Какво ни има?

lizaДоктор Лиза: “Винаги съм на страната на слабия”

На 25 декември 2016 (Рождество Христово по нов стил) в Черно море се разби руски пътнически самолет. Загинаха всички пътници, сред които Елизавета Петровна Глинка от Международната обществена организация “Справедлива помощ”. Добре позната в родината си и извън нея, доктор Лиза, която има и американско гражданство, бе един от най-известните филантропи на Русия.

Преди години тя се връща в страната си и остава, за да помага на хора в безнадеждно състояние нелечими терминални заболявания, самотни пенсионери и инвалиди, включително на пострадали от конфликта в Източна Украйна.

За работата й има публикувани много статии, филми и разкази. В нейна памет ви предлагаме един разговор с нея, записан за списание “Тома”…

Просто да не забелязваш

“Буквално преди двадесет минути от моста при ул. Земляной вал, до тунела, на земята падна човек. Колите пред нас го заобикаляха. Хората на моста внимателно гледаха отгоре лежащия в локва кръв още жив човек. Само двама шофьори-очевидци спряха колите си и се доближиха до него… Всички сме хора. Нещастие може да сполети и нас, и близките ни. Хайде да си помагаме, защото в противен случай ще се превърнем от хора в добитъктака пише на 14 май Елизавета Петровна Глинка доктор Лиза в своя блог.

Разговаряме в офиса на фондация “Справедлива помощ” сутерен на ул. “Пятницкая”. Днес е сряда и доктор Лиза както обикновено ще отиде с група доброволци на гара Павелецкая да занесе храна за… Идва ми по инерция да напиша “клошарите” кого още можеш да храниш на гарата? Но всъщност тя ще носи храна не само на бездомните, а на всекиго, който реши да дойде. А засега доктор Лиза седи срещу мен и си припомня видяното под моста:

“Беше просто ужас… Но човекът все пак оцеля. Не знам как са стигнали до болницата…”

Озаглавили сте този пост “Какво ни има?”. А Вие как си отговаряте на този въпрос?

Превръщаме се в добитък. Поради безразличие не знам откъде точно идва то постепенно се превръщаме в истински животни. Това, което видях на моста, е някакъв страшен цинизъм. Както по отношение на околните, така и към самия себе си.

Ето ви един пример. През зимата моите бездомници аз познавам много от тях поименно доведоха един инвалид безпомощен, мръсен, покрит с изпражнения. Оказа се, че този човек е получил инсулт и вследствие на него е спрял да говори. “Как го доведохте?” чудя им се аз. А те отговарят: “На ръце. В метрото не ни пуснаха с него”. Разбирате ли? Клошарите са носили човека на ръце от метростанция “Шаболовская” до “Павелецкая” носили са “един от своите”. Попитайте обикновените хора дали са способни на такова нещо. Мисля, че малко биха отговорили утвърдително. Излиза, че гладните, неудовлетворени от живота хора са способни на повече състрадание от онези, които са сити и обезпечени.

А защо става така?

Клошарите са изпитали върху себе си известния на всички нравствен принцип: “Отнасяй се към хората така, както искаш да се отнасят към теб”. Разбира се, не трябва да обобщаваме: сред бездомните има различни хора и душевноболни, и просто изгубили себе си. Но онези, които си помагат взаимно, с примера си показват какво отношение биха искали да получат от околните. Как иначе да си обясним факта, че изгладнели, измръзнали хора, които едва-едва хранят и греят самите себе си, могат не само да нахранят и стоплят друг гладен и измръзнал, а и да го донесат при мен на ръце?

Светът на бездомниците е цяла отделна страна със собствена йерархия, с министри, център и периферия. Има едно място, което те наричат “моргата”. Там лежат клошарите с куршумни рани, битите, намушкваните онези, които не могат да ходят. И се е случвало някой от “моите” бездомници да ми каже: “Лиза, трябва да отидем в моргата, един от нашите е попаднал там”. Ние отиваме дотам, и те сред кофите за боклук намират “своите”.

Това е убедителен пример за чувствително отношение един към друг. Но какво да правим ние, обезпечените, за да се научим да се държим така с околните? Нали не е нужно да ставаме клошари?

