетивата на духа, висшата чувствителност, извайва човешкия лик. „Което не те убива, те прави по-силен.” Древна истина е, че изпитанията правят волята воля, а благополучието разваля и съсипва. В спора с хаоса на грозната, предизвикателна реалност се раждат мъжественият дух и ярката човечност. Волята за борба весели мъжкото сърце. Тъй се раждат истинските характери. Тази мъчна епоха ни е пратена не за да се съсипем, а за да се издигнат нови поколения, които ще коват по нов начин съдбините на своите народи и ще бранят по-добре техните светини. Нима потомците на коравите бранители на Христовата вяра срещу нейните врагове от Изток и от Запад не струват вече нищо и в жилите им тече и ври не чистата алена кръв на смелите, чисти духове, а зелената и блатиста на героите от сапунените сериали?
Колкото до плурализма – няма какво да се плашим от плуралистичните уловки и мъдрости. И не трябва да им позволим да размекнат нашия дух. Няма плурализъм в реалността; образите се раздвояват и разтрояват само в погледа на пияния, в окото на трезвия картината на света е бистра и центрирана около един център. И в най-плуралния и постмодерен свят, който можем да си представим, хлябът ще храни, а отровата ще убива. Огънят ще си остане огън, снегът ще е бял, кръвта рубинова. Честта ще е чест, предателството предателство. Спорът между Аз и Ти ще се запази заедно с още по-страхотния и съдбовен сблъсък между Ние и Те. Борбата ще решава съдбините на народите. Крачете спокойно по реалността: тя не е мека като кал или блато, а твърда като камък. Този свят не е шоу и телевизионните изпарения няма да замъглят съзнанието на отговорния и настойчивия.
Това, че един упадъчен свят набляга върху развлеченията и разтухата, го прави още по-далечен от реалността на трагичното човешко битие. Човек е пасионарно същество, той се разкрива в борбата, в спора. Кой народ ще надспори другите? Разхлабващата мечта за „хубав живот” размеква волята ни и отвлича вниманието от строгите истински цели на човешкото битие на Земята.
Списание Мирна, бр. 20 [поръчай]
| < Предишна | Следваща > |
|---|
Коментари
Единственото, което мога да си пожелая, е chingis поне веднъж да прочете нещо и след това да се замисли и да помълчи малко, а не всеки път да замърсява пространството с безсмислените си писания. Извинявам се, ако съм била по-рязка, но е много дразнещо, почти винаги е извън темата и нищо ново не казва.
В Библията ясно е казано - няма нищо ново под слънцето и всичко ново е добре забравено старо. Затова пиша дразнещо - да не се забрави старото. Не те познавам, но това, с което не съм съгласен със статията на Андрей, когото много обичам и уважавам е, че християнството има външни врагове. Врагът е нашето собствено аз и състоянието на БПЦ, която под формата на православие всъщност ни предлага йеховистки будизъм. Андрей предлага да бъдем евангелски и да раздаваме и да се жертваме за ближния. Това той ще го направи, аз съм сигурен, защото за него вярата не е хоби и интелектуално развлечение. Колцина от номинираните публични представители на БПЦ ще го направят? Вярата е жива и иска доказателства на живота, ежедневно, непрестанно , без умора с милост, жал и съпричастност. Липсата на любов и на мъдрост в делата на официалната институция и общественото й учение е най-големият враг на християнството, а не масонството, католицизма и исляма. А БПЦ се готви да финансира БСП.
rusk.ru/.../...
Докато модерния свят иска днес да му е хубаво ,иска всичко ,тук и сега .затова такова мислене ,като на автора се смята за наивно ,но далеч не е такова.
Брате, Андрей изложи красноречиво православната християнско-балканско-българска позиция. Погледа му е ясен, но за да разбереш повече, ти сам трябва да навлезеш по-дълбоко в учението на Нашият Господ, Исус Христос. Трябва ти Дух на Истина, не на критицизъм и отрицание. Лупата на плурализма и фокуса на либерализма, а и всички други предишни и бъдещи световни политически и социални изобретения, доктрини и идеологии , размазват и обръщат истинският образ и злото става норма в очите на гледащите през тях, а който гледа през очите на Вярата, не се лъже!
Ангрей гледа през очите на вярата.
Това е!
RSS на коментарите на този запис.