Професионалната просия

Изпитание на милосърдието или злоупотреба с вяра?

В повече от десетгодишната ми мисионерска практика неведнъж ми се е случвало, да отговарям на въпросите на млади хора, засягащи една или друга страна от православното вероучение. Неотдавна един младеж сподели с мен, че когато напуска храма след неделните служби, всеки път става обект на рекет от страна на просещи циганчета. 

Попита ме как да постъпва, след като християнството иска от своите последователи да проявяват милосърдие.

Върнах времето с няколко години назад и споделих, как аз реагирах при един подобен случай. Пресрещнат от пет деца /ромчета/ пред врачанския катедрален храм, извадих от портмонето всичките си налични жълти стотинки и ги разпилях по плочките. Мотивите ми бяха продиктувани от съображения за безопасност – някое от тези момченца бързо можеше да дръпне портфейла от ръката ми и да избяга с него. Другият ми мотив беше, че ако дадеш на едно от тях, другите също искат и стават буквално нагли. Не казвам, че препоръчвам този почин на всички, но е един от начините да се отървем от натрапниците.

“А дали е правилно от евангелска гледна точка?” “Редно ли е, ние, които трябва да следваме заветите не Спасителя Христос, да отказваме лепта на просяци и то точно пред храма?”, без съмнение би запитал някой. В следващите редове ще се опитам да разгранича православния възглед за милосърдието от опитите за злоупотреби и ще изложа обективното си отношение към професионалната просия.

От дълбока древност благотворителността се смята за висша добродетел, сам Иисус Христос я препоръчва като важно условие за влизане в небесното Царство. С утвърждаването на християнството тя е развита като организирана дейност. С дарения от заможни люде и заделени от храмовете средства се строят сиропиталища, болници и други благотворителни заведения. Показателни са случаите с “Василиадата” на св. Василий Велики и “Домът на трудолюбието” на св. Йоан Кронщадски. Към тях могат да бъдат добавени още много примери. През последните десетилетия тази социална функция на Църквата постепенно е иззета от държавата. Както знаем, тромавата държавна машина в много отношения не си гледа съвестно работата. Това е една от причините всеки ден да виждаме хора, които ровят по контейнерите за смет, търсейки метални отпадъци или нещо друго, с което да се изхранят.

Още по-печални асоциации будят окаяните просяци, които се срещат по различни места в централната част на по-големите градове. Многократно ми се е случвало да пускам бели стотинки в чашките на нуждаещи се, но когато всеки ден се спъваш в едни и същи лица, когато узнаеш, че с парите, които е изпросило едно дете, баща му вечер утолява жаждата си за твърд алкохол. Тогава започваш да се замисляш.

Бедността е заболяване, от което страдат стотици хиляди българи. Но онези, които сядат на тротоара с протегната ръка са единици. Често причината някой да проси, е нежеланието да си потърси работа. Между тези хора има и такива, които биха могли да си изкарват прехраната с честен труд, здрави, работоспособни. Това е една от причините, които започнаха да ме възпират да извадя портфейла поредния път, когато към мен се устреми протегната ръка.

Между предпочитаните места за просяците са площадките и градинките пред православните храмове, особено около онези, които са отворени през целия ден. Сред нуждаещите се има такива, които са доволни, когато им подадат храна, оставена от помени или молебени за здраве. Този начин за получаване на милостиня е оправдан и не буди подозрения. Но не са редки случаите, при които като им подадат хляб, се сърдят и мрънкат за пари или го хвърлят на бездомните кучета. Тук вече основателно се появява съмнението: Уж искат за ядене, пък отказват храна!? Освен това, нито един от тях не поискал разрешение от свещениците.

Кризата на прехода и световната финансова криза, докараха стотици хиляди до състояние да броят стотинките и трудно заделят за благотворителност. Но професионалните просяци изнудват хората. Жаловити вопли се разнасят, когато прекрачите храмовата порта. Някоя слаботелесна жена от етнически произход непременно ще ви посрещне с реплики от този род: “Нидей ма подминава, гуспожоо! Господ да ти благослови дицатаа!” Или някой бродяга с рошава брада, облечен в мръсни дрехи, който подвиква на минаващите: “Дай някоя стинка!” Обикновено твърдят, че просят за хляб, че няма с какво да си изхранят децата, че са болни. В много от случаите се въоръжават с патерици, или други инвалидни атрибути, демонстративно излагат на показ ампутирани крайници, струпеи и др. подобни.

Професионалната просия често се допълва от малолетни, от майки с деца и старци с внучета. Явно като семеен бизнес тя носи повече приходи. У минаващите жени се събужда майчинското и те лесно се поддават на манипулация. Факт е, че тези хора не посещават църковните служби и рядко влизат в храмовете. Но това не е най-фрапиращото. На никого не би му било приятно да види паркирана до храмовата порта количка с мръсни и вонящи боклуци събирани по контейнерите за смет. Просещите системно замърсяват с боклуци и фасове тревните площи и площадките покрай църквите. Удрят на камък опитите на служащите от клира и на цивилни лица да ги убедят, да не висят по цял ден и да не замърсяват. Някои от тях не желаят да си тръгнат нито доброволно, нито като ги нахокат. Тръшкат се, карат се, ругаят, кълнат, заплашват. Нещо по-лошо, околните започват да се застъпват с основанието, че тези били бедни и болни. Вероятно в България има неколкостотин хиляди души в инвалидни колички и с други тежки увреждания. Те също живеят на ръба на оцеляването, но не са седнали да просят.

Това са само част от проблемите. Известни са ми няколко случая, при които, след като някой добър човек си извади портфейла, просещите деца го грабват и изчезват безследно с него. Има и оплаквания от свещенослужители за кражби от храмовете и от църковните дворове. С очите си съм виждал просяк да използва градинката край храма за тоалетна и със сигурност знам, че това не е единичен случай. Богомолци се оплакват, че при цялата им бедност тези ги изнудват за пари. Дори намесата на полицията не дава ефективни резултати.

С този материал съвсем не искам да настройвам гражданите срещу просещите, нито да вдъхвам етническа омраза, но безкрайно неприятно е, когато някой злоупотребява с духовните ценности и добродетелите на хората. Защото като наблюдавам повечето от тях, у мен основателно се затвърждава съмнението, че тези индивиди смятат хората за наивници и балами!

Социалните изследвания и проучвания на журналисти установиха, че в по-големите градове просията се практикува от организирани групи, че една голяма част от просещите получават мизерни трохи, колкото да покрият своите най-насъщни нужди, лъвския пай го прибира някой по-силен представител на престъпния свят. Преди десетина години столичен всекидневник публикува статия за Китаеца – тъмна личност със смесен българско-цигански произход, който въдворявал респект сред просещите за него деца, като ги заплашвал с газов пистолет пригоден за бойни патрони. В мегаполисите нещата са строго разпределени, има йерархия, всяка групировка, печелеща от просия си има район и горко на онзи, който не се съобразява с това. У нас за подобна организирана просия може да се говори само в по-големите градове като София, Пловдив, Варна и др.

Там където няма престъпна организация бащи и майки принуждават децата си, съпрузи принуждават жените си. Някои просещи гастролират от съседните села покрай големите градове. Виждал съм цяло семейство роми застанало пред портите на храма и когато се приближи някой, бащата и майката побутват тригодишното дете, да го посрещне с протегната ръка. Можем да заключим какви ценности се вменяват на това дете от най-ранна възраст. Феноменът "просещи деца" би трябвало да бъде камбана за социалните служби и агенциите по закрила на детето, но техните кадри си пилят ноктите по канцелариите и нехаят за съдбите на стотици деца родени в мизерия. Във всеки случай когато малолетни и непълнолетни застанат с протегната ръка на улицата, или някой ги е изоставил, или някой ги е накарал. Децата са строго инструктирани да не говорят и отричат, че родителя или някой друг ги е принудил (по обясними причини).

Професионалните просещи (и деца и възрастни), когато попаднат на някой филантроп, стават още по-нахални. Тук ще визирам само един случай: Млада жена многократно проявява милосърдие към просяци пред катедралния храм на Велико Търново. Освен пари (и то не само стотинки) тя неколкократно им дава свои стари дрехи, както и храна. В резултат от това, две просещи деца – брат и сестра се възползват и започват да злоупотребяват. Момичето, което е по-голямо, редовно започва да я изнудва за пари: “Дай пари за лекарства, че братчето ми е болно!” или “трябват ми пари да купя тетрадки на братчето”. Дори започват да я безпокоят по време на света Литургия в храма: “Излез, че кака те вика да говорите!” Случвало се е, когато помогне на някого с пари, да чуе: “Много малко ми даваш!”

Кое кара тези хора да мислят, че православните християни са длъжни да ги изхранват? Защо смятат, че всеки, щом ходи на църква, задължително трябва да отделя лепта и за тях? Дали им е идвало на ум, че този, от когото просят и го изнудват с вопли и хленчене, може да брои последните си стотинки за хляб?

Това, което искам да уточня в евангелска светлина е, че благотворителността наистина е велика добродетел. Зная го, защото и на мен са ми помагали благородни хора, когато съм изпадал в нужда. Помогнали са ми по собствено желание, от чисто сърце и без да ги моля за това. Никой на никого не е длъжен само за това, че ходи на църква! Всеки дава милостиня според силите и възможностите си. И ако някой е подминал протегната ръка, защото е запазил оскъдните стотинки, за да купи нещо на децата си, Бог няма да го осъди за това. Ако имам петдесет стотинки в джоба си, дали не бих предпочел да купя нещо на детето си. Или трябва да му обясня, че го лишавам от пари за закуска, защото съм ги дал на един случаен, циничен, окъсан и разпасан непознат и то само защото е бил нахален и настоятелен. Не бих се срамувал да откажа лепта на такъв човек. Смятам, че ще придобия по-голяма духовна полза да купя нещо дребно и да покажа на детето, че го обичам. Милостинята принася полза, само когато е направена с любов и от любов. Не може да бъде спасително, ако подаваме милостиня, а в същото време вътрешно ругаем просещия и го презираме, ако го мразим за това, че ни изнудва.

Тези редове не са призив към хората да отказват милостиня на нуждаещите се! Просто подбирайте внимателно, на кого и как помагате! Хората, които наистина заслужават нашето милосърдие се отличават със смирение и скромност, не дърпат минаващите за полата или за панталона, не хленчат и не нареждат. Те не се карат, не псуват, не вдигат шум, не кълнат, не замърсяват пространството около храмовете. Нещастието е изписано на лицата им и мълчаливо чакат, някой да им подаде според възможностите си. Не отказват, когато ги накарат срещу скромно възнаграждение, да свършат някоя полезна работа. Доволни са, щом им дарят храна или някоя запазена дреха. Такива заслужават да им се помогне. Според евангелските текстове препоръчително е да се подава за задоволяване насъщните потребности: храна, облекло, да посетиш болен или затворник, да заделиш за медикаменти или неотложна медицинска помощ. Когато се съмняваме, че дарените пари ще бъдат употребени за хляб, по-добре е да подадем храна. Много често просещите с милостинята си купуват алкохол и цигари. Не бих жертвал от своята оскъдица, да им помогна за такива "нужди". Препоръчително е да не допускаме да злоупотребяват с нашето милосърдие, да ни използват и да ни смятат за наивници! Защото да помагаш на някого, а той да те смята за глупак е най-малкото грозно…