Три врабчета летели – едното надясно, другото наляво, а третото ги следвало. Този тъпизъм описва полета на българската интелектуална мисъл тия дни в опита й да обозре историческите разкрития за агентурното минало на владиците от БПЦ; описва и усилията на общественото мнение да следва този полет. Цялото безцелно пърхане трябваше да събуди някакво вълнение. Но вместо това събужда подозрението, че ако никой не ги гледаше, участниците не биха помръднали и ...перо.

Нали има една приказка, че блус е, когато на хубав човек му е кофти, а чалга е, когато на кофти човек му е хубаво. А какво е, когато на нас, българите, ни е Коледа?

Със скандал, или поне с неприятен остатъчен вкус у зрителите започва мандата си новият предстоятел на подворието на Руската църква в България игумен Филип. Снимките от честванията на паметта на приснопаметния архиепископ Серафим Соболев в София, показващи живописен отбор нашенски архонти (всъщност, защо не използваме, вместо гръцкия термин, хубавата българска думичка "юнаци"?) строени на първа линия в руския храм, предвидимо възмутиха мнозина в нашата църква.

Искам да го видя този розов танк; или да го сънувам, в краен случай. Тези дни всеки с него започва и свършва – с розовия танк в Чехия. Как чехите боядисали в розово този танк от Втората световна война и как се разхождал по улиците той. Като някакво щастливо хипи и символ на... каквото си поискаме. Дайте, казвам, да боядисаме и ние един танк в розово (или един ЗИЛ поне, да не се повтаря концептуалното изкуство), пък дано прокопсаме! Толкова ли не можем ние, поне колкото едни чехи?! Културолозите и социалните антрополози от няколко дена все това питат. И аз питам.

Питая чисто и неподправено уважение към правата на човека изобщо и към правото на свободно изразяване в частност. Освен това съм си наложил да уважавам правото на всеки човек да вярва в каквото си ще и (в определени граници, опиращи най-вече до личното ми пространство) дори да прави каквото си ще. В областта на религиозното: отдавна съм се убедил, че там уважението не е достатъчно; понякога от нас се иска здраво стискане на зъби и железни нерви - особено, когато необятната човешка глупост се съюзява със също така необятно и загадъчно по своя произход самочувствие.

Познавачът на нашето училище разбира, че нито един, нито десет нови предмета няма да променят нищо в него. За деца, отдавна безпределно глухи за всичко, което не е дискотека, гаджета, порно или наркотици, появата на някакъв си вероучителен предмет няма да е повече от поредна муха, бръмчаща около ушите им. Смешно е да очакваме, че те ще почерпят от него добродетелите, които не са получили в собствения си дом и от всекидневната си среда. 

Когато настъпи голям църковен празник, българските медии се сещат за религията и изпращат репортерките си, за да обикалят православните църкви и да вземат интервюта и мнения от вярващите. Интересно е да се узнае за какво се молят повечето обикновени хора (предимно жени). Тъй като у нас липсва християнско възпитание както в семействата, така и в училищата, българите са непросветени. 

Реформация била нужна на България, не реформа. Ако някой не е разбрал още (например Б.Б.), бързо да прочете текста на Иво Инджев, публикуван в личния му блог и в сайта на българските протестантски пастори Pastir.org. В няколко мъдри параграфа е очертан основният проблем на нашата страна. Познахте - това е Православието.