Послушание от любов – разговор със сестра Гавриила

(Част първа)

Сестра Гавриила е гръцка монахиня и духовна дъщеря на известната Майка Гавриила (1897-1992) от Гърция. Безсребърна и безимотна, Майка Гавриила е известна на мнозина от нас чрез биографията й, написана от нейната духовна дъщеря – книга, получила четиринадесет издания в Гърция, преведена е на английски, френски, сръбски и арабски (а вече и на български – бел. ред). Освен с разказите за своята духовна майка, сестра Гавриила е известна в Гърция и с нейните записи на детски православни песни. „Те са неописуемо пленителни и това помага на повечето деца и на немалко възрастни да ги наизустяват с лекота. Човек усеща как започва неволно да си ги тананика, докато си ходи по улицата“, са коментарите на гръцки родители за нейните песни.

През май 2001 г. в едно атинско кафене се срещнахме със сестра Гавриила, за да направим настоящото интервю за сп. „Road to Emmaus“. Нейната осезаема сърдечност, непринуденост и дълбока мъдрост в отговорите на нашите въпроси оживи пред нас духа на Майка Гавриила: чрез дъщерята ние се докоснахме до майката.

Бихте ли ни разказали нещо за себе си и за това как се запознахте с Майка Гавриила?

За себе си мога да кажа, че не бях атеист, но не бях и истински въцърковен човек. Влизах в храм около три пъти годишно, само на големите празници. В даден момент почувствах нещо като пустота в живота си – отстрани погледнато, постигах успехи, имах приятели, но вътре в себе си чувствах някаква пустота и съзнавах, че не това е животът, за който сме родени. Ето защо се обърнах към Бога, и то крайно настойчиво: „Ако Те има, появи се още сега!“ Той не направи това точно в онзи момент, но около седмица по-късно се „появи“. Бях тръгнала да купувам касетки за запис, само че вместо да мина по най-прекия път, реших да избера един заобиколен маршрут. Пътувах с мотоциклет, на главата си – с каска, на краката – с ботуши, и спрях пред един магазин за икони, книги и евангелски материали. Там се почувствах като някакъв „извънземен субект“ – без абсолютно никаква връзка с контекста на средата. Влязох вътре и всички ме изгледаха с почуда, защото им изглеждаше странно, че човек като мен е проявил интерес към подобен магазин. „Извинявайте – казах аз, – бих искала да си купя издание на Евангелието.“ Продавачката ме попита: „В оригинален или в преводен вариант?“ Аз отвърнах: „Един преводен и един оригинален.“ После се замислих: „Защо да не си купя и книга с молитви?“. Представа си нямах в какво е заложен смисълът на молитвите, съвсем нищичко не знаех в тази посока и ме досрамя да покажа невежеството си, затова просто попитах: „Имате ли молитвеници?“. Тя отвърна: „Да, ето там.“ И посочи към лавица с дължина от около пет метра.

Досрамя ме да питам кое е най-подходящото издание, така че избрах онова, което ме впечатли най-много с изображението на корицата си – немска рисунка, представяща Христос, коленичил в Гетсиманската градина. Взех двете книги и се върнах на работното си място – по онова време работех в една рекламна агенция, а след пет часа, в края на работния ден, се върнах у дома и разопаковах книгите. Отгоре стоеше молитвеникът и когато погледнах корицата, почувствах, че това е великият миг на моето покаяние, повратната точка в живота ми. Легнах по очи на пода и около час не престанах да плача. Почувствах се изтощена, физически изтощена след края на този час, но пък се изпълних с абсолютна увереност, че от другата страна на затворения прозорец вече има стотици милиарди човешки същества, които ме обичат, и не просто ме обичат, но дори ме приемат с радост вътре в сърцата си. Едно изключително живо чувство, че си обект на безмерна любов. Тогава все още не знаех що за любов е това – че става въпрос за Някого, не за нещо. Вдигнах се на крака и така положих началото. На пода остана да лежи моя предишен„Аз“, а пък аз вече бях нов човек. Това беше моето „ново раждане“ и месеци по-късно осъзнах, че тази любов е бил Самият Христос и че не ние отиваме при Него, а Сам Той идва при нас.

