История на Рилския манастир


Както може да се очаква, животът в Рилската обител през времето на Първото българско царство е най-слабо документиран поради липсата на достатъчно запазени свидетелства. Но преди да хвърлим поглед върху тях, трябва да разгледаме въпроса за основаването на манастира. В нашата историческа наука се приема за аксиома, че негов основател е св. Иван Рилски. Но така ли е всъщност?

1. Х-ХІV в.

Както може да се очаква, животът в Рилската обител през времето на Първото българско царство е най-слабо документиран поради липсата на достатъчно запазени свидетелства. Но преди да хвърлим поглед върху тях, трябва да разгледаме въпроса за основаването на манастира. В нашата историческа наука се приема за аксиома, че негов основател е св. Иван Рилски. Но така ли е всъщност?

Въпросът е проучен напоследък от Бистра Николова.1 Най-ранният извор – Народното житие, не произхожда от Х век, когато е живял и починал св. Иван, а чак от ХІІ век. Той обрисува светеца само като отшелник и не споменава за основаване на обител. Георги Скилица, който пише житие през 60-те – 80-те години на ХІІ век, следва схемата на византийските жития и приписва на светеца замонашване в общежитиен манастир, отшелничество и ктиторство на общежитиен манастир. Св. Иван не е свързан с манастир в службите, посветени на него. Св. патриарх Евтимий обаче повтаря и разширява написаното от Скилица. Според Николова твърдението за наличие на Рилския манастир през Х век не може да се смята за потвърдено. Но трябва да се подчертае, че липсата на данни още не е доказателство. Трябва да се приеме, че св. Иван Рилски се е погрижил за монасите, които са се заселили около него, и е наредил построяването на вероятно дървен малък манастир.

Докато данните за съдбата на мощите през Х-ХІV век са подробни, за самата Рилска обител те са твърде оскъдни. Трябва да се предположи, че нейното съществуване продължава непрекъснато. Най-вероятно в нея през XI век е преписано на глаголица съчинението „Паренезис” от св. Ефрем Сириец, от което са запазени само няколко листа. Шест от тях са открити от В. Григорович и се пазят в библиотеката на Руската академия на науките в Санкт Петербург (№ 24.4.15). Йордан Иванов открива още два листа в подвързията на сборник от ХV век, които се намират в библиотеката на манастира (№ 3/6 (14)).2 Едва ли може да се смята, че този глаголически паметник е възникнал не тук, а е бил пренесен в обителската библиотека от друго място.

От ХІІ в. датира най-ценната икона в манастира – „Св. Богородица Осеновица”, която се намира в специален иконостас при третата колона на голямата манастирска църква. Централното изображение е обградено от 32 правоъгълни клейма или клетки, в които са монтирани мощи на светци. Върху иконата е поставена сребърна обковка от ХVІ-ХVІІ в. Според едно старо предание тя е подарена на Рилския манастир от Мара, сестра на сръбския деспот Георги Бранкович и съпруга на султан Мурад І (1359-1389). Наред с религиозната си стойност като християнска светиня, иконата има и историческо значение като паметник, свързан с българската народна съдба. Тя се пази винаги заключена. Само на големи празници, при масово посещение, след св. литургия с нея се прави тържествена лития от Дупнишките порти до Самоковските порти. В нартекса на църквата игуменът отслужва молебен с водосвет. Множеството поклонници минава на поклонение пред иконата, след което тя отново се заключва. Местното население почита иконата като изцелителка при тежки заболявания и при масови епидемии. В такива случаи свещеник с епитрахил, монах, прислужник и въоръжени пазачи посещават дома или обхождат засегнатите места, правят водосвет, поръсват и се връщат.

Но след пренасянето на мощите на светеца от Рила в Средец значението на Рилската обител очевидно намалява. Някои от монасите вероятно се пръсват из близки и далечни краища и създават нови иночески огнища. Несъмнено е, че обитателите на Рилската обител чрез своята дейност и своето движение през XI век, след покоряването на българските земи от Византия, дават тласък за нова, широка вълна на монашеско движение в нашите земи. В този смисъл може да се твърди, че новите светци-отшелници, които се явяват тогава – св. Прохор Пшински, Гавриил Лесновски и Иоаким Сарандапорски (Осоговски), са наистина приемници и ученици на Рилския светец.

По-обстойно е сведението за пренасянето на мощите от Рила в Търново през 1195 г., което е включено в първото проложно житие: „И така, патриарх Василий положи на кола пречестния ковчег; всички заедно с него с радост поеха пътя и потеглиха с веселие, славейки Бога и бидейки наставлявани от молитвите на светеца. С тях вървяха и монасите на светия негов монастир — игуменът Иоаникий и, с него, богобоязливите иноци”. За коя обител на светеца става тук дума – за средецката обител “Св. Иван Рилски” или за Рилската обител? Въпросът не може да бъде решен с положителност. Наистина малката обител в София е широко известна по това време. По-вероятно е обаче, че се отнася до игумена на Рилската обител — Иоаникий, който ще да е пристигнал в Средец, заедно с манастирските братя, за да придружи шествието от Средец до Търново.3

Повече сведения има за историята на Рилската обител през XIII и XIV век. След теглото на византийското робство през XIII век в България се долавя нов подем на вярата. Цар Иван Асен II издава дарствени грамоти на редица манастири: Ватопедския, Зографския, на Протата в атонската столица Карие, Великата лавра, Иверския. Ревнители на вярата са и следващите царе Коломан I (1241-1246) и Михаил II Асен (1246-1257). Възможно ли е тези владетели да отминат без внимание обителта на Рилския светец, която продължава своето съществувание? Ако Иван Асен II пътува чак по светогорските обители и прави там дарения на чужди манастири, то може ли е той да забрави обителта на св. Ивана Рилски, която се намира в собствената му държава и посветена на български светец, чиито мощи са пренесени от баща му Иван Асен I?

През 1378 г. цар Иван Шишман пише за Рилската обител: „След като моето царство видя така устроената красота и чиста свобода на този манастир на царството ми и цялото му достояние, от прадеди и деди, от родителите на царството ми — светопочиналия цар Асеня и цар Коломана, от всички български царе прадеди, деди и родители на моето царство, — и като видя тази свобода царството ми, дадох на този манастир на царството ми това благообразно и всенастоящо златопечатно слово…”4 Прави впечатление преди всичко определението, което е дадено за Рилската обител. Тя е назована „царски монастир”. Това определение манастирът може да придобие главно с оглед даренията, които получава от владетелите през Второто българско царство. Няма никакво основание да се отхвърлят като измислени твърденията на цар Иван Шишман относно дарствени грамоти за манастира от страна на владетелите през XIII и XIV век. За съжаление всички тези грамоти днес са изчезнали като многобройни други паметници от нашето средновековие.

По-пълни данни за живота на манастира са достигнали до нас едва от първата половина на XIV век. Новият разцвет на обителта е свързан с личността на местния феодал Хрельо. Подвластен отначало на сръбския крал Стефан Душан (1331-1355), той по-късно се отделя от него, обявява се за самостоен владетел и се установява в крепостта Струмица. Рилският манастир се намира в неговите владения. Той се грижи за обновата на манастира, като издига в него нова каменна църква и здрава кула. Според думите на Владислав Граматик Хрельо устроява из основа „много добре и благолепно” обителта. Това сведение се потвърждава и от Димитър Кантакузин. В надписа на рилската църква, поставен през 1834 г., се казва, че новият храм е издигнат на мястото на старата църква, която е съградена от протосеваст Хрельо през 1343 г.5 За тази църква, която просъществува цели пет века до 1834 г., притежаваме някои графически изображения (по стари щампи), както и едно описание на отец Неофит Рилски.

Заедно с църквата Хрельо построява и защитна кула, която е запазена до днес. Тя представя четириъгълна постройка, чиито страни имат почти еднакви размери (11 х 10.5 м). Височината й е 25 м. Цялата сграда е изградена стабилно от камъни, тухли и хоросан. Кулата или „пиргът” има пет етажа, а на върха е изграден параклис “Св. Преображение”, камбанария и часовник. На първия етаж е манастирският затвор.6 На южната страна на кулата е вграден тухлен надпис, който гласи: „+ При владичеството на превисокия господин крал Стефан Душан господин протосеваст Хрельо с голям труд и разход изгради тази кула на светия отец Иван Рилски и на Божията Майка, наричана Осеновица, в годината 6843 [от сътворението на света или 1334-1335 г. сл. Хр.], индикт пети”.7

Несъмнено Рилският манастир се превръща донякъде в светско обиталище на непокорния властелин. Но за да запази своята независимост, той става съюзник на византийския император Йоан Кантакузин. Когато през 1342 г. е постигнато споразумение между Иоан Кантакузин и Стефан Душан, Хрельо е принуден отново да признае властта на сръбския крал. Малко по-късно Хрельо трябва насила да стане монах с духовното име Харитон. Но неговите интриги продължават. В края на декември 1343 г. Хрельо е умъртвен от убийци, изпратени от Стефан Душан. На гроба съпругата му поставя сърцераздирателен надпис, който днес е доста силно повреден, но съдържанието му може да се възстанови.8

В началото на декември 1347 г. Рилската покрайнина заедно с обителта на Рилския светец влиза в границите на българската държава.. Според официалното съобщение на Иван Шишман от 1378 г. Рилската обител неизвестно кога получава дарения, вероятно чрез дарствени грамоти, от цар Иван Александър.

След смъртта на цар Иван Александър (17 февруари 1371 г.) българската държава е разпокъсана на три дяла, подвластни на Иван Шишман, Иван Страцимир и деспот Иванко, син на Добротица. Иван Страцимир се възползува от затрудненията на търновския цар, за да завладее Софийската област. Той стига дотам, че подчинява тази област на цариградския патриарх. Иван Шишман обаче не се помирява със загубата и отново завоюва Софийско. Изглежда, че през есента на 1378 г. той посещава град Средец. Тогава е издадена дарствена грамота на Рилската обител. Тази грамота е много добре запазена. Тя е написана на добре изгладен, бял пергамент (обща дължина 130 см и ширина 22 см), с красиво полууставно писмо, което и днес е напълно четливо. На долния край на грамотата виси снопче копринени нишки със златен печат, който обаче е фалшив. Грамотата е издадена на 21 септември 1378 г. В заключителната й част не е посочено мястото, където е съставена, но то най-вероятно е Средец. Грамотата потвърждава собствеността на Рилската обител над редица села в Дупнишко, Горноджумайско, Разложко, Мелнишко. Като собственост на манастира се споменава метохът Орлица, който съществува и днес, а по-нататък и един „манастирски метох”, който не може да се отъждестви. Имотите включват: ниви, лозя, ливади, воденици, места за воденици и [рибо]ловища. От думите на грамотата се вижда, че манастирът владее голяма част от Рилската планина с нейните гори. Всички тези огромни манастирски владения са освободени от данъци и налози.9

През 1382 г. османските турци завладяват София. Предвидливите монаси полагат грижи да запазят манастирските ценности от враговете. През 1385 г. игуменът Дометиан преписва Завета на св. Иван Рилски, а неговият оригинал е скрит. В началото на своя препис той поставя приписка, която по-късно е преписана от неговия ученик Саватий и се е запазила до наши дни върху следващите преписи.10

Манастирът по това време попада във владенията на велбъджския владетел Константин Деянов, който става турски васал, поради което земите му са пощадени от завоевателите. За опазването на манастира през годините на османското нашествие спомага и обстоятелството, че Рилската обител е разположена в планинска пустош, далече от големите пътища.

За духовния живот на Рилския манастир през последното столетие от съществуванието на Второто българско царство е известно съвсем малко. От това време са запазени няколко датирани ръкописа, писани в Рилската обител или за нея. Един от тях е Четвероевангелие, писано на пергамент и хартия през 1361 г. от монах Симеон.11 Употребата и на хартия свидетелства за настъпваща оскъдица на пергамент, който е скъп материал.

В библиотеката на Рилската обител се пази препис на Лествицата от св. Йоан Лествичник от 1364 г. Съдържанието е чисто монашеско. Според една бележка ръкописът е писан „от последния в иноците Теодосия, на мястото Устие при град Търново, при благоверния Иван Александра и неговата царица новопросвещената Теодора”.12 Възможно е ръкописът да е писан от рилски монах, който пребивава в Търново, или писачът е от търновските манастири, но подарява книгата на прославената обител.

Друг ръкопис от същата епоха в рилската библиотека е сборник с произведения на св. Максим Изповедник, Василий Велики, Йоан Златоуст, Иларион Велики и др. В него има неподписана приписка на кописта и рилски приписки от ХVІІІ век.13

В манастирската библиотека се съхраняват няколко недатирани ръкописи от XIII и XIV век, за които може да се предположи, че са писани в Рилската обител. Два от тях са Изборни евангелия (апракос) в среднобългарска езикова редакция, писани на пергамент през XIII век. Запазен е също един Псалтир, част от който е писана в XIV век също в среднобългарска редакция. В ръкописа се съдържат и някои други текстове. От XIV-XV век произхожда един ръкопис, който съдържа служба на Рилския светец и Скилицовото житие, а по-късно са добавени и други текстове. В обителта през XIV век е направен, както изглежда, също и препис на Паренезиса на Ефрем Сирски. Тук вероятно е преписан и текстът на друга Лествица, която сега се пази всред ръкописите на манастирската библиотека. Всички те са жалки отломки от някогашното книжовно богатство на Рилската обител.

В манастирския музей може да се видят две великолепни произведения на ажурната българска дърворезба от ХІV в. – вратата на Хрельовата църква от 1335-1340 г. и Хрельовия трон. Сред тератологичните изображения на вратата правят впечатление четири митологични грифона. Някои детайли на трона са сменени в по-късно време.14

2. ХV-ХVІІІ в.

През първите години след завладяването на българските земи от османците по тактически съображения манастирът не е ограбван. Запазен е ферман на османския султан Баязид (1389-1402) от 18-28 октомври 1402 г., който защитава манастира срещу евентуални грабители.15 В самото начало на османското завоевание имотите на обителта са включени във вакъфи, поради което са освободени от допълнителни данъци и такси. През ХV-ХVІІ век монасите са освободени от поголовния данък, наложен на християните. Но великият везир Мехмед Кьопрюлю, потурчен албанец, ги задължава да го плащат по време на неговото управление (1656-1661).