Разбира се, че не е! Както винаги, трябва да започнем от малките неща да спрем да осъждаме и презираме тези бездомници. Да не ги ритаме и да не гасим фасовете си в тях в пряк и в преносен смисъл на този израз. За някои е достатъчно (и понякога това е най-добрият вариант) просто да не бъдат забелязвани. Ако сте способни на нещо повече дайте им хляб. Дайте им адреса на нашата фондация или на друго място, където се помага на хора като тях. Но първо ще се повторя не осъждайте клошарите. Тогава ние, обезпечените, може би ще се научим да не се съдим взаимно.

Всички се раждаме добри

В помещението влиза баба, облечена прилично и спретнато. Само очите й са насълзени. От охраната първо не искали да я пуснат жената настоявала, че тук са й обещали подслон. Отговорили й, че тук може да получи само сапун и лекарства, но тя упорствала. Ситуацията се разрешила чак когато доктор Лиза чула разговора:
Да, да, познавам я, правилно е дошла.
Охранителят просто не е знаел. Все пак това му е работата да пресява посетителите.
А доктор Лиза вече звъни по телефона:
Трябва да я настаня някъде. Изписана е от болница…
Изгониха ме като котка! възмутено възкликва бабата и ме поглежда. И аз се чувствам сякаш за нещастието си тя вижда вина именно в мен…
Но доктор Лиза не реагира. Тя ежедневно се сблъсква с такива проблеми. Продължава разговора по телефона:
Юристът й е напълно сигурен, че докато е била в болницата, са й отнели квартирата. Хайде да я настаним в… – тя диктува място и адрес.
Но бабата чува това и явно остава недоволна:
Не, няма да отида там. Не искам!
На доктор Лиза й се налага да прибегне до хитрост:
Мила, не говоря за Вас. Да не мислите, че тук идвате само Вие…
Бабата вярва. Какво друго й остава?
Въпросът е решен и доктор Лиза се сеща, че в момента дава интервю.

Казвате, че сме се превърнали в добитък. За Вас това завършен процес ли е? И ако смятате така, то кога е започнал той?

На мен ми се струва, че преди около пет години. Тогава работех с бездомните съвсем сама. Нямах нито шофьор, нито офис. Първите три години бяхме низвергнати постоянно слушах критиките на съседи и познати: “Защо правите това?”… Но знаете ли, сега ситуацията забележимо се подобрява. Съдя не по това, че в нашия фонд доброволците станаха повече. Нещо започна да се променя масово колкото и странно да звучи след летните пожари през 2010 г. Хората изведнъж сякаш се събудиха, като видяха целия този ужас. Помня как бях написала в блога си за село Моховое, където изгоря всичко с изключение на една къща, и бях напълно сигурна, че няма да има никакъв масов отклик. Та нали масовият отклик се появява само тогава, когато популярен блогър сподели публикацията. При това аз бях написала само четири реда. Но на сутринта влизам в офиса и виждам, че помещението е препълнено с неща, донесени от хората. На пода нямаше празно място. И понеже публикацията не беше споделена от никого, значи донесеното беше от редовните читатели на блога ми, които и отпреди са го следили, но никога не са откликвали толкова масово. Всичко сякаш стана изведнъж.

Как си обяснявате тази промяна в хората?

Не мога да си представя какво се е случило с хората отвътре. Честно казано, не мисля за това. Ако се впусна в анализи на тази тема, кога ще работя? Все едно да се опитвам да разбера защо някои имат толкова враждебно отношение към фонда ни: ако започна да го обмислям, няма да ми остане време за работа. Освен това не ме интересува. По-лесно ми е да стана и да продължа делото си, без да им обръщам внимание. В това отношение мога да бъда много студена.

Вие правихте представяне на фонда си пред списание “Сноб”…

Това беше проект, свързан с ролята на търговските марки в живота ни. Явно са сметнали и мен за марка и ме поканиха да изложа позицията си по отношение на бездомните хора в рамките на десет минути. В публиката имаше студенти от Висшето училище по икономика, както и други хора-марки.

Каква беше реакцията на успелите хора след разказа Ви за бездомните?

Ужасиха се. След представянето ми просто се изправиха и стояха мълчаливо даже не ръкопляскаха. Аз самата не очаквах нищо такова. При това дори не се опитвах да ги “разтърся”. Сравнително студено разказвах за това с какво се занимаваме. Това за стотен път доказва, че всички ние до един се раждаме добри. В природата няма лоши хора. Има само такива, които крият тази доброта от самите себе си.

