Византийците в България

Това, че много византийци са живели на територия, подвластна на българския владетел преди покръстването на страната, е добре известно, а отделни случаи са били описани – обикновено накратко – от Златарски, Бешевлиев и др. Настоящият доклад има за цел едно по-разбираемо, макар и все още условно, изследване на различните категории византийци в България, засвидетелствани в ранните източници и ролята, която са имали в българското общество. Ще се спрем на управлението на Крум и Омуртаг, за което имаме малко повече информация, отколкото за непосредствено предшестващия ги или следващия периоди.

Първата категория византийци, тези, чието присъствие в България било принудително, e вероятно най-многобройната и, може би, най-малко интересната. Тя се състояла от военнопленници и пленено цивилно население. По правило те били откупвани или разменяни, както и византийците, попаднали в мюсюлмански ръце. Договорът между Омуртаг и византийците, текстът на който е частично записан на паметна колона, вероятно първоначално в Плиска, а сега в Археологическия музей в София, договаря „тарифи за размяна” на различни категории пленници.¹ Поради силно повреденото състояние на тази част от надписа, различията не са ясни. Изглежда обаче, че офицерите били разменяни срещу монетен откуп, в зависимост от техния ранг, а обикновените войници били разменяни човек за човек. Онези, които били заловени „в крепостите” (κάστρα) и които бил разменяни, всеки за чифт волове, са изглежда онези византийски войници, които хвърлили оръжията си след българската победа при Версиникия на 22 юни 813 г. и намерили убежище в κάστρα τινά.² Но те биха могли да бъдат цивилни, жители или бежанци в превзетите от българите градове. Следващото изречение, започващо с ἐὰν ἐξα, което е възстановено по различен начин от Успенски и Бешевлиев, вероятно говори за цивилни хора, заловени в селата или на полето. Следващият раздел, в края на запазения текст, започващ с ἐὰν ἀποφύγι στρατηγός изглежда се отнася до дезертьори от византийската армия с висок чин, на които ще се спра по-късно. Подобни наредби за връщането на затворници изглежда са оформили част от споразумението, предложено от името на Крум, чрез неговия пратеник Драгомир, през есента на 812 г. и отхвърлено от Михаил I Рангаве. Условията са били същите, както в договора от 716 г. между император Теодосий III и  патриарх Герман и хан Тервел, който по-късно е подновен от хан Кормисош, едно поколение по-късно.³ Интересно че, че хан Крум е искал да добави друга клауза, изискваща всяка държава да върне дезертьорите, които са действали срещу страната си, което условие, както се твърди, причинява отказ от предложения договор от страна на Византия.⁴

В резултат на това, както заловените след победата при Версиникия, така и онези, които били пленени в Адрианопол малко по-късно, не били освободени срещу откуп, а били преместени в българската територия северно от Дунав и се установили там. Очевидно това било промяна в обичайната практика. Тези пленници причинявали известно безпокойство сред българите и били възприемани като потенциална причина за недоволство сред тези от поданиците, които били християни или симпатизирали на християнството. Това донякъде обяснява суровото третиране, с което се сблъскали в ръцете на хан Диценг – вероятно брат на Крум, – когато част от тях, включително митрополит Мануил Адрианополски, били умъртвени по брутален начин, заради отказа им да ядат месо по време на Великите пости – символично отричане от християнството.⁵ Но без съмнение, личните и политическите конфликти в българското управление, след внезапната смърт на Крум, допринесли за несигурността и напрегнатата ситуация. Нещастните пленници представлявали удобна изкупителна жертва. По-долу ще разгледаме по-нататъшната съдба на онези, които избегнали мъченическата смърт. Несъмнено имало и военнопленници, които завършили като роби в България, особено онези, които били заловени преди мирния договор от 716 г., както и онези, които били взети лично от техните пленители. Но ние практически не знаем нищо за тях. Не могат да се правят заключения от дългата и обстоятелствена, но недатирана история за младия войник, син на дукс Лъв, който бил взет в плен от българите и поробен, а по-късно със застъпничеството на св. Георги бил мигновено върнат при семейството си, тъкмо когато щял да сервира храната на българския си господар.⁶ Това е агиографски топос, който се появява навсякъде в Чудесата на св. Георги, както и в тези на св. Николай, обикновено във връзка със затворник, държан от арабите в Крит.

Друга категория византийци в България са свещенослужителите. Анастасий Библиотекар разказва, че когато българският делегат Петър бил запитан, по време на Събора в Константинопол през 867 г., дали когато българите за първи път прекосили Дунава намерили в новозавладените територии гръцко или латинско духовенство, той отговорил, че намерили гръцко духовенство.⁷ Делегатът едва ли е могъл детайлно да познава събитията, случили се близо два века по-рано. Но a priori е вероятно, че в региона между Дунав и Стара планина е имало гръцки свещеници, тъй както е имало и гръцки миряни. Малко се знае с точност за християните в България, до репресивните мерки, взети след смъртта на Крум. Повечето от мъчениците, чиито имена са записани, изглежда са били гърци, вероятно военнопленници. Но най-дългият списък, който е в канона на мъчениците⁸, се намират две славянски имена, Χοτόμηρος и Λουβομηρός (ударенията са поставени от редактора), както и едно вероятно и едно възможно прабългарско име, Κούπεργος и Ἄσφήρ⁹. Присъствието на тези четири очевидно български християни между мъчениците ни напомня, че някои от гръцките имена също може и да не са на византийски затворници, а на български християни. В България през ранния девети век е имало обособено християнско общество. Следователно, трябва да е имало и християнско духовенство. И какъвто и да е бил етническият им произход, тези свещеници трябва да са били гърци по език и култура. По-нататъшното разпространение на християнството в България през IX век¹⁰ може единствено да увеличава броя и важността на гръцкото духовенство в страната. Въпреки това, в България, доколкото може да се види, нямало християнска йерархия. Свещениците в България трябва да са били ръкоположени и подведомствени на епископите от територията на Византия.

Последната, а в много отношения – и най-интересната, категория е тази на византийците, които избират да живеят в България. Повечето от тях, споменати в наши източници, са това, което на съвременен език бихме нарекли дезертьори. Аз предпочитам да използвам по-неутралния термин „имигрант”. Преобладаването на дезертьори в гръцките източници се дължи отчасти на факта, че се занимават предимно със събития от военната история. При това положение, други групи могат да бъдат доловени само смътно. В договора от 716 г. са споменати търговци.¹¹ Не трябва да се забравят и скромните, но образовани гърци, които съчинявали или превеждали, и издялвали върху камък прабългарските надписи. Вероятно те били предимно гърци, които останали в градовете и селата си след тяхното включване към българската държава. Това, че притежавали функционална грамотност по гръцки, е доказателство за съществуването на някакъв вид елементарно обучение.

Когато Крум превзел Сердика през 809 г., някои висши офицери избягали на византийска територия и отправили молба към император Никифор да ги помилва за това, че оставили крепостта в ръцете на неприятеля. Когато императорът отказал да удовлетвори молбата им, те дезертирали в България. Сред тези офицери бил спатарият Евматий, квалифициран инженер.¹² Не е ясно къде се случило това. Може да се предполага, че офицерите се срещнали с Никифор някъде между Сердика и Константинопол, откъдето било лесно да се достигне до територията на България. Петимата генерали с гръцки имена – Лео, Варданис, Йоан, Кордил и Григора – които фигурират в заповедта на Крум за битка през 813 или 814 г.¹³, вероятно са били сред дезертьорите от Сердика три или четири години по-рано. Но аз съм склонен да мисля, че те са отишли в България по-рано. Малко вероятно е Крум, комуто предстояла тежка битка с византийската армия, да довери командването на такова важно сражение на мъже, които сменили страната си толкова скоро и при обстоятелства, при които нямало какво друго да направят, ако искали да останат живи.

През 811 г., един византиец, любим слуга (ἐπιστήθιος οἰκέτης) на Никифор, отишъл при българите, докато византийската армия станувала на границата при Маркели.¹⁴ Явно заминаването му било предварително планирано и вероятно имал поне един съучастник, тъй като взел със себе си една царска одежда (βασιλική ἐστής) и сто фунта злато – много повече, отколкото един човек може да носи. Не можем да кажем дали е оскърбил императора и дали се е страхувал от наказание или просто е мислел, че има по-голям шанс да подобри положението си в България. Дори не е ясно дали е бил роб; οἰκέτης е дума с неясна конотация в късния гръцки. Но определено социалният му статус е бил скромен. Когато човек прочете внимателно историята, е трудно да повярва, че измяната на византиеца не е била съгласувана предварително чрез контакт с българската страна.

Приблизително по същото време друг човек от щаба на Никифор дезертирал в България. Покръстен арабин, опитен инженер, той бил неудовлетворен от положението си и поискал от императора да увеличи заплатата му. Отговорът на Никифор бил да я намалят. Когато инженерът се оплакал, получил бой с пръчка. Смъртно обиден и вероятно изплашен, мъжът избягал при българите и конструирал за тях обсадни съоръжения, които те използвали при атаката на Месемврия.¹⁵ Не разполагаме с точни данни за времето на неговото дезертиране. Крум превзел Месемврия в късната есен на 812 г. Вероятно на инженера му е отнело поне две години да спечели доверието на новия си господар, да обучи колегите си и да конструира машините. Така че вероятно е дезертирал преди последната кампания на Никифор през 811 г. Вероятно събитието се отнася към същото време, когато дезертирал друг военен инженер, Евматий, през или около 809 г. Бойният дух във византийската армия, изглежда, е бил много нисък. След превземането на Сердика, Никифор набързо преселил „християни” – най-вероятно войници – от всяка тема към Славиниите. Знаем, че преселниците били в отчаяние, заради загубата на имуществото си, което техните предци били съградили. Положението им, както те казвали, било не по-различно от „пленничество” (αἰχμαλωσία). Някои от тях се самоубили. Мнозина проклинали императора и се молели за вражеска атака.¹⁶ Дори да допуснем, че авторът е имал предразсъдъци спрямо Никифор, става ясно, че това била благодатна почва за недоволство и дезертьорство.

Последният византийски имигрант, споменат в източниците за този период, е Константин Пацик. Той бил женен за сестрата на Крум и по този начин бил привлечен в управляващия кръг в България. През юни 813 г. той и малкият му син – очевидно любимец на забележителния му вуйчо – придружили Крум на срещата с император Лъв V при брега на Златния рог, близо до градските стени, една среща, която била инициирана от Крум и превърната в повод за опит за покушение от страна на Лъв. Четвъртият член от българската страна бил чиновник, който гръцките източници описват като логотет на хана. Вероятно е бил кавханът. Не е нужно тази история да бъде разказвана тук в детайли. Когато Крум забелязал, че е попаднал в капан, с помощта на спътниците си възседнал коня си и избягал. Другите трима членове на групата били заловени от византийците. „Логотетът” бил убит на място. Пацик и синът му били взети в града, където вероятно били убити.¹⁷ Както Скриптор инцертус (кратка анонимна византийска хроника, описваща събитията от периода 811-820 г. – бел. прев.), така и Псевдо- Симеон казват, че Пацик бил „избягал в България много години преди това”. Сега, през 813 г., неговият син бил достатъчно голям, за да се грижи за коня на Крум, когато ханът слизал от него. По това време той вероятно е бил 12-годишен. Този факт показва, че бракът на Пацик с Крумовата сестра се случил най-късно в 800 г., вероятно преди Крум да се възкачи на трона. Следователно, той трябва да се е радвал на доверието още на предшественика на Крум – най-вероятно баща му – хан Кардам. Ние не знаем кога той „избягал” в България. Може би това е станало по време на една от последните акции на Константин V. Но по-вероятната дата е след българската победа при Маркели през 792 г. Можем само да гадаем какви са били качествата, които заинтригували Кардам и спечелили за Пацик ръката на ханската дъщеря. Ясно е, обаче, че той е бил важен човек в България, комуто са се доверявали двама успешни владетели. Когато придружавал Крум на срещата му с Лъв V, той вече не е преводач, както предполагат някои историци, а роднина и съветник, в чиито ръце ханът поверява живота си.

Византийските имигранти в България, чиито имена са записани, са само върхът на айсберга, чиито истински измерения ние не можем да знаем. Някои от тях несъмнено са имали основателна причина да напуснат територията на Византия възможно най-скоро. Други може би са намирали „варварското” общество повече по вкуса им, отколкото византийското, също като гърка от Виминациум, когото Приск Панийски срещнал в лагера на Атила, който се оженил за хунска жена и станал доверено лице на хуна Онегесий¹⁸ или като Евстатий от Апамея, който обикалял с банда хуни мародери като техен главатар в набега в Персия около 484 г.¹⁹ Също така трябва да се помни, че тази миграция към България не включвала преминаване в друга вяра, както ставало при миграция към Арабския халифат.

Това, което е по-важно от причините за имиграция в България, са факторите, които ги накарали да се почувстват добре дошли тук. В някои случаи нямало проблем. Те имали технически умения, каквито не се намирали лесно в България. Двамата военни инженери са пример в това отношение. Също така можем да бъдем сигурни, че когато Крум намерил запаси от гръцки огън и сифони в Месемврия през 813 г., той се е погрижил да открие хора, които знаят как да ги поддържат и да боравят с тях. И макар, че нямаме някакви доказателства, би било изненадващо, ако Кардам, Крум и Омуртаг не са имали гръцки лекари в дворовете си.

