Един човек обичаше да казва: "Битието е частен случай". Той обясняваше мисълта си така: "Много по-вероятно е нещо да не съществува, отколкото обратното. Това, че си се родил, е отклонение от равността на нищото, грешка на космическата ентропия. Защо тъкмо ти, а не някой друг?" и добавяше: "Но това няма значение – нали си жив временно, а мъртъв ще бъдеш вечно...". Когато виждаше някой да чете вестник или да гледа с опулени очи новините, той се смееше от сърце и казваше: "Какви новини очакват тези хора? Че ще се мре – това е новината от последния милиард години".

„Ако за Христа се проповядва, че е възкръснал от мъртви, то как някои помежду вас казват, че нямало възкресение на мъртви?” (І Кор. 15:12).

Така казвали някои измежду християните в Коринт. Когато апостол Павел застанал сред атинския ареопаг и заговорил за Христа, атиняните го слушали с голям интерес. До момента, когато чули за възкресение на мъртви. Тогава започнали да му се присмиват и думали: „друг път щем те послуша за това” (Деян. 17:33). Садукеите също отричали възкресението и илюстрирали пред Христа своето неверие с някакви седем братя, които последователно се били женили за една и съща жена. Те мислели, че аргументът им е съкрушителен, но Христос им отговорил, че се заблуждават, като не знаят Писанията, ни силата Божия (Мат. 22:29).

Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им. (Евр.13:7)

„Където е епископът - там е Църквата!” – Чували сме тези думи на свети Игнатий Богоносец и днес с радост можем да ги повторим, защото в последните дни станахме свидетели на три епископски хиротонии. Нашата църковна йерархия се умножава с нови апостолски последователи: Стобийски епископ Наум, Знеполски епископ Йоан и Велички епископ Сионий.. Защото епископите са призвани да бъдат такива.

„Господи, при кого да отидем?
Ти имаш думи за вечен живот...”

Думите, които не лекуват. Думите, които не спасяват. Тези думи, които са все по-далеч от Словото, нищо не създават, не раждат, а са все повече и все по-еднакви. Все по-брутални и фрапантни, но все по-бездушни, ничии. За тези думи искам да поговоря, те са моето и вашето ежедневие, ежедневната лукавост и призрачност, в която вървим, която преживяваме. В нея участваме и се изпълваме с ежедневната си безцветна и примирена смъртност.

За колекционера на митове и други чудновати създания на човешкия дух 90-те години бяха истинска благодат. Забавно е да наблюдаваш човешката способност да си създава илюзорни цветя от нищото. Но митовете не са намалели и сега, те се реят нагъсто около нас. Някои от тях са толкова прозрачни, че сякаш всеки момент ще се разсеят сами из въздуха. (Но не се разсейват). Други, напротив, изглеждат съвсем солидно, с отсянка на академизъм по челата си. Има и такива, които са влезли толкова дълбоко в душите ни, че е трудно дори да си представим живота си без тях. По-долу представям част от моята малка лична колекция от митове, свързани по-специално с българската история.

В първите години след промените беше процъфтял един характерен за периода бизнес – включването на обикновени хора (срещу заплащане, естествено) в международни каталози с гръмки заглавия като „Най-известните личности на годината”. Фирми издаваха гиздаво оформени сертификати „Мъж на годината” срещу 200-300 долара. Човек можеше да почеше самолюбието си, като честно си плати. От възможността се възползваха най-вече световно неизвестни родни лумпени с неовладян тежък диалект и потни петна под мишниците на копринената риза, обилно напръскани с XS (на Пако Рабан), купен от фрий-шопа на българо-сръбската граница.

...Силният не остава завинаги силен. "И египтяните са хора, а не Бог, и конете им са плът, а не дух"(Ис. 31: 3). Ето така скитаме през историята – от един покровител на друг, от един съюз в друг. И накрая оставаме без свое лице и душа. Защото владетелите на този свят и комбинаторите на геополитическите карти не се интересуват от душата ни.

В центъра на рождественския празник е едно Дете. С главна буква, но все пак дете. През цялото време на подготовката, а още повече в самия ден на Рождеството на Спасителя, Църквата ни говори за Него едновременно като за Бог и като за дете. Не помня да съм срещал нещо по-парадоксално от съчетанието “Бог-дете”. Но къде е парадоксът всъщност: в това, че Бог се “вдетени”, за да стане като нас, или в това, че аз – вече възрастен – гледам на всичко детско със снизхождението на “големия”; в това, че Бог стана “безпомощен” заради мен, или в това, че считам слабостта за детско качество?

А в отговор - така позната,
всебългарската тишина.
И тъмнина, и тъмнина
в дълбочините на душата.

Иван Методиев