Този бездомник също е нечий син

Телефоните на доктор Лиза не спират да звънят и за секунда. Затова понякога отговорите й към журналистите се получават кратки, сякаш отсечени. Впрочем, това не значи, че тя не мисли върху думите си. Напротив доктор Лиза притежава удивителна способност моментално и напълно да вникне във всеки въпрос, който допреди секунда не я е касаел. Телефонът звъни и тя тутакси се посвещава изцяло на разговора, светът около нея замира. Когато затвори телефона, се обръща и поглежда към теб с такова доверие, че веднага ти става ясно: в момента я интересува само твоят въпрос и нищо друго.

За да се заемем с такова благотворително дело, е необходима някаква вътрешна ценностна мотивация. Каква е тя при Вас?

Никой друг няма да помогне на бездомните. Те биват наричани отрепки, боклуци и т.н. Те са ненужни и излишни. Голяма част от населението изобщо не ги счита за хора. Това е единствената ми мотивация. При това не смея да упреквам онези, които не обичат клошарите. Това е напълно разбираемо: някои от моите бездомни буквално са изгубили физическия си човешки облик. Но сред тях няма такива, които да са изгубили духовния.

А Вие как разбирате това?

Та нали те искат помощ. Значи не са безразлични към собствения си живот. Стремят се към нещо, имат надежди. А надеждата позволява на човека да остане човек.

И все пак явно е необходимо вътрешно усилие, за да видим човека в един клошар. Какво правите Вие?

Знаете ли, аз имам три деца. И си спомням, че този бездомник също е нечий син. Или брат. Или баща.

doctor-lizaА сблъсквали ли сте се с проблема на “прегарянето” когато човек се разочарова и решава, че делото му не е достатъчно полезно и нужно? Това е често срещан проблем при доброволците…

Имала съм такива периоди. Искало ми се е да захвърля всичко и да се посветя на трите си деца, да прекарвам повече време със семейството… Но това никога не е било свързано с бездомниците или с умиращите пациенти. Било е заради чиновниците. В това отношение окончателното “прегаряне” ми се случи отдавна. Спрях да пиша писма до различни инстанции, освен в крайни случаи. И почти винаги тези писма са страшно унизителни. Не разбирам как може в държавни структури, отговарящи за социални услуги, да работят хора, които мразят клошарите. В нашите държавни приюти болните се делят на категории, както се делят кокошки в магазина: инвалидите се хранят по три пъти на ден, друга група получава храна по два пъти, трета по веднъж… В нито една друга страна по света няма такова нещо!

Но пък по отношение на болните и бездомните не мога да “прегоря”. Не ме отблъскват, не се изморявам от тях. Обичам ги и те ме обичат. Само понякога много ми се доспива… Създадох си следния критерий: докато ми е жал за този човек и го слушам със съчувствие, всичко е нормално. Но ако ми стане безразличен, ако осъзная, че го превързвам автоматично, без да мисля тогава значи трябва да поспя.

Майка

На гара Павелецкая вече чакат доктор Лиза. Знаят, че тя пристига всяка сряда към пет. Днес тук са се събрали петдесет човека. Това не е много, през лятото винаги има по-малко хора. Тълпата се реди на опашка пред камиона от него Лиза ще раздава храна: каша от гречка в пластмасова купичка, парче черен хляб и чай. Един от помощниците на доктор Лиза, едър здрав мъж на име Сергей, напомня на събралите се правилата: първи минават жените, болните и старците. След като си получил порция, можеш да застанеш най-отзад на опашката за втора. Може и за трета докато не свърши приготвената храна.

Тази опашка по нищо не се различава от тези в магазините или билетните каси. В нея има определена етика. Дочувам много любезен женски глас:
Извинете, аз бях след младежа.
В редицата има и грубияни:
Престани да се блъскаш!
А ти млъкни! Мога да ти бъда баща!
Аз съм на петдесет и пет години!
А аз съм на седемдесет и три! Косата ми е побеляла!
И какво? Аз пък съм плешив!
Но щом се приближи до доктор Лиза, всеки един от тях се превръща в самата учтивост: “Лиза, дай ми, моля те, лейкопласт, бинт и чорапи”.
Изведнъж от опашката се чува:
Лиза, поздравяваме те с това, че ти беше връчен орденът на Дружбата!

Казахте, че светът на бездомните е като отделна държава. А каква длъжност заемате Вие в нея?

Аз съм майка. За руснаците, таджикистанците, узбекистанците, белорусите и всички останали. Особено за освободените от затвора. Не заемам никаква длъжност, всички от само себе си ме наричат “мама”.

В такъв случай как изграждате лични отношения с бездомниците?

Това е много важен и тънък въпрос. Спазвам достатъчно ясна дистанция отчасти защото и те я усещат така. Колкото и да ги храним, колкото и да ме наричат “мама”, трябва да се знае, че в тяхната “държава” ние винаги оставаме чужденци. И ако те правят за мен някои изключения от правилата си, това не означава, че ме считат за своя. Разбирам това и ценя тяхното отношение и внимание. За някои от тях мога да стана истински “своя”, но за тази цел трябва да се случи нещо. Ето, например някой получава присъда и ми пише от затвора: “Мамо, прости ми! Не те послушах”.

Между другото, аз самата не ги допускам твърде близо до себе си. Сред тях нямам любимци, както и няма хора, които да не харесвам. Преди имах фаворити “ще дам две порции на този, който ми харесва най-много, а не на най-гладния”. Но сега не е така. В някакъв момент не особено отдавна осъзнах, че това не е правилно. Защото за бездомните е важно да усещат, че, въпреки различията си, са еднакво любими на нас онези, които ги посещават.

Освен това аз съм доста строга с тези хора. Но има неща, които не бих си позволила по отношение на тях. Например насилие. Никога няма да ги предам в полицията. Ще си затворя очите за грубостите им. Няма да забележа, че са ми откраднали нещо. Те сами избират как да се държат.

Доктор Лиза раздава лекарства и дрехи. Човекът пред нея агресивно жестикулира.
К’во искаш ти от мене? чувам изведнъж гласа на доктор Лиза.
За да бъде разбрана, тя трябва да превключи на достъпен за този човек език.

liza_4Какви задължения носи статутът на “майката”?

Минимумът е да изслушвам хората. Максимумът да направя опити да възстановя документите им и да ги върна към нормален живот.

На тази опашка се редят най-различни хора. Не всички изглеждат по начина, по който сме свикнали да си представяме “клошарите на гарата”. Има жена с дълга червена рокля и кръгла шапка; лицето й е красиво, чисто и тъжно. До нея стои друга жена, облечена с мръсен пуловер и мъжки дънки. Лицето й е червено, а очите й са като от стъкло. Има и неимоверно слаб мъж с азиатски черти, с лунички, на около тридесет години. Той носи красив строг костюм, който обаче е облечен върху потник, а обувките му по някаква причина са без връзки. До него старец с тъмно сбръчкано лице и бели коси. Усмивката разкрива последния зъб, останал в неговата уста.

Разбира се, в Москва има и такива, които се издържат само от това ходят от място на място по благотворители като доктор Лиза и се хранят при тях на всеки два часа. Може би затова някои хора на опашката изглеждат доста добре за бездомни.

Съществува мнение, че не трябва да храним бездомните, защото така те ще изгубят стимул да променят нещо в живота си та нали им е удобно да бъдат издържани. Какво мислите за това?

Знам едно: не трябва да издребняваме за късче хляб, дори по отношение на бездомните. Всъщност особено по отношение на тях. Трябва да направим добро дело и да забравим за това. Дори ако са ме излъгали по-добре да нахраня човек, който не е толкова гладен, отколкото случайно да откажа на онзи, който наистина няма какво да яде.

“Петровна”

С каква цел пътувахте до Астрахан, когато там гладуваха хора от опозицията, оглавявани от Олег Шеин?

Тук трябва да направя една уговорка: аз съм напълно аполитичен човек. Това е моето кредо. Но в случая ми се наложи да бъда посредник между местните власти и гладуващите, които понасяха тежки мъчения. Изобщо не ме интересуваше дали ще спечелят делото или не. Имах само една цел да спрат да гладуват и да оцелеят. Четиридесет гладуващи четиридесет живота в опасност. Каквото и да казваха журналистите, аз зная, че тези хора пиеха само вода и че това наистина продължаваше четиридесет дни.

Между другото, журналистите ме потресоха. Сред тях имаше такива, които отразяваха проблема адекватно. Но имаше и други те ми звъняха само с един въпрос: “Кажете колко им остава?”… Беше страшно. Трети правеха репортажи със заглавия от сорта на “Шеин още ходи”: снимаха Шеин, който стои прав. А всъщност човекът правеше една крачка, падаше и го вдигаха но това никой не го снимаше. Какво изобщо правят такива хора в журналистиката?

И все пак, когато отидохте там, не се ли страхувахте, че ще ви намесват в политическите си борби?

Страхувах се, но бях готова за това. Преди парламентарните избори нямаше нито една партия освен ЛДПР (Либерално-демократическата партия на Русия), която да не опита да ме привлече към себе си. Но на всички отговаряхме, че фондът ни е извън политиката. В интернет пише, че фондация “Справедлива помощ” е спонсорирана от партия “Справедлива Русия”, но това изобщо не е вярно. Защото аз работя с умиращи болни от двадесет години, от които през последните девет със Сергей Миронов сме приятели. Когато се появи фондацията, неговата партия още не съществуваше.

Какво е необходимо за човек на вашето ниво уважавана публична личност за да може да продължи делото си, оставайки извън политиката: т.е. да не подкрепя никого и да не е против никого? Та нали все пак не можем никога да не заемаме страна?

Винаги съм на страната на слабия подкрепям човека, който има нужда от това, а не онзи, когото съм избрала по собствени симпатии. Понякога ме питат дали бих отишла някъде, ако гладуваха не опозиционери, а членове на “Единна Русия”. и аз отговарям: разбира се, че бих. Който и да гладува дори хора от ЛДПР и комунисти бих отишла при всекиго, ако се нуждае от помощ.

По време на пътуванията си до гарата слабичката и крехка доктор Лиза оглавява група от пет-шест здрави мъже. Вижда се, че тя им е “вожд” само по това как се обръщат към нея доброволците “Петровна”:
Така, Петровна каза да обясним на този човек как да намери фондацията ни…
Самата Елизавета Петровна успява да бъде строга и мека едновременно. Строга като хирург по време на операция. И мека като детска учителка, която вярва на ученика, когато й казва, че си е написал домашното, но е забравил тетрадката вкъщи.
Какви роднини имаш? пита тя поредния човек, дошъл при нея на гарата.
Ранен съм от нож…
Помня, че си ранен, нали аз те превързах. А роднините?
Ранен съм…
Добре, ела утре при мен във фондацията. Знаеш адреса. Разговорът приключва строго. Но изведнъж доктор Лиза добавя: Ех, голяма мъка си ти…

“Всичко ще се оправи”?

Поредният телефонен разговор: “Катя, добре… Ще взема това дете. Само че хайде по-бързо да го настаним… Мъжът ми ще ме изгони от къщи, честна дума… Не стига, че у нас вече има многонационално арменско семейство, ами ни спряха и топлата вода… Не, Катя, просто не можеш да си представиш за какво става дума!”

Каква е особеността в работата с бедните болни, по чиито домове ходите?

Колкото до тези болни, това не е лечение, това е грижа за умиращи. Аз виждам, че това са хора като мен. Но разликата между нас е в това, че аз не знам кога ще умра, а те го знаят за себе си.

В едно интервю казахте, че винаги ги лъжете казвате им “всичко ще се оправи”, макар да знаете, че не е така. Как живеете така?

Тежко ми е… Сега се занимавам с едно дете, което никога няма да се излекува. Има сърдечен проблем, с който няма как да живее. Сега е на годинка, аз го познавам откакто беше на два месеца. За четвърти път е в Москва. Взето е решение за оперативна намеса. Ще му направят операция, след която може би ще живее малко по-дълго. Тоест ако не го оперират, изобщо няма шансове да оцелее нула процента. А ако го оперират, се появява миниатюрен шанс шест десети от процента.

Такива моменти винаги са кризисни. От една страна, не трябва да се притискат родителите: “Оперирайте! Нали има всички показания! Без операция ще умре!” а човек може да умре и на операционната маса, и секунда след операцията, и след десет дни… От друга страна, нали има шанс… Много е тежко. И аз казах на родителите на това момченце, че ще приема всяко тяхно решение (и това наистина е така), дори ако кажат: “Край, заминаваме си вкъщи и ако детето умре, ще трябва да се примирим с това”. Но те казаха: “Хайде да му дадем този малък шанс”. И понеже това решение беше мъчително и за бащата, и за майката, аз нямаше как да не им кажа: “Всичко ще се оправи”.

Защо мислите, че няма как да не ги лъжете?

Защото на хората не трябва да се отнема надеждата. Опитът ми ме е научил на това. Когато отворих приют в Украйна, правихме пресконференция на живо. И кореспондентът ме попита: “Истина ли е, че всички ваши болни ще умрат?”… А аз знам, че в този момент в приюта ми има дванадесет човека, осем от тях могат да се движат и тези осем човека сега седят пред телевизора и ме гледат на живо. И аз се чудя какво да отговоря. От една страна, трябва да кажа истината ясно е, че всички там умират. От друга, тези хора в момента ме слушат… И аз казах: “Да, всички ще умрат, но един от тях задължително ще се излекува”. Това беше откровена лъжа. Но на другия ден отивам в приюта, за да мина по стаите; влизам в отделението, и пациентката Зинаида Ивановна направо от леглото ми казва: “Вчера казахте така за мен, нали? Видях Ви как намигнахте…”. Това се повтори осем пъти във всяко отделение, с всеки от пациентите, които бяха гледали телевизия предния ден.

Обикновено лекарите са наричани циници заради, както се смята, твърде простото им отношение към смъртта… В това отношение в мен цари пълен когнитивен дисонанс. Наистина. Цял живот се боря с това и ми е много трудно… Ненавиждам смъртта, отвратителна ми е. Смятам, че трябва да се борим за всяка секунда на земята за това, което ни е дадено тук. Но същевременно съм православна и вярвам, че смъртта е преход към вечния живот. Тоест в някакъв смисъл това събитие е… правилно. Не знам как да примиря в себе си тези две убеждения… Мисля си има неща, които или не ми е дадено да разбера, или в които изобщо не трябва да се ровя не трябва да измъчвам човешкия си разум в опити да ги разбера и усвоя. Затова има две теми, които никога не обсъждам и върху които не рефлектирам. Разбрала съм, че няма да стигна до нищо добро само ще се объркам и уплаша. Първата тема е това, за което вече говорих: отношението ми към смъртта е негативно, но като православна разбирам, че не съм права. Не знам как да го преодолея. Втората тема е тази за детската смърт. Не мога да я разбера.

А вярата помага ли Ви?

Вярата ме учи да търпя, когато виждам най-тежките случаи. Ето, познавах едно нормално семейство, и за три месеца от него остана само един човек: смачкан, съсипан. Убеждавам себе си, че е трябвало да стане така по някаква причина. И ако не мога да проумея защо това се случва с хората, на Бог със сигурност Му е ясно. Там е единствената ми утеха. И това ми помага да не се отказвам, да продължавам напред. Та нали ако можех да разбера всичко, да подредя мислите си за един човек по рафтове, какъв смисъл щеше да има в работата ми? Защо да помагам на някого в тежка ситуация?

Един от бившите бездомни, на които е помагала доктор Лиза, сега е в затвора. Беше й написал писмо. Понеже е напълно неграмотен, помолил съкилийника си да запише текста. Последният първоначално не пожелал. По разказа на осъдения, трябвало да го понабие малко, за да се съгласи. Ето откъси от това писмо:

“Здравей, Елизавета Петровна!

Майко, пише ти Гномът. С любов, безгранична благодарност и безкрайно уважение. Мамо, прости ми, че толкова дълго не се свързах с теб, не ми се карай. Просто се набутах не където трябва. Върнах се към темата, с която се бях обърнал към теб, и ми върнаха двете години. Добавиха и още една. Можех да те помоля за помощ, но не го направих; знаех, че можеше да ми помогнеш, да ми дадеш юриста си. Делото се водеше в Замоскворечие, там ме съдиха. Както знаеш, не мога да пиша, затова помолих друг. В момента диктувам и плача.

Мамо, прощавай, на мен самия ми е обидно толкова усилия положи, и всичко беше напразно. Не знам какво ще правя по-нататък, но без Твоята помощ няма да мога да отида в никоя болница. Сега се намирам в затворническа болница в гр. Красноярск…
Майчице, още веднъж те моля за прошка. Не съм виновен за това, което се случи. Няма смисъл да ти разказвам, ако поискаш, можеш сама да разбереш всичко.

Елизавета Петровна, Мамо, както знаеш, винаги съм те уважавал и обичал за твоята грижа и неограничена помощ. Искам да разкрия душата си още, но на хартия няма как…
Какво да говорим, аз нямам по-близки хора от теб, макар да си чужд човек. Човек с главна буква.
Мамо, не се огорчавай, макар да знам, че ще го направиш, защото все пак постъпих наивно и глупаво.
Не мога да се обърна към никого другиго, Мамо.
Прости ми, с много любов към теб, с безкрайна благодарност и неограничена топлина.
Безпътният Гном!
Мамо, обичам те!!!” | foma.ru

 

 

Превод: Павла Сивова

 

 

 

Близки теми: