Православие БГ

(вдъхновена от историята с курбана в с. Росен и в други населени места)

Ах, най-после една от любимите ми теми! Курбаните в Българската Православна Църква. Най-после някой да почне да чегърта по тая тема, която се е залепила за църковния ни бит като стара дъвка под ученически чин и която не можеш махна дори с джобно ножче, без да пострада някой пръст.

Темата за курбаните!

Шт! Само по-тихо! Да внимаваме какво говорим, че ще обидим много хора. За курбаните или добро или нищо! Да замълчим в благоговеен ужас пред овчата лой, че току-виж се втечнила.

Знаете ли вие какво свято нещо е курбанът? Та това е признак за високи духовни търсения и интереси. Едва ли не всеки втори влязъл в храма на празник доверително разкрива някоя потресаваща житейска скръб, от която сърцето ти започва да се къса. И когато вече си на път да ревнеш с глас и нервно търсиш из джобовете кърпичката си за нос - настъпва неизменният жизнерадостен финал – врящ казан, от който се вдига дъхава пара. Дали ще е умрял родственик, дали жив такъв, разминал се на косъм със смъртта, дали черна магия преследваща някого в живота или просто за вразумление на непослушен син. Винаги при всички обстоятелства мнозина... мммм... християни решават да направят курбан. Затова и в наше село току в църковния двор, на църковния орех до преди време висеше едно страховито съоръжение, на което можеше да завиди и светата Инквизиция – кука за дране на агнета. Беше толкова голяма, че ставаше и за телета. И за да е филмът на ужасите пълнометражен – имаше дълга 20-метрова траншея, в която да се събира пролятата кръв. От жертвените животни. Като едно време в Соломоновия храм. Липсваше само медното море. Него може да са го свили циганите. Затова пък и до днес намирам разхвърляни из целия двор оглозганите кости на принесените жертви. При това без да съм археолог.

Нашенци всеки път гордо се хвалят, че едно време там „колехме по 12 курбана на празник”. Та това си е цяло постижение! Истински овчи Армагедон!

Какво да кажем пък за онзи нещастен свещеник, който преди време беше събрал солидния трофей от 160 плешки? Знаете ли каква трагедия беше това преди години, защото тогава нямаше още фризери?

Да не говорим пък колко приятна гледка са планините от сол по курбанно време в храма. Влизаш и вместо иконата на Божията Майка и Спасителя първото нещо, което виждаш да расте под носа ти с главоломна скорост е пищната камара от пакети сол със забучени в тях свещи. (Но защо ли все се сещам за Лотовата жена, дето сама станала на сол, след като се обърнала назад към едно отречено вече минало...)

Ако си по-късметлия обаче, можеш да случиш и на самото агне кротко стоящо до църковните двери със забучена на главата свещ, в неведение относно страшната си участ. И всеки път си задавам въпроса каква ли молитва чете свещеникът този път. Дали онази за благославяне на месно ястие с оглед на това, в което ще се превърне живото още агне? Или онази, с която се благославя стадото, за да се плоди и множи? И в двата случая обаче е налице драматичен контраст. (За агнето де. Или за телето.) Благославяне на бъдещото ястие, докато е още живо и благославяне на живото стадо с умъртвяване на едно от неговите хайванчета.

И се чудя, защо след като свещеникът благославя такава жертва, не вземе и сам не я принесе? Като старозаветните си предшественици, на които се опитва да подражава? Да хване ножа и сам да умъртви жертвата, след което грижливо да я разчасти, изкорми, умие и накрая опече за приятно благоухание Господу? Така поне ще стане ясно в Стария Завет ли живеем или в Новия. Защото иначе какво се получава: гласът - глас Иаковов, (пък) ръцете - ръце Исавови, Битие. 27:22.