Нов поглед към унията между Българската и Римската църква през ХІІІ в.


Всички изследователи на унията, сключена при цар Калоян, единодушно заявяват, че тя имала чисто йерархически и канонически, но не и догматически и обредов характер.

Петър Ангелов пише: "Управлението му (на Калоян – б.м.), както и това на приемниците му, доказва, че българите съвсем нямали намерението да се откажат от православната догматика и литургична практика". (Ангелов, П. България и българите в представите на византийците (VІІ-ХІV век). С., 1999, с. 241) Панайот Панайотов твърди, че унията е съвсем формална: "Не се променя нищо от православните обреди и обичаи в страната". (Панайотов, П. История на България. Българско средновековие. Извори – факти – мнения. Велико Търново, 1998, c. 375) Акцентира се върху факта, че цар Калоян насърчава и съдейства за строежа и украсата на православни църкви и манастири. По всяка вероятност при неговото управление е изграден манастирът "Велика Лавра", известен по-късно с името "Св. 40 мъченици". От житията на св. Иларион Мъгленски се узнава, че мощите на този праведник са пренесени тържествено при Калоян в същата църква. Владетелят издига на Царевец патриаршеската църква "Св. Възнесение", в която са положени мощите на св. Михаил от Потука. Той също нарежда да бъдат пренесени мощите на св. Йоан Поливотски, св. Филотея и вероятно св. Гавриил Лесновски в Търново. (Цанкова-Петкова, Г. България при Асеневци. С., 1978, с. 78) Геновева Цанкова-Петкова заявява, че още в началото на царуването си Калояновият приемник Борил (1207-1218) прекратява унията, "вероятно" заменя униатските висши духовници с православни, сваля униатския примас Василий, а през 1211 г. свиква православен събор срещу богомилите. (Пак там, с. 92) Действително ли унията няма отражение в България и угасва с кончината на цар Калоян?

Напоследък се долавят сигнали, може би продиктувани от политическата конюнктура, че българските историци са склонни да поставят за евентуално преразглеждане въпроса за унията при цар Калоян. След като констатира, че е бегло проучен религиозният и културният живот у нас през първата половина на ХІІІ в., Цветана Чолова смята, че унията едва ли е ограничена само в периметъра на столицата и че близостта с Латинската империя вероятно оказва влияние върху българското православие. Тя обаче не сочи никакви доказателства в подкрепа на своето предположение. (Чолова, Цв. Българската църква и опитите за уния през Средновековието. – В: Религия и църква в България. Социални и културни измерения в православието и неговата специфика в българските земи. Ред. Г. Бакалов. С., 1999, с. 124) Анализът на някои известни или открити в ново време паметници навеждат на заключението, че представата за формалност и ефимерност на унията по време и след Калоян трябва да се коригира.

На първо място е трудно обяснимо самото свикване на антибогомилски събор от Борил през 1211 г. Българските учени обикновено го тълкуват със стремежа на царя да компенсира обществената критика срещу узурпирането от него на престола, неканоничната му женитба за жената на Калоян и неуспехите му на външнополитическата сцена. Остава необяснимо защо Борил компенсира комплекси чрез организиране на събор чак четири години след встъпването си на власт. Много по-вероятно е, че съборът е предизвикан от нареждане или внушение на всемогъщия папа Инокентий ІІІ (1198-1216) като съответствие на гоненията срещу катарите в Южна Франция, започнати през 1208 г. И богомилите, и катарите са клони от дървото на гностицизма. При управлението на цар Калоян богомилите се радват на спокойствие и несъмнено надигат глава поради неговата ангажираност с външните врагове на държавата, а най-големите му съюзници са куманите, които са езичници и които църковните власти в България не се опитват да покръстят по обясними причини. Съпругата на Калоян е куманка и даже има данни, че Калоян участва от куртоазия в някои езически обреди на куманите.

Заслуга на Кирил Петков е, че доказа съществуването на униатски нововъведения в богослужението на Българската църква. (Петков, К. Българските добавки към Синодика на цар Борил – историко-културна интерпретация (дис.). Велико Търново, 1993; Същия. Унията между Българската църква и Рим в началото на ХІІІ век – някои пренебрегвани аспекти. – Духовна култура, 1992, No 9, 25-32) Някои от тях остават валидни до връщането й в лоното на православието през 1235 г., но други остават в сила поне до залеза на Второто българско царство през 1393-1396 г. Антиеретическият събор в Търново през 1211 г. завършва със съставяне на Синодик, преведен главно от гръцки език. (Christian Dualist Heresies in the Byzantine World c. 650-c. 1450. Selected Sources Translated and Annotated by Janet Hamilton and Bernard Hamilton. Manchester, 1998, p. 48) В него е включена анатема срещу хората, които отхвърлят истинността на Евхаристията. Забележително е, че се споменава само "Причастието с честното тяло на Господа нашего Иисуса Христа", а не със св. Тяло и Кръв, както стои в гръцкия първообраз на текста. Единственото възможно обяснение е, че в началото на ХІІІ век, когато е формулирана анатемата, Българската църква е възприела западната практика за причащаване на миряните само с осветен хляб.

Не по-малко интригуваща особеност поднася и самото датиране на антибогомилския събор. Посочено е, че той се провежда на 11 февруари 1211 г., индикт 14, лунна година 11, слънчева година 15. (Синодик царя Борила. Изд. М. Г. Попруженко. С., 1928, с. 82 (Български старини. Т. VІІІ)) Анализът показва, че е приложено леточисление, започващо от месец март, каквото се употребява тогава в папската канцелария, а не от септември, каквато е практиката на Изток. Освен това лунният и слънчевият кръг са изчислени съгласно латинския, а не византийския календарен модел. Римското датиране на един официален документ на патриаршеската канцелария, който има одобрението на последната инстанция в държавата – царя, навежда на мисълта, че става въпрос за трайно възприета традиция. Тя е поддържана от книжовници, които са обучени в Рим и са изпратени в Търново.

Трето литургическо нововъведение, на която следва да се обърне внимание, е порицано в посланието на Цариградския патриарх Калист до св. Теодосий Търновски, неговия ученик Роман и търновските духовници от 1362-1363 г. (Публикувано в: Извори за средновековната история на България (VІІ-ХV в.) в австрийските ръкописни сбирки и архиви. Т. 1. Български, други славянски и византийски извори. Съст. В. Гюзелев. С., 1994, 177-184, No 45) Византийският първойерарх негодува, че българските духовници кръщават, като потапят не три пъти, а само веднъж и даже обливат кръщаваните. В житието на св. Теодосий се говори и за поръсване. (Цветков [Кочев], Н. Житието на св. Теодосий Търновски като исторически извор. – Духовна култура, 1982, No 3, 16-17) Този обичай съответства на западната практика. Западният Събор във Вормс през 868 г. постановява, че кръщението е валидно при еднократно потапяне. Сирку предполага, че еднократното потапяне е наложено от римски духовници по времето на княз Борис І. (Сырку, П. А. К истории исправления книг в Болгарии в ХІV веке. Т. І. Вып. 1. Время и жизнь патриарха Евтимия Терновского. СПб., 1898, 333-350) Петков с право възразява, че ако това беше истина, Цариградската църква би ликвидирала такова крещящо противоречие спрямо православната практика по време на византийското господство. (Петков, К. Цит. съч., 31-32)

Досега не е отбелязано, че Българската църква през ХІІІ-ХІV век кръщава и по друг начин. В Държавната библиотека на Берлин под No 23 (19) се пази среднобългарски ръкописен Служебник от първата четвърт на ХІV век, в който на л. 28б изрично се предписва уникално кръщение с две потапяния. Тези, които потапят трикратно, се заплашват с отлъчване. (Яцимирский, А. И. Описание южнославянских и русских рукописей заграничных библиотек. Т. 1. Петроград, 1921, с. 316) В неправославните варианти с дву- и трикратно потапяне вероятно се влага същата символика, каквато се придава на прекръстването с два пръста (двете природи – божествена и човешка – на Христос) или с три пръста (трите Лица на Св. Троица).

В непосредствена близост до патриаршеската (от ХІІ в. митрополитска) църква в Преслав е открита част от бронзово позлатено Разпятие с дължина 8,5 см. Фигурата на Христос е изпълнена като обемна скулптура и е закрепена към кръста чрез гвоздеи. Това е произведение на западната пластика в романски стил, което може да се датира от края на ХІІ или началото на ХІІІ в. Преслав е град, чийто митрополит Сава пръв приема унията с Римокатолическата църква и вероятно използва това Разпятие в богослужението. (Овчаров, Н. Новооткрити паметници на дребната пластика от ХІ-ХІІ в. – Археология, 1993, No 1, 7-9)