В подобно душевно състояние останах около месец, докато не срещнах един свещеник, на когото взех да разказвам какви чувства бях натрупала в сърцето си. Не мога да ви опиша огромното разочарование, което изпитах от неговата реакция. Това ме накара да си помисля: „Ето, значи, какви са свещениците. Слава Богу, че през целия си живот не съм полагала труд да ходя редовно на църква.“ И така, забравих за този мой „нов живот“ и за превръщането ми в нов човек – нещо, което ми беше помогнало да престана да посещавам обичайни за мен места и да се забавлявам по начини от предишните ми години. Дори пушенето бях отказала. И така, сблъсках се с онова огромно разочарование, но пък малко по-късно срещнах един приятел, който пишеше текстове на песни, композираше и вече беше познал какво означава да получиш помощ от Христос. Проявявал слабост към наркотици, но Господ го спасил. Около месец след моето вдъхновяващо преживяване аз му се обадих и казах: „Искам да дойда при теб и да се видим, защото имам да споделя удивителни неща за онова, което Христос стори в моя живот.“ Той ми отговори: „Да, заповядай.“ Но след разочарованието от срещата със свещеника, не ми остана нищо за разказване. Не отидох да се видим. Така премина цяла една година и накрая аз вече не се чувствах нито човек с нов живот, нито изпълнена с вяра. Започнах да пуша и да върша същите глупави неща, които бях вършила и преди.

Един ден отидох да го посетя и неочаквано той отвори Евангелието, после ми прочете откъс от него. Чувствах се страшно отегчена, но угасих цигарата си и го изслушах докрай. Накрая казах: „Не зная какво имаш предвид, но аз лично съм решила да замина за Индия.“. Той ме попита: „И какво мислиш да правиш там?“. Отговорих: „Искам да си намеря наставник. Искам водител, духовен водител в моя живот.“ „Тук също има духовни водители.“ Аз му отвърнах: „Виж, не се подигравай с мен. Тук цари пустота, тук няма нищо.“ „Не, не, напротив, има. Такава, примерно, е една моя приятелка, която беше в Индия.“ „В Индия, значи, и какво правеше там?“ „Занимаваше се с лечението на тежко болни и прокажени. Тя е аскет“, отвърна той. „А какво работи?“ „Монахиня е.“ „Какво, монахиня! Аз да отида при монахиня? Ти си се побъркал, ти напълно си загубил ума си! Повече никога в живота си няма да се доближа до човек в расо.“

И все пак, аз отидох при нея и още в момента, в който я видях, разбрах, че тя е човекът, когото бях очаквала да намеря. Бях станала на четиридесет, а моето чакане беше започнало още от двайсетте ми години. Към онзи момент ми се струваше кошмарно като идея, че някога бих могла да съм монахиня, но слава на Бога, не направих опит да избягам от този път. Ето така се запознах с Майка Гавриила и не се откъсвах от нея нито за ден. Решителната промяна дойде в мига, когато пожелах да постъпя в манастир и тогава се наложи да я напусна – тя беше вече 96-годишна и трябваше да взема решение; както Сам Господ казва в Евангелието, за да спасиш душата си, трябва да я погубиш. (Злочест е обаче този, който постъпва в манастир заради друг човек. В манастир трябва да отиваме единствено заради Самия Христос, винаги заради Него, не заради конкретен човек.) Ето такава е моята лична история. Годината тогава беше 1984. Две години след това аз станах монахиня, но не заради Майка Гавриила. Тя никога не ми е насаждала тази идея и от всичките й духовни чеда само четирима станаха монаси и монахини.

Бихте ли ни разказали нещо за ранния живот на Майка Гавриила? Тя винаги е била изключително благочестива православна християнка, но не се е омъжвала, нали?