През управлението на султан Мурад II (1421-1451) състоянието на Рилската обител, както изглежда, се влошава. От това време липсват свидетелства за живота на манастира. Дали някои от рилските иноци не напускат обителта, за да се преселят в чужбина? Именно тогава се появява първото упоменание за Рилския светец в руски богослужебни книги. В Пролог от 1429 г. на Троице-Сергиевата лавра, под 19 октомври, се чествува „паметта на преподобния наш отец Иван Рилски”.16

В средата на ХV век и Рилският манастир споделя съдбата на много български обители – опожарен е и разрушен до основи, а монасите му са прогонени. Вероятно тази трагедия е свързана с освободителния поход на крал Владислав Варненчик през 1444 г. Запустението продължава “много години”. При управлението на султан Мохамед II (1451-1481) трима братя – Йоасаф, Давид и Теофан, синове на епископ Яков от с. Крупник (сега помашко село), решават да възстановят манастира. За това са оставили подробни описания Владислав Граматик и Димитрий Кантакузин. За да оцелее светата обител, тя сключва договор за взаимопощ с руския манастир "Св. Пантелеймон" на Атон на 6 юни 1466 г. (договорът е съхранен и до днес). Той е подписан от редица монаси начело с игумена на руския манастир йеромонах Аверкий и игумена на Рилския манастир йеромонах Давид. Неясен е смисълът на думите, че в манастира „Св. Пантелеймон” се пазят „хрисовули на прежните свети ктитори”, от които се вижда, че някога двата манастира били „едно”. Съглашението сега се възобновява, като всеки от двата манастира запазва своята самостоятелност в управлението.17

През 1469 г. монасите получават разрешение да пренесат мощите на св. Йоан Рилски от разрушената столица Търново в манастира – едно забележително събитие за онова време. Възвръщането на мощите на Рилския светец в обителта означава началото на нов разцвет. В продължение на няколко десетилетия дейността на манастира е ръководена от братята обновители. Игуменът Давид още по времето на пренасянето на мощите построява църквата в стария манастирски метох Орлица. През 1491 г. игумен е вече Теоктист. Той е споменат в надпис от църквата “Св. Апостоли” в Орлица, който е изписан със средствата на крупнишкия епископ Яков (II). Този епископ е познат и от друг надпис от 1488 г., открит в бобошевския манастир “Св. Димитър”.18 Запазен е купел за кръщение, който според надписа е подарен от игумена Евтимий през 1497 г. Тъй като монасите идват в манастира пълнолетни и нямат деца, трябва да се заключи, че този купел е предназначен за кръщението на децата на многобройните поклонници, които често нямат енорийски храмове.19

Още в хода на османското завоевание, оставени без закрилата на светската власт, атонските манастири влизат в споразумения със завоевателите. Различни документи показват, че някои от тях запазват имотите си срещу задължението да плащат ежегоден данък. Това им осигурява възможността да продължат своята дейност. В края на XV век Рилският манастир запазва правдините, признати от първите турски султани. На 20. август 1493 г. султан Баязид II издава специален ферман, отправен до бея на кюстендилския санджак. Повод за издаването му са “разни злодеяния и насилия върху монасите”, упражнявани от „някои местни спахии и други видни личности”. Султанът заповядва да бъдат призовани на съд злосторниците и, ако се окаже, че обвиненията са верни, да бъдат осъдени „най-строго”, като им се забрани да влизат в обителта и да вършат насилия там.20 Други фермани за манастира са издадени през 1508, 1516 и 1519 г. В тях се съобщава, че монасите от Рилския манастир притежават „височайши царски актове, издадени още в царуването на приснопаметните султани Баязид хан I и Мохамед Челеби.” С тези фермани, записани в правителствените тефтери и имащи силата на закон, Рилският манастир и живеещите там монаси се признават от властта за привилегировани и свободни. Те и техните имоти се освобождават от налози и данъци.21

По времето на султан Сюлейман I (1520-1566) в Рилския манастир има само 46 монаси, а два века по-късно, през 1756 г., в него живеят 56 духовници. Обновяването на манастирите в българските земи е първата стъпка за запазване на книжовността и нейното развитие чрез малобройните образовани хора. Първият голям манастир, който възстановява своята културна дейност е Рилският. От 70-те години на ХV век има сведения, които говорят за значима по стойност и голяма по количество книжовна продукция. Предполага се, че заедно с мощите на св. Иван Рилски манастирското братство пренася от Търново и множество образци на българската книжовност – от съчиненията на големите учители на православното християнство до творбите на патриарх Евтимий. Доказателство за това е Рилският панегирик – сборник, който съдържа 111 съчинения на византийски и български автори. Той е завършен от Владислав Граматик, който включва и своя оригинален “Разказ за пренасяне на мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир”. По същото време монахът Гавриил съставя сборник със слова на Йоан Златоуст. Преписваческата традиция е възстановена. Осигуряват се необходимите за църковния култ книги – Евангелия, Молитвеници, сборници с песнопения и др. Създава се килийно училище, в което се учат поколения книжовници, духовници и преписвачи. Рилският манастир възстановява средновековния модел на културен център с трите му основни функции: запазване и преписване на книжовното наследство, обучение на грамотни и образовани хора и създаване на нови творби. Това се възприема и преповтаря от други манастири.22

Съхраняването на книжовното наследство – писмената памет на българите – е голямата задача на българските книжовници, живели през ХV-ХVІІ в. Още в първото столетие на чуждата власт с такава цел работят монашеските братства в Атон, Видин, Охрид и София. Доказателство са големите тематични сборници като този на дяк Андрей от 1425 г.

Един от големите книжовници в Рилската обител през втората половина на ХV и началото на ХVІ век е монахът Мардарий Рилски. От неговото творчество са останали само три ръкописа: 1) Шестоднев от 1480 г. с 67 беседи на св. Йоан Златоуст върху библейската книга Битие; 2) Панегирик от 1483 г., който съдържа редица български произведения като житието на св. Иван Рилски от патриарх Евтимий с добавката на Владислав Граматик, житията на св. Петка Търновска и Иларион Мъгленски от същия патриарх, похвалното слово за архангелите Михаил и Гавриил от св. Климент Охридски и др.; 3) Служебен миней за м. септември без дата. Мардарий вероятно е преписал минеите за цялата година.23

За живота на обителта през XVI век са налице сравнително малко данни. До средата на това столетие обителта влиза в Охридската архиепископия, но след 1557 г., когато е възстановена Сръбската патриаршия, Рилският манастир преминава под нейната власт. В манастира продължава книжовната дейност, от която са останали няколко ръкописа. Известен преписвач е монахът Спиридон (ХV-ХVІ век). Той преписва: 1) част от житие на св. Сава Сръбски и тълкувание на еротичната библейска книга Песен на песните; 2) част от Требник и Сборник; 3) Изборен апостол от 1503 г.; 4) три служебни Минеи за декември, януари и февруари; 5) Стишен пролог.24 В Румъния е открито едно Изборно евангелие, в което има приписка от 1503 г. То е писано „в Рилския монастир, в храма на преподобния наш отец Иван Рилски” при игумена Теоктист от същия инок Спиридон.25

От една приписка от 1536 г. се научава, че един сборник със жития е преписан по това време в Рилската обител по повеля на игумена Иларион и „на цялото братство”. След това ръкописът е подарен на светогорския манастир Ксенофонт, чиито монаси тогава явно са българи.26 По времето на игумена Калиник през 1542 г. рилският йеромонах Анастасий преписва друг ръкопис.27

Запазени са данни относно разпространението на култа на св. Иван Рилски в днешните румънски и сръбски земи. Войводата на Влашко и Молдова Иоан Богдан III (1504-1517) през 1511 г. подарява на Рилската обител две богато украсени, кадифени покривки за ковчега с мощите на светеца. В съкровищницата на манастира се съхранява разкошен архиерейски епитрахил, украсен с разни сцени от Св. Писание, приготвен по поръка на рашкия (сръбския) митрополит Симеон през 1550 г.28 През 1597 г. на Рилския манастир е подарено Евангелие, печатано в Румъния.29

През ХVІ в. рилската обител установява връзки с Русия. През декември 1558 г. руският цар Иван І. Грозни (1533-1584) дава на монасите „две проезжие граматы” за събиране милостиня в Русия. Делегацията включва: игумена Григорий, свещеника Йосиф, дякона Кирил, стареца Евгений и слуги. След Русия те посещават и Литва. През 1583-1584 г., когато управлява следващият цар Фьодор Иванович (1584-1598), идва рилският игумен Калист и четирима монаси. През периода на “смута” за повече от четири десетилетия няма данни за контакти между Рилската обител и руските земи. От XVI век се срещат редица сведения, които потвърждават широкото разпространение на култа към св. Иван Рилски в руските земи, главно на североизток.

От края на ХVІ век до войната между Османската империя и Свещената лига (1683-1699) българите под османско господство живеят сравнително спокойно и заможно. Доказателство за това са множеството църкви и манастири у нас, които се основават или процъфтяват през тези осем десетилетия. Толерантното отношение към Рилската обител на османските султани и в частност на Мурад ІІІ (1574-1595) се потвърждава между другото от огромната восъчна свещ, обкована с тенекия и подарена от него на манастира. Днес тя се пази в музея.

Разбира се, не липсват претенции и посегателства на местни величия, които искат да се обогатят за сметка на “раите”. Още в началото на XVII век рилските иноци се оплакват, че анонимен спахия посяга на земите им. През 1612 г. местен чиновник изисква от тях да плащат десятък и налог, от който те са освободени. През пролетта на 1640 г. монасите се оплакват, че от тях се иска да плащат по-големи суми, отколкото трябва, като десетък за нивите. През 1660 г. възниква нов спор относно плащането на десетък върху зърнените произведения от някои ниви. От една османска разпоредба от септември 1703 г. се узнава, че иноците се оплакали за плащането „редовно годишните данъци”, но местни турски чиновници ги принуждавали да плащат още по-големи суми. Ясно е, че с течение на времето първоначалните правдини намаляват значително. С ферман от 1685 г. султан Мохамед IV (1648-1687) нарежда да не бъдат вършени насилия над монасите, но е съмнително дали заплахите му имат ефект. През 1724 г. Портата издава нов ферман да не бъдат вземани тежки данъци от рилските монаси. Тогава манастирското братство се състои само от 29 иноци. Освен другите имоти, манастирът притежава един самоков за обработване на желязо. Същата разпоредба е повторена с ферман от 28 май 1739 г. Исканията на местните турски чиновници са причинили на манастира „огромни вреди и загуби”. Според ферман от 24 февруари 1742 г. самите селяни от с. Рила настояват иноците да плащат данъци и то за имоти и земи, „за които нищо не би трябвало да се плаща”. Нови посегателства настъпват през 1748-1750 г. Ферманите на Високата порта не са в състояние да спрат престъпленията спрямо манастира.

Запазен е един спахийски акт от 5 юни 1635 г., в който се казва, че сградите на манастира са полуразрушени. Като заплащат данък от 3000 акчета, рилските монаси получават разрешение „да си построят на свои средства развалените и срутени манастирски сгради отново, както искат и както са били по-рано”.30 През 1685 г. рилските иноци начело с игумена Иоаникий купуват от един турчин гора на стойност 40 гроша.31 Според друг документ от същата година манастирът тогава притежава седем ливади, осем ниви, две лозя, 101 кошера, 500 овце, 15 крави и волове, 10 коня, един самоков, три воденици, четири лозя, както и други движими и недвижими имоти без точно обозначение. Тогава в манастира живеят 30 иноци.32 През 1700 г. игуменът Георги пак се жалва в Истанбул, че манастирът рухва и се нуждае от основен ремонт. След съответния преглед е получено разрешение. Манастирът изпраща из България таксидиоти, за да събират помощи за възстановяването на сградите.33 И през тази епоха Рилската обител продължава да приема щедри дарения. Един сребърен напрестолен кръст, изготвен от чипровския майстор Младен в края на ХVІІ век, е откупен и даден на манастира от хаджи Радослав.34 На кръст от 1691 г. стои името на дарителя йеромонах Елисей Рилец, друг кръст от 1692 г. е без име, а трети кръст от 1697 г. е подарен от игумена йеромонах хаджи Евтимий.35

През 1709 г. една приписка на Даниил говори за манастирско училище, в което преподава даскал Герасим.36 През 1733 г. рилските монаси купуват къща в Дупница вероятно за да служи като метох. След десет години монасите отново искат да бъде направен оглед в манастира за трагичното състояние на сградите.37 Това често повтаряне на едни и същи жалби означава, че те събират пари за ремонти, но не ги извършват. Според манастирски летописни бележки през 1744 г. игуменът Герасим подновява горната страна на манастира до Хрельовата кула („до пирго”). От Високата порта проверяват щателно как са направени ремонтите и на манастира е наложена глоба от 11 кесии пари. През 1749 г. отново се съобщава, че някои манастирски сгради са опожарени и отново е получено разрешение да бъдат „поправени и съградени”, но при условие манастирът „да плаща на свещения вакъф двоен наем”. Обаче „някои злобни хора” — очевидно турци — „произволно нахлували в пределите на манастира с цел да грабят и да взимат глоби от раята-монаси”. Монасите отправят напразна молба към правителството да им окаже закрила.38 На следната година монасите отново се оплакват, че въпреки разрешението някои османски чиновници не им позволяват да възстановят разрушените манастирски сгради. Според тях манастирът е заплашен от закриване, което е твърде пресилена оценка.39 Ясно е, че насилията на местните и централните власти причиняват загуби на обителта и възпрепятстват нейната нормална дейност. Въпреки че манастирът през това време се намира под властта на Печката патриаршия, сръбските патриарси се оказват слаби да го закрилят от насилия и неправди. Затова те се обръщат към Цариградската патриаршия, както личи от жалба на Фенер от 1721 г.

Изглежда, че по молба на рилските монаси Цариградската патриаршия проявява грижи към древната обител, като се застъпва пред Високата порта. През 1721 г. патриархът отправя оплакване до правителството, че Рилската обител е ограбена от насилници. Султанът издава ферман за протекция на манастира.40 По този начин се подготвя преминаването на Рилския манастир към подчинение на Фенер след ликвидирането на Ипекската патриаршия през 1766 г.

През ХVІІ век рилските монаси притежават достатъчно средства и смелост, за да отидат на далечно поклонение в Йерусалим (хаджилък). През 1624 г. хаджи Висарион Рилец и “грешният Орест” отбелязват визитата си в приписка, запазена в Четириевангелие от 1532 г. в патриаршеската библиотека в Йерусалим.41 След 20 години йеромонах Атанасий от Рилската обител става също хаджия според бележка в Миней от ХVІ век, сега в Публичната библиотека в Санкт Петербург.42 Руският учен архимандрит Леонид взема от Йерусалим Четириевангелие от ХV в., което е преписано от монаха Евтимий Рилец.43

Рилски монаси поддържат тесни отношения и със Света Гора, където са търсени техните книжовни умения. През 1653 г. един Миней за февруари е преписан в Зографския манастир от рилския игумен йеромонах хаджи Атанасий, повикан от поп Мелентий (Зографски).44

След смутното време връзките с руските земи са възобновени през третото десетилетие на XVII век. В края на 1628 г. в Москва пристига рилският игумен Стефан с четирима спътници. Те носят писмо до цар Михаил и баща му патриарх Филарет, в което се твърди, че манастирът изпаднал в нищета, заложил много от своите ценности и не можел да ги изкупи.45 През 1632 г. за Русия се отправя рилският архимандрит Арсений, който е върнат. При своите посещения в руските земи рилските монаси събират дарения за плащане дълговете на манастира и допринасят за разпространението на култа към св. Иван Рилски в Русия. Най-значителното събитие в това отношение е публикуването на „Служба с житие на преподобния наш отец Йоан Рилски” в печатницата на Киево-печерската лавра през 1671 г. Това е първото печатно издание на службата на светеца и на Евтимиевото житие. Книгата е издадена от прочутия украински проповедник йеромонах Антоний Радивиловски със средствата на пан Райчо Димитрашко.46

Рилският манастир продължава книжовната си дейност през XVII век и първата половина на XVIII век. От многобройните ръкописи само няколко са точно датирани. През 1602 г. „еропапа” (йеромонах) Никифор преписва Служебник и го оставя в църквата на манастира. Ръкописът е подвързан през 1739 г. от бобошевския поп Атанас. През 1634 г. при игумена Аpсений е подвързан т. н. Голям панегирик със съдействието на жител на Самоков. Едно Четириевангелие е преписано неизвестно точно кога през XVII век при игумена Йосиф. През 1653 г. в манастира е преписан Миней за февруари от игумена Атанасий, а по-късно ръкописът е подвързан от „поп Милентие” и изпратен в Зографския манастир. През същата година същият игумен хаджи Aтанасий преписва Миней за ноември, подвързва го отново свещеник „Мелентие” и го изпращат пак в Зограф. Сборник с канони на св. Иван Рилски е преписан през 1656 г. при игумена Арсений. По същото време в манастира попада разкошното Сучавско четириевангелие, преписано през 1529 г. в гр. Сучава (Молдова) с красиви заглавки и заставки и обковано със златна обкова, на която е изобразено Разпятие. През 1664 г. грамотен инок се подписва върху един ръкопис. Требник, писан в Ловеч през 1686 г., попада неизвестно кога в Рилската обител. Грамотен рилски инок се подписва и през 1693 г. През XVII век е преписан Служебен миней за м. август със служби на св. Иван Рилски и на св. Йоаким Сарандапорски, който е подвързан през лятото на 1693 г. при игумена хаджи Висарион, когато е подвързан и друг манастирски ръкопис. Йеромонах Виктор се подписва върху ръкопис през 1696 г. Върху ръкопис от XVII век през 1702 г. иеромонах Евтимий отбелязва някои вести за ученичеството на свой близък. През 1712 г. йеромонах Никита прочита сборник Aндрианти и се подписва за спомен на крайния лист. Един типик е преписан през XVII в., а през 1715 г. е подарен с дълга приписка на писача поп Петър. През 1718 г. йеромонах Мойсей преписва ръкопис с Чудесата на св. Богородица и се подписва накрая. През 1734 г. при игумена Дионисий в Дупница е подвързан рилски Триод, който е оставен в манастирския метох в града. На постницата през 1742 г. е преписан един ръкопис. Един Требник е преписан, както изглежда, в обителта през 1748 г. Също в манастира йеромонах Aтанасий преписва творбите на св. Исаак Сириец през 1749 г. В манастирската библиотека са запазени няколко десетки недатирани ръкописа от XVII-XVIII в., които в по-голямата си част са несъмнено създадени в обителта. Те са главно евангелски, житийни и богослужебни ръкописи, както и някои текстове за извънбогослужебен прочит. Забележително е от друга страна, че от цялата тази епоха не се намират никакви гръцки ръкописи или приписки на гръцки език или с гръцки букви. Изобщо не се долавя гръцко книжовно влияние в живота на рилските монаси от това време. Сякаш обителта представя оазис на българския дух в една страна, в която гърцизмът вече настъпва.47

Още през ХVІ в. в нашите земи започва движението на т.нар. дамаскинари, които се стремят да създадат достъпна по съдържание и език народна книжнина и по този начин да премахнат бездната между народа и книжовниците, която съществува от векове насам. В това движение монасите от Рилската обител заемат видни места. Един от най-видните представители на дамаскинарите е йеромонах Йосиф Брадати, който е рилски инок.48 Той живее от края на XVII в. до средата на XVIII в. Преданието, че е родом от Елена, не отговаря на истината, защото говорът му, отразен в преписаните от него сборници, е западнобългарски.49 Отец Йосиф Брадати не е обикновен преводач и преписвач, а книжовник с независими и социално значими разбирания. Неговата начетеност и духовните му интереси са свързани с книжовните съкровища, пазени в Рилската обител, които той познава добре. Отец Йосиф владее добре гръцкия език и като таксидиот успява да обиколи голяма част от българските земи. Наред с дейността си на духовник той извършва и книжовна работа – превежда от гръцки, преписва и съчинява. През 1749-1751 г. през време на странствуванията си във Враца, Самоков и вероятно другаде преписва 30 слова, повечето от които принадлежат на св. Йоан Златоуст. В сборника има слова за поста, покаянието, „ради житие века сего суетнаго”, за „тоя наш лъжовни живот”, блудството, пиенето и яденето, милостинята, сведения за църковната история, както и жития на светци. Но особено показателен за схващанията и похватите на Йосиф Брадати е сборникът, преписан през 1756 г. от неговия ученик Роман. Заглавието уточнява, че ръкописът е предназначен „ради женьски и бабини враговщини заради самовили и бродници да се чете на пользо женамъ”. От поместените 27 слова и жития само две принадлежат на Дамаскин Студит (поч. 1580 г.). Йеромонах Йосиф свободно се отнася към преписвания текст и постоянно вмъква свои добавки и отклонения, които издават неговите лични разбирания и отразяват някои особености на тогавашния български живот. Например в словото за Златоуст относно „прочитането на книги” той укорява читателите и слушателите си, че „вместо книги, държат котки или гладят кучета… или пък пушат тютюн”. На други места отец Йосиф се противопоставя на многобройните тогава суеверия, на неразбрания литургически език, на стремежа на някои българи да направят кариера, като се отрекат от християнството и приемат исляма. В други слова той изтъква нуждата от милостиня и дейна обич към бедните и отхвърля лихварството, практикувано и от духовници. В своето заключение към повестта Варлаам и Йоасаф, поместена в ръкопис на поп Тодор от 1761 г., отец Йосиф задава реторичния въпрос: “Прилично ли ест иноком да сме сребролюбци…? И на файда да даеме гроши?”50

Словата на йеромонах Йосиф Брадати са подчинени на нравоучението и са написани изразително и живо. Езикът е смес от църковнославянски и говорим български език, а правописът е опростен. Неговите преводи и преработки се разпространяват широко благодарение на дейността на предани преписвачи като неговия ученик Никифор Рилски, поп Тодор от Враца, йеромонах Теофан, книжовника мирянин Янкул и други. Самият Иосиф Брадати се смята за „първата по-крупна личност, която срещаме на прага на нашата нова книжнина”, която въплъщава „прехода от старо към ново”. Той е „най-близкият предходник на Паисия както по време, така и по значение”. Дори родоначалникът на новата българска историография трябва да бъде отнесен към кръга на рилските дамаскинари, възглавявани от йеромонах Йосиф Брадати.51

Друг виден книжовник от тази епоха е отец Никифор Рилски, известен като копист на Славянобългарската история от преп. Паисий Хилендарски (1772). Той преписва от преписа на поп Алекси Велкович Попович от Самоков.52 Никифор също преработва текста на чинопоследованието за встъпване в монашество.53 Това трябва да се прецени като твърде радикална стъпка, защото православното богослужение може да се променя само с решение на поместен или вселенски събор.

Най-високо издигналият се в църковната йерархия рилски монах през ХVІІІ в. е Серапион. През 1858 г. „Цариградски вестник” уточнява, че той е роден „от габровското село Славин дол”. Неговият брат Йеротей също приема монашество в Рилския манастир. Серапион е игумен през 1753-1757 г. заедно с йеромонах Никита, който по-късно приема исляма. Цариградският патриарх Кирил идва в манастира и ръкополага Серапион за епископ с ново име Серафим. Изпратен е за митрополит на Щип, а след това на Босна и Самоков през 1763 г. Преписва ръкописи и става ктитор на икона „Св. Иван Рилски и Лука”. В края на живота си Серафим се оттегля в метоха Пчелино, където умира през 1800 г.54

През XVIII век в Османската империя настъпва стопанско и културно оживление. Засилва се комуникацията вътре в българските земи, както и между тях и другите страни. Този факт се отнася и за Рилската обител. През 1704 г. самоковският архиепископ Нектарий пристигнал в манастира при игумена Йоаким, извършва ръкоположения и се подписва на последния лист на Миней за м. януари. Рилският игумен Никанор отбелязва върху друг ръкопис, че през 1707 г. манастирът е посетен от скопския митрополит Атанасий и самоковския митрополит Нектарий. През 1725 г. сръбският патриарх Арсений също посещава манастира и се подписва в Големия панегирик. Той е придружен от самоковския владика Кирил. Върху Шестоднев от XV век е увековечена приписка, че през 1730 г. в манастира пребивава самоковският протосингел йеромонах Герасим, който отбелязва вестта за въстанието на Патрона Халил в Цариград. Две години по-късно тук пристигат самоковският владика Ефрем и кюстендилският Атанасий. Дори владици гърци, които посещават Рилския манастир, се подписват на български език, макар и с грешки. Пример за това е приписката на самоковския владика Симеон през 1734 г. Той е убит от турците след три години по подозрения за шпионаж в полза на Австрия.55 По същото време един преселен в Нежин (Русия) софиянец оставя известна сума пари за Рилската обител. През 1750 г. в манастира служи на Богоявление нишкият владика и извършва ръкоположение. Обителта е посетена през същата година от печкия патриарх Атанасий.

Виден гост в манастира е и българинът Партений Павлович от Силистра, който се издига до викариен епископ на Сръбската патриаршия в Сремски Карловци и е автор на ценни автобиографични бележки. Той идва през септември 1734 г. и се подписва върху един от рилските ръкописи – сборника от 1483 г. Освен това, той прави препис на рилската грамота на цар Иван Шишман и оставя бележка върху нея. В нея Партений открито нарича турците „неверни и сурови агарени”, а основателя на исляма Мохамед окачествява като „дявол и лъжепророк”. Не е известно дали и къде е запазен неговият препис.56

През втората половина на XVIII век положението на Рилската обител се влошава твърде много поради насилията на турците. Всички повели на султаните за спазване правата на манастира са безсилни да спрат похитителите и грабителите. Още през първата половина на столетието рилските стареи търсят застъпничеството на гръцкия патриарх пред султаните, за да ограничат произволите над манастира. Гръцкото висше духовенство се възползва от кризата и посяга върху независимостта на обителта. Още във ферман, издаден от султан Махмуд I (1730-1754) през 1739 г. със съдействието на Цариградската патриаршия, се посочва, че Рилският манастир е от ония манастири, които се намират под юрисдикцията на Цариградския патриарх. Подобно твърдение се среща и в друг акт на Махмуд I от 1743 г. След като Цариградската патриаршия успява да унищожи независимостта на Ипекската (сръбската) патриаршия през 1766 г. и манастирът официално минава в нейния диоцез, тя налага високи данъци и се меси във вътрешните му дела. В края на XVIII в. патриарх Неофит VII (1789-1794, 1798-1800 г.) предоставя на великия хартофилакс на патриаршията Николай Ханджери да събира годишните данъци на обителта. Рилските монаси се задължават за всяко свое начинание да се допитват до хартофилакса. Цариградският патриарх Григорий V през 1797 г. издава грамота (сингелия), с която потвърждава ставропигиалния статут на Рилския манастир. Той плаща на Фенер 250 гроша данък годишно, ръководството му се допитва до патриарха при продажбата на недвижими имоти, иска благословение при избирането на нов игумен. Ползата от ставропигиотството е, че на игумена се разрешава, дори когато не е епископ, да носи архиерейска мантия и жезъл и като владика да кореспондира направо с патриаршията. Манастирът получава по-лесно разрешения за строежи и ремонти, освободен е от някои данъци, има право да изпраща таксидиоти в цялата Османска империя.57

През втората половина на XVIII в. поради политическите размирици в Османската империя зачестяват грабежите в манастира и историческите извори изобилстват с оплаквания. През пролетта на 1761 г. монасите се оплакват от един турчин, който претендира, че „купил монастира… и станал законен [негов] притежател”, като ограбва големи суми пари и други предмети. Разбойникът е осъден, но присъдата не е приложена и делото се гледа повторно. През 1766 и 1767 г. обителта е ограбена от разбойници, които отнасят „кандила и потире и все, що имаше сребрено”. Непрекъснатите войни, които Портата води с Русия по това време, увеличават страданията на братството. „В тия лета християнии, що изтеглиха, не можно се изказати” – пише през 1772 г. манастирският летописец. През 1778 г. арнаутски разбойници отново ограбват и изгарят манастира. Той затъва в дългове. Стареите често сключват заеми със заможни турци или евреи от Дупница или Джумая, които изплащат десетилетия, почти до началото на XIX в.58

Независимо от тези бедствия, този период не е време на застой за обителта. Строителството в манастира и около него доказва, че той успява да се справи с дълговете, данъците и глобите. Неговата устойчивост се дължи преди всичко на социално-икономическото и духовно обновление, което настъпва в българските земи през XVIII в. Националното съзнание, което се заражда, засилва интереса на българите към Рилския манастир като жив спомен от свободната Българска държава и символ на българската идентичност. През 1753 г. в манастира постоянно живеят 80 души, от които монаси са 56. Според хаджи Агапий през 1829 г. монасите са 170, което означава, че за 76 години броят им нараства около три пъти. Дори годините на кърджалийската анархия не са в състояние да намалят броя на поклонниците, които се отправят към манастира. „Много милостиня прийде, понеже велик мор беше повсуду” – пише манастирски брат през 1761 г.

Благодарение на материалната подкрепа на българите братството превъзмогва затрудненията си. Многобройните църковни утвари, книги, битови предмети, тъкани и накити с дарителски надписи са доказателство за помощта и преклонението на народа. Една чаша кратунка е подарена през 1797 г., а през следващата година кюркчийският еснаф във Враца дарява позлатен сребърен напрестолен кръст. Друга кратунка за пиене датира от 1799 г.59 През 1797 г. дарителка от Неврокопско завещава на манастира 13 ниви. И до днес, въпреки превратностите на времето, са запазени над 120 ценни кръста, много сребърни кандила, мощехранителници, свещници и други утвари от средата на XVIII в. до 30-те години на XIX в. Те са дарени както от отделни лица, така и от цели еснафски организации от всички краища на българските земи. По време на кърджалийството рилският монах Рафаил влага времето, труда и зрението си в създаването на изключителен резбован кръст с десетки библейски сцени. Той е направен от чемширено дърво с основа от липа. Работата върху него продължава 12 години и когато е завършена през 1802 г., Рафаил ослепява.60

Посещенията на българите от Мизия, Тракия, Македония, Добруджа укрепват познанието им за териториалната общност и духовното единство на нацията. Поклонниците имат разнообразен социален произход – търговци, занаятчии, земеделци, учители, духовници и т.н., което показва въздействието на манастира върху всички слоеве на българското общество. Докато на поклонение в светогорските манастири могат да отидат според правилата само мъже и то предимно от заможните среди, в Рилския манастир идват и по-бедни българи и то жени. Притокът на поклонници подтиква манастирските ръководители да осмислят план за разширяване на жилищните и храмовите сгради. През 1774 г. те молят султана да разреши ремонт на старата църква, построена от Хрельо, която се използва за централен храм. На 29 юли 1777 г. обновяването на храма е позволено, но със строгата препоръка да се спазват размерите му без уголемяване и надстрояване. Заобикаляйки разпоредбите, манастирското ръководство заедно с обновяването на храма тайно го разширява. За изографисването на пристроените части съобщава надпис от 1794 г. Фрагментите от стенописната украса от това време и великолепната дърворезбена врата от тази църква, съхранени и до днес, свидетелстват, че храмът е богато украсен. Частите от фрески от Хрельовата църква, които са запазени в музея, са рисувани от същия зограф, който рисува тези църкви през 1795 и 1799 г. Той може да се отъждестви с Христо Димитров от Самоков. Под тези стенописи сигурно е имало и по-ранни, защото не е възможно църквата да е останала неукрасена между ХІV и ХVІІІ в. Те са унищожени при събарянето на църквата през 1833-1834 г.

Към края на XVIII в. е изградена църквата „Успение на Пресвета Богородица” на около 4 км от манастира в метоха Пчелино. Точната дата на нейното издигане е неизвестна, а украсата й със стенописи е осъществена през 1834 г. Тя е заплатена от един бивш кърджалия, който става монах. Негов племенник е новомъченикът св. Игнатий Старозагорски, убит в Цариград на 8 октомври 1814 г.61

През 90-те години на XVIII в. в манастирското гробище, което се намира южно от манастира, е издигната с дарение на Самоковския митрополит Филотей църква-костница „Въведение Богородично”. Няколко години след окончателното й завършване през 1795 г. тя е изографисана. През 1799 г. в постницата „Св.Лука”, която се намира на около три км източно от манастира е построена малка красива църква „Св. Евангелист Лука”, богато украсена със стенописи. Средствата за нея са дарени от монаха Игнатий, а строежът и украсата са работени по времето на игумена Герасим, който е вероятния организатор на изпълнението.62

През 80-те и 90-те години на ХVІІІ в. в Рилската обител работи ковачът монах Петроний, който е не само добър занаятчия, но и грамотен и суетен човек. Той държи да увековечи името си и подписите му се срещат върху няколко запазени железни брави, обкови и др.

Наред с усиленото строителство Рилският манастир поддържа авторитета си на първостепенно книжовно, просветно и художествено средище. През XVIII в. и началото на XIX в. особена популярност има Рилската книжовна школа и нейните дейци Йосиф Брадати, Никифор, Теофан, Паисий и др. В манастира известно време пребивава и авторът на знаменитата „История славянобългарска” отец Паисий, чиято килия в Хилендарския манастир днес е направена като архитектурно копие в Рилския манастир. Отец Паисий дава висока оценка за ролята на Рилската обител в своята История: „От цялата българска слава, когато толкова големи манастири и черкви имало от начало в България, в наше време Бог оставил единствен Рилския манастир цял да съществува… Той е от голяма полза за всички българи, затова всички българи са длъжни да го пазят и да дават милостиня на светия Рилски манастир, за да не угасне голямата българска полза и похвала”.63

Стремежът за обновяване на богослужението се чувства в дейността на създадената в края на XVIII в. Рилска певческа школа. Нейните дейци въвеждат новата и модерна за времето си Хрисантово-Хурмузиева система за музикално записване и изпълнение веднага след въвеждането й в Цариград в началото на XIX в. Те правят сполучливи опити за пригаждането на задължителните за Вселенската църква Дамаскинови мелодии към църковнославянските богослужебни текстове и сами композират. За около две десетилетия рилските монаси Йоасаф, Неофит, Кирил, Атанасий, Исайя, Ксенофон, Констанций и др. попълват с нотирани песнопения на църковнославянски език почти целия годишен богослужебен кръг. Техни композиции се разпространяват и търсят из всички части на българските земи. И до днес те се откриват в преписи в различни български библиотеки, архиви и храмове.64

По подобие на светогорските гравьорски ателиета от края на XVIII в. в Рилския манастир заработва първата в българските земи щампарница, в която първоначално се отпечатват щампи от клишета, работени на други места. Отпечатъците се купуват масово от поклонниците, което от една страна представлява добър постоянен доход за манастира, а от друга страна служи за разпространяването на култа към св. Иван и на популярността на обителта в българските и съседните земи.65

3. ХІХ в.

И в началото на ХІХ в. не прекъсва творческата дейност в Рилския манастир. Тома Вишанов от Банско – художник в силно изявен западен стил, е поканен да нарисува фреските в църквата „Покров Богородичен” в постницата „Св. Лука”. Те са завършени през 1811 г. и включват сцени от живота на св. Богородица, митарствата, изгонването на Адам и Ева от рая, както и ктиторски портрет на игумена Теодосий на западната стена.66 Същият игумен продава ръкописен Служебник за 100 пари на поп Спас от Пирот през 1783 г. Вероятно е преписан от самия него.67 Теодосий поръчва преписването на сборник със служби, канони и жития на св. Иван Рилски, който е създаден през 1809 г. от хилендарския йеромонах Даниил, родом от Казанлък.68 Наскоро е открит неизвестен досега ръкопис, лично копиран от игумена.69

Преди два века Рилската обител е комплекс от паянтови едноетажни дървени сгради около неголяма църква. Той едва побира монасите, които наброяват до 300 души, миряните служители и работници, множеството поклонници. Зачестилите нападения и особено пожарът през 1778 г., от който оцеляват само храмът и кулата, принуждават ръководството да вземе мерки, за да осигури неговата безопасност. Главното средство за това е събарянето на старите сгради и тяхната замяна с нови от камък. Истинско ново строителство започва от 1816 г. Игуменът хаджи Кесарий от Батак, наречен по-късно „Строителя”, сключва договор с устабаши „архитектон” Алекси Даскалов от Рила. Според едно предание той произхожда от Мелник, а според друго – от Дебър (второто е по-вероятно). Обновяването на манастира започва на 1 май 1816 г. от малкия тракт („чупката”) на източното крило, където майстърът изгражда мелница. За това свидетелства лапидарен надпис, вграден на същото място.70 От друг надпис, зазидан над Самоковската порта на източното крило, се научава, че Алекси завършва строежа на това крило през 1817 г. при новия игумен Йоасаф. Строежът в другата посока продължава още две години. Северното и западното крило са изградени през 1819 г. според трети надпис над Дупншката порта, който отбелязва трети игумен – Исайя.71 Майстор Алекси въздава изключителен по красота и функционалност цялостен архитектурен ансамбъл, свързан неповторимо с околната величествена природа. Като прилага откритата галерия и чардака за дворните фасади, той си служи само с два древни елемента на градеж – колоната и арката. Техните размери и форми варират според случая. По този начин градежът се опростява и улеснява, а архитектът получава значителна творческа свобода при художественото оформление на фасадите. Приземието е предназначено за битови и домакински служби и носи тежестта на сградата; в етажите над него живеят монасите и гостите; последният етаж увенчава зданията и трябва да бъде леко изграден. Етажите не са еднакви по размери. Съотношението между първия, втория и третия е 3:4:2.72

През 1820 г. е обновена църквата „Успение на св. Иван Рилски”. Тя се намира в Старата постница, която обхваща пещерата, където светецът прекарал последните пет години от живота си (941-946) и гроба, в който бил погребан. В скалата до пещерата са изградени малки стаи за монаха, който завежда постницата.

След като започва гръцкото въстание за освобождение (Заверата) през 1821 г., отношенията между османските турци и християните на Балканите рязко се влошават. В българските земи са убити или заставени да приемат исляма редица духовници, Света Гора е окупирана от войските на Лобут паша, а патриарх Григорий V е обесен на портата на Фенер. Според сведения, запазени от хаджи Агапий, в Рилския манастир нахлуват дупнишки турци с намерение да го ограбят, но през нощта им се явява св. Иван и те побързват да напуснат.73

Най-трагичната дата в историята на Рилската обител е 13 януари 1833 г. Избухва страшен пожар и както отбелязва йеромонах хаджи Агапий, „манастиро у пет, шест сахата стана на пепел”.74 Изгарят всички манастирски сгради с изключение на Хрельовата кула, църквата до нея и параклиса „Св. Йоан Богослов” над Самоковската порта. В рилското корито отново започва грандиозно строителство, чийто резултат е днешният великолепен манастирски корпус. Кой е възстановил опожарените манастирски крила, които са построени от майстор Алекси 14 години преди пожара? Тъй като липсват надписи, каквито нови архитекти непременно биха поставили, а са запазени надписите на Алекси, може да се заключи, че той е повикан да обнови собствените си градежи. Като помощници участват и други строители. Например един стенописен надпис върху резбования таван на кьошка на външното стълбище на северното крило съобщава, че той е създаден през април 1834 г. от майстор Кръстю Дебърли от с. Лазарополе.75 Особено внимание заслужава изключителната по своята архитектура магерница (готварница), която е постижение на българската архитектура.76

През пролетта на 1845 г. започва строежът на южното жилищно крило. За две години майстор Миленко от Радомир изгражда красиви постройки, в които са разположени монашески килии, трапезария, клисарница, болница, голяма библиотека, съдохранителница и др. За направеното от него говори тухлен надпис под главния корниз на същото крило.77 Неправилният четириъгълник на манастирските постройки се затваря от паянтово източно крило.

Триетажните внушителни жилищни корпуси правят старата малка църква на Хрельо невзрачна. Затова монашеското братство решава да я разруши и да съграси нова. Изпратени са двама монаси в Атон, които тайно правят скици на тамошните храмове. Строителството на новата голяма риломанастирска църква „Св. Богородица” започва на 1 октомври 1834 г. и завършва на 26 октомври 1837 г. Един каменен надпис под корниза на откритата галерия (нартекса) посочва името на нейния майстор – българина Павел Йованович от с. Кримин, Сисанийска епархия (Костурско).78

Църквата заема централно място в манастирския двор. Появата на значително по-голям обем, отколкото на старата църква, сред дотогава хармонично съжителстващи средновековни и възрожденски строежи поставя пред строителите трудната задача да се намери мярката в съотношението между няколко достатъчно едри всеки за себе си елемента – крилата около двора, високата монолитна кула и големия планиран обем на църквата. Затова Павел Йованович разчупва обема й, като го изгражда от няколко последователно извисяващи се тела, а декораторите я изписват с багри с различна интензивност, които стават толкова по-светли, колкото по-високо е изписаното тяло. Главната църква на Рилския манастир е трикорабна, без преддверие, с два странични параклиса, в които опират северното и южното рамо на открита аркирана галерия, опасваща църквата от три страни. Зад тях от север и юг се отварят две широки полукръгли певници. Източната олтарна част на църквата е богато развита, с допълнително предолтарно пространство и три полукръгли апсиди. Страничните са малки и отвън имат тристенна форма, а средната е тройно по-широка и отвън е петостенна. Малките олтари в параклисите, посветени на св. Николай Мирликийски (северния) и успението на св. Иван Рилски (южния), не се изявяват външно. Тяхното наличие причислява църквата към т.нар. „многопрестолни храмове”, които се срещат и в други български манастири и в много енорийски храмове. Стройните колони с високо издигнати чрез надзиждания арки между тях и към стените, многобройните прозорци по стените на куполните барабани, от които струи светлина, силно изразената пластика на покритието създава впечатление за просторност на архитектурното пространство и разнообразие на възприятията. За богатството на вътрешнопространственото изграждане допринасят както стенописите, които покриват всички прави и криволинейни плоскости, така и богатите малки дърворезбени иконостаси на параклисите и особено големия на наоса. Логиката на цялото пространствено оформяне на наоса на църквата е проведена безупречно от майстор Павел. Той създава съвършен по композиционното си решение архитектурен интериор, в чието раздвижено пространство се вместват произведенията на стенописта, иконописта и дървопластиката. Те допълват и обогатяват неимоверно неговото художествено въздействие.

Църквата и нейните параклиси са украсени със стенописи, икони и дърворезби между 1840 и 1860 г. За това допринасят най-добрите за времето зографи, представители на Самоковската и Банско-Разложката иконописни школи: Димитър Христов Зограф, синът му Станислав Доспевски, Захари Хр. Зограф, Коста Вальов, Иван Образописов, Димитър и Симеон Молерови, Михаил Зограф от Крушово и др.79 В техните стенописи образите на светците и религиозните сцени са преплетени и с определени светски мотиви, особено в портретите на дарителите. Живописта в Рилския манастир отразява особеностите на цял етап от развитието на българското изкуство през епохата на Възраждането. Голяма ценност представляват и множеството икони от различни епохи, запазени в църквата, параклисите и музея. Наред с тях са и щампите – едни от първите графични произведения у нас.

Рилският манастир е истинска съкровищница на дърворезбени паметници на изкуството – изкусно изработени дърворезбени иконостаси, тронове и други художествени предмети. Те допълват красотата на интериора на църквите и параклисите. Най-внушителен със своята монументалност е позлатеният иконостас в главната църква – творба на Самоковската резбарска школа с главен майстор Атанас и неговите ученици Стойчо Фандъков, Петър Дашин и др. С красиви дърворезбени тавани, дървени парапети, колони, шкафове, врати и прозорци са украсени манастирските помещения. Много са произведенията на миниатюрната резба, между които е неповторимият шедьовър – дървеният кръст на монаха Рафаил. Резбите в Рилския манастир говорят за богатото въображение и всестранния талант на българските майстори.

Може би най-характерната черта на дейността на Рилския манастир през Възраждането е таксидиотството. На 9 декември 1807 г. цариградският патриарх Григорий издава послание, с което официално разрешава на монасите да го практикуват и уточнява условията за него.80 Разбира се, Рилската обител има метоси в много градове на страната и преди тази година. Най-добрият познавач на тази тема беше архимандрит д-р Климент Рилец, който публикува редица статии, но той не успя да напише обобщителна монография. Филологът Иван Радев разисква въпроса в една глава на книгата си, посветена на българското таксидиотство.81

В средата на ХІХ в. Рилският манастир има 55 метоха във всички краища на българските земи, но до 1882 г. остават само три от тях в Дупница, Кюстендил и Видин. Трябва да се прави разлика между метох като имот и таксид като монашеско пребиваване. Метохът включва не само сграда за живеене, но и параклиси, дюкяни, градини, ливади, килийни училища и др. Рилският манастир плаща такса на митрополитите за правото да поддържат метоси и таксидиоти в градове от техните епархии.82 Основната функция на таксидиотите е да извършват богослужение, да изповядват миряните, да събират помощи за манастира и да водят поклонници. Само за една година (1836-1837) Рилският манастир получава от своите таксидиоти чистата сума 52 325 гроша.83 Много често обаче те се занимават с допълнителна работа – учителстват, преписват книги, рисуват икони, заседават в местните съвети, търгуват, занимават се с пчеларство, животновъдство, земеделие, отдаване на имоти под наем и пр.

Таксидиотите неизбежно се озовават между Сцила и Харибда. От една страна те са длъжни да спазват строгата монашеска дисциплина, а от друга страна са принудени да участват в обществения живот. Някои от тях не издържат на изкушенията и се провалят. Може би най-фрапиращият пример за такъв авантюрист е Пахомий Рилски от Севлиево, който през 1861 г. с търновска делегация отива в Цариград и се ангажира с борбата срщу патриаршията и унията с Римокатолическата църква. След това той се жени, приема исляма, пътува в Румъния и Русия, заточен е в Мала Азия и т.н. Бившият калугер умира в родния си град през 1896 г.84

Ще споменем някои от видните личности на Рилския манастир през Възраждането. Един от тях е йеросхимонах Спиридон. Той е роден в Габрово около 1734 г. и се присъединява към неоисихастката школа на преп. Паисий Величковски в Молдова. Там през 1792 г. съставя Кратка история на българския народ.85 След кончината на св. Паисий през 1794 г. отец Спиридон се връща в България и намира подслон в Рилския манастир. Тук пожелава да препише житие на св. Иван Рилски, но в манастирската библиотека попада на Панегирика на Владислав Граматик от 1479 г. с пространното житие на св. Теодосий Търновски от ХІV в. Отец Спиридон преписва и редактира това житие и съставя служба на търновския подвижник. Преписите са занесени в Русия от Христо Даскалов през 1859 г. В архива на акад. Иван Дуйчев се пази още един ръкопис на Спиридон с произведения на исихастки теми. Този учен монах предава Богу дух в скита Черней на Рилската обител на 10 септември 1822 г.86

Йеромонах Гавриил Рилец според летописни бележки идва на таксид в Търново през 1817 г. и остава тук цели 20 години. Той участва в подготовката на Велчовата завера (1835), пренася съчинения на о. Спиридон Габровски, поръчва икони на св. Кирил и Методий далеч преди официалното им празнуване у нас.87

Споменатият по-горе йеромонах Йосиф, известен като „Строителя”, е роден в Батак през 1766 г. Замонашва с в Рилския манастир съвсем млад през 1778 г. Избиран е многократно за игумен и епитроп през 1822, 1824, 1828, 1837-1839, 1842-1860 г. Между 1824 и 1833 г. е таксидиот във Враца, а п-късно е изпратен в Банско, Влашко и Елена. Неговите грандиозни планове за основаване в манастира на духовна семинария, печатница, библиотека и болница се отхвърлят от по-инертните монаси, които го наклеветяват пред патриаршията. През 1832 г. Йосиф е заточен в Трикала. Той умира през 1859 г. 88

Авксентий е роден в Самоков през 1798 г. Учи в риломанастирското училище и се замонашва. В края на 20-те години на ХІХ в. е таксидиот в Кюстендил, а през 1831 г. е хиротонисан за викариен епископ на Кюстендилската митрополия. От 1837 до 1848 г. служи като митрополит в Мостар в Херцеговина, след което е назначен във Велес (1848-1855). През 1858 г. Авксентий е назначен за митрополит на Дуръс в Албания, но отказва да заеме тозш пост и се оттегля в Рилския манастир. Присъединява се към църковната борба, за което е заточен в Мала Азия (1861-1864). Умира на 2 февруари 1865 г.89

Аверкий Рилски (Попстоянов) е роден през 1802 г. в Дупница в свещеническо семейство. Учи в родния си град, в Рилски манастир, където приема монашество, в Сяр, Мелник и гр. Карловац (Австрия). В Букурещ усвоява взаимоучителната метода и я въвежда в различни български училища. Учителства във Видин, Казанлък и Кюстендил. Посещава Йерусалим и става таксидиот в Хасково и игумен на Осоговския манастир. Сътрудничи на революционната борба. В края на живота си се оттегля в Жабленския манастир, където умира през 1881 г.90

Дамаскин Рилец (Дипчев) е роден през 1817 г. в Панагюрище. Замонашва се в Рилския манастир и учи в семинарията на остров Халки. Занимава се с книжовна дейност. От 1863 г. е председател на Пловдивското епархийско настоятелство, през 1872 г. става Велешко-Струмишки митрополит и има голям принос към екзархийската борба в Македония. Дамаскин умира през 1877 г. в Араповския манастир.91

Герасим Рилски (1830-1892) е от Горна Джумая. Учи в Рилската обител. Около 1855-1862 г. е таксидиот в Пловдив, където К. Геров го окачествява като „добър за манастир, но прост човек”. През 60-те и 70-те години живее в Араповския манастир и събира милостиня за него в Русия, където също учи в семинария. Негов съратник е революционерът поп Минчо Кънчев. В нашата историография е наложено невярното мнение, че отец Герасим пребивава в Румъния и е близък с Христо Ботев и Иван Вазов.92 Всъщност става въпрос за отец Герасим Стамов – свещеник в българската църква в Букурещ.

Друг рилски духовник е отец Пантелеймон (1819-1887), роден в Костенец. На 15-годишна възраст постъпва в Рилския манастир. През 1851 г. е изпратен в Русия с рилския монах Никифор за събиране на средства за откриване в Рилския манастир на духовна семинария, печатница и болница. По-късно пътува до Света гора, Сърбия и отново посещава Русия. През 1864-1868 г. и 1874-1881 г. е игумен на Рилския манастир. Поканен от руското командване, отец Панталеймон присъства при подписването на Санстефанския мирен договор. Става депутат в Първото българско Учредително събрание в Търново (1879).93

Синесий произхожда от с. Скриняно, Кюстендилско. Роден е през 1836 г. и учи в българско училище в Цариград. На 18-годишна възраст приема монашество в Рилския манастир. Три години завежда кюстендилския манастир "Св. Мина". Изпращан е на таксид в Пирот, Ниш и накрая във Враца, където се включва в революционния комитет. През 1875 г. Синесий е ръкоположен за Стобийски епископ. Служи като викарий на Кюстендилския митрополит в Щип и наместник на Пловдивския митрополит Панарет. През 1884 г. става Охридски митрополит, а през 1894 г. – митрополит на Скопие. Той умира в Кюстендил на 16 декември 1917 г.94

Най-изтъкнатият рилски монах през Възраждането несъмнено е Неофит Рилски. Той е роден в Банско през 1793 г. Заедно с Димитър Молеров идва в Рилската обител, където приема монашество през 1818 г. Учи в Мелник и Велес и сам преподава в Самоков, Копривщица, Стара Загора, Рилския манастир, Казанлък, остров Халки. Отец Неофит основава първото българско светско училище в Габрово през 1835 г. Прави първия превод на Новия завет на новобългарски език, който е забранен от патриаршията. През 1835 г. издава „Болгарска граматика“ и „Таблици взаимоучителни“, през следващата година създава първия български глобус, а през 1837 г. публикува първия учебник от поредицата за взаимоучителната метода – „Краснописание“. От 1852 г. до края на живота си се посвещава на книжовна дейност в Рилската обител. През 1858 г. търновци му предлагат да оглави проектираната от тях семинария, но тогава той е вече на 65 години и отказва. От 1860 до 1864 г. отец Неофит служи като игумен на Рилския манастир. През 1875 г. е издаден неговият "Словар на българския език, изтълкуван от църковно-славянски и гръцки език". Йеромонах Неофит Рилски умира на 4 януари 1881 г. в Рилския манастир и е погребан до главната църква. Константин Иречек го нарича с право „патриарх на българските учители и книжовници”.95

Възпитаник на Рилската обител също е Христаки Павлович (1804-1848) от Дупница, който прави Паисиевата история всенародно достояние, като издава „Царственник или история болгарская” (1844). Книжовникът Сичан Николов, известен и под духовното си име Христодул Костович (1806-1889), също се учи в Рилския манастир. Послушник в Рилския, а след това в Зографския манастир е митрополит Евстатий Пелагонийски (1832-1888). Учителят и книжовник Васил Чолаков от Панагюрище не само е ученик на Неофит Рилски, но на старини се замонашва и завършва живота си в Рилската обител през 1885 г.

Строителството след опустошителния пожар през 1833 г. изисква големи средства, които не могат да се набавят от манастирското стопанство. Разноските по възстановяването са поети от целия български народ под формата на милостиня или ктиторски дарения. Отзовават се не само хора от всички краища на българската етническа територия, но и българи, които живеят във Влашко, Молдова, Русия, Австрия. Някои селища заплащат за привилегията да имат собствени стаи („архондарици”), в които нощуват техни поклонници при посещение на манастира. Запазили са своя възрожденски вид 11 гостни стаи, наречени „Копривщенска”, „Тетевенска”, „Чирпанска”, „Габровска” и др. Те се намират в северното крило и са обзаведени с битови тъкани, килими, мебели и съдове. На Господски празници и на патронния ден на манастира – „Отчов ден” (19 октомври), броят на посетителите достига 2000 души.

През Възраждането, когато преписването на ръкописи е вече анахронизъм, Рилският манастир е щедър спомоществовател за издаването на редица български книги. В неговия архив са запазени много обявления за събиране на дарители. На риломанастирската материална подкрепа разчитат автори, издатели, съставители, преводачи, редактори на учебници, сборници, вестници.

През ХІХ в. Рилският манастир е посетен не само от стотици хиляди българи, но и от редица чужденци. Известният славист Виктор Григорович идва през 1845 г. и остава смаян, че в манастира функционират две училища. Едното от тях е построено от отец Неофит Рилски през 1843 г.96 Протестантският мисионер Теодор Баингтън, който проповядва в Стара Загора, посещава Рилската обител през 1859 г.97 Английският офицер Джеймс Бейкър, чийто брат е паша в османската армия, разглежда манастира през 1874 г. и оставя подробно описание.98

Като ставропигийна институция, пряко подчинена на Цариградската патриаршия, Рилският манастир не взема пряко участие в църковната борба. В нейния начален етап мнозина у нас са уверени, че Рилския манастир не само ще подпомогне борбата, но и ще я възглави. През 1840 г. отец Аверкий Попстоянов, учител и таксидиот в Казанлък, увещава Неофит Рилски, че обителта трябва да се противопостави на гръцките владици. Тази надежда се оказва илюзорна, но рилските таксидиоти по места се оказват въвлечени в борбата. През ХІХ в. патриаршията често предупреждава ръководството на Рилския манастир да прекрати намесата им в народните протести срещу владиците, а българските общини се жалват, че монасите стоели настрана от тежненията на народа. Назрява напрежение и между таксидиотите и манастирското ръководство, което избягва да дразни Фенер. През 1858 г. патриархът е недоволен от духовника Агапий в Хасково, „защото е проповедувал много българщината”. Той е предупреден, а след това е преместен в Кюстендил. През 1859 г. отец Памфилий Рилски в с. Студена, Софийско, открито пренебрегва самоковския митрополит Матей, който му забранява да събира помощи. Рилските стареи пишат до владиката и обещават да накажат духовника. В Севлиево Пахомий напуска таксида и отива в Цариград през 1861 г. като представител на търновци в църковната борба.99

През 1861 г. тримата таксидиоти отец Герасим от Пловдив, Игнатий от Пазарджик и Кирил от Карлово отиват в обителта, за да убедят събратята си в каузата на църковната борба. Те са обвинени в немонашеско поведение и са затворени в манастира. Освободени са след получаването на множество протестни писма от техните градове.100 Затова пловдивската община разпраща окръжно послание и нарежда да бъдат изгонени рилските духовници от епархията и да не им се дава милостиня поради обвързаността им с Цариградската патриаршия (юли-октомври 1861 г.).101 Васил Чолаков пише откровено до отец Неофит Рилски през 1863 г.: „Вашето братство, както и всичкото монашество в България, стои на едно място, вместо да надмине народа… Ако не побързате да промените тая луда и дива калугерска политика занапреж, ще ви изгонят и няма да остане след десет години ни един калугер в България… Познаваме добре, че манастирското общество не можеше и не може да се дигне против фенерската Патриаршия, както се вдигна народът. Защото Патриаршията лесно може да разори до дъно частно общество, особено манастирско, докле още не са наредени работите, а на всичкия народ нищо не може да стори… Но познаваме и това, че манастирското общество можеше барем да бъде неутрално в борбата, а не да покровителства фенерските владици, които народът отвсякъде гонеше, и да наказва манастирските калугери…”102

Неврокопският духовник Христофор през 1865 г. повежда борбата срещу фенерския владика Агатангел. Той е отзован. Софиянци изпращат дописка до Георги С. Раковски, в която се жалват от духовника Харитон, превърнал метоха в разсадник на гърцизъм.

Едва когато става очевидно благоприятното разрешаване на църковния проблем, рилското братство решава публично да се откаже от Фенер с протокол от 19 февруари 1870 г. Неговият текст гласи: „Ние, всички братя священния нашея обители рилския, като гледаме с чрезвичайна радост душевна, защо наближава вече решението на церковният ни въпрос и по царска милост дава се на нашия род Българский старата му церковна самостоятелност, с общо наше единогласие общобратствено отказваме се от всяко сношение, что е имал нашия св[ети] манастир с гръцката патриаршия, и като всякога естествено съединени с нашият си благочестив род Българский, припознаваме от сега натам бъдещата наша народна йерархия и с нея ще си водиме всичките си потребни сношения манастирски точно както сме били досега с гръцката патриаршия. И на това общо съборно решение всички се подписваме своеръчно.” Имената на подписалите са: игумен йеромонах Кирил, проигумени Неофит и Пантелеймон, йеромонаси: Игнатий, Епифаний, х. Ананий, Севастиан, Силвестър, Христофор, Павел, Константий, Арсений, Синесий, Теодосий, Никифор, Касиян, Герман, х. Дамаскин, Йоаким, Теодосий, Дамаскин, Йеротей, х. Онуфрий, Филарет, Синесий, Кесарий, х. Никифор, Пантелеймон, Йеремия, Теодосий живописец, Серапион, Паисий иконом, Полихроний дуяр.103

От 1869 до 1873 г. е епохата на усилена тайна революционна подготовка у нас, възглавена от йеродякон Игнатий (Васил Левски). Политическите борби, обедняването на населението, отчуждаването от манастирите като следствие от църковната борба, построяването на множество енорийски църкви рязко намаляват поклонничеството в Рилския манастир и съкращават неговите приходи. От 1872 до 1876 г. те намаляват почти 20 пъти (!), както следва: 1872 г. – 164 940 гроша 25 пари; 1873 г. – 160 727 гроша 05 пари; 1874 г. – 180 548 гроша 30 пари; 1875 г. – 51 337 гроша 20 пари; 1876 г. – 8 744 гроша 30 пари.104

По принцип ролята на Рилския манастир е духовно-просветна и не може да се очаква той да се превърне в крепост на съпротивата срещу чуждия етнически и верски гнет, защото това би застрашило самото му съществуване. Но не липсват сведения за съпричастие на рилските иноци с революционните тежнения на най-будните слоеве на българския народ. Стоян Георгиев от Копривщица, който е манастирски овчар, става хайдутин и застрелва кехаята Мехмед според един турски документ от 30 юли 1859 г.105 Комити често посещават Рилската обител за проучване на настроенията сред братята или за подслон и лечение. Най-ранното сведение датира от 1860-1861 г., когато Христо Н. Македонски и негови другари намират убежище при постника отец Даниил. По същото време манастирът е посетен и от Георги С. Раковски. Македонски идва отново през 1868 г.106 Ангел Обретенов, син на Баба Тонка, с двама съратници посещава манастира през 1867 г.107 През следващата година плъзва слухът, че четата на Хаджи Димитър не е разбита, а е намерила убежище в Рилския манастир.108 Рилският таксидиот в Карлово Кирил замонашва Васил Кунчев с името Игнатий. След като се отдава на революционната кауза, Левски посещава манастира, но за разлика от Троянския и Гложенския манастир той не основава тук таен комитет.109 В Рилския манастир често отсяда и прочутият Ильо войвода. Когато Арсени Костенцев е учител в Горна Джумая (1872), той и даскал Петър Рафаилов от село Рила идват в обителта, за да сондират доколко монасите са готови да участват в бъдещото въстание, като укрият жените и децата на въстаниците и изградят фурна за печене на сухари.110

Млади рилски таксидиоти стават членове на революционни комитети, а някои от тях дори са екзекутирани от поробителите. Споменатият Синесий Стобийски през 1872 г. е на таксид във Враца. Местният деец Стефанаки Савов пише в спомените си, че в местната революционна организация влизат игуменът на Черепишкия манастир отец Епифаний и монахът от Рилския манастир отец Синесий. Йеромонах Лука, който замества Синесий, споделя неговите убеждения. Той участва в подготовката на Априлското въстание и заедно с поп Коста заклева в метоха врачанските революционери.111 Рилският таксидиот в Чирпан йеромонах Партений също се отдава на освободителната кауза. Той е арестуван, съден и обесен в пловдивския затвор на 17 септември 1877 г.112 Колоритна фигура в живота на Рилския манастир през бурния ХІХ в. е йеромонах Полиевкт. През 60-те години той е таксидиот в Хасково, където хвърля расото, жени се и даже става униат. През 70-те години като светско лице учителства в Одринско, където умира. На фантазията на Полиевкт се дължи прочутото пророчество „1876 = Турция ке падне”, получено чрез игра на буквени и цифрени значения. То е популяризирано от Иван Вазов в романа „Под игото” и е включено от Захари Стоянов в „Записки по българските въстания”. Това предсказание изиграва голяма роля за въодушевяването на народните маси през Априлското въстание.113

През 1876 г. тълпи турци от Дупница и Горна Джумая влизат в манастира, но след усилената молитва на монасите става чудо. Неканените гости се изпокарват помежду си и напускат, без да окрадат и опожарят манастира.114 По време на Освободителната война (декември 1877 г.) рилските монаси в метосите на Рила и Дупница са ограбени от башибозуците.115 Царят-освободител подарява на манастира комплект литургически утвари, които днес се пазят в музея.

Самоковско-рилското богословско училище е открито през 1876 г. по инициатива на митрополит Авксентий Велешки. Рилската обител подпомага построяването на училището и отделя от бюджета си големи суми за неговите нужди.116

4. ХХ в.

Упадъкът на Рилския манастир започва преди Освобождението и се засилва след него. До 80-те години всички метоси са закрити, продадени или присвоени от градовете, в които се намират. Краят на таксидиотската епоха рязко намалява външните приходи на обителта. През османското господство българите не могат да разчитат на административна кариера, а само на занаяти, търговия и селско стопанство. В свободна България те имат много повече възможности за лична и обществена реализация. Кандидатите за монашество намаляват и са неграмотни или кариеристи. Слуховете за състоянието на Рилския манастир карат Св. Синод през 1885 г. да изпрати трима архиереи, начело с екзархийския делегат, за да направят ревизия. В състава на групата е и известният възрожденец и бивш монах Тодор Икономов, който издава впечатленията си в брошура.117 По убеждения атеист, авторът обрисува обстановката в манастира с най-черни краски: „Рилский манастир е станал вярно място за душегубство, обогатяване, власт, телесни услаждения, произволи и беззакония… Монашеский живот се е обърнал на грубо и скотско плътоугодие…”118 Тези злобни квалификации по-скоро свидетелстват за субективната нагласа на техния съчинител, отколкото за обективното състояние в обителта. По-сериозен характер имат обвиненията: „Монасите са против всякакъв по-строг устав, контрол и отчетност, но затова манастирските епитропи са имали по 2-3-4 и повече хиляди лири… Калугерите се обогатяват бърже, но касата на манастиря е винаги праздна”.119 Освен това, в град Рила съществуват няколко женски метоха, с чиито обитателки младите рилски иноци поддържат най-топли отношения.120 След ревизията Св. Синод решава да закрие тези метоси и да въведе строг финансов контрол.

По време и след Освобождението Рилският манастир компенсира официалната си неутралност спрямо борбите за освобождение през Възраждането. Тук се сформират, почиват или се лекуват редица чети, които преминават границата, за да бият срещу османските войски в поробена Македония. След погрома на Илинденското въстание през 1903 г. в обителта намират подслон стотици бежанци, за които монасите полагат големи грижи и буквално ги спасяват от смърт. През октомври 1905 г. в Рилския манастир е свикан общ конгрес на ВМОРО. Присъстват 22 делегати от всички окръзи. Делегати от Одринския революционен комитет са: Михаил Герджиков, Стамат Икономов, Кръстю Българията и др. След Рилския конгрес възникват противоречия и разцепление в редиците на ВМОРО.121

По времето на сръбско-българската война през 1885 г. правителството нарежда на дупнишкия околийски началник Грънчаров да реквизира манастирския добитък. Докато троянският игумен Макарий с готовност отделя животни и пари за българската кауза, рилският игумен Теофилакт отказва да направи това под предлог, че даровете са на светеца. Стамболовистът Грънчаров дръзва да се гаври с мощите на св. Иван, но наскоро след връщането си в града неговите политически противници го хвърлят от мост и изкормят тялото му.122

В Балканската война участва зографският монах Серафим Зографски, който е записан в Трета Солунска дружина на опълчението. Той остава жив и през 30-те и 40-те години живее в Рилския манастир.123

През ХХ в. старият стремеж към поклонничество и святост отслабва. Мнозина от хората, които посещават в манастира, идват само като туристи. Някои служители си позволяват да крадат ценностите на манастира, включително частици от мощите, а други правят спиритически сеанси, но са наказани от св. Иван Рилски.124

Поради намалените дарения на вярващите Рилският манастир засилва грижите за собственото си стопанство. Неговите обширни земи се обработват или дават под аренда. Изгражда се фабрика за преработване на дървесината от рилските гори.125 В края на ХІХ в. в град Рила са изградени манастирски дарак за чепкане на вълна, тепавица за платове и ковачница. Разработена е мина за добив на желязо. Построена е теснолинейна ж.п. линия до манастира. Първият пътеводител за обителта е отпечатан през 1891 г. Тогава библиотеката не е обособена, а в нея се съхраняват накуп ръкописи, старопечатни книги, хрисовули, покрови, одежди, утвари и др. През 1894 г., когато се ражда и кръщава в православната вяра престолонаследникът Борис ІІІ, княз Фердинанд издава указ, с който обявява Рилския манастир за самостоятелна община. Игуменът става кмет.126 Около 1900 г. библиотеката-ризница е преместена в бившата трапезария. Архимандрит Доситей (Ковачев), учител и библиотекар в манастира, подрежда през 1903 г. музейната експозиция в този вид, в който тя остава до национализацията през 1961 г. Той публикува описание на повечето манастирски ценности.127

От по-видните обитатели на манастира заслужават да бъдат упоменати книжовниците Игнатий Рилски и Димитър Маринов. Игнатий Рилски (светско име И. Цветанов) е йеродякон, църковен деятел и публицист. Роден е в Костенец през 1842 г., завършва Духовна семинария в Москва и два курса от московската Духовна академия (1874), след което става учител в Рилския манастир. От 1875 г. се премества в София, където в продължение на дълги години е учител по Закон Божи в софийската гимназия и чиновник в софийската митрополия и Св. Синод. Участва в образуването на Свещеническия съюз и редактира неговия орган „Съветник”, който преди това се нарича "Селянин" (1879–1916 г., 1924 г.), както и сп. "Български църковен преглед" (1895–1899 г.). Издига идеята за реформи в църквата и защитава правата на енорийските свещеници. Неговата дейност го прави една от най-популярните и авторитетни фигури сред свещенството в края на ХІХ и началото на ХХ в. Отец Игнатий умира през 1920 г.

Димитър Маринов Бонев е роден на 14 октомври 1846 г. във Вълчедръм, Монтанско. Учи в Рилския манастир при йеромонах Неофит Рилски (1863) и във Военното медицинско училище (Цариград, 1867-1871). През 1875 г. завършва философския факултет в Белград и започва работа като учител в Лом. Избран е за депутат в Учредителното събрание, работи като съдия в Лом, Силистра, Русе, Видин (1879-1882), директор на Народната библиотека (1894), учител в Лом, Русе и София. Маринов основава и става директор на Етнографския музей (1904-1908). През 1921 г. Приема монашество в Рилския манастир, където умира през 1940 г. Той е един от основателите на българската етнография.128

През 1911 г. Рилският манастир основава свое училище за подготовка на монаси. Манастирът е любимо място на кореспондента на в. „Таймс” Джеймс Баучър, който е голям приятел на България. Той завещава да бъде погребан на три минути път от манастира сред борова гора с изглед към Царев връх. Баучър умира през 1920 г. и завещанието му е изпълнено. През 1937 г. бюджетът на Рилския манастир има бюджет с приходи 11 096 100 лева и разходи 10 011 685 лева. Общата площ на неговите гори, пасбища и ливади възлиза на около 203 000 декара. Той притежава 57 волове и крави, 75 коне, катъри и мулета, 4 445 овце 454 кози. Общата стойност на Рилската обител възлиза на 130 428 000 лева.129 Разбира се, тази оценка е условна, защото църковните сгради и кулата са безценни паметници.

Рилската обител е любимо място за поклонение на набожния цар Борис ІІІ. След неговата скоропостижна кончина на 28 август 1943 г. тленните му останки са пренесени с влак до Рилския манастир, където са погребани в параклиса „Св. Йоан Рилски”.

Един от най-видните рилски игумени през ХХ век е Калистрат (Наков, 1891-1959). Бивш вдовец, по професия търговец, той е назначен за главен иконом на манастира още през 1939 г. и остава на този пост до 20 ноември 1944 г., когато е избран за игумен на Рилския манастир. По негово време е построен голям тютюнев склад в град Дупница („Метоха”); извършена е комасация на манастирските земи; изграден е модерен птичарник в метоха "Пчелино"; построен и оборудван е гатерът "Вели лак"; изградена е химическата фабрика "Горхим"; направен е път в района на Рилския манастир; извършени са големи ремонти в манастира. Архимандрит Калистрат също основава потребителска кооперация "Св. Иван Рилски" и кооперация за издаването на книги; изгражда електрическа мелница; построява хотел и др. Игуменът планира построяването на: карбидна фабрика; фабрика за добиване на мед от залежи на медна руда в землището на манастира; фабрика за производство на изкуствен каучук; няколко електрически инсталации по линията от Рибните езера до Кулата и др. След установяването на комунистическата власт на 9 септември 1944 г. архимандрит Калистрат се противопоставя на премахването на гробницата и изваждането от нея на тялото на цар Борис ІІІ; открито изобличава издадените смъртни присъди от „Народния” съд; публично се обявява против национализацията на манастирските имоти и пр.

През 1946 г. се навършват хиляда години от блажената кончина на св. Иван Рилски – едно събитие, чествано с голям размах не само от Българската църква, но и от държавата. На 26 май с.г. в манастира пристигат: комунистическият водач Георги Димитров, министър-председателят Кимон Георгиев, министрите Александър Оббов, Георги Кулишев, генерал-полковник Дамян Велчев, регентът Венелин Ганев и др. Благодарственият молебен се води от екзарх Стефан в съслужение с руския патриарх Алексий І. Тъй като тогава България е все още монархия, накрая на службата е изпято многолетствие на царица Йоанна и престолонаследника княз Симеон. Разгневен, Димитров грабва каскета си и напуска църквата, последван от официалните лица. На обяда той държи реч и изказва пожеланието си „нашата българска православна църква да бъде не на думи, а на дело народна, републиканска църква” и изразява своята гордост „с българската църква, която е имала такива верни и честни служители като аскета Иван Рилски, който със стоицизъм и безпределна любов е бранил правото дело на българския народ преди 1000 години”.130 Този конфликт три месеца преди референдума за република рязко охлажда отношението на Димитров към екзарха, който е свален след две години и заточен в с. Баня, Панагюрско, до смъртта си през 1958 г.

През 1946 г. тленните останки на цар Борис ІІІ са есхумирани и осквернени по нареждане на комунистическите управници и препогребани в малък параклис в парка на двореца „Врана“. През следващата година той е взривен по заповед на Георги Димитров и Васил Коларов. Днес е запазено по чудо само сърцето на многострадалния монарх, което се намира на местото на възстановения гроб в Рилския манастир.

През февруари-април 1948 г. са национализирани манастирските гори, гатерът, химическата фабрика, полските имоти в землището на с. Рила, тютюневият склад в Дупница и хотел-ресторантът при манастира. На 10 юли с.г. е съобщено по радиото, че "масовите поклонения в Рилския манастир придобиват характер на известна демонстрация против народната власт и следва да бъдат прекратени".131 На 29 юли 1948 г. игуменът Калистрат е арестуван и закаран в Софийския централен затвор, където е пребит и разпитван в продължение на шест месеца. Обвинен е, че уж подготвя въоръжено въстание против властта. Софийският областен съд с председател Р. Дончев на 29 юни 1949 г. го осъжда на 10 години строг тъмничен затвор, глоба от 350 000 лева и го лишава от граждански права за срок от 15 години. През 1951 г. е изпратен да излежи присъдата си в Шуменския окръжен затвор, но през 1952 г. е помилван от президиума на Народното събрание и е изпратен на заточение в Бачковския манастир. Там умира след седем години.132

През 1960 г. от старите сгради на манастира е запазена само една малка част, която свързва източното и западното крило. Тогава тази част е разрушена и на нейното място е построено ново триетажно крило в съзвучие с архитектурата на целия манастир.133 По време на Хрушчовите гонения срещу църквата през 1961 г. Президиумът на Народното събрание с непубликуван указ № 403 обявява манастира за общонародна собственост и го превръща в Национален музей. Монасите са изгонени в Троянския, Бачковския и Преображенския манастир. Сградите, земята и гората са подложени на разграбване. В църквата е забранено да се извършват богослужения и тя е затворена за поклонници, а раклата с мощите на св. Иван Рилски остава заключена. Манастирският музей е преместен през 1965 г. в новопостроената част от източното крило. Въпреки липсата на монаси над половин милион българи всяка година посещават благоговейно Рилската обител.134

Поради редица протести на чуждестранни туристи през 1968 г. се разрешава част от монасите да се върнат в Рилската обител, където те са принудени да съжителстват със служителите на музея и да правят компромиси с монашеския устав и дисциплина. За отопление монасите са принудени да купуват дърва от собствената си гора. Игумени на манастира от 1968 до 1988 г. са: Драговитийски епископ Йоан, архимандритите Калиник (сега Врачански митрополит), Нестор (сега на покой), Методий (покойник), Геласий (покойник), Галактион (сега Старозагорски митрополит).
През 1969 г. в няколко от бившите спални помещения на манастира е подредена постоянна етнографска експозиция, в която е показана част от събираните повече от 200 години подаръци на манастира. Изложени са тъкани, шевици, килими, произведения от мед и ковано желязо – свещници, съдове; керамика, накити – гривни, пафти, огърлици и други. През 1972 г. е тържествено открито копие от илията на преп. Паисий Хилендарски, но то по-късно е занемарено. ЮНЕСКО включва Рилския манастир в списъка на световното културно наследство през 1983 г.

Чак след настъпването на демократичните промени в България Народното събрание приема закон през 1991 г., с който се възстановява изцяло монашеския му статут. Процесът на връщането на риломанастирските имоти започва трудно и бавно през 1997 г., като се водят съдебни дела. Игумен за втори път от 1988 до кончината си през 2005 г. е Драговитийският епископ Йоан, който прави редица ремонти и през май 2002 г. посреща в манастира папа Йоан Павел ІІ.

През 2000 г. територията около светата обител е обявена за природен парк „Рилски манастир”. Той е втората най-посещавана защитена територия в България след Витоша.

От 17 ноември 2005 г. игумен е Адрианополският епископ Евлогий, който проявява талант на много добър мениджър и администратор. Манастирът заплаща два милиона лева и връща собствеността си върху манастирския хотел, който се очертава като основен източник на доходи. Възстановен е манастирският пчелин. Направени са ремонти на старата фурна и дърводелската работилница. През 2006 г. е извършен основен ремонт на фасадата на централния манастирски храм “Рождество Богородично” и е открита манастирска книжарница. Най-много средства са вложени за реконструкцията на централния манастирски музей, който не е подобряван от неговото откриване през 1965 г. Неговата експозиция е основно обновена и тематично подредена, с което посетителите получават действителна представа за духовното богатство на манастира. Сменени са основно всички инсталации – електрическа, пожароизвестителна, СОТ, наблюдения с видеокамери. Планира се изграждането на собствена водна електростанция поради случаите на спиране на електричеството при много тежки зимни условия. Проблемът е, че дебитът на рилската река е намалял поради отклоняването на голяма част от водата за нуждите на софийския водопровод. Субсидията, която държавата отпуска на манастира през 2005 г. възлиза на 426 600 лева, а през 2006 г. – на 446 400 лева. Пушенето на територията на манастира е строго забранено.

През 2008 г. в Рилския манастир е проведен църковен събор под ръководството на патриарх Максим, на който е обсъден и гласуван новият Устав на Българската православна църква.

Изправил снага на фона на величавите рилски върхове, изпълван от милиони поклонници и туристи, поддържан с труда и молитвата на монашеското братство, Рилският манастир въплъщава духа на българската нация и българското православие. В този стожер на българщината всеки гост – чужденец или нашенец, може да се докосне до същността на християнската вяра и да отвори душата си за ценностите, помогнали ни да оцелеем през вековете.

***

Бележки

1 Николова, Б. Рилският манастир в старобългарските паметници и Рилският манастир според Евтимий (съпоставителен план). – В: Търновска книжовна школа. Т. 8. Св. Евтимий, патриарх Търновски, и неговата духовна мисия в Европа. Отг. ред. Г. Данчев. Велико Търново, 2007, 475-481.
2 Български ръкописи от Х до ХVІІІ век, запазени в България. Своден каталог. Т. І. Съст. Б. Христова, Д. Караджова, А. Икономова. С., 1982, 19-20, № 2. Срв. Славянски ръкописи в Рилския манастир. Съст. Хр. Кодов и др. Т. 1. С., 1986.
3 Иванов, Й. Св. Иван Рилски и неговият манастир. С., 1917; фотот. изд. С., 1990, с. 20, 31, 86.
4 Цит. по: Дуйчев, Ив. Рилският светец и неговата обител. С., 1947; фотот. изд. С., 1991; http://www.promacedonia.org/id/index.html, 250-251.
5 Спространов, Е. Материали по историята на Рилския манастир. – Сборник за народни умотворения, 18, 1901, с. 196.
6 Неофит Рилец, йером. Описание болгарского священного монастыря Рилскаго. С., 1879, с. 25; Иванов, Й. Св. Иван Рилски и неговият манастир, с. 33. Срв. Захариева, Л. Средновековната кула в Рилския манастир. – Архитектура, 1981, № 5, 14-16.
7 Цит. по: Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина. Т. II. С., 1940, с. XXXII сл., 280, 418 сл.
8 Пак там, с. XXXIII, 283-284, 419.
9 Публикация: Даскалова, А., М. Райкова. Грамоти на българските царе. Увод. Текстове. Речник. Библиография. С., 2005, 44-46.
10 Иванов, Й. Св. Иван Рилски и неговият манастир, с. 38-39, 111, 131.
11 Български ръкописи от Х до ХVІІІ век, с. 40, № 65.
12 Пак там, с. 40, № 66.
13 Пак там, с. 49, № 95.
14 Друмев, Д. Декоративно и приложно изкуство. – В: История на българското изобразително изкуство. Т. 1. Отг. Ред. А. Обретенов. С., 1976, 283-286.
15 Недков, Б. Османотурска дипломатика и палеография. Т. ІІ. Документи и речник. С., 1972, 13-14.
16 Дылевский, Н. Рыльский монастырь и Россия в ХVІ и ХVІІ в. С., 1946; 2 изд. С., 1974, с. 79, бел. 56.
17 Дылевский, Н. М. Договор 1466 г. между болгарским Рылским монастырем и обителью Пантелеймона-Руссиком на Афоне. – Etudes balkaniques, 1976, № 4, 110-115.
18 Иванов, Й. Св. Иван Рилски и неговият манастир, с. 42, бел. 1; с. 48, бел. 3.
19 Климент Рилец, архим. Нови приноси към историята на Рилския манастир. – Духовна култура, 38, 1958, № 8, с. 23.
20 Ихчиев, Д. Турските документи на Рилския манастир. С., 1910, 5-6.
21 Пак там, 6-8, 9-10, 11-12.
22 Терзийска, М. Обучение и възпитание в Рилския манастир през ХV-ХVІІ в. – Педагогика, 13, 2003, № 4, 101-110.
23 Български ръкописи от Х до ХVІІІ век, с. 63, № 132; с. 78, № 182; с. 82, № 193. Срв. Киселков, В. Рилският книжовник Мардарий. – Училищен преглед, 1939, № 9, 82-100; Ангелов, Б. Ст. Неизвестни ръкописи на Мардарий Рилски. – Старобългарска литература, 6, 1980, 50-68.
24 Български ръкописи от Х до ХVІІІ век, с. 88, № 214; с. 90, № 220; с. 92, № 224; 106-107, № 265-267; с. 120, № 310.
25 Яцимирский, А. И. Славянския и русския рукописи румынских библиотек. СПб., 1905, 265-267.
26 Иванов, Й. Български старини из Македония. Фотот. изд. С., 1970, с. 267.
27 Стојановић, Љ. Српски записи и натписи. Т. I. Београд, 1905, с. 166, № 511.
28 Герасимова, В. Бродиран надпис от 1550 г. върху епитрахил от Рилския манастир. – Годишник на Департамента по археология. Нов български университет, 4-5, 2000, 421-429.
29 Дылевский, Н. Цит. съч., с. 42, бел. 29.
30 Ихчиев, Д. Цит. съч., с. 461.
31 Пак там, с. 462.
32 Пак там, 240-242.
33 Пак там, 677-679.
34 Сотиров, Ив. Чипровска златарска школа. Средата на ХVІ – началото на ХVІІІ век. С., Агато, 2001 (Съкровища на България, 2), с. 217, № 22, обр. 31.
35 Генова, Е. Миниатюрна дърворезба 17-19 век. С., 1986, с. 66, 78, 98.
36 Спространов, Е. Опис на ръкописите в библиотеката при Рилския манастир. С., 1902, с. 38.
37 Ихчиев, Д. Цит. съч., 295-296, 417-419.
38 Пак там, 255-256.
39 Пак там, 475-476.
40 Пак там, 31-32.
41 Книга за българските хаджии. Подг. Св. Гюрова и Н. Данова. С., 1985, с. 297.
42 Ангелов, Б. Ст. Из старата българска, руска и сръбска литература. Кн. ІІ. С., 1967, с. 248.
43 Леонид, архим. Систематическое описание славяно-российских рукописей собрания Уварова. М., 1893, с. 30.
44 Иванов, Й. Български старини из Македония. Фотот. изд. С., 1970, с. 252.
45 Дилевски, Н. Просително послание на рилското манастирско братство до руския цар Михаил Феодорович Романов от 1627 г. – Известия на Института за български език, 19, 1970, 689-699.
46 Дилевски, Н. Страница из историята на българско-украинските културни връзки в края на ХVІІ в. – В: Езиковедско-етнографски изследвания в памет на Ст. Романски. С., 1960, 963-983.
47 Дуйчев, Ив. Рилският светец и неговата обител, 325-328.
48 За него вж. Ангелов, Б. Ст. Съвременници на Паисий. Ч. І. С., 1963, 23-85; Петканова-Тотева, Д. Дамаскините в българската литература. С., 1965, 85-92, 134-169.
49 Дончев, А. Къде е роден йеромонах Йосиф Брадати? – Духовна култура, 48, 1968, № 5, 25-31.
50 Цит. по: Народното четиво през ХVІ-ХVІІІ век. Подбор и ред. Д. Петканова. С., 1990, с. 324. Вж. Стефанов, П., архим. Финансовата дейност на Българската църква в миналото. – Минало, 2007, № 4, 7-14.
51 Ангелов, Б. Ст. Йосиф Брадати – предвестник на Паисий Хилендарски. – В: Същият. Старобългарско книжовно наследство. С., 1983, 14-15.
52 Ангелов, Б. Ст. Паисий Хилендарски – История словеноболгарская. Никифоров препис от 1772 г. С., 1961.
53 Тончева-Тодорова, Хр. Развой на старобългарските чинопоследования за встъпване в монашество през Х-ХVІІІ век. Коментар и текстове. С., 2005, 68-75.
54 Радев, Ив. Таксидиотство и таксидиоти по българските земи през ХVІІІ-ХІХ век. С., 2008, 236-237.
55 Дуйчев, Ив. Рилският светец и неговата обител, 332-335.
56 За него вж. Бояджиев, П. Партений Павлович. С., 1988.
57 Климент Рилец, архим. Пътеводител из Рилския манастир. 10 изд. С., 2006, 31-32.
58 Ихчиев, Д. Турски документи на Рилския манастир. С., 1910, 68-70; Спространов, Е. Материали по историята на Рилския манастир, с. 185. Срв. Стефанов, П. Българската култура през кърджалийското време. – В: Клио. Сборник в чест на 65-годишнината на ст.н.с. Милен Куманов. Ред. Л. Йонева. С., 2008, с. 155.
59 Сотиров, Ив. Цит. съч., с. 215, № 17, обр. 24; с. 241, № 125.
60 Иванова, В. Рафаиловият кръст. С., 1993.
61 За него вж. Нихоритис, К. Славистични и българистични проучвания. Велико Търново, 2005, 242-244.
62 Попова, Е. Монументалната живопис в риломанастирските църкви от последното десетилетие на ХVІІІ век. – В: Гергова, Ив., Е. Попова, Е. Генова, Н. Клисаров. Корпус на стенописите в България от ХVІІІ век. С., 2006, 43-52.
63 Паисий Хилендарски. Славянобългарска история. С., 1960, с. 99.
64 Куюмджиева, Св. Към въпроса за характера и значението на дейността на Рилската певческа школа през Възраждането. – Българско музикознание, 1979, № 3, с. 43; Същата. Ранновъзрожденска българска музика – паметници и певчески репертоар. Йоасаф Рилски. С., 2000.
65 Томов, Е. Български възрожденски щампи. С., 1975.
66 Василиев, А. Български възрожденски майстори. С., 1965, 494-501, обр. 283.
67 Български ръкописи от Х до ХVІІІ век, с. 274, № 757.
68 Спространов, Е. Опис на ръкописите в библиотеката при Рилския манастир, с. 25.
69 Алексиев, А. Открита е ръкописна книга от Йеромонах Теодосий – игумен и епитроп на Рилския манастир от края на XVIII и началото на XIX век. – Минало, 2009, № 1.
70 Стойков, Г. Майстор Алекси и майстор Колю Фичето. С., 1976, с. 32, ил. 5.
71 Пак там, 33-34, ил. 6-7.
72 Бур-Марковска, М. Към историята на стопанската и строителната дейност на Рилския манастир (1833—1848). – Известия на Института за история, 22, 1972, 227-261; Царев, Г. Хронология и етапи на строежите в Рилския манастир, 1816-1848. – Векове, 1979, № 4, 65-72.
73 Житие и чудеса на преподобния наш отец Иоан Рилски Чудотворец с приложение Заветът на свети Иван Рилски, акатист, канон и народно житие. С., 2007, 63-64.
74 Спространов, Е. Материали по историята на Рилския манастир, с. 15.
75 Стойков, Г. Цит. съч., с. 64, ил. 29.
76 Пак там, 68-82.
77 Пак там, 34-35.
78 Пак там, с. 65, ил. 28.
79 Василиев, А. Български възрожденски майстори. С., 1965, 280-282, 328, 343-344, 420, 433, 448-449, 506-507.
80 Снегаров, Ив. Гръцки документи на Рилския манастир. – Годишник на Духовната академия, 10, 1961, с. 199.
81 Радев, Ив. Таксидиотство и таксидиоти.., 189-294.
82 Радкова, Р. Българската интелигенция през Възраждането (ХVІІІ – първата половина на ХІХ в.). С., 1986, 136-137.
83 Бур-Марковска, М. Цит. съч., с. 233.
84 Радев, Ив. Български авантюристи. Велико Търново, 1991, 35-46, 70-92.
85 Спиридон иеросхимонах. История во кратце о болгарском народе словенском – 1792 г. Предг. Б. Христова. Студия В. Златарски. С., 1992.
86 Кенанов, Д. Йеросхимонах Спиридон – българският ученик на Паисий Величковски. – В: Същият. Българистични простори. Пловдив-Велико Търново, 2007, 163-173.
87 Радев, Ив. Гавриил Рилец – скромен възрожденски деец от 20-те – 30-те години на ХІХ в. – Духовна култура, 1990, № 12, 20-25. Авторът е преписал, без да цитира, статията на Стефанов, П. Един неизвестен възрожденец – Гавриил Рилец. – Вестник Велико Търново, 1983, ноември, с. 15.
88 Янев, Я. Г. Батак и Възраждането. С., 2004, 35-37; Радев, Ив. Таксидиотство и таксидиоти.., 266-267.
89 Кирил, патриарх български. Авксентий Велешки. Биографичен очерк (по случай 100 години от смъртта му – 1865). С., 1965.
90 Кацарски, Н., архим. Монах Аверкий поп Стоянов – възрожденски учител, кнжовник и революционер. – В: Църквата и съпротивата на българския народ срещу османского иго. С., 1981, 147-163.
91 Стоянов, М. Един малко известен възрожденски книжовник – Дамаскин Рилец. – Във: В чест на акад. Димитър Косев. С., 1974, 107-116.
92 Хисарлъшка, Сп. Герасим Рилски, един приятел на Ботев и Вазов. – Славяни, 1971, № 9, 24-25.
93 Радев, Ив. Таксидиотство и таксидиоти.., 279-280.
94 Автобиографични бележки на Синесий, епископ в Щип и Пловдив и митрополит в Одрин, Охрид и Скопие. Ред. Г. Баласчев. С., 1934.
95 Снегаров, Ив. Принос към биографията на Неофит Рилски (гръцки писма до него). С., 1951; Радкова, Р. Неофит Рилски и новобългарската култура. С., 1975; Арсений, еп. Стобийски. Принос към биографията на отец Неофит Рилски. С., 1984.
96 Григорович, В. Очерк путешествия по европейской Турции. – http://www.vostlit.info/Texts/Dokumenty/Bulgarien/XIX/1840-1860/Grigorovic/text4.phtml?id=2235.
97 Американски пътеписи за България през ХІХ век. Съст. Ф. Шашко, Б. Гринберг и Р. Генов. С., 2001, 37-38, 60-61.
98 Бейкър, Дж. Европейска Турция. С., 1994, 255-261, 263-265.
99 Радкова, Р. Рилският манастир и църковно-националната борба. – Във: В памет на М. Димитров. С., 1974, 233-246.
100 Радев, Ив. Таксидиотство и таксидиоти.., с. 192.
101 Климент Рилец, архим. Българският църковен въпрос и Рилският манастир. – Духовна култура, 1966, № 10-11, 7-8.
102 Цанков, Ст. Нови данни за историята и уредбата на Рилския манастир. – Годишник на Софийския университет. Богословски факултет, 13, 1936, 33-37.
103 Климент Рилец, архим. Българският църковен въпрос.., 9-10.
104 Климент Рилец, архим. Рилският манастир в навечерието на Освобождението (1875-1877 г.). По документи из архивите на Рилския манастир. – Духовна култура, 1961, № 3, с. 26.
105 Ихчиев, Д. Цит. съч., 404-405, № 69.
106 Записки на Христо Н. Македонски. 1852-1877. С., 1983, 29-35, 129-135.
107 Ферманджиев, Н. Родови хроники. С., 1975, с. 234.
108 Симеонов, Цв. Писма и документи на Данаил Хр. Попов от периода 1867-1909. – Известия на държавните архиви, 45, 1983, 94-95, № 5.
109 Кузманов, П. Спас Николов Пандурина, Васил Левски и Рилския манастир. – Духовна култура, 1989, № 10, 16-22.
110 Костенцев, А. Спомени. С., 1984; http://www.promacedonia.org/ak/index.html.
111 История на град Враца. Т. І. С., 1976, 325-327. Срв. Събев, Т. Българската православна църква и национално-освободителното движение. – В: Априлското въстание и Българската православна църква. Ред. Ив. Дуйчев. С., 1977, 7-69.
112 Събчев, Н. История и география на град Чирпан. С., 1938, с. 154.
113 Темелски, Хр. За авторството на пророческата буквеница „Турцiа ке падне”. – Военноисторически сборник, 1986, № 1, 162-170.
114 Житие и чудеса на преподобния наш отец.., 61-62.
115 Климент Рилец, архим. Рилският манастир в навечерието на Освобождението (1875-1877), с. 27.
116 Станимиров, Ст. Из историята на самоковското духовно училище. – Архив на Министерството на народното просвещение, I, 1909, № 3, 38-83; III, 1911, № 1, 3-19; Кръстев, А. Самоковско-Рилското богословско училище. – Духовна култура, 1992, № 1, 28-34.
117 Икономов, Т. Тридневно пребивавание в Рилский монастир. Русе, 1886.
118 Пак там, с. 46.
119 Пак там, 28-29.
120 Пак там, с. 33, 35.
121 Царев, Г., Ал. Гребенаров. Документи за ролята на Рилския манастир в национално-освободителната борба. – Векове, 16, 1987, № 1, 61-66.
122 Житие и чудеса на преподобния наш отец.., 62-63.
123 Радев, С. От триумф към трагедия. Това, което видях от Балканската война и Конференцията в Букурещ и Букурещкият мир от 1913 г. Първата катастрофа. С., 2003, 50-51.
124 Пак там, с. 63, 58-60, 96.
125 Георгиев, Г., К. Тюфекчиев. Риломанастирски гори. С., 1989.
126 Климент Рилец, архим. Пътеводител из Рилския манастир, с. 32.
127 Ковачев, Д., архим. Описание на светите мощи и други скъпоценни старини, намиращи се в българския Рилски манастир. Пловдив, 1911.
128 Василева, М. М. Димитър Маринов. Изследователят на живата народна старина. С., 1996 (Минало и личности).
129 Цанков, Ст. Българската православна църква от Освобождението до настояще време. – Годишник на Софийския университет. Богословски факултет, 16, 1939, 309-310.
130 Ганчовски, Н. Дните на Димитров, каквито ги видях и записах. С., 2002, 109-110.
131 Василев, Й. Как комунистическата власт ограби и унизи Рилския манастир. – Демокрация днес, 9 март 2007; http://pravoslavie.bg/content/view/8477/58/.
132 Чурешки, Ст. Православието и комунизмът в България 1944-1960 г. С., 2004, 84-86.
133 Стойков, Г. Цит. съч., с. 35.
134 Свинтила, Вл. От Маркс до Христа. С., 2002, с. 129.

 

Please follow and like us:

Коментари

коментара

БЛИЗКИ ТЕМИ:

11 коментара

  1. Мариан Томов каза:

    Много приятена статия, и ниастина сериозно изследване. Трябва да призная че докато реставрирахме стенописите на главната църква в манастира и експонатите за музея попаднах на изключителни неща. Мога да Ви изпратя фотографии на Вашия e-mail.

  2. Дон Кихот каза:

    Бих се радвал да ги видя. Един от моите имейл адреси е: pavel_11 at lycos.com.

  3. свещ. Георги Д каза:

    Сериозно изследване. Статията ще ми бъде много полезна.
    Поздрави!!!

  4. anima_mea каза:

    Поздравления за автора за интересното четиво.


    Кюпрюлиите, доколкото си спомням, са албанци по произход. Родоначалникът е Мехмед паша, но той е „везирствал“ почти три десетилетия преди кризата от 1688-90 год. Авторът предполагам има предвид неговия син Кюпрюлюзаде Фазъл Мустафа Паша , който поема поста на велик везир през 1689г. (трети кръвен Кюпрюлу на този пост).

  5. Дон Кихот каза:

    Прав сте. Още при писането ми направи впечатление, че не може Мехмед Кьопрюлю паша не е управлявал чак през 80-те години на ХVІІ век, но така беше в източника и не го уточних. Той е велик везир от 1656 до 1661 г.

    http://en.wikipedia.org/wiki/List_of_Ottoman_Grand_Viziers

  6. anima_mea каза:

    За Османската империя има доста литература напоследък, вкл. и преводна и чуждоезична, но за мен лично, труда на Ахмед Садулов, си остава най-доброто. Ако Ви интересува и не сте го чели, го препоръчвам.

    Използвам повода да Ви поздравя за изключително интересното четиво, относно гностицизма и манихейството. Все още не съм довършил книгата, но досега научих много интересни и любопитни неща.

  7. Дон Кихот каза:

    Садулов преподава при нас, в Шуменския университет, но получи инсулт и едва се справя. Има доста по-добри историци на Османската империя от него – Иналджък, Фароки, Мантран, Имбър и др.

  8. Георги Камбуров каза:

    Изключително добра и систематизирана статия по проблемите и въпросите за миналото на Рилската обител.Запознаването с настоящата статия разкрива доста интересни и съществено важни исторически моменти от историята на хилядолетната обител.Действително, когато се пише и говори за значението на Рилския манастир за българската държава и народ си е едно научно предизвикателство, като се има в предвид, че тази проблематика е вълнувала немалък брой историци и изследователи на историческата истина, както наши, така и чужди.Например известния учен и историк Константин Иречек (1854-1918) пише „Рилският манастир е всебългарска светиня;целият народ е помогнал за неговото изграждане.Тук в центъра на България, между Македония, Румелия и Мизия, той е здрава крепост на традицията на българското царство, църква и писменост.Рила запази идеята за българската държава!“(Гюзелев, В. Апология на Средновековието.Брифон, С.,2004, с.43).

  9. nikita peneva каза:

    nisto ne razbiram ot tyk nai vaznite raboti gi niama

  10. nikita nenceva каза:

    saitat e mnogo hubav inace

  11. Пламен Евгениев Сивов каза:

    [quote name=“nikita peneva“]nisto ne razbiram ot tyk nai vaznite raboti gi niama[/quote]

    Какво точно Ви липсва в статията? Може би можем да помогнем.

Споделете в социалните мрежи