През първата половина на ХІІІ в. кръстоносците основават Солунско латинско маркграфство (1204-1224). Под въздействието на късния романски стил в македонските земи възниква местна скулптурна школа, чиито творби се характеризират с монументализъм, пластичност и ярка експресивност. Към тях се отнасят няколко орелефа – надгробната статуя на св. Климент от едноименната църква в Охрид и две статуи на св. Георги от с. Галишча, Костурско. (Мавродинов, Н. Една македонска скулптурна школа през ХІІІ в. – Годишник на Народния музей. Т. 6, 1932-1934. С., 1936, 354-355, 358; Силяновска-Новикова, Т. Нови данни за развитието на скулптурата в България през епохата на феодализма (ХІІ-ХІV в.). – Известия на Института за изобразителни изкуства. Т. 6, 1963, 71-72, обр. 3-4) Към ХІІІ в. се отнасят фрагментът от икона на светец от бял мрамор във висок релеф, намерена в църква № 1 в Червен (сега в Историческия музей – Русе) и иконата на Христос Вседържител (не Благославящ) също от бял мрамор, но в плосък релеф, намерена в църквата "Св. Георги Стари" в Несебър и пренесена в Археологическия музей – София (инв. № 1092). (Василиев, А. и др. Каменна пластика. С., 1973, с. 55, ил. 89, 93)

В Охрид (Македония) е запазен известният и многократно коментиран дървен орелеф на св. Климент Охридски, който е скулптиран върху доста по-широка плоскост. Това обстоятелство подсказва, че през Средновековието той не изпълнява ролята на вертикално стояща статуя, а на хоризонтално лежащо изображение върху гроба на светеца. В свое ново приносно изследване Павел Георгиев отнася статуята към възстановяването, украсяването и новото оформяне на гроба на св. Климент, извършено ок. 1242 г. по времето на Охридския архиепископ Сергий и засвидетелствано от възпоменателен надпис. Стиловите особености на творбата я свързват определено с художествената симбиоза между романското и византийското изкуство, осъществена в известната и с други произведения пластическа школа от Солун. Типично римокатолическо иконографско нововъведение е издигането на благославящата десница на светителя на височината на рамото, което не е характерно за Православието. (Георгиев, П. Дървеният орелеф на св. Климент Охридски – предназначение и история. – Годишник на Националния археологически музей. Т. Х, 1997, 301-318, обр. 1-4)

От ХІІІ в. датират и известните в науката мраморни икони на св. апостоли Петър и Павел, разкопани в разрушената църква на крепостта Цепина до с. Дерково, Пазарджишко. Сега се пазят в Ермитажа на Санкт Петербург (инв. № 833/1 и 833/2). Те са издялани от един блок, като фигурите на двамата светци са разположени под декоративни арки със сърцевиден орнамент и колони, чиито капители са украсени с палмети. Г. К. Вагнер търси паралели на тези релефи със скулптурите на църквата "Св. Георги" в Юрев Полски, но руската пластична трактовка определено е по-свободна. (Пак там, с. 54) В православната иконография св. Петър държи свитък или кодекс. В Цепина негов атрибут са вързаните с дебела връв ключове на Царството Божие, които фигурират и до днес върху герба на Ватикана. Този детайл се появява в раннохристиянското изкуство на Запад и става характерен за иконографията на св. Петър в отонското и романското изкуство. (Bousquet, J. Encore un motif roman composе de lettres: les clefs de St. Pierre. Ses origines ottoniennes et palеochrеtiennes. – Les cahiers de St.-Michel de Cuxa, 12, 1981, 29-48. Срв. Пандурски, В. Св. св. първовърховни апостоли Петър и Павел в богослужението и иконографията. – Годишник на Духовната академия. Т. 2, 1952, 399-484; Carr, C. K. Aspects of the Iconography of St. Peter in Medieval Art of Western Europe to the Early 13th Century (Diss.). Case Western University, 1978, 458 p.) В стенописите на босненския манастир Озрен (преди 1608 г.) св. Петър държи с лявата си ръка свитък, а с дясната приема ключовете от Христос. Зад него е групата на останалите апостоли. Публикаторът правилно подчертава, че тази рядка сцена се дължи на контакт с униатската литература. (Каjмаковић, З. Зидно сликарство у Босни и Херцеговини. Сараjево, 1971, с. 363)

На хълма Царевец във Велико Търново в турски гроб е разкопана отчупена мраморна плоча с релефно изображение на обърнат наляво ангел под дъговидна рамка със зрънчат кант. Размерите на плочата са 0,68 х 0,51 х 0,10 м. Предполага се, че цялата плоча представя два ангела в пандант под бюст на Христос или св. Богородица, както те са изобразени в някои сръбски църкви от ХІІ-ХІV в. (Алексиев, Й. Един мраморен релеф от Царевец във Велико Търново. – Преслав. Т. 3. Варна, 1983, 291-296) Не е изключено обаче да става въпрос за ангел от сцената "Благовещение". Такава подредба (ангел вдясно, а Дева Мария вляво) издава типично западна, а не източна иконография.

Още по-фрапираща е находката, на която попадат работници при прокарването на алеи на хълма "Света Гора" във Велико Търново през април 1957 г. На същото място до 1937 г. са запазени основите на манастир "Св. Богородица Одигитрия", споменат в житието на преп. Теодосий Търновски и Похвалното слово за Патриарх Евтимий от Григорий Цамблак. Открити са три скулптурни глави от мек варовик с височина 14, 11,5 и 12,5 см. Те представят двама духовници – единия с висока кръгла шапка (епископ?), а другия с кукул (монах), и една жена, която "реше косата си". Авторката отнася тези стилово изолирани фигури към ХІV в. и ги свързва с готическото изкуство. (Николова, Я. Принос към средновековната българска пластика. – Археология, 1960, No 4, 14-18) Тодор Герасимов също се занимава с търновските фигурални пластики и пише: "Положението на главите и изразът на очите показват, че те са принадлежали към някаква група тъгуващи хора. Не е изключено тия миниатюрни статуарни образи да са донесени от Западна Европа или най-малко изработени от някой майстор, работил на Запад". (Герасимов, Т. [Рецензия на] Т. Силяновска-Новикова. Нови данни за развитието на скулптурата в България през епохата на феодализма (ХІІ-ХІV в.), ИИИИ, VІ, 1963, стр. 67 и сл. – Археология, 1965, № 1, с. 70) Специално внимание на търновските статуетки отделят Б. Дрангов и Л. Квинто, които ги отнасят към ХІV и дори ХV в. и ги свързват с италианско влияние в българското изкуство. В противоречие с данните за местонахождението те смятат, че фигурите произхождат от римокатолически параклис в Търново и са част от сцена "Разпятие" или "Снемане от кръста", но същевременно признават, че "разгледаните женски образи и мястото им не съответстват на византийската иконографска традиция за сцените "Разпятие" и "Снемане от кръста". (Дрангов, Б., Л. Квинто. Ново тълкуване на каменните скулптурни глави от Велико Търново. – Музеи и паметници на културата, 1977, № 2, с. 8) Темата е разгледана и от Й. Алексиев, който повтаря мненията на споменатите автори. (Алексиев, Й. Каменоделство и каменна пластика в Търнов. – В: Културата на средновековния Търнов. Ред. А. Попов и В. Велков. С., 1985, 104-106)

В емоционално натоварените сцени "Разпятие" и "Оплакване на Христос" не са налице епископи и монаси, каквито присъстват в търновската композиция. Следователно сюжетът е друг. По принцип йерарсите в православното изкуство до ХVІІ в. се представят гологлави с изключение на римските папи и александрийските патриарси, които носят митри (корони). Когато са монаси, те понякога носят камилавки и точно такъв е случаят с едната от тези уникални търновски скулптури. (Walter, C. Art and Ritual of the Byzantine Church. London, 1982, 29-30, 104-106 (Birmingham Byzantine Series, I). Уолтър не споменава основната монография на Piltz, E. Kamelaukion et mitra. Insignes imperiaux et ecclesiastiques. Stockholm, 1977) Отметнатата назад глава на представената жена, накипрените в скръб вежди, жестът, с който тя скубе отчаяно с пръсти (не "реше"!) косата си навеждат на мисълта, че тя и останалите две скулптури са част от композиция "Успение Богородично". Те са създадени най-вероятно през ХІІІ в., а сцената изобразява храмовия празник на манастира – Успение.

Във вътрешността на църквата "Св. Димитър" в Търново археолозите са попаднали на тухли от подовата й настилка. Върху редица от тях са изписани три старобългарски или гръцки букви – А, В и Г. Тази находка е уникална за Второто българско царство. Тя се дължи на римокатолическата практика, присъща предимно на галиканския обред, при освещаване на храм да се изписва по пода латинската или гръцката азбука или пък само началните букви от нея. Полагането на пода в църквата "Св. Димитър" се датира от края на ХІІ век, но може да е с няколко десетилетия по-късно. (Робов, М. Знаци върху тухли от църквата "Св. Димитър Солунски" във Велико Търново. – Археология, 1983, No 3, 53-60)

Нека разгледаме и Добрейшовото евангелие, което е среднобългарски кирилски ръкопис от първата половина на ХІІІ век. Според Беню Цонев неговият език включва някои сръбски заемки, което означава, че то е писано в Западна България ок. 1221 г. (Цонев, Б. Добрейшово четвероевангелие. Среднобългарски паметник от ХІІІ в. С., 1906 (Български старини. Т. І)) Днес съдържа 127 пергаментни листа, запълнени със среден устав. Пази се в софийската Народна библиотека под No 17. Част от ръкописа в обем 48 листа се е намирала в Белград, но е изгоряла при бомбардировките по време на Втората световна война. Паметникът е илюстриран с две миниатюри на евангелистите Лука и Йоан, като във втората е включена и фигурата на ктитора поп Добрейшо в необичайна одежда и поза (лист 72б). Този автопортрет е първият в българското изкуство. (Джурова, А. Влияние на латинската традиция върху българските ръкописи в периода на унията. – Помощни исторически дисциплини, No 5, 1991, 89-97; Икономова, Ж. Добрейшово евангелие. – В: Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. Съст. Д. Петканова. С., 1992, с. 126-127)

Андрей Грабар смята, че илюстрацията копира древен оригинал, а Иван Дуйчев вижда в нея волност на художника. Василий Пуцко обаче правилно сочи, че поп Добрейшо е полусгънал коленете си пред трона на евангелист Йоан – поза, която повтаря композиционно редица западни миниатюри от късното Средновековие. (Пуцко, В. О портретном изображении попа Добрейша. – Старобългаристика/Palaeobulgarica, 1985, No 3, 65-73) Вероятно дарителят посвещава книгата на манастир с име "Св. Йоан Богослов" в Югозападна България – например в Земен или Охрид. Освен това, Добрейшо е нарисуван с наръкавник (manipulus) на лявата ръка, с тонзура на главата и къси коси без брада и мустаци. Той е явно римокатолически духовник. Портретът му е особено близък до западни изображения в ръкописи, създадени от бенедиктински духовници. Може да се предположи с голяма доза вероятност, че поп Добрейшо е член на този древен западен орден.

Друг класически пример за косвено западно влияние в българското изкуство са фреските на църквата в Бояна (1259 г.). Позата и жестът на Десислава, щитовете върху кърмата на изобразения кораб, забрадките на монасите свидетелстват за заемки на битови реалии от Европа. (Грабар, А. Отражения на латинския свят в едно изображение на Балканите от ХІІІ в. – В: Същия. Избрани съчинения. Т. 1. С., 1982, 53-59)

Направеният преглед на униатските нововъведения в Българската църква не е изчерпателен и в бъдеще може да се попадне на други доказателства в тази посока. Прави впечатление широкият тематичен и географски спектър на латинското влияние. Някои негови аспекти като решенията на събора срещу еретиците-дуалисти, Евхаристията само с осветен хляб и кръщението с двукратно потапяне са наложени в цялата страна. Римският календар едва ли е прилаган само в Търново, а сигурно и в други митрополитски и епископски канцеларии. Търговските договори на българската държава с италианските републики улесняват присъствието и дейността в страната на западноевропейци, които налагат своите вкусове чрез внос или поръчки на художествени произведения. Латинското въздействие прониква в литургиката чрез малката пластика (Преслав, Велико Търново), монументалната скулптура (Червен, Несебър, Охрид, Галишча, Цепина, Велико Търново), стенописите (Бояна) и дори чрез символиката на подовата настилка (Велико Търново). Българи, които са бенедиктински монаси, се ръкополагат за свещеници и стават спомоществователи на преписи на Светото Писание в Западна България (поп Добрейшо). Обективното заключение е, че унията с Рим оставя забележими следи не само във външната страна, формата на нашия църковен живот, но и в неговото съдържание чрез такива ключови тайнства като кръщението и причащението. Римокатолическите заемки са премахнати чак след присъединяването на Българската църква към Цариградската патриаршия в началото на ХV в. Безспорно е имало и случаи на обратно влияние като например прочутата среднобългарска икона "Убрус" с надпис, която най-вероятно е изпратена от цар Калоян на папата, а от Рим е пренесена в катедралата на Лан, Франция, където се пази и досега като безценна светиня. (Миятев, Кр. Една българска икона във Франция. – Археология, 1965, № 3, 32-38)

Коментари

коментара

БЛИЗКИ ТЕМИ: