За св. Серафим Саровски, „Спасителят в ръжта“ и едно момче от квартала

В едно интервю музикантът Лени Кравиц казва, че макар и да се опитва, му е трудно да разбере хората, които още от детските си години не са били наясно с какво искат да се занимават. „Защото аз само чаках да завърша училище, за да се захвана с моите си неща, с музиката“, добавя той.

На отец Владимир Дойчев обаче му е познато времето на напрегнато лутане във въпроса „Какво е моето призвание?“. Но се оказва всъщност, че Провидението го води в една конкретна посока, към една житейска мисия – тази на свещеническото служение. След като завършва журналистика и работи в различни електронни и печатни медии, един ден решава да тръгне „по нов и жив път“ – завършва богословие и през 2008 г. е ръкоположен за свещеник. Днес отец Владимир Дойчев служи в храма „Св. Наум Охридски“ в столичния квартал „Дружба“. С него разговаряме за небесните знаци по пътя и за проповедта, която идва от сърцето…

Споделете ни повече за Вашия път преди ръкоположението Ви. Как от журналистиката се насочихте към свещеническото служение?

Бях едно най-обикновено софийско квартално момче, което няма нищо общо с църквата. Началото на 90-те беше особено време. Казвахме, че търсим „себе си“, но по-точно е да се каже, че търсехме Истината. Това е една много дълга история – историята на моето поколение. Такова търсене е съпроводено понякога с голяма болка. Разбирахме, че ако не я намерим, с живота ни може би е свършено. В крайна сметка, Христос ни намери. И това беше наистина облекчаващо. Измина още много време, докато аз и моите приятели станем зрели членове на Църквата. За мен самия бе трудно да реша по кой път да тръгна. Имам предвид, че много хора от малки знаят какви искат да станат. С мен не беше така. Лутах се от професия на професия и всичко ми се виждаше толкова безсмислено. В даден момент дори попаднах на някакъв курс във ВИТИЗ. Там един режисьор ми каза: „Ти си Холдън Колфийлд, не знаеш ли?“. Само си представете това време – момче с дълга коса, скъсани дънки и кубинки. Казвам му: „Какъв е пък тоя?“. А той ми отговаря: „Прочети „Спасителят в ръжта“. Тази книга беше като откровение за мен. Все едно, че аз казвах думите на главния герой. Единственото нещо, което той искал да работи, е да пази играещи деца да не паднат в една пропаст…

В крайна сметка завърших журналистика, защото казваха, че пиша хубаво. Но никога не съм имал намерение да работя цял живот като журналист. От момента, в който Христос влезе в сърцето ми, знаех, че трябва да стана свещеник, и че ще вървя с малки стъпки към това. Знаех, че може би ще умра от мъка, ако не стана свещеник. Такова желание Бог влага в сърцето на човека, но едновременно с това ме беше и много страх.

Изпитвах и досега изпитвам голямо благоговение към свещениците. Само помислете как едно квартално келешче стига до Светия олтар! Това е много дълъг път. Бог го направи по-лек за мен, като ме преведе по малко по-обиколни пътеки. Но и от журналистиката имаше полза. Имаше едно всекидневно църковно предаване в първата телевизия, в която работех, което никой не искаше да води, затова го дадоха на мен. Не знам колко е било полезно за хората, но на мен ми даваше възможност да чета и да се подготвям, за да кажа всеки ден нещо ново. А и в телевизията срещнах жена ми. Това не е малко.

В този период имаше ли конкретна история на някой светия, конкретни евангелски стихове или новозаветен епизод, който да Ви е въздействал знаково за този житейски избор?

Някои казват, че има поне един или два пъти в живота на човека, в които Бог явно го вика към Себе Си. Не знам дали е вярно, но и при мен беше така. Сигурно помните, че след избухването на така наречената демокрация нямаше духовни книги. Така че първата духовна глътка, която поех, беше чрез един протестантски превод на Евангелие от ап. Лука, което „случайно“ ми подариха на улицата. Като го прочетох, усетих как всичко в мен сякаш се намества. Въпросите, които така силно ме измъчваха, намериха своя отговор. Никога не съм се изкушавал от протестантството. Още тогава разбрах, че ако човек вземе насериозно тази книга, не може да бъде протестант. Но и Православната църква все още беше далеч от мен. След това един грък с показателното име Апостолос ми подари напечатана в Гърция на български език книга за свети Серафим Саровски. Тази книга е обърнала към Бога много хора от моето поколение. Плаках, докато я четях, колкото и преувеличено да му се вижда това на някого. Разбрах, че Евангелието реално се „въплъщава“ в живота на човека. Докато четях за св. Серафим си казвах: „Аз този човек цял живот съм го търсил“. После не остана колебание. Вече знаех какво искам да правя с живота си – че искам да стана като св. Серафим. Разбира се, не станах като него, но желанието остана. Както добре казва той – желание има, но вероятно ми липсва решимост за подвиг…

От опита Ви на журналист според Вас трябва ли да се говори публично за църковните проблеми, или това е изкушение със сериозни последствия за онези, които са далеч от Църквата, както и за онези, които правят първите си стъпки в православния живот?

Работил съм в новини достатъчно време, за да ви кажа, че светските медии ще говорят за нас независимо дали искаме или не. При журналиста най-голямото изкушение е да търси скандала, защото той продава новината. За нас обаче е важно да се научим правилно да общуваме с медиите, да помогнем на ресорните журналисти да разберат какво точно е Църквата, а не да мислят за нея като за „враждебна“ по презумпция институция, която трудно дава отговори на въпросите им. Това е дълъг процес.

По-важно е обаче, как ние, църковните хора, говорим за нашите си неща. Понякога сме по-лоши един към друг от невярващите. Не е въпросът в това да крием проблемите си, а да не говорим с гордост един на друг. Трябва да си признаем, че в нас има много гордост. Непрекъснато казваме: „Чакай, брате, да извадя сламката от окото ти“. Това отпъжда хората много повече от който и да е скандал. Защото по време на Литургията свещеникът казва: „Да се възлюбим един другиго…“. Този възглас не е само за хората, събрани в храма, а за цялата Църква. Трябва да говорим за недостатъците си така, както правят в семейството. Както правят хора, които се обичат. Да ни боли, че брата ни е паднал, а не от думите ни да личи, че все едно казваме: „Казвах ли ви този какъв е глупак“. Тогава и невярващите ще кажат: „Виж колко се обичат. Грешат, но се обичат“. В този толкова самотен свят хората искат да видят любов. Не съвършени човеци, а именно любов. Не само да слушат за претенциите ни кой какъв трябва да е, а да я виждат. Трябва да се научим да говорим един с друг. Има един стих от Псалтира: „Нека праведникът ме изобличава – това е най-добър елей“ (Пс. 140:5). А когато четем стареца Паисий да изобличава греховете ни, не се сърдим. Защото знаем, че го прави с любов. Така трябва да постъпваме и ние.

Когато говорим за силата на православната вяра, често посочваме за пример гърци, румънци, сърби… Единствено десетилетията атеистичен тоталитаризъм ли са отговорни за това наше духовно състояние, за нашето безразличие към вярата, или има и някакви народопсихологични специфики?

Не знам точния отговор на този въпрос. Сигурен съм обаче, че българинът не е лош. Откакто станах свещеник, твърдо се укрепих в тази мисъл. Много ми е мъчно. Ние сме като малки деца. А в едно семейство често децата са на различни възрасти. При всички тях има различни проблеми. И при сърбите, и при руснаците, и при гърците, и при румънците има проблеми. Можете да бъдете сигурни в това. Нашият народ не е невярващ. Той просто не познава добре Православието. Но вярвам, че все повече започва да се връща към него. Тук е нашата обща роля. Всеки на своето си място да проповядва. И не само с думи, но с живота си. Ние често проповядваме някакви си наши неща, а не Православието. Някакъв наш егоизъм. Хората го познават и не ни вярват. Този Апостолос беше студент по богословие. Но не ми е говорил нищо от себе си. Просто ме попита дали вярвам в Бога и като разбра, че вярвам, ми подари книгата. Не се мъчеше той да ме въцъркови, а остави тази работа на свети Серафим. И това беше правилното решение. Това се опитвам да правя и в момента. Почти никога не разчитам само на себе си, когато говоря на някого за Бога, а препоръчвам да се чете и някой светия, та ако хората не повярват на мен, да повярват на него. Не бива да съдим народа. Добър или лош, той си е наш. Трябва да се молим за него, защото сме едно.

Вашите проповеди несъмнено се отличават – с достъпните си и въздействащи послания, с езика си. Забелязвате ли известно подценяване на проповедта сред българските духовници?

Опитвам се да говоря на хората, а Бог знае дали се получава добре или не. Търся истински примери от живота. Мъча се да отговарям на въпросите, които съм си задавал преди да се въцърковя, а те не бяха малко. Често се срещам в мислите си с онези момчета, които бяхме навремето, и се старая да им отговоря на езика, на който говорехме тогава. Но в никакъв случай не твърдя, че това е правилният подход или че правя нещо по-добро от събратята си. Опазил ме Господ от подобна мисъл – последният от свещениците да дава оценки на всички преди него.

В Църквата има добри проповедници. Дори великолепни. Защото проповедта не е само тази след службата или пък по телевизора. Целият живот на свещеника е проповед. Има прекрасни оратори сред свещениците и епископите. Много по-добри от мен. Но духовникът проповядва с целия си живот. Един човек с праведен живот и две думи да каже, само те се отпечатват в сърцето. Пък и това също е въпрос на дарба, на опит. Аз например не мога да пея добре и много се притеснявам от това. А има мои събратя, които пеят толкова красиво. Така че, всеки с дарбата си, но най-вече с живота си трябва да проповядва.

Днес се разгарят дискусии около честотата на причастяването, около пристъпването към Кръщението без катехизация… Има и въпроси, свързани с Тайнството на изповедта. Някои казват, че тя се е превърнала във формалност като вход за св. Причастие. Има ли „правилен подход“ на изповедника към изповядващия се, „по списък“ ли да се изповядваме?…

Изразът „правилен подход“ малко ме плаши, тъй като не съм сто процента уверен, че това, което правя, винаги е правилно. Мисля, че ако човек твърди такова нещо или е светец, или е попаднал в много деликатна ситуация. Но ще ви кажа какво мисля. Ако очакваме покаянието ни да е заключено само в акта на Изповедта, то тогава наистина ще се получи както казвате – формално. Мисля, че целият ни живот трябва да бъде покаен. Покаянието непрекъснато трябва да се осмисля чрез комуникацията на свещеника с неговото духовно чедо и логично тази комуникация да завърши в Тайнството на изповедта. Но ако хората се виждат само два-три пъти в годината преди големи празници, вероятността изповедта да стане формална или поне нещата да не се изговорят докрай е много голяма. А иначе Тайнството си е Тайнство. В него Бог прощава греховете. Въпросът е какво правим след това. Нужно е познанието ни за себе си непрекъснато да се обновява чрез църковен живот. И да искаме да знаем нови неща за себе си. Да искаме да се променим. Ако се харесваме такива, каквито сме, или ако се търпим такива, каквито сме, нищо няма да стане. Чували ли сте този израз: „Срам ме е, но търпя“?

Иначе не бива да се подиграваме на листчетата, с които някои хора ходят на Изповед. Това не винаги означава, че покаянието е формално. Може да означава, че човек просто не разчита на себе си. Проблемът е в сърцето, а не в листчето. Ще ви издам нещо. Аз постоянно нося в джоба си едно листче, с което накрая отивам на Изповед. На него записвам всичко. Моето листче с болки… За да не забравя някоя от тях. То не е продукт на формалност, а на всичко, което съм прочел, което сме си казали с моя изповедник, за което съм се молил.

Тук искам да кажа нещо важно. Едно от най-чудните неща, които съм виждал в Църквата, е Изповедта. Нямате представа колко е красив човекът по време на тази най-интимна беседа с Бога. Гледаш го и понякога не смееш да мръднеш, за да не го изкараш от състоянието, в което се намира. И знаеш, че се е случило най-съкровеното. В този миг Бог променя човека. Прави го нов. Велико нещо. Така че, нека всички, които се боят от Изповедта, да знаят, че свещеникът е сложен там, за да помогне на хората да се отърват от своите грехове, от своите болки, а не за да съди или да се присмива. И обратно. Най-тъжно е когато човек дойде на Изповед, за да се хвали. Тогава остава горчивият вкус от това, че Бог е дошъл на срещата, но човекът не е пожелал тя да се състои. Христос дойде, за да подири и да спаси погиналите. А що се отнася до честотата на Причастието, мисля, че именно покаянието е мярата за това. Ако искаме да вкараме в това някаква регулярност – често или рядко – не става църковен живот, а бюрокрация.

Идващата неделя Църквата ни припомня притчата за митаря и фарисея. Освен за истинското покаяние, когато си припомняме за нея, често говорим и за истинското смирение. Когато обаче една дума твърде често е в обръщение, понякога рискуваме да изгубим същинския й смисъл. Каква е Вашата „формулировка“ за това какво е смирението?

Този въпрос е труден, защото аз самият много често не съм смирен. А да говориш за неща, които нямаш, е трудно. Едновременно с това съм длъжен. В това се състои капана, в който се намирам. Много е лесно да изиграеш пред хората смирение. Знаете ли, понякога се случва и пред Бога да си играем на смирение. Да му се показваме като такива, сякаш, че Той не знае какви сме – лъжем Него, лъжем и себе си. Но ако някой ни засегне с нещо, ела да видиш какво остава от смирението ни. Работата е в това да се откажем от своята воля и да търсим Божията. А ние правим обратното – често дори Евангелието тълкуваме по свой вкус така, че да ни е удобно.

Ние затова сме нещастни, съвременните хора. Защото все търсим своята си воля. А тя, както се казва в една молитва, е като опетнена дреха. Човек трябва да се опитва да отвори сърцето си за Божията благост и тя да влезе в него. Да поведе война с егоизма си. Да го разпъне на кръст. Тогава ще разберем колко е хубаво да си с Бога. Христос ни говори, че Царството Божие ще е на бедните духом, на тези, които са разбрали, че са загубили своето истинско богатство, своя Небесен дом, и че тук са просто бедняци, които не разполагат с нищо. За какво му е на такъв човек, който няма нищо, да се прави на интересен?! Само когато разбереш, че без Христос си нищо, започва духовният живот. И всички около теб ти се виждат важни. Защото Бог ги е пратил при теб, за да забогатееш чрез тях. Смирението не е просто чувство, а светоглед, върху който се основават останалите добродетели. Без него всички останали добродетели са измишльотина, защото почиват върху един неверен факт, а именно, че ние сме богати духом. Че имаме нещо. А то всичко е на Бога.

„Амплитудата между човешката святост и мерзост, с която постоянно се сблъсква духовникът, е несравнимо по-голяма, отколкото при която и да е друга професия… Той постоянно стои пред огъня на божествената благодат, от една страна, и пред бездната на човешкия грях, от друга“, казва един руски свещеник по повод т.нар. „пастирско прегаряне“. Усещали ли сте в ежедневието си тежестта на служението?

Това, което казва отецът, е вярно. Но далеч не е най-тежкото. Мен никой не ме е карал да ставам свещеник. Не са ми натяквали от малък, че трябва да ставам такъв. Сам съм го избрал. Ако позволите този израз – такава ми е уговорката с Бога. Така че, по Неговата милост не ми тежи. Искам да съм свещеник, радвам се да бъда такъв. Знаел съм, че ще се срещам и с едното, и с другото. Но хората трябва да бъдат обичани. Дори и тогава, когато постъпват мерзко и не се разкайват. Дори и тогава, когато ни обиждат. Дори и тогава трябва да имаме мир. Разказват за владика Серафим Соболев, че винаги поменавал на Проскомидията своите клеветници. Това се казва достоен пастир. А и има една тежест, която е много по-страшна. Това е мерзостта, която съзираш не в другите, а в себе си. А тя е в тотален антисинхрон с отговорността, която ти е дадена. Според мен, това може да те сломи много по-лесно. Затова ние трябва да имаме съзнанието, че сме с огромна отговорност, но просто обикновени хора.

Изкушението на свещеника е да си помисли, че той спасява или той променя. Това не е вярно. Ние само помагаме, но Христос прави да произрасте. Ако разчитаме на Него, няма да имаме проблем. А и грижата за хората трябва да произтича от Неговата грижа. Отец Софроний Сахаров се спира на този въпрос, за който говорите. И отговаря, че ако Христос е дошъл, за да спаси грешните, то какво друго би могъл да правиш ти, бидейки Негов служител, освен да Му подражаваш.

Като енорийски свещеник как гледате и на едни думи на протопр. Михаил Кардамакис – че енорията днес се е превърнала в място на преминаващи и любопитни посетители или клиенти, които не се познават и не общуват помежду си в благодарението и любовта…

Вероятно той говори за нещо, което е видял. И аз съм виждал такива неща, но не смея да правя генерални заключения. В нашата енория в „Дружба“ не е така. Предполагам, че всеки, който е наш енориаш, може да го потвърди. Ние всички се познаваме, приятели сме, събираме се след служба, помагаме си, говорим за какво ли не – за неща, които са за спасение и за обикновени битовизми, смеем се заедно. Щастлив съм, че съм в тази енория, в която има много млади хора, но знам, че има и други такива.

Това не е плод само на усилията на моите събратя и на мен, но и на певците, на хората, които идват на църква при нас. Ние просто се радваме да сме заедно. Не като затворена общност, а просто като приятели, събрани около Христовата Трапеза. Така че това е възможно и в днешно време.

Като християни, съвремието ни поднася едно голямо предизвикателство – как, когато говорим за теми като хомосексуализма или евтаназията например, думите ни да не са лишени от любов и едновременно с това да не казваме „на черното бяло“… Как да се справим с това изпитание?

Според мен, трябва да постъпваме именно по любов. Друг е въпросът, че съвременният свят влага в думата любов нещо, което няма нищо общо с нея. Когато видим пред себе си човек не бива да му угодничим, да казваме, което иска да чуе, за да си помисли, че го обичаме. Съвременният свят смята за любов нещо като розов прах, като грим, с който се маже, за да не личат бръчките. Когато прокараш ръка обаче, гримът се размазва и става още по-зле. Ако наистина обичаме хората, трябва да им казваме истината, а не това, което очакват да чуят. Колкото и болезнено да е. Ако премълчим, че хомосексуализмът, абортите или евтаназията са грях, ние ще оставим човека да погива, а това не е никаква любов. Но едновременно с това, ако наистина обичаме, не трябва да осъждаме. Не трябва да говорим от позицията на праведници, които обясняват на грешници как стоят нещата. Много често хората не искат да ни чуят, защото в нас има гордост и защото в тях има гордост. Комуникацията между двама горделиви човеци е невъзможна. Невъзможна е и любовта между тях. В крайна сметка обаче, ние не отстояваме наша собствена правда. Отстояваме това, което е казал Христос. А Той Го е казал, защото иска всички да се спасят. То е ясно, че не всички искат да чуят истината. Но ние, както е казал ап. Петър, трябва със смирение всякога да сме готови да дадем отговор за нашата надежда.

Снимки: личен архив