Но има и по-важно съображение. Доста встрани от техническите умения, много византийци, особено онези, които били на граждански или военни длъжности, притежавали административни и организационни умения и опит. Български владетели като Крум и Омуртаг, а вероятно и Кардам, били ангажирани в усилия да разбият племенния сепаратизъм и племенната лоялност между българи и славяни и племенното ръководство да се замени с централизирано царско управление с ясно определена административна структура. Също така, освен техните византийски умения и опит, тези хора, понеже били дошли отвън, били по-подходящи да провеждат реформите, към които се стремял височайшият им господар, отколкото един прабългарин или славянин, впримчен, без значение дали искал или не, в мрежа от права и задължения, базиращи се на роднинство или племенна принадлежност.

Винаги обаче имало скрита опасност, когато на византийци се доверявали властови позиции в българската държава. Те също носели със себе си етническа, религиозна и културна лоялност, която можело да бъде отречена, но не и напълно забравена. Тази гледна точка е илюстрирана чрез историята на споменатия по-горе Кордил. Цивилните и войниците, които Крум заловил в Адрианопол през 813 г., били транспортирани от българите, заедно с всичките си вещи, отвъд Дунава и се заселили там вероятно, за да пазят границата, която винаги била застрашавана от пастири- номади. След кратък период на преследване (вж. по-горе) изглежда били оставени да се оправят сами – една компактна маса от гръкоговорящи християни някъде в южна Бесарабия или Молдавия. Те запазили своето чувство за византийска идентичност и надеждата един ден да се завърната на родна земя. Тяхната съдба изглежда е била различна от тази на гърците, заселени в Панония от аварите в началото на VII в.²⁰ Някои от тях може и да са успели да се върнат на византийска територия през 825 г., както се твърди, чрез чудотворната намеса на св. Йоаникий.²¹ Изглежда житиеписецът е мислел, че византийците били държани в затвор под стража, нещо, което хвърля сянка на съмнение върху цялата история, която е пълна с агиографски топоси. Тъй като това било възможно, повечето от тях се намирали все още на север от Дунава през 836/7 г., през което време със сигурно израснало цяло ново поколение. Техният водач или военачалник – в гръцките източници е наречен στρατηλάτης, е бил не друг, а Кордил, който преди това командвал част от армията на Крум през 813 г. По това време той трябва да е бил вече на преклонна възраст, след годините, прекарани на българска служба и е имал син Вардас, който бил ηνδρειωμένος πάνυ. Той отишъл в Константинопол, вероятно на официална мисия, но очевидно със знанието и съгласието на българските власти, тъй като синът му Вардас бил натоварен да изпълнява задълженията му в негово отсъствие. След като пристигнал, той изготвил план заедно с император Теофил за изпращането на кораби, които да върнат гръцките изгнаници на византийска територия. Случило се нещо като въстание, оглавявано от Кордил, който по това време се бил върнал от Константинопол, и от някой си Дзандзас. Българските сили, изпратени да потушат въстанието, срещнали твърда съпротива и повикали на помощ унгарци, които живеели вероятно на изток от река Серет. Унгарците се опитали да се възползват максимално от случая и предложили на гърците да отидат където желаят, в случай че получат цялата им собственост. Гърците отказали, удържайки унгарците три дни, а на четвъртия пристигнал имперският флот. Натоварването на корабите закъсняло поради последвали атаки от страна на Унгария и България, но в крайна сметка всички избягали, вероятно и Кордил между тях, отплавали за Константинопол, където били приети от императора и върнали „в своята страна” (εἰς τὴν ἰδίαν χώραν).²² Тази история, която се появява в едно разклонение на родословието на Василий I, несъмнено била „нагласена” от Симеон или негов източник. Но тя съдържа много автентични детайли и не би могла да бъде пълна измислица. Опасността от поделената лоялност станала по-голяма след покръстването на българите. Продължителните преговори на княз Борис със Западната църква показват, че той е бил болезнено наясно с проблема за потенциална византийска „пета колона”, както и за византийска културна хегемония в страната му. В крайна сметка, пристигането на учениците на Кирил и Методий в България с литургията и друга основна християнска литература, преведена на славянски, последващото планирано и бързо формиране на славянско духовенство, спасили България от твърде голяма културна и политическа зависимост от нейната силна съседка и определили хода й, влиянието на който върху историята на източна Европа може да бъде леко преувеличено. Но това е друга тема.

Източник: Studia Slavico-Byzantina et Mediaevalia Europensia, vol. I, Ivan Dujčev Centre for Slavo-Byzantine Studies, Sofia, 1988, pp. 32-36.