В страната на вечната смърт

И все пак тъкмо образът върху дървото предизвика най-оживената дискусия. Авторът обясни, че това нещо в Bulgaria се нарича „necrolog“, но призна, че смисълът и предназначението му са тъмни за него. Изказаха се различни предположения – хората се питаха дали това не е „death certificate“ (смъртен акт) или „death announcement“ (обява за смърт) и защо въпросният документ виси върху дърво. Мисля, че така и не се стигна да общо решение.

Най-интересното е, че снимката наистина беше уловила нещо много характерно. Бих казал дори – нещо ярко-национално. Тези “death announcements” красят почти всяка свободна повърхност по нашите градове и паланки, никое дърво или телеграфен стълб не минават без тях. Виждали сте ги в тяхното гротескно изобилие по спирките в крайните градски квартали и в селата – те ви натрапват впечатлението, че през последните 20 години населеното място, в което се намирате, е произвеждало само мъртъвци. Новите некролози се лепят върху старите, цялото село ви гледа от тях – преселило се успешно във вечността, – някакъв епос на вечното умиране, на непрестанната смърт. Народ, който е зает с това – да умира? Страна на вечната смърт? Отгоре на всичкото печалното събитие има навика да се размножава по някакъв странен начин и да се разтяга във времето – съвсем пресни некролози ви съобщават за смърти, станали преди шест, девет или петдесет години…

Илюзията тук, разбира се, е в това, че никой не смята за нужно да ви съобщи нещичко и за пресните човешки същества, които Господ е изпратил наскоро в селото и в света. Няма да видите обяви за раждания, за свежи, утринни човешки ликове, за младежи, влизащи в мъжка сила, за разцъфващи пролетни девойки. Няма и обяви за възкресения – или възкресенията са станали редки, или възкресителите предпочитат да ги крият. И така ние си оставаме насаме със смъртта и неволно се чудим на самите себе си, че още сме живи, а не умрели.

Не че съм против некролозите. Те са наистина нещо народностно, национално – казвам го без насмешка. Те добавят нещо особено към атмосферата на тази земя, някаква хилядолетна печал. Memento mori. Тъжна е България, въпреки усилията на всички телевизии да ни развеселят. Черните забрадки, черните дрехи на стариците. Задушниците като национален празник. Сиви, повехнали лица в автобуса или трамвая – те изглеждат и приживе като духове. Обраслите с бледи бурени дворове-дупки в старите квартали на София – там почти не стига Божията светлина.

Стар, уморен от живота народ.

Вечерни времена. Залез. Ще доживеем ли до времето на зората – когато вместо некролози обяви за възкресения, преображения ще се множат пред очите ни, а Божият Дух ще се излее огнено (Иоил 2:28) и върху тази стара земя?

Дай Боже!