Не, и то поради чисто лични причини, но знам също така, че не е била склонна да мисли като членовете на православните братства „Фос“ или „Зои“, които насърчават безбрачието сред миряните. Техните братства все още не съществуваха по онова време, но тя никога не е имала подобни настроения. Беше от Константинопол и беше втората жена-възпитаничка на Солунския университет. Не забравяйте, че тя е родена през миналия век, а по онова време жените-студентки са били много рядко явление. При все това тя бе учила в Школата по философия и бе получила научна степен по ботаника от шведски университет. Говореше, естествено, няколко чужди езици. Впоследствие е учила физиотерапия в Лондон и там също е получила научна степен. През всичкото това време е била неуморна в подпомагането на своите ближни. През 1938, когато напуснала Лондон с една-единствена лира в джоба си, тя за първи път се оставила изцяло в ръцете на Бога.

Оттогава ли е започнала да живее като безсребреница?

Не бих казала, че това е станало точно през 1938 г. Всичко е станало от момента, когато почувствала вътрешен подтик за това. Този подтик дошъл през 1954, но тя така или иначе и впоследствие е носила у себе си един вътрешен глас, от когото е получавала напътствия. Споделяла е със своите духовни отци, както посочвам в книгата, те са знаели за този вътрешен импулс, оценявали са го и са я насърчавали: „Да, не се отказвай.“. Имам писма от един от нейните духовни отци, отец Лев Жилет, който казва: „Ти имаш специално призвание в Църквата. Вслушвай се в този глас и следвай напътствията на Светия Дух, където и да те заведе Той. Никога не се привързвай към отделно конкретно нещо или към отделен човек. Пази своята свобода. Където и да те поведе Светият Дух, ти го следвай.“. Ето такова е било мотото й в живота: никога да не се обвързва. През Втората световна война тя е била в Англия, а след това заминава за Гърция, където е работила в селскостопанското училище на квакерите в Солун. По-късно отива в Атина и полага началото на своята физиотерапевтична практика. Там започва да си дава сметка, че успехът й се дължи не само на собствените й умения, защото виждала да се случват чудни изцеления. Тя казваше: „Как бих могла да налагам цени, как бих могла да приемам пари, щом като не аз съм вършител на изцелението? Изцелението го осъществява някой Друг.“ Тя е получила своя вътрешен духовен подтик на 24 март 1954 г. Той може да се опише с една дума, „Индия“, и редом с това със словата: „…иди, продай имота си, и раздай на сиромаси … па дойди и върви след Мене“ (срв. Мат.19:21). Такъв станал целият й живот. Тя казваше: „Пред мен върви Христос и аз полагам усилия да Го следвам.“. Защото тя беше един много скромен, много смирен човек – за себе си винаги използваше слова от рода на: „Аз съм едно нищо, просто наблюдател. Делата не са от мен.“.

Заминала е за Индия и колко време е останала там?

Пет години е била в Индия без никакви лични пари, без никакви предварителни познанства, без никаква представа какво й предстои. Просто с безусловно доверие е следвала вътрешния си глас. Знаете, че на гръцки думата, означаваща „вяра“, произлиза от думата със значение на „доверие“. В думата „empistosene“ (доверие) имаме думата „piste“, която означава „вяра“. Ето защо вяра означава и „доверие, упование“. Майка Гавриила предала целия си живот на Бога. Той й указвал къде да отива – не чрез специални небесни лъчи, а чрез покани от страна на човеци. Трябва да знаете, че поканата е един от начините, по който Господ ни говори. „Бихте ли дошла тук, за да направите това, бихте ли отишла еди къде си, в определена болница.“ Така са преминали пет години в безсребреност и тя подчертаваше колко съществено значение има животът без пари, защото ако разполагаш дори само с пет долара в джоба си, все ще намериш някъде подслон, но когато нямаш абсолютно никакви пари, не можеш да отиваш никъде, налага ти се да бъдеш в пълно послушание на Божията воля. Не ти остава друг избор. Именно в това се изразяваше нейното подвижничество. Послушание и нищета без никаква възможност за избор. Няма място за: „Тук не ми допада, ще отида там.“. На практика сякаш Бог е разпореждал: „Не, не, ти ще отидеш там където Аз ти кажа и ако пожелая да отидеш на по-добро място, ще се погрижа да намеря хора, които да те поканят да отидеш там.“ И така, тя с огромна любов е следвала волята му.

С какво се е занимавала в Индия?

Занимаваше се най-вече с грижата за прокажени. Там се запозна с Майка Тереза. Помагаше на слепи и парализирани. Правеше всичко, от което хората имаха потребност. Примерно, известно време переше ризи в общежитието на прокажените, защото прането трябваше да се върши от здрав човек. И така, тя ежедневно переше на ръка по петдесет ризи. Освен това се занимаваше с физиотерапия или с преподаване на английски – в зависимост от това, за което търсеха услугите й. Ръководеше я любовта, с главно „Л“. Св. Августин има едно такова правило: „Обичай и прави каквото пожелаеш.“ Когато носиш истинска любов в душата си, ти по най-естествен начин вършиш добри неща около себе си и отдаваш тази любов. Доста години след това тя стана монахиня.

Кога става монахиня?

През 1960, когато беше на 62, и тогава отново я водеше вътрешният й глас. Като същинска призказка изглеждаше всичко това, защото по време на молитва, докато оставаше сама в тишината на помещението, вътрешният глас идваше със свое послание: „Трябва да отидеш в Ландур и там ще получиш указания за следващите ти действия.“ .Седмица по-късно една нейна приятелка от Франция, станала хиндуистка монахиня, дойде да я посети и след известно време се разболя от дизентерия. После й се обади и каза: „Не мога да остана тук, би ли дошла с мен в Ландур? Няма как сега да се върна в манастира.“. И тогава Майка Гавриила си спомнила указанието за Ландур, а когато пристигнала там, един стоматолог я упътил как да се срещне с една американска госпожа на име Нели Греъм Кук, която изпратила писмо за нея до отец Теодосий във Витания, Светите земи. Ето така няколко месеца по-късно тя пристигнала във Витания и станала послушница, а след това променила светското си име Аврилия и приела пострижение за монахиня с името Гавриила

Впоследствие Константинополският патриарх Атинагорас я изпратил в общността „Тезе“ във Франция, където останала няколко седмици. По същото време там е имало малък православен параклис с няколко свещенослужители, но престоят й в Тезе не продължил дълго – краят му дошъл доста бързо и след това тя била изпратена в САЩ, където, по благословението на гръцкия архиепископ Яков, е обиклола седемнадесет щати, и там е разговаряла с етнически гърци, а също и с американци, без значение дали православни, или неправославни. За съжаление, нямаме записани материали от тези нейни пътувания. През целия този период тя винаги е била редом до физически или душевно болни хора, подпомагайки ги да посещават лекари и клиники. Освен това, през онова време е придружавала множество душевно болни до психиатрични болници в Швейцария и други части на Европа: Германия, Франция. В Англия се запознала с отец Софроний от Есекс и той я помолил да поеме грижите за сестрите в неговия манастир, но тя не сторила това, защото знаела, че не бива да се обвързва с абсолютно нищо. Впоследствие заминала за Африка (пак като монахиня, естествено), а след това – в Германия заедно с гръцкия митрополит Ириней Германски, който понастоящем е в Крит. (През годините на хунтата в Гърция – военната диктатура – той е бил изпратен на заточение в Германия и тя е останала редом до него, първо в Германия, после в Африка.) След това се връща в Индия заедно с отец Лазар Мур от Руската църква, който е живял през последните си години в Аляска.

През 80-те тя се сдоби с къща в Атина, която един свещеник й подари – нещо като общежитие за студенти и именно там гърци от цял свят идваха да я посещават: монаси, монахини, свещеници, архиереи, миряни, а сред тях, за моя радост, бях и аз самата. Получих възможността да открия Църквата именно чрез нея: тя беше като врата, през която човек да влезе. Първата й заръка към мен бе да отида да се изповядам, за позная светото тайнство на Изповедта. Така започна всичко. Когато отидох заедно с нея в Егина, двете останахме да живеем там, но впоследствие тя се разболя от рак на лимфните възли. Диагнозата й беше болест на Ходжкин, поради което се върнахме в Атина, за да очакваме свършека на нейния живот, само че Господ не пожела да я прибере тогава. Истинско чудо, не бях виждала подобно чудо в живота си! Една сутрин, на Велика събота, когато тя се върна от светата Литургия в храма, подутите възли на шията й бяха изчезнали! Взех да танцувам от радост насред стаята! Не мога да ви опиша какво означава подобна радост – да усетиш, че Бог е така жив и така действащ. Склонни сме да забравяме Неговото реално присъствие, но подобни чудеса ни напомнят, че Той е тук и че любовта Му е вечна и безпределна. И така, тя получи изцеление, после заминахме на Лерос, където поживя още две години, а след това си отиде на небето. Земният й път свърши, докато беше в Лерос.

Три основополагащи позиции в живота на Майка Гавриила са били нищетата, любовта и послушанието към Бога. Много важен е въпросът: какво й е давало тази убеденост, че нейният вътрешен глас е от Бога? Става дума за нещо, с което всеки от нас се е сблъсквал: „От Бога ли ми е това напътствие или е плод на собственото ми въображение?“

Ако имате духовен отец, трябва да се обърнете към него. В случай, че живеете в един и същи град, отивате веднага при него. Но ако положението не е такова и вие сте, да речем, в Китай, а той – в Гърция, тогава първата ви работа е да се помолите: „Ако това е плод на моето въображение, Господи, помогни ми ясно да разбера, че не става дума за Твоята воля, а само за изблик на въображение от моя страна.“. След това се замислете какво сте получили като напътствие? В съгласие ли е то с Евангелието? Почувствали ли сте някаква гордост от мисълта, че ви спохожда това?

При Майка Гавриила не беше така. Тя постоянно поддържаше кореспонденция с духовните си отци, които не се намираха в Гърция. През първия й период в Лондон нейният духовен отец беше Митрополит Яков Вирвос на Тиатира, по-късно духовен наставник й беше известният старец от Патмос, отец Амфилохий Макрис. Когато отец Амфилохий напусна този свят, тя получи писмо от отец Лев Жилет и тогава духовното наставничество за нея пое той. Никога не си е позволявала да остава без духовен водител. Постоянно си имаше такъв.

Тъй като земният й живот продължи дълго, духовните й отци си отиваха от този свят преди нея и така се смениха няколко. Когато аз се запознах с нея, наставникът й беше отец Агатангел Михаелис – този, който й беше подарил апартамента в Атина. По-късно, когато заминахме за Егина, а после – за Лерос, наш духовен водител беше отец Дионисий Микроайананитис (който беше също и мой духовен отец) от малкия скит „Св. Анна“ на Света гора. Той беше последният й наставник. Но тя не спираше да проверява отново и отново „вътрешното“ си наставничество. Освен че трябва да се допитате до духовния си отец и да направите съпоставка с Евангелието, задавайте си въпроса: „Събудено ли е у мен някакво безпокойство?“. Ако отговорът е положителен, значи напътствието не е от Бога. Но най-важно и най-полезно е първото правило: обърнете се за съвет към духовния си отец.

Иска ми се да ни разкажете за нейния живот в Индия, защото в САЩ и Западна Европа и до днес има много хора, които са „донякъде така, донякъде иначе“: отчасти християни, отчасти поддръжници на Ню Ейдж идеи. На първо място, предвид факта, че Майка Гавриила не е допускала никакви компромиси с вярата, как е успявала да намира общ език с индусите, и то най-вече тези, с които е работила в уединените индуски общности, ашрамите, където са лекували и прокажени?

Тя не живееше в самите ашрами заедно с индуските монаси и монахини, а работеше в диспансерите към тези общности. Но редом с това беше човек, който по един божествен начин приемаше всички. Същото послание ни дава Бог, отворил обятия за всички хора. Дори и над невярващи Той изпраща дъжд и слънце от Неговото творение – по същия начин постъпваше и тя. Без значение дали си мюсюлманин, юдеин, индус, будист, атеист или какъвто и да било друг, тя те приемаше с любов. Редом с това имаше дарбата да вижда дълбоко в душата ти Христос, Когото сам ти все още не успяваш да видиш. Казваше, че който уважава човека срещу себе си, той на практика уважава в сърцето му, в душата му Самия Христос. Ето така общуваше тя и с индийците, и с нас, по абсолютно еднакъв начин, но както посочвам и в книгата – нейното призвание беше да търси изгубената овца от дома Израилев. Делото й беше насочено към това, да упъти младежите от САЩ и Европа, които са дошли в Индия да стават индуисти, да им помогне да се върнат към Христа.

Как успяваше да постига това?

Единствено чрез своето присъствие. Тя беше проповедник, човек на любовта, който даваше най-добрия урок: живия пример, образеца на опита. Запознавайки се с нея, младежите виждаха, че тя не е отишла там, за да приема хиндуизма. Тя работеше с болни и бедни, беше смирена, търпелива, изпълнена с любов, пример за всички добродетели, които Христос изисква от нас, и младежите се питаха: „Каква ли е причината тя да бъде тук?“. А причината беше именно такава: да помогне на всички тези млади хора да се върнат към Христос. Ще ви разкажа една удивителна история за млад австралиец на име Алън, който бе отишъл в Индия вече като индус, за да направи запис на беседите на своя гуру, Шивананда. Бог допусна младежът да преживее известно разочарование и тъкмо това бил подходящият момент, когато Майка Гавриила много мъдро, бавно и постепенно го насочи към правата вяра. В крайна сметка Алън прие православно Кръщение от отец Лазар Мур и сам стана православен мисионер.

Предполагам, че има още много подобни примери…

Да, много са, но най-забележителни са историите с атеистите. Виждах какви ли не млади хора да прииждат в онази къща в Атина, сред тях имаше масони, нюейджъри, всякакви, но Бог твореше чудеса.

Как Майка Гавриила е успяла да съхрани духовния си живот и да не изпадне в религиозен синкретизъм, особено в една такава чужда култура, наситена с индуски традиции? Струва ми се, че докато се стараеш да създадеш положителни настроения у другите или да постигнеш някакво съприкосновение тях, не е трудно, без дори сам да забележиш, да отидеш твърде далеч.

Нейните устои в Православието бяха много солидни и всички членове на семейството й бяха вярващи хора. Още от детската й възраст у нея бяха положени тези корени на вярата. Лесно е да се отклониш, ако не си потомък на вярващи хора, но когато религиозното чувство ти е предадено от родители, баби, дядовци, става много по-трудно да стигнеш до религиозен синкретизъм. Според мен именно поради тази причина тя никога не си позволи да изпадне в заблуждението на синкретизма. Отнасяше се с любов и внимание към всички. Не беше критичен човек, нито пък се стараеше да мисли какви са грешките на другите. Това изобщо не й беше присъщо.

Дълбоко в душата си тя е била така силно привързана към Христос…

… че се чувстваше абсолютно защитена. Всеки си има своето духовно честолюбие. За един е важно да посочи: „Аз съм православен“, за друг пък: „Аз съм мюсюлманин“. Не можеш да нараниш това честолюбие и да очакваш постигането на някакви положителни резултати. Трябва да подхождаш много внимателно и с голяма любов – внимателно, но не в смисъл на дипломатично, а воден от истинска любов. Тогава човекът срещу теб ще усети, че нещо му липсва. Би проявил желание да се сдобие с това, което вижда, че ти го имаш в себе си. „Нека и аз да науча това, което ти познаваш. Покажи ми какво ти помага да бъдеш благ, изпълнен с вяра, със съвършен душевен мир…“

Тя правила ли е някога опити да разговаря по-директно с индусите за разликата между техните богове и Христос?

Тя предпочиташе да изчаква – подобно на истинска последователка на Христос, или според Неговите думи: „Томува, който ти проси, давай“ (Мат.5:42). Не даваш, когато не ти искат, защото ако сам поискам нещо от теб, това означава, че то ми е потребно и аз имам готовност да го приема, да го разбера. Ако обикаляш и проповядваш, без да съм проявил желание за това, аз ще си кажа: „Нека си говори, не ме интересува за какво ще приказва.“. Това ще попречи да обърна внимание на казаното от теб. Ето защо тя изчакваше да бъде питана от страна на индусите. Не им раздаваше просто така копия от Евангелието, изчакваше те сами да поискат това. Раздаваше също така и копия на книгата „Подражание на Христа“ от Тома Кемпийски, защото смяташе, че в нея са посочени множество указания за Евангелието. В даден момент, докато работеше в диспансера на Шивананда, един от учениците на Шивананда, Чичананда, прояви изблик на гняв по време на обща лекция и загуби всякакво самообладание. Впоследствие съжали за това и реши да се посъветва с нея: „Разбра ли какво се случи с мен? Имаш ли някаква подходяща книга, която да ми дадеш?“. Погледът му съдържаше изражението на човек с духовност и аскетична настроеност. Той не познаваше християнството в светлината на подвижничеството. Знаеше за останалите неща – активната социална дейност, мисионерските школи на други деноминации. Ето защо тя му даде да прочете „Добротолюбие“. Той остана изключително впечатлен и веднага след това предприе пътуване към Света гора. Един индуски монах, представяте ли си?

Наистина удивително. Казахте, че Майка Гавриила е виждала много хора, отиващи в Индия да търсят свой гуру. Какво влияние според нея са оказвали източните духовни практики върху западните християнски души?

Тя обясняваше, че духовността на индуизма е подходяща за индийците, но западноевропейските и американски търсачи на истината притежаваха една характерна черта, която е чужда на индийците и техните предци – вид духовна гордост. „Искам да стана индус, за да съм по-различен от приятелите ми, които останаха във Франция, Италия, Щатите.“ На подобно изкушение се поддават най-вече хора, търсещи екзотични духовни приключения. Тя обясняваше: „Идват и се обличат в оранжевите одежди, пускат бради и следват една или друга практика, но у тях остава тази злощастна съблазън на гордостта и това става причина мнозина от западните младежи, потърсили живот в индийски ашрами, накрая да стигат до психиатрични клиники.“

Според философията на индуизма гуруто е самото въплъщение на божеството и на него се гледа като на истински бог. Така че можете да си представите колко я болеше за тези младежи. Тя казваше: „Вместо да притуряте поредния човек на мястото на Бога, вижте Бога на вярното Му място.“

Майка Гавриила никога не е срещала Махатма Ганди, защото той е умрял преди тя да отиде в Индия, но в книгата ви няколко пъти отбелязвате, че тя е имала високо мнение за него…

Защото той държеше „Проповедта на планината“ като настолна книга и я четеше всеки ден. Той изповядваше философията на ненасилието и тя дълбоко уважаваше и Ганди, и Мартин Лутер Кинг, защото те никога не прибягваха до насилие срещу насилниците. Те отвръщаха с ненасилие, а именно в това е чудото на любовта. Ако стъпчеш честолюбието на даден човек, той никога няма да прояви приятелски чувства към теб, но ако го приемеш с любов и не отвърнеш с агресия, победата ще бъде твоя. Милиони индийци са били освободени от британското господство именно по този начин.

Когато е обикаляла да изнася беседи в САЩ, не е трудно, естествено, да си представим какво е говорила на православните, на гръцките ни сънародници, но какво е обяснявала на протестантите?

Вижте, всеки от нас принадлежи към една от следните кръвни групи: А, Б, АБ или Нулева група. Смятам, че духовно тя принадлежеше към универсалната Нулева група. Имаше талант да говори и изричаното от нея получаваше разбиране от представителите на много духовни общности. Помислете само, щом можеше да общува с мюсюлмани и евреи, колко по-просто би било да постигне това с римокатолици и протестанти! В книгата разказвам за един случай, когато пред протестанти тя изнесла лекция за Божията майка. Представяте ли си? И постигнала огромен успех. Тя имаше усет за верния подход. Любовта те напътства за какво да говориш и как точно да го изразиш.

Бихте ли ни разказали нещо за нейното познанство с Мартин Лутер Кинг? Това е изключително интересно за нас, американските граждани, защото сред афроамериканската общност има много хора, които започват да проявяват интерес към Православието. За тях ще бъде още по-интригуващо да знаят, че една гръцка монахиня като Майка Гавриила е общувала с Мартин Лутър Кинг.

Знам единствено това, че са били добри познати, иначе не мога да си обясня как се е сприятелила с неговата майка и с неговата вдовица, Корета. Познавала е лично всеки един от тях.

Работила ли е заедно с тях?

Тяхното познанство води началото си от времето, когато тя е придружавала един слепец от Атина, за да получи той медицинско обгрижване в САЩ, а също така едно сляпо и глухо момиче от Атина, търсещо подходящо училище. Именно тогава се е запознала с Мартин Лутер Кинг. Познавала е също така Роуз Кенеди.

Значи, след като е приела монашеско пострижение, тя не се е установила трайно в конкретен манастир? Продължила е да следва вътрешния си глас?

Най-напред беше послушница във Витания, после получи покана и благословение от Вселенския патриарх да отиде в Константинопол, а впоследствие в Тезе и другите по-нататъшни места. Никога не е пътувала по свое решение. Вътре в сърцето си беше свободен човек, но иначе си оставаше верен член на Църквата.

Когато след своето пострижение се е върнала в Индия, по какъв начин са я приели индусите и западните протестанти, които били нейни познати отпреди това?

Имаше опасения, че ще загуби тамошните си приятели, но се случи тъкмо обратното, защото от индийска страна й казаха: „Ние сме монаси, вече и ти си монахиня, а това ни прави още по-близки отколкото преди.“ Западният протестантски мисионер Стейнли Джоунс я покани в качеството й на монахиня за онази обиколка в Америка. И знаете ли поради каква причина се е случило това? Поради факта, че е видял нейната броеница и се обърнал към нея така: „О, бихте ли дошли заедно с мен, за да разкажете на протестантите за броеницата?“.

Това може да бъде добър урок за нас, че не бива да избягваме разговорите с други християни относно подобни неща, защото те нерядко имат много по-голяма готовност за възприемане, отколкото очакваме.

Да, и знаете ли каква е другата причина за това? Ние всички сме жадни. Даже и да не сме познали тези неща с ума си, ние сме жадни за истинното, завещаното от нашите църковни предци. Дори когато даден човек е протестант, дълбоко в себе си той по някакъв начин знае, че имаме общо наследство. Протестантството се появява в периода XV – XVI век, но много векове преди това вече сме имали общото наследство. Защо го изоставяме?

Понастоящем живея в Лерос и през лятото тук идват хиляди туристи. Преди да напиша книгата за Майка Гавриила, имах като послушание изписването на икони. Изучавах иконопис и четях много книги за богословието на иконите. Сега при всяка моя среща с турист – обикновено в някой от храмовете – аз го питам откъде е, но не и към коя църква принадлежи. Вместо това започвам да говоря за иконите – иконата е едно от най-силните мисионерски средства на Православието. На първо място обаче сред тези мисионерски средства стои светата Литургия.

В минали векове се е налагало да пътуваме извън страната ни, за да се срещаме с хора от други вероизповедания. Сега вече тези хора сами идват при нас. Туризмът е голям мисионерски способ, защото довежда хората право в дома ти. Предоставя ти възможността да им покажеш с много любов – нека да подчертая, с много любов, но не и чисто проповеднически, защото това предизвиква огорчение – съкровищата, които са общи за всички нас. | www.manastir-lepavina.org

Разговор със сестра Гавриила – част втора

 

Превод: Анжела Петрова