Да знаеш мярата си



Интервю с архим. Захариас (Захару)

Може ли личното призвание на монашеството да се предаде с прости думи?
 
Монашеството е място, където отиваме в покаяние в името на духовното си обновление. Усещаме, че в нормалното пространство не можем да изпълним двете големи Христови заповеди – да възлюбим Бога от цялото си сърце и да възлюбим ближния си като собствения си живот. Нуждаем се от прераждане, за да изпълним закона на тези заповеди, вместо закона на греха. Манастирът е като болница, в която отиваме, за да получим изцеление и да постигнем тази цел. 

 
Но манастирът не е само място за покаяние. Той е и място за благодарение. Имаме нужда да благодарим на Бога за Христовата жертва – и някои хора чувстват, че начинът това благодарение да се случи в живота им, е манастирът. Така сърцето им няма да се разпилява за света, а събрано, ще се върне при Него, в Неговото присъствие. 
 
Един малко наивен въпрос за монашеството като начин на живот в Църквата. Малката ми дъщеря ме питаше защо трябва да ходи в църква, след като може да се моли и вкъщи, опитвах се да й обясня, че Бог иска от нас да бъдем заедно в пътя си към Него – както Сам ни е открил, когато двама или трима се съберат в Неговото Име, Той е сред тях. Нашият път към Бога минава през Другия – и Бог иска да сме заедно в Църквата, за да се върнем при Него. Както в Адам сме отпаднали, така в Христа се връщаме. Тя ме попита – добре, защо тогава монасите се молят сами? Защо се отделят от останалите? Как можем ясно да отговорим на един такъв детски въпрос? Как самотната молитва на монаха изпълнява заповедта да бъдем заедно в Църквата?
 
В началото монашеският път изглеждал самотен и егоистичен – определени хора са призвани да търсят собственото си спасение, самостоятелно. Но при всички положения монашеството касае общността, то се осъществява в общност. Ние не сме сами. Ние сме група единомишленици. Така молитвата ни е по-силна, защото сме стъпили заедно на един и същ път и преследваме една и съща цел. 
 
Тръгваме от разбирането, че имаме нужда от изцеление от падналото си състояние. Когато започнем това изцеление и сърцето ни се изчисти достатъчно, за да приеме Христовата благодат, изведнъж разбираме, че сме съединени с целия свят – и съдбата ни става неотделима от съдбата на света. Тогава се обръщаме към света с очите на Христа, който обитава сърцата ни; първата ни грижа става Другият, а основна задача – да помогнем за спасението на всички. 
 
Наистина, ние трябва да се грижим за Другия, за ближния, но също трябва да знаем, че тази грижа става ефективна едва когато сме придобили нещо, което можем да предложим на света. В началото, докато сме бедни и болни, трябва да тичаме към болницата, за да се излекуваме. И едва когато сме що-годе изцелени, можем да предадем посланието за спасението на нашето поколение, на другите хора. 
 
Отците на Църквата често са казвали, че ние самите трябва да сме просветени, за да можем да просветим другите. Трябва да сме изцелени, за да лекуваме другите. Трябва да сме приели Христос в сърцата си във вярата, преди да започнем да проповядваме на другите. 
 
Това състояние, за което говори свети Силуан – «Дръж ума си в ада и не се отчайвай» – постижимо ли е извън монашеския начин на живот? Могат ли хора, които живеят в света и имат семейства, да разберат и прилагат тези съвети, или това е нещо, което касае само монасите и монахините?
 
Мисля, че и сред монасите са малцина онези, които достигат до разбиране на това духовно състояние. То е било дадено на свети Силуан като особена харизма – и тя се среща много рядко в такова чиста форма. Виждаме я в свети Сисой Велики и в други велики отци на Църквата. Но и в манастирите тя е много, много голяма рядкост. Но «меката» форма на същия този дух е част от живота на всеки християнин. Сблъскваме се с нея във всички трудни моменти на живота си – и тя се изразява в доверието, че в дълбините на най-голямото ни отчаяние или житейски трудности и страдания Бог ще ни намери, срещне и спаси – стига да Му благодарим за всичко и да поемаме върху си вината за грешките си.
 
Този път е по-лек, но много силен.
 
Преди известно време ни казахте, че сте изпитали страх, когато Ви е било възложено да станете духовен наставник. У нас в България често се срещат млади и неопитни свещеници и монаси да се държат като духовни старци, които изискват от духовните си чада да се съобразяват с волята им в житейските си избори и да проявяват послушание. До каква степен този вид духовни отношения са възможни в света? Има ли някакви условия и критерии тази практика да бъде спасителна?
 
Понякога тази практика се преиграва и преувеличава. Послушанието, както го практикуваме в манастира, е възможно само в манастира, то не е подходящо за света. Защото в манастира всичко е организирано около волята Божия и около богослужението. В света хората работят – в офиси, фабрики и т.н. Не целия им живот е организиран около Божията воля. Затова да изискваме от тях това, което изискваме от монасите, е преувеличение. Един от възможните резултати от такова механично пренасяне е, че животът на света може да нахлуе в манастира. Не мисля, че послушанието е възможно извън манастира – поне не в такава драстична форма – да се определят всички житейски решения от духовния наставник; не мисля, че това е възможно да се практикува в света. 
 
Знаете, че не винаги духовният наставник е непременно свещеник. Нито пък всички монаси са по дефиниция духовни наставници. Можеш да изкараш целия си живот в манастира, без да станеш духовен наставник на някого. В нашата традиция решението за това кой може и кой не може да бъде духовен наставник се определя от по-старите наставници, както и от нуждата на верните във всяко отделно място. В Руската църква всички свещеници могат да изповядват, но в Гръцката не е така. Там духовното наставничество се възлага със специално ръкоположение от епископ. Само тогава той може да изповядва и да дава духовни съвети. Както виждаме, на други места подходът е различен и двете функции – изповедта и духовното наставничество – са слети. Основното е обаче духовният наставник да бъде продължител и изразител на определена духовна традиция, която да е възприел от друг духовен наставник. Поради множество грешки и проблеми, които са били забелязани, в някои църкви двете функции са разделени. 
 
Когато в една страна няма истинско духовно старчество, хората четат книги и понякога се опитват да имитират това, което са прочели – отиват при произволен свещеник или монах и им налагат този модел…
 
В Църквата всички сме членове на Тялото. Ако всеки член знае мястото си, мярата и възможностите си, той е ценен за всички. Но когато се нагърбваме с неща прекалено големи за възможностите ни, започваме да вредим. Всъщност, започваме да рушим Тялото. Ето – аз знам, че не съм пророк. Ако започна да пророчествам, ще нанеса вреда на църквата. Но ако съм наясно със скромния си духовен опит и работя на своето си ниско ниво, мога да съм от полза за мнозина. Затова е много важно всеки да знае мярата си и да не се занимава с неща извън и над себе си. Много от трагедиите в нашата църква произтичат от това, че мнозина се опитват да бъдат пророци и да практикуват дарове, които са над тяхната мяра. 
 
Бяхме много впечатлени от практикуването на Иисусовата молитва във Вашия манастир. Ние сме научени да я смятаме за нещо дълбоко лично. Тук я видяхме да се практикува като колективна молитва. Насърчавате ли хората да употребяват тази молитва – за вас това пастирски въпрос ли е изобщо? 
 
Никого не насърчаваме да практикува тази молитва, но ние я използваме, защото сме намерили в нея голяма полза за себе си – и това е така от много години. Но не се препоръчваме като някакъв пример, който хората трябва да следват. Знаем обаче, че няма по-силна молитва от тази в Името Христово. Защото няма по-велико Име под небето, дадено на хората, чрез което да се спасяваме. 
 
Един въпрос за изповедта. Малко книги можем да прочетем по този въпрос. Много хора не отиват на изповед, защото просто не се доверяват на конкретния свещеник. Ако нямаме друг избор, как трябва да приемаме съветите на свещеник, когото ни е трудно да възприемем като духовен човек? Когато той профанизира тайнството? Трябва ли да продължим да търсим, или в крайна сметка тези субективни критерии нямат значение?
 
Мисля, че имат значение. Отците ни препоръчват да намерим някой, който може и желае да ни помогне. Има такива, които могат, но не искат, и други, които искат, но не могат. Само човек, който и може, и иска, е в състояние да ускори процеса на нашето изцеление. Личното съпричастие на свещеника ускорява този процес. И макар времето за изцеление на търсещия изповед да е относително, то може да бъде ускорено от свещеник, който има лично отношение към каещия се и който е предразположен да работи заедно с него търпеливо, да се моли и да разбира какво става в душата на човека. 
 
Само за ускорение ли става дума при изповедта, или за абсолютно необходимо условие за обнова на личността?
 
Никой не може да бъде прероден без тайнството покаяние и изповед. Просто е: Христос ни спаси чрез страдания на Кръста на срама. Той зае нашето място. Когато отиваме на изповед, изпитваме срам заради Неговите заповеди – че сме се провалили в следването им и сега трябва да се помирим с Него. Този срам е изображение на срама, който Той е понесъл заради нашето спасение. И чрез този срам Той ни предава благодат и обновява живота ни. 
 
Срамът изкарва сърцето на повърхността. Той смирява сърцето и го отваря, за да приеме благодатта на помирението и на изцелението. 
 
…И този срам трябва да бъде изпитан пред друго човешко същество? Не можем да кажем: Нямам нужда от друг човек, за да се изповядам, защото се изповядвам направо пред Бога?
 
Да. Затова не можем да се изповядаме пред икона. Трябва да се изповядаме пред друг член на Църквата, подобострастен на нас самите. Само така сърцето ни се засрамва и смирява – и става способно да привлече Божията благодат. Само на такива сърца Бог дава благодатта си. 
 
В една Ваша статия Вие пишете за този срам. Но на друго място бяхме прочели, че в изповедта човек трябва да отреже греха от себе си – да го «екстериоризира» като нещо външно спрямо себе си. Срамът тогава някакво по-ниско ниво на покаяние ли е? Някои автори пишат, че само след като преодолееш срама, си готов за изповед. Може ли изобщо да се отчуждиш от греха си до степен, че да го почувстваш като нещо външно спрямо себе си, или това е невъзможно и човек винаги носи срама в себе си?
 
Срамът идва от сърцето. Господ «се цели» в сърцето ни. Там е горенето, и срамът изкарва сърцето на повърхността. Когато има срам, има и сърце. Когато има покаяние, има и болка. Болката ни помага да намерим сърцето. И това се отнася не само за болката от срама, а и за всяка болка – от несправедливостите например. Или дори болката от физическото страдание, от болестите – ако приемаме тази болка с благодарност и търпение, тя ни помага да намерим сърцето. 
За нас това «намиране на сърцето» е абсолютно важно – защото основна цел в духовния път е да съединим сърцето с ума. Тогава Господ намира място за Себе Си в сърцето ни и поставя трона Си в него. Това не може да стане, ако умът не е на мястото си – в сърцето – за да отдаде слава на Бога, на Царя, който се възцарява там. Но за да слезе умът в сърцето, той, умът, трябва да бъде разпнат. Това разпъване става с усилието да държим ума си в съзвучие със заповедите на Евангелието. Тогава умът потъва в сърцето и го намира в смирение, а сърцето се отваря за благодатта. | Списание Мирна, бр. 31

 

Please follow and like us:

Коментари

коментара

БЛИЗКИ ТЕМИ:

2 коментара

  1. Fr Pavel каза:

    Масонският вестник „Стандарт“ има седмично приложение „За хората“. В последния брой се описват „постиженията“ на някой си Билярски, който започнал „бизнеса“ си с продажба на „лекуващи“ мравки на площад „Кристал“, след което копирал няколко турски маанета, сложил им цинични текстове и така създал чалга жанра у нас. Билярски бил завършил… богословие в центъра на София и признава чистосърдечно, че успял въпреки, а не благодарение на това образование, Защо ли не се учудвам?
    .
    Книгата „Зохар“ – основа на Кабалата:
    http://archiman.livejournal.com/

  2. Станка Петрова каза:

    Интересна статия, която припомня значението на съборността, но докато я четох, неволно си зададох един въпрос – Как съжителства отшелничеството с това основно разбиране за Църквата? Ако написаното се доведе до крайност, трябва отшелничеството да се отрече, а всички знаем, че то е възникнало още в ранното християнство. Един от типовете светци са отшелниците. По-скоро началото на статията провокира въпроса за мястото на отшелника в Църквата. Къде е примирителната линия между отшелничество и единението на всички хора в едно Тяло Христово?

Споделете в социалните мрежи