Времето в науката и Библията – 4 част

Опит за формулиране на православно становище

За съжаление Православната църква все още няма съборно решение по въпроса за Сътворението, затова тук ще изкажем само лично мнение, като се стараем да се съобразим с Библията, тълкуванията на светите отци и  разкритията на съвременната наука.

А) Библията

1. Достоверност на Свещеното Писание.

В своите поучения Иисус Христос споделя на апостолите, че древните текстове отразяват съвсем конкретни истории: Адам и Ева в рая (Мат. 19:3-6; Марк 10:3-9), Авел – първият убит пророк (Лука 11:50-51), Ной и Потопа (Мат. 24:38-39), Мойсей и медната змия (Йоан 3:14), манната в пустинята (Йоан 6:32-33, 49), Лот и неговата жена (Лука 17:28-32), съдът над Содом и Гомор (Матей 10:15), чудесата на Илия (Лука 4:25-27), Йона и рибата (Матей 12:40-41) и пр. Нашият Господ използва тези разкази, за да ги увери, че Неговата смърт, Възкресение и Второ пришествие по същия начин ще се случат в реалността на времето и пространството. Поради тази причина трябва да приемем, че и събитията, свързани със Сътворението не са предадени алегорично (и/или митологично), а са разкрити напълно правдиво, според описаната в шестте творчески дни последователност.[56]

Новозаветните книги, написани под вдъхновението на Св. Дух, също признават автентичността на драмата, разиграла се в Едемската градина. Св. ев. Лука и ап. Юда поставят Адам в началото на човешкото родословие:

„… Каинан, Еносов; Енос, Ситов; Сит, Адамов; а Адам, Божий.” (Лука 3: 38) (Протестантски превод – 1940 г.)

„За тях е пророкувал и Енох, седмият от Адама…” (Юда 1:14)

Св. ап. Павел изрично подчертава буквалната достоверност на историята като въз основа на нея, развива и основните християнски доктрини:

За провинението на Адам и последвалото смъртно наказание за цялото човечество, както и за изкуплението и вечния живот в Христа:

„Обаче смъртта царува от Адама до Моисея и над несъгрешилите с престъпление, подобно на престъплението на Адама, който е образ на Бъдещия.” (Римл. 5:14)

„Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят;… Тъй е и писано: „първият човек Адам стана жива душа„, а последният Адам – животворен дух.” (І Кор. 15 :22, 45)

За откъсването на забранения плод от Ева:

„Но боя се да не би, както змията измами Ева с хитростта си, да се разврати умът ви и да отпадне от простотата и чистотата, която дължите на Христа.” (ІІ Кор. 11: 3) (Протестантски превод – 1940 г.)

За покорството на жената:

„На жена не позволявам да поучава, нито да господарува над мъж, но заповядвам да бъде в безмълвие. Защото по-напред биде създаден Адам, а после Ева; и не Адам биде прелъстен, а жената биде прелъстена и падна в престъпление;” (І Тим. 2: 12-14)

Ап. Йоан назовава дявола „старовременна змия“, като прави паралел със случилото се с нашата прамайка:

„И свален биде големият змей, оная старовременна змия която се нарича дявол и сатана, който мами цялата вселена;“ (Откр. 12: 9) (Протестантски превод – 1940 г.)

(В Стария Завет също има три цитата, потвърждаващи достоверността на повествованието в началото на Битие:

„Адам, Сит, Енос, …” (І Лет. 1:1)

„Ако съм покривал престъпленията си както Адама като съм скривал беззаконието си в пазухата си…” (Йов 31:33) (Протестантски превод – 1940 г.)

В третият случай пророкът предава думите на самия Бог:

„Те, обаче, както Адам, престъпиха завета; Там постъпиха коварно към Мене…” (Осия 6: 7))

2. Как е било извършено Сътворението?

В началото на книгата Битие творческата дейност на Бога е изразена в две направления: 1) Сътворяване (от нищо) на материалния пространствено-времеви континуум. 2) Подреждане на Земята (и звездните системи в космоса) и създаване на растенията, животните и човека. Свещеното Писание ни разкрива, че по Негова повеля се е образувала и структурирала Вселената: „Чрез словото на Господа са сътворени небесата, … защото Той рече – и всичко стана; Той заповяда – и всичко се яви.” (Псалм 32: 6, 9)[57]

Но как да разбираме думите: „И рече Бог: да произведе земята (водата) … трева, дървета, риби, птици и зверове” (Бит. 1: 11, 20, 24); „И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот…”(Бит. 2: 7)? Теорията за абиогенезата отдавна вече е отхвърлена, поради което не можем и да приемем някаква подобна версия, според която Бог е дал способност на мъртвата материя да поражда живи организми.[58] Или може би Творецът е направил фигури от глина (а на съществата сътворени от водата трябва да е създал модели от тази течност), на които е вдъхнал живот? Такава представа обаче е погрешна, защото процентното съдържание на химичните елементи, които изграждат растенията, животните и хората не съвпада с това на елементите, които влизат в състава на почвата и водата.[59] Посоченото говори, че по нареждане от Бога само атомите на необходимите елементи са се отделяли от материята и подреждали в молекулите на неорганичните и органичните вещества, като същевременно са извайвали сложните биологични структури на различните видове организми.[60]

3. Колко време е изминало от Сътворението?

Към средата на ХVІІ век ирландският епископ Джеймс Ашър прави някои проучвания и като се опира на патриаршеските родословия, накрая изчислява, че светът е бил създаден в 4004 г. пр. Хр. През 1890 г. обаче професорът от Принстън Уилям Грийн, въз основа на сериозен анализ на библейската хронология, стига до заключението, че тя не е последователна и непрекъсната.[61] Ние по-напред отбелязахме още, че Библията не ни посочва и продължителността на творческите дни. Учените смятат, че Вселената трябва да е на близо 13,7 млрд. год., а Земята – на около 4,5 млрд. год. Но радиометричното датиране не може със сигурност да конкретизира възрастта на нашата планета (виж първите два линка, посочени в 29-а заб.). При определени модели на Сътворението е възможно на Земята да са изминали много по-кратки времеви интервали от тези, които са били необходими за организирането на космоса. (Нека да си припомним примера с астронавта, който се намира в орбитална станция, близо до хоризонта на събитията на черна дупка.)[62] Поради тази причина се налага да признаем, че въпросът за възрастта на творението остава все още неразрешен и, както сме съветвани чрез пророците, ще трябва да изчакаме „знанието да се умножи” (Дан. 12: 4), за да научим неговия отговор. Затова, като вземем предвид възможността да има още не малко пропуснати родословия, бихме могли да кажем единствено, че според Библията от създаването на Адам (но не от възникването на света!) до наши дни са изминали около десет (или най-много – няколко десетки) хиляди години.[63]

Б) Светите отци

За да отразим мнението на светите отци ще се позовем на фундаменталния труд на о. Серафим (Роуз) „Битие: Сътворението на света и първите ветхозаветни хора” (погледни библиографията), в който е направено може би най-пространното, обективно и задълбочено проучване относно възгледите на най-значимите християнски автори, писали по въпроса за произхода на всемира. Според собствените му думи той е използвал „коментарите върху книга Битие на свет. Йоан Златоуст и на преп. Ефрем Сирин, тълкуванията за Шестте Дни на Сътворението на свет. Василий Велики и свет. Амвросий Медиолански, катехизическите работи на свет. Кирил Йерусалимски, свет. Григорий Нисийски, преп. Йоан Дамаскин, беседите за Адам и първосъздадения свят на преп. Симеон Нови Богослов и св. Григорий Синайски, богословските трудове на преп. Макарий Велики, свет. Григорий Богослов, преп. Исаак Сирин, преп. авва Доротей, свет. Григорий Палама, блаж. Августин и други Отци, както и някои песнопения от Божествените служби на Православната църква“.[64]

Прави впечатление, че в техните светогледи са избегнати двете крайности, които наблюдаваме днес: от една страна на протестантския научен креационизъм, а от друга – на теистично-еволюционният модел, възприет напоследък от римо-католическата църква. Нека припомним, че според първото становище разказът в началните глави на Битие трябва да се разбира буквално, като творческите дни са земни денонощия от 24 часа, а според второто – Мойсей алегорически ни описва дълъг еволюционен процес, продължил милиарди години.

О. Серафим изразява солидарността на светите отци: „вие можете да намерите несъгласие в някои малки интерпретации, в някои незначителни пунктове, но, относно важните въпроси, ще видите, че те всички са говорили едно и също по различни начини, че те са напълно съгласни по това как трябва да се тълкува книга Битие”. В няколко точки по-долу ще изброим основните принципи, които се очертават в тяхната хомогенна позиция относно Сътворението:

1. По отношение на Библията учителите на Църквата са се придържали към думите на св. ап. Павел: „Всичкото Писание е боговдъхновено …” (ІІ Тим. 3:16). Според тях не може и дума да става, че Мойсей е написал началото на Битие, след като се е запознал с други, по-ранни разкази за Сътворението – египетски, халдейски и пр., – понеже те са несъпоставими (виж Идейните системи). Също, няма как той просто да е събрал и опростил устните сказания и писмените източници, които са дошли до неговото време (така както са били предадени деянията и хронологията на историческите Патриарси и Царе например), защото никой не е бил свидетел на извикването в съществуване на Вселената и живата природа. Затова светите отци и църковното предание категорично ни заявяват, че Мойсей е получил свръхестествено познание, откриващо се при пряк контакт с Бога!

Свет. Амвросий пише:

„Мойсей говори с Бога Вишни не във видение, нито на сън, но уста с уста (Числ. 12, 6-8). Явно и очевидно, не чрез образи и гатанки му е бил даден дарът на Божественото присъствие. … Защото ако той е приел от Бога, това, което трябва да каже относно освобождаването на хората (от фараона), колко повече трябва да приемеш това, което Той ще каже относно небесата? За това, „не в убедителни думи на човешка мъдрост”, не във философски софизми, „а в проява на дух и сила” (1 Кор. 2; 4), той е дръзнал да каже, както ако би бил свидетел на Божественото дело: „В начало Бог сътвори небето и земята” (Бит. 1; 1) (Hexaemeron 1:2, стр. 6-7).

Свет. Василий е отбелязал в самото начало на своя „Шестоднев”:

„Този (Мойсей), който наравно с ангелите се е удостоил с лицезрение на Бога, ни повествува нещо от това, което е чул от Бога” (Шестоднев І:І, стр. 4).

Свет. Йоан Златоуст в своите „Беседи върху книга Битие” ни пояснява, че св. Йоан Богослов е бил пророк на бъдещето, а Мойсей – пророк на миналото. По-нататък светителят продължава:

„За това той (Мойсей) е започнал да говори така: „Въ начале сотвори Богъ небо и землю”, сякаш възгласявайки към всички нас гръмогласно: „Говоря ви това не научен от хора; Тоя, Който призова тези (небето и земята) от небитие в битие, Той подвижи и моя език към повествование за тях”. И така, моля ви, нека да внимаваме в тези думи така, сякаш слушаме не Мойсей, но Самия Господ на Вселената, говорещ чрез устата на Мойсей, и да се простим за дълго със собствените разсъждения” (ІІ, 2, стр. 9).

2. Светите отци са избрали един реалистичен подход при тълкуването на разказа за Сътворението – от една страна те са смятали, че става въпрос за действителна история, а от друга – че в нея има места, които не бива да се интерпретират буквално, а символично и преобразно.

Преп. Макарий Велики Египетски, светец с възвишен мистически духовен живот, когото надали някой би заподозрял в прекомерно буквални възгледи върху Писанието, преподава за Битие 3; 24:

„А че раят е бил заключен и на Херувима е било заповядано с огнен меч да препятства входа на човека в него – за това вярваме, че точно така е и било, както е написано; заедно с това намираме, че то тайнствено се извършва във всяка душа” („Седем слова”, ІV; 5).

Свет. Василий Велики говори в „Шестоднев”:

„Някои, като приемат написаното не в общоупотребителния смисъл, наричат водата не вода, но някакво друго вещество, и растението – не растение, и на рибата придават значение по свое усмотрение… Аз пък, като слушам за трева, трева и разбирам; същото и за растение, риба, звяр и скот – всичко, както е назовано, за такова го и приемам. „Не се срамувам от благовестието”, (Рим. 1; 16) (Някои), според собственото си разбиране, намислили да придадат някаква си важност на Писанието с лъжливи аргументи и алегорически тълкувания. Но това означава да правиш себе си по-премъдър от словесата на Духа и под вида на тълкуване, да въвеждаш собствените си мисли. Ето защо, както е написано, така и ще разбираме” („Шестоднев” ІХ; І, „Творения”, Сергиев Посад, 1900, стр. 85).

Преп. Ефрем Сирин споделя същото в своето „Тълкувание на Битие”:

„Никой не трябва да мисли, че шестодневното сътворение е иносказание; също така е непозволително да се говори, че в това описание са представени само наименования, или нищо не означаващи, или означаващи нещо друго. Напротив, трябва да се знае, че както небето и земята, а под имената „небе“ и „земя“ не се разбира нещо друго, така и казаното за всичко останало, че е сътворено и приведено в устройство след сътворението на небето и земята, заключава в себе си не празни наименования, но на силата на тези наименования съответства самата същност на сътворените естества” („Толкование на первую книгу, т.е. на книгу Бытия”, гл. 1, „Творения”, ч. 6, Сергиев Посад, 1901, стр. 211-212).

Свет. Йоан Златоуст пише за реките на рая:

„Може би, обичащите да говорят от своята мъдрост, и тук не допускат нито това, че реките действително са реки, нито това, че водите са именно води, но внушават на решаващите се да ги слушат, че те (под имената „реки“ и „води“) представляват нещо друго. Но да не обръщаме, моля ви, внимание на тези хора, да заградим за тях нашия слух, а да вярваме на божественото Писание и като следваме това, което е казано в него, да се стараем да пазим в душите си здравите догмати.” („Беседы на книгу Бытия”, ХІІІ; 4, Творения, ч. 4, стр.107)

Ще парафразираме съвсем леко о. Серафим: „Съществуват, разбира се, в Писанието, както и във всеки друг род литература, очевидни метафори, които на никой здравомислещ човек и през ум няма да му мине да приема „буквално”. Например в псалмите се казва: „Слънцето знае своя заник” (Пс. 103: 19). При всичкото си уважение към текста, ние не сме длъжни да вярваме, че Слънцето има съзнание и буквално „знае” кога трябва да залезе; това е просто обичаен прийом на поетичния език, който не трябва да предизвиква смущение у никого.

Светите Отци специално ни обръщат внимание да не разбираме буквално и антропоморфните изрази, използвани по отношение на Бога, като че ли Той е човек, който ходи, говори, гневи се и т.н. Как Бог „е казал”? – Произвел ли е Той звук, който е изпълнил атмосферата (а да не говорим, че в космическото пространство тя дори не съществува)? Всички такива изрази трябва да схващаме по „боголепен” начин, т.е., основан на нашето, от православното учение почерпано, знание, че Бог е чисто духовен, няма физически органи и че Неговите действия са описани в Писанието такива, каквито те са виждани от нас. Отците са твърде предпазливи с текстовете на Битие в това отношение. Така, свет. Йоан Златоуст учи:

„Когато чуеш „насади Господ Бог рай в Едем, на изток” (Бит. 2: 8), то думата „насади” разбирай за Бога благоприлично, т.е., че Той е заповядал; а относно следващите думи вярвай, че именно раят е бил сътворен и то на самото това място, където е обозначило Писанието.” („Беседы на книгу Бития”, ХІІІ, 3, стр. 106)“

Както отбелязахме обаче, само определени места от текста в Битие трябва да се възприемат по този начин. Свети Йоан Дамаскин определено твърди, че алегорическото тълкувание на рая е част от ранна ерес и не принадлежи на Църквата. Нека да обърнем внимание, че ако придадем (почти) изцяло фигуративно и метафорично значение на текста (както правят поддръжниците на теистичната еволюция), бихме могли да тълкуваме нещата както си искаме, във всякакви смисли и значения.[65]

3. Светите отци обръщат внимание на едно изключително важно обстоятелство – в началото на Сътворението е била създадена не само природата, но и законите по които тя се управлява. Свет. Василий учи, че за водите не е съществувала естествената необходимост да се стичат надолу; това е закон на нашия свят, но тогава още не е имало никакъв закон, докато не е дошла Божията заповед:

„Но, може би, някой освен това ще ни запита и за следното. Защо … принадлежащото на водата по природа, т.е. силата да се стреми надолу по наклона, Писанието приписва на заповедта на Създателя?… Ако такова е свойството на водата, то не е нужно да й бъде давана заповед да се събере „в собрание едино”…На (този въпрос) ние отговаряме, че на тебе са ти станали известни движенията на водата след заповедта на Владиката. Сега тя се разлива навсякъде, непостоянна, по природа се стреми към наклонените и вдлъбнати места; но каква сила е имала тя по-рано, преди в следствие на тази заповед да произлезе в нея такъв стремеж към движение, това самият ти не знаеш и не би могъл да чуеш от никакъв очевидец. Разсъди, че Божията дума твори самото естество и заповедта, дадена тогава на творението, е определила порядъка на сътвореното и за последващото време”. („Беседы на Шестоднев”, ІV, 2, Творения, ч.1, Сергиев Посад, 1900, с.58).[66]

За да не помислим обаче, че поради липсата на някой закон „стрелата на времето“ се е движела хаотично във всички посоки (в резултат на което бихме могли да заподозрем, че Мойсей не е описал правдиво хронологията на събитията, както твърди теорията за „литературната рамка” – виж 56 заб.) свет. Йоан Златоуст подчертава точността и строгостта на порядъка, в който се представя Сътворението:

„… блаженият Мойсей, наставляван от Божия Дух, ни учи с такава обстоятелственост, за да …можем ясно да знаем и порядъка и начина на сътворяване на всяко нещо. Ако Бог не се беше погрижил за нашето спасение и не беше ръководил езика на пророка, то би било достатъчно да се каже, че Бог е сътворил небето и земята, и морето, и животните, без да се показва нито порядъка на дните, нито кое е създадено преди и кое после… (Мойсей) така ясно различава и порядъка на сътворението, и броя на дните, и за всичко ни учи с велико снизхождение, за да можем ние, като узнаем цялата истина, вече да не внимаваме за лъжливото учение на тези, които за всичко говорят според собствените си умозаключения, но да можем да постигнем неизречената сила на нашия Създател” („Беседы на книгу Бытия”, VII, 4, s. 53).

4. Редица християнски автори (св. Юстин Философ, св. Ириней Лионски, Климент Александрийски, св. Киприан Картагенски и др.), без да уточняват продължителността на творческите дни, са допускали, че е възможно те преобразно да отговарят и на периоди от човешката история (от по хиляда години) до свършека на света.[67] Неколцина (напр. преп. Ефрем Сирин) са смятали, че това са били 24-часови денонощия, но огромното мнозинство църковни писатели, както споменахме по-напред, изобщо не са обсъждали тяхната дълготрайност. Интересно е да отбележим и друга обща тенденция, а именно, че разгръщането на съзиданието, според болшинството от тях, е ставало чрез последователни, но моментални творчески актове. В началото е бил оформен земния релеф: по заповед от Бога незабавно са се издигнали континентите, образували са се планините, равнините и реките; очертани са били бреговете на моретата и океаните. По същия начин по-късно се появява и живата природа – тревите, цветята, дърветата, рибите, птиците и зверовете, а накрая – човекът като „образ и подобие“ на невидимия Бог.

Свет. Амвросий говори относно първия ден:

„Но добрият Творец произнесъл думата „светъ” (светлина), за да може да разкрие света чрез въвеждането на светлината в него и така да направи неговия вид красив. Внезапно след това въздухът става светъл, и тъмнината изчезва в страх от блясъка на непознатата до тогава светлина. Блясъкът на светлината, която внезапно проникнала в цялата вселена, преодолял тъмнината и, така да се каже, я потопил в бездната” (“Six Days”, 1:9, p. 39).

Свет. Василий Велики специално подчертава спонтанния характер на сътворяването. За третия ден той пише:

„По тази дума се появили гъстите гори, стремително произлезли от земята всички дървета, обикновено достигащи извънредна височина, – ели, кедри, кипариси, певги; също така изведнъж израсли всички храсти с гъста и буйна зеленина; и растенията, употребявани за венци – рози, митри и лаври. Нищо такова не е имало преди това на земята и всичко за едно мигновение дошло в битие с принадлежащото му свойство…”(„Шестоднев”, V, стр. 75)

Свет. Григорий Богослов отбелязва последователността в действията на Бога, като предпоставка за създаването на човека:

„За това към дните се зачислява нещо като първо, друго като второ, трето и т.н. до седмия ден на почивката и между тези дни се разпределя всичко сътворено … И ако последен в света се е явил човекът, почетен чрез Божието ръкотворение и образ, то това никак не е удивително: защото за него като за цар е следвало да се приготви царска обител и едва след това да се въведе в нея царят, съпроводен от всички твари” („Слово 44, на неделю новую, на весну и на память мученика Маманта”, Творения, ч. 4, М, 1889, стр. 116).

(Няма никакъв смисъл и да дискутираме, че светите отци след като не определят продължителността на дните в началото на Битие, един вид допускат те да обхващат милиони и милиарди години, понеже разбирането им за последователността на творческите процеси и тяхната мигновеност въобще не съответства на теистично-еволюционната концепция – погледни и табл. 1.)

5. Християнските автори много добре са познавали философиите и религиите на своето време. Представите, че космосът е вечносъществуващ или, че материята се самоорганизира и еволюира[68], че Демиургът (бог-оформител) е внесъл ред в хаоса на предсъществуващата субстанция и т.н., са били актуални още в древността. Светите отци обаче са смятали, че библейският разказ за Сътворението е уникален и не може да се вмести в рамките на нито една от тях, а трябва да се тълкува изключително в духа на монотеизма и креационизма.

Дори да вземем предвид обстоятелството, че езикът на Битие е феноменологичен и позволява известно научно уточняване, да променяме хронологичния ред на събитията, да преструктурираме текста или да се опитваме да го разбираме метафорично и алегорично и пр., и пр., все пак има няколко ключови пасажа, които водят еднозначно до точно определени изводи.

Схемата при създаването на живите същества, която се повтаря през всичките творчески дни, е следната:
а) И рече Бог: да произведе земята (водата) …
б) И произведе земята (водата) … растенията, рибите, влечугите, птиците, зверовете и пр.
в) И сътвори Бог … растенията, рибите, влечугите, птиците, зверовете и пр.

г) Според рода им …

(Възникването и подреждането на Земята, Слънцето, Луната и звездите следва почти същата последователност.)

Как можем да тълкуваме тази схема:

а) Словото на Бога означава директна заповед за действие.

б) За мъртвата природа има две възможности:
– Получава потенциалната способност да се самоорганизира (еволюира) във времето. (Малко по-нататък ще покажем обаче, че подобна задача не е по силите на естествените закони.)
– Изпълнява заповедта на Бога безпрекословно и веднага, като поражда живите организми. (Ако приложим аналогията с чудесата на Господ Иисус Христос – виж 60-а заб., в този случай би трябвало нещата да са се извършвали незабавно.)

в) Изрично е подчертано, че появата на всички неща се дължи на непосредственото действие на Бог (т.е. горната дилема трябва да бъде разрешена във втория смисъл).

г) Растенията и животните са създадени според родовете си, като тяхната наследственост е била съхранена в семената им и възможността да се плодят и размножават свободно помежду си. Всички основни родове организми са били образувани по време на тези шест творчески дни, в рамките на които светът е бил завършен и съвършен.[69]

Светият Дух толкова пределно ясно и недвусмислено е представил нещата, че не е възможна никаква друга трактовка на модела на Сътворението, описан в книгата Битие!

Затова не е чудно, че всички свети отци през цялата история на Църквата са били креационисти (може би по нито един от въпросите на вярата не е имало такова непоколебимо единодушие, както относно учението за Сътворението). Нека отново дадем думата на онези от тях, които са признати за колоси на Православието:

Свет. Василий за третия ден:

„Когато (Бог) казал: „Да изведетъ” (Бит. 1, 24), това не означава, че (земята) изнася вече намиращото се в нея; но Далият повелението е дарувал и сили на земята да произведе. Защото когато земята чула: „Да прораститъ земля былие травное (…) и древо плодовитое”, не скрита някаква трева произвела от себе си, не криещи се някъде в недрата й палми, или дъб, или кипарис е пуснала на своята повърхност, но Божието слово съзижда естеството на тварите. „Да прораститъ земля”; да извади не това, което има, но да придобие това, което няма, доколкото Бог й дарува сила да действа.” („Шестоднев”, VIII, с. 120).[70]

Свет. Амвросий за петия ден:

„При това повеление водите незабавно произвели своите порождения. Реките започнали да раждат. Езерата дали и те своя принос за живота. Самото море започнало да плоди всички родове влечуги… Ние не сме способни да запишем множеството имена на всички тези видове, които по Божественото повеление били приведени към живот в едно мигновение. В един и същ миг били приведени в битие веществената форма и принципът на живота… Китът, както и жабата, дошли в битие в едно и също време, приведени от една и съща творческа сила”(„Six Days”, V:1, 2, pp. 160-162).

Преп. Ефрем за шестия ден:

„… земята по Божие повеление незабавно произвела гадовете, полските зверове, хищните зверове и добитъка, колкото са били нужни за служение на този, който в същия тоя ден пристъпил заповедта на своя Господ” („Толкование на книгу Бытия”, гл. 1, сс. 225-226).

О. Серафим продължава: „Не може да има абсолютно никакви съмнения, че светите отци са разбирали ясно и единодушно, че в тези три дни Бог е сътворил всички родове същества известни ни днес. Това може да се види от често повтаряните им твърдения, че Бог твори непосредствено и мигновено, че именно Неговото слово, и само то, привежда тварите в битие, че да произвеждат живота не е естествено свойство на водата или земята.

Свет. Василий учи, че „родовете” от Светото Писание (разбира се, освен тези, които може да са измрели) поддържат своята природа неизменна до края на времената „… природата на съществата, подбудена от едно повеление, преминава равномерно и през раждащата се и през разрушаващата се твар, запазвайки приемствеността на родовете посредством уподобяването, докато не достигне до самия край; защото приемника на коня тя прави кон, на лъва – лъв, на орела – орел, и всяко животно, съхранявано в следващите едно след друго приемства, продължава до края на вселената. Времето не поврежда и не унищожава свойствата на животните. Напротив, тяхната природа, като неотдавна създадена, протича заедно с времето” („Шестоднев”, ІХ, с. 139).

По подобен начин учи свет. Амвросий:

„Божието слово прониква всяка твар в състава на света. Следователно, както е предопределил Бог, всички родове живи същества са били произведени бързо от земята. Съгласно установения закон, всички те следват едно след друго, от век във век, в съответствие с техния външен вид и природа. Лъвът ражда лъв, тигърът – тигър, бикът – бик, лебедът – лебед, а орелът – орел. Веднъж заповяданото станало обичайно в цялата вселена за всички времена. От тогава земята не е преставала да принася своето служение. Началният вид на живите същества е възпроизведен за бъдещите времена чрез последващите поколения на дадената природа.” („Six Days”, VI:3, p. 232)”

Ако Мойсей се опитваше да предаде идеята за еволюция би трябвало да отбележи, че земята (водата) е произвела някакъв първоначален организъм, чиито поколения непрекъснато са се изменяли, в резултат на което се е формирало огромното многообразие на растенията и животните. Авторът на Битие със сигурност е бил наясно с подобна концепция, защото е описал как от една прародителска двойка (Адам и Ева) е произлязла цялата пъстрота от земни племена и народи. Но щом като Свещеното Писание ни представя коренно различна картина на нещата следва, че ние трябва изцяло да му се доверим и да приемем неговото боговдъхновено свидетелство за ИСТИНА!

6. Преди сътворението на човека трите Лица на Света Троица като че ли се съветват помежду си, а по-нататък Бог дори не издава заповед към материята, а действа напълно самостоятелно. По този начин много силно се внушава представата, че човекът е нещо изключително, която се засилва и от обстоятелството, че е направен по Божия образ и подобие и му е дадена власт над цялата природа.

Ето какво е записано в книгата Битие:

„След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие; и да господарува над… рибите, птиците, зверовете и над цялата земя,

И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори.“ (Бит. 1: 26, 27)

По този повод свет. Василий говори:

„„Сотворимъ человека…” Това слово не е било употребено за никое от творенията. Появила се светлината, а повелението е било просто: „рече Богъ: да будетъ светъ”. Били създадени небесата, но без велеизявление… Бог не е казал както за другите същества: „Да бъде човек!” Познай достойнството, което ти принадлежи. Той не е призовал твоето възникване със заповед, но е имало съвет в Бога, как да се въведе в живота това достойно за чест същество …

Защо не е казал Бог: „Сътвори”, а : „Сотворимъ” („Да сътворим”)? Това е за да познаеш ти висшата власт. Той желае като почиташ Отца, да не отричаш Сина; Той желае да знаеш, че Отец е сътворил чрез Сина, и че Синът е сътворил по волята на Отца, и че трябва да прославяш Отца в Сина, и Сина в Светия Дух…

(Но) Той не е казал: „И сътворихме”, така, че да не можеш да вземеш от тук предлог за многобожие.” („On the Origin of Man”, I:3-4, pp. 171-175)

Наставниците ни във вярата са били всячески просветлени от Всевишния, понеже те, както и по-напред отбелязахме, много преди Нилс Бор формулират принципа на допълнителността (виж 27 заб.) – един Бог, но в три Личности. Светите отци поясняват, че тялото ни е както на животните, но „образът Божий” следва да търсим в душата и духа на човека, по думите на нашия Господ Иисус Христос: „Бог е Дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина.” (Йоан 4: 24) Според тях „образът” ни е даден напълно и не може да бъде изгубен, докато „подобието” е било завещано само като възможност, а самият човек е трябвало да се труди за достигане на съвършенството.

Същият светител по-нататък пояснява:

”Сотворимъ человека по образу Нашему и по подобию”. Ние притежаваме едното по сътворение, а придобиваме другото по свободна воля. В първоначалното устроение на нас ни е дадено да бъдем родени по образ Божий; по свободна воля пък у нас се формира същество по подобие Божие… „Сотворимъ человека по образу Нашему”: за да обладава това, което е по образ, но да приведе също себе си и в съответствие с подобието. Бог е дал сили за това; ако Той те беше сътворил така също и в подобие, в какво би била твоята заслуга? За какво би бил увенчан? И ако Творецът ти беше дал всичко, как би се отворило за тебе Царството Небесно? Но по-правилно е, че една част ти се дава, докато друга е оставена незавършена: това е така, за да можеш да я завършиш сам и да можеш да бъдеш достоен за наградата, идваща от Бога.” („Оn the Origin of Man”, I:16-17, pp. 207-211)

Римо-католическите теолози, без да се съобразяват с духа на Писанието и пренебрегвайки хилядолетното учение на Църквата, твърде самонадеяно се опитват да ни направят потомци на маймуноподобни същества. Изразът „И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа.” (Бит. 2: 7) се приема напълно символично, като думата „пръст”, според тях, означава „вече съществуващи създания”. Бог е сътворил човешката душа, „вдъхнал” я после в един от членовете на стадо от висши примати и така постигнал духовната същност на първия „Адам” (неговата физическа природа обаче си останала продукт на еволюционен процес). Но в такъв случай думите, изречени след Грехопадението „… защото пръст си и в пръстта ще се върнеш“ (Бит. 3: 19) би трябвало да подсказват, че след смъртта си ние се превръщаме в някакви животни, което по странен начин свързва идеята за еволюцията с учението за прераждането (виж 68-а заб.)?! И още, в края на изречението „… и стана човекът жива душа.” (Бит. 2: 7), думите „жива душа” (евр. – нефеш хайа) са съвсем същите, които са използвани за останалите обитатели на планетата (Бит. 1: 20, 24). От тук следва, че приматът, превърнал се в „Адам”, трябва да е бил вече „жива душа”, което пък противоречи на библейския текст, че човекът станал жива душа,  когато Бог го направил и му вдъхнал живот. По-долу ще изброим още няколко допълнителни аргумента, които напълно отхвърлят подобна трактовка на нещата:

а) Светите отци са смятали, че тялото и душата на човека са били създадени едновременно, като така са отговорили на две противоположни, но еднакво неправилни учения: едното е принадлежало на оригенистите и е твърдяло, че душите „предшестват” телата и само влизат в тях, което представлява „падение” от висшето им състояние; а другото казвало, че тялото предшества душата и следователно има по-благородна природа.

Преп. Йоан Дамаскин говори, че Бог е сътворил човека „ … като образувал тялото от земя, душата пък, надарена с разум и ум, давайки му посредством Своето вдъхване, което именно, ние и наричаме Божествен образ… Тялото и душата са сътворени едновремено, а не така, както е пустословил Ориген, че едното е първо, а другото след това.” („Точное изложение Православной Веры”, ІІ, 12, сс. 79-80).

Свет. Григорий Нисийски, опровергавайки противоположната на Оригеновата грешка, учи по-подробно (като има предвид и първоначалното сътворение на човека, и зачатието на отделните хора, както то става днес):

„А други, като се придържат към реда на устройването на човека, според Мойсей, казват, че душата е втора по време след тялото. Доколкото първо „Бог персть (вземъ) отъ земли“, създал човека, а след това вече го одушевил чрез вдъхването. И с тези думи те доказват по-голямата ценност на тялото, отколкото на душата, която била присъединена към създаденото по-рано… Не трябва също така да се твърди, че човекът уж бил създаден предварително от Словото като статуя от глина и заради това изваяние се е появила душата (тогава разумната природа ще се окаже по-малко ценна от глината). Тъй като човекът е един, състоящ се от душа и тяло, трябва да се предполага едно общо начало на неговия състав …” („Об устроении человека”, гл. 28, 29)

б) Нашите предци във вярата тълкуват напълно буквално даването на имена на животните и виждат в това указание както за господство, така и за ненарушена хармония между първия човек и тях; за премъдростта и разума на Адам, който интелектуално далеч ни е превъзхождал, макар знанията му в началото да са били все още ограничени (виж ІІ част, цитата от книгата „Душата на науката”, както и 18-а заб.).

Нека отново чуем свет. Йоан Златоуст:

„Бог прави това, за да ни покаже великата мъдрост на Адам… и още за това, за да бъде показан знакът на владичеството в наричането на имената… Помисли за това каква мъдрост е била нужна, за да бъдат дадени имена на толкова породи птици, влечуги, зверове, скотове и прочие безсловесни… Помисли… за това, че и лъвовете, и леопардите, ехидните, и скорпионите, и змиите, и всички други, още по-свирепи животни, дошли при Адам като при господар, с пълна покорност, за да получат от него имена, и Адам не се е уплашил от нито един от тези зверове” („Беседы на книгу Бытия”, ХІV, 5, сс. 115-116)

(Еволюцията ни представя първите хора като слабоумни диваци, които са в непрестанна битка с хищниците и природата.)

в) За Ева е написано: „И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека.” (Бит. 2: 22). Експертите по староеврейски език твърдят, че думата „създаде”, тук е използвана в смисъл „изгради” и се отнася до образуването на някаква значима структура, което включва конструктивно усилие. С други думи Бог „собственоръчно” е изваял Ева като е взел от Адам едно ребро с околната му плът, т.е. при появата на жената също е изключена всякаква възможност за еволюция.[71]

Отец Серафим допълва горното: „Ако Адам е „еволюирал по естествен начин” от звяр, то с Ева би трябвало да се е случило същото; но ако вие приемате чудесното повествование за създаването на Ева, както то е описано в Битие, с това вече откривате себе си за разбирането на всичките шест дни на сътворението в светоотечески, а не в натуралистически дух.

Свет. Амвросий пише:

„Жената е била създадена от реброто на Адам. Не е била създадена от същата тая земя, от която е бил съставен той, за да можем да осъзнаем, че телесното естество на мъжа и на жената е тъждествено, и че източникът на размножение на човешкия род е бил един. По тази именно причина мъжът не е бил създаден заедно с жената, и в началото не са били сътворени двама мъже и две жени, но първо мъжът, а след това жената. Бог е пожелал човешкото естество да бъде установено като единно. И така, от самото начало на човешкото племе, Той е изключил възможността за възникването на множество рязко различаващи се естества… Обърни внимание на това, че Той не е взел част от душата на Адам, но ребро от тялото му, с други думи не душа от душа, но „кость отъ костей моихъ и плоть отъ плоти моея” ще бъде наречена тази жена.”(„Paradise”, ch. 10-11, pp. 327, 329)”

г) Според учението на Дарвин, за да се осъществи човешката еволюция е била необходима смяната на огромен брой поколения, в продължение на милиони години. Примитивните форми на австралопитека е трябвало да отмират и да отстъпват място на по-висшия питекантроп, а той на свой ред – на следващите звена от веригата, докато накрая кроманьонецът е придобил гордата осанка на Homo sapiens.

Православната църква обаче смята, че щом Адам е бил уподобен на Бога следователно неговата природата трябва да е била нетленна. Едва след Грехопадението той е изгубил безсмъртието на своята природа и блаженото състояние в Едемския рай.

Преп. Симеон Нови Богослов поучава:

„Адам е бил създаден с тяло, бидейки нетленен, макар и веществен и още не духовен, и е бил поставен от Твореца Бог, като безсмъртен цар над нетленния свят не само над рая, но и над цялото творение, съществуващо под небесата… Цялото това творение отначало е било нетленно и е било създадено от Бога подобно на рая. Но по късно е било подчинено от Бога на тлението и покорено на суетата на човеците.” (Hom. 45, 1 and 4, „The Sin of Adam”, pp. 64, 67, 75).“

Православната концепция се позовава и на 123-тото Правило на Картагенския събор (свикан против ерестта на Пелагий и Целестий):

„Признато е от всички епископи на Картагенската Църква, представени на светия Събор, чиито имена и подписи са внесени в деянията (на Събора), че Адам не е сътворен от Бога смъртен. Ако някой каже, че Адам, първоначално създаденият човек, е сътворен смъртен, така че и да би съгрешил, и да не би съгрешил, би умрял телом, тоест, би излязъл от тялото не като наказание за греха, а по природна необходимост: да бъде анатема.”

7. Според редица римо-католически богослови Грехопадението се изразява в първото изпитване на комплекс за вина от индивида (или стадото от примати), което се появило в процеса на „очовечаване”. Но поради какво е възникнало подобно чувство и дава ли то предимство в битката за оцеляване? В еволюционната теория на Дарвин омразата, агресията и убийството са движещи сили в борбата за съществуване и естествения отбор. Всяка проява на състрадателност, милост и пощада показват слабост пред врага, като съответно водят до загуба на сраженията и позорна смърт. Затова всички онези, които си позволят да изпитват толкова възвишени емоции непрестанно ще бъдат побеждавани и ще отмират поради своята неспособност да се приспособят към жестоката действителност, която ги заобикаля. (Фридрих Ницше прекрасно е разбирал, че дарвиновото учение отхвърля нравствените ценности на християнството и го е доразвил в идеята за „свръхчовека”, който чрез своята „воля за власт” доминира над другите индивиди в обществото. А последователите на езотеричните школи смятат, че еволюцията ще развие нашите свръхестествени заложби и така ще ни превърне в богове – нещо твърде подобно на онова, което говорела змията на Ева в градината – виж 47-а заб.)[72]

Светите отци обаче поучават точно обратното, а именно, че първият човек е бил твърде много извисен над нас в интелектуално и духовно отношение. Но способностите на Адам не са се дължали на някакви мистични центрове (чакри) в неговото тяло, а на съвършената му природа и единението му с Бога. След Грехопадението нашата природа е била повредена, а общността с Бога – прекъсната, поради което тлението и грехът непрестанно ни разрушават. Отец Серафим заявява: „В православната аскетическа литература, където постоянна цел е нашето възстановяване в рая, неповреденото и безстрастно естество на Адам до Грехопадението се поставя като образец и задача на нашия аскетически подвиг. В самото начало на своите „Душеполезни поучения” преп. Авва Доротей пише:

„В началото, когато Бог сътворил човека, Той го поставил в рая… и го украсил с всяка добродетел, давайки му заповед да не вкусва от дървото посред рая. И така, той пребивавал там в райско наслаждение: в молитва, в съзерцание, във всяка слава и чест, имайки здрави чувства и намирайки се в това естествено състояние, в което бил създаден. Защото Бог сътворил човека по Свой образ, т.е. безсмъртен, самовластен и украсен с всяка добродетел. Но когато престъпил заповедта, вкусвайки плод от дървото, от което Бог му заповядал да не яде, той отпаднал от естественото състояние и изпаднал в противоестествено, и пребивавал вече в грях, в славолюбие, в любов към наслажденията на този век и в други страсти, и бил владян от тях, защото сам им се поробил чрез престъплението.” (Сергиев Посад, 1900, І, сс. 19-20).”

Може би един от най-проблемните епизоди в повествованието, където нашият рационален ум е склонен да види алегория, е разговорът между Ева и змията. Но просветителите на Църквата и тук не отстъпват от своята позиция като ни уверяват, че всичко това се е случило напълно реално и няма никакъв повод да го преиначаваме. (Нека да си припомним, че Бог даде способност на едно магаре да проговори, когато пророк Валаам беше обладан от користолюбие – Числа 22: 22-31, което се потвърждава и от ап. Петър – ІІ Петр. 2: 15, 16.)

Свет. Йоан Златоуст наставлява:

„Не гледай сегашната змия, не гледай това, че ние я избягваме и чувстваме отвращение към нея. Отначало тя не е била такава. Змията е била приятел на човека и най-близка от служещите му. Кой я е направил негов враг? Божията присъда: ”Проклятъ ты отъ всехъ скотовъ и отъ всехъ зверей земныхъ (…) и вражду положу между тобою и между женою.” (Бит. 3, 14-15). Тази именно вражда е разрушила дружбата. Дружба разбирам не разумна, а такава, на каквато е способно безсловесното животно. Подобно на това както сега кучето проявява дружба, не чрез слово, а чрез естествените движения, точно така и змията е служила на човека. Именно като животно, ползващо се с голяма близост с човека, змията се е видяла на дявола удобно оръдие (за измама)… И така, дяволът е говорил чрез змията, измамвайки Адам. Моля вашата любов да слушате думите ми не небрежно. Въпросът не е лек. Мнозина питат: как е говорила змията, с човешки глас или със змийско съскане, и как я е разбрала Ева? До престъплението Адам е бил изпълнен с мъдрост, разум и дар на пророчество… Дяволът е забелязал и мъдростта на змията и мнението на Адам за нея – защото той е смятал змията за мъдра. И ето той е говорил чрез нея, за да помисли Адам, че змията, бидейки мъдра, е съумяла да усвои и човешкия глас.” („О сотворении мира”, VІ, 2, сс. 800-801)

Същият светител по-нататък ни разкрива каква е била истинската причина нашите прародители да изпитат чувство на вина:

„Не яденето от дървото е отворило очите им – те са виждали и преди това. Но тъй като това ядене е било израз на непослушанието и нарушението на дадената от Бога заповед, а за тази вина те после са се лишили от обличащата ги слава, като са станали недостойни за такава велика чест, то за това Писанието казва: „И отверзошася очи обема, и разумеша, яко нази беша.” (Тогава се отвориха очите на двамата, и разбраха, че са голи.) Като се лишили за престъпването на заповедта от висшата благодат, те почувствали и сетивната голота, та от обхваналия ги срам напълно да разберат в каква бездна ги е свалило престъпването на заповедта на Владиката… Когато слушаш „отверзошася очи обема”, разбирай това така, че (Бог) им е дал да почувстват голотата и лишението от тази слава, с която са се ползвали до вкусването… Виждаш ли, че думата „отверзошася” се отнася не за телесните очи, а за умственото зрение?” („Беседы на книгу Бытия”, ХVI, 5, сс. 133-134)

Отец. Серафим завършва със следния епилог:

„По-нататък – Адам сега става смъртен заедно с другите твари. Свет. Йоан Златоуст пише, че макар Адам и Ева да живели дълго след грехопадението, „но от тази минута, в която чули: „Земля еси и въ землю отъидеши”, те получили смъртна присъда, станали смъртни и, може да се каже – умрели. Именно това посочвайки, Писанието казва: „Въ оньже аще день снесте, смертию умрете” (Бит. 2, 17), вместо да каже: ще получите присъда да бъдете вече смъртни.” …

Отците отбелязват също така, че осъждането на смърт, което е станало действено след Грехопадението, не е било само наказание. Това е било също така и благо, защото ако човекът би останал безсмъртен след като е паднал, то за него не би имало изход. Представете си само: да не можеш да изкупиш себе си, да не можеш да попаднеш в рая, но да продължаваш да живееш, живееш и живееш, без надежда да се сложи край на това състояние. Със смъртта идва краят и на греха. Самият факт, че се боим от смъртта вече ни подбужда към съпротива. Дори ако сме забравили за рая, като се боим от смъртта, ние започваме да се съпротивяваме на нашата паднала природа, да преодоляваме нашето паднало състояние.

Свет. Кирил Александрийски пише за значението на болестта и смъртта за падналия човек:

„Чрез смъртта Законодателят спрял разпространението на греха, и в самото наказание разкрил Своята любов към човека. Понеже той, получавайки заповедта, съединил смъртта с нейното престъпване и като престъпник попаднал под наказанието, то Бог постановил така, че самото наказание да може да служи за спасение. Защото смъртта разтваря нашата животинска природа и по такъв начин, от една страна, прекратява действието на злото, а от друга, избавя човека от болестите, освобождава го от трудовете, полага край на неговата печал и грижи и завършва неговото телесно страдание. Към такава любов към човечеството Съдията присъединил наказанието.”

В заключение преп. Симеон Нови Богослов пише за това, как чрез Разпятието и Възкресението на Иисуса Христа се премахва смъртната присъда:

“Божието определение: „Земля еси, и въ землю отъидеши”, също както и всичко наложено на човека след падението ще действа до края на вековете; но по Божията милост, по силата на извънредната Христова жертва, в бъдещия век то вече няма да има никаква сила, когато ще се извърши всеобщото възкресение, което би било невъзможно, ако не беше възкръснал от мъртвите Самият Син Божий, умрял, за да се отмени посоченото определение и за да бъде възкресено цялото човешко естество.”

При общото възкресение цялото творение ще бъде избавено от тлението заедно с човека така, както е станало подвластно на тлението по негова вина. Преп. Симеон пише:

„Когато човекът се обнови и стане отново духовен, нетленен и безсмъртен, цялото творение, подчинено на човека от Бога в негова служба, ще се освободи от това робство, ще се обнови заедно с него и ще стане нетленно и някак духовно…

Не подобава на човешките тела да се облекат в славата на възкресението и да станат нетленни, преди обновяването на всички твари. Но както отначало – първо цялото творение е сътворено нетленно, а после от него е взет и създаден човекът, така следва и отново първо цялото творение да стане нетленно, а после да се обновят и станат нетленни и тленните тела на хората; да бъде отново целият човек нетленен и духовен и да обитава в нетленно, вечно и духовно жилище.”

Всички свети отци, през цялата история на Църквата, са стояли на креационистки позиции, което, според нас, има силата на съборно решение по въпроса за Сътворението.[73] Нещо повече, единствено разбирането за историческа достоверност на разказа на Мойсей, предаден според началните глави на книгата Битие, е в пълно съгласие с цялата съвкупност от догмати на нашата православна християнска вяра.

В) Съвременната наука

На това място само ще обобщим резултатите от едно по-обширно изследване, направено в книгата „Вяра и наука”. В нея сме разгледали последните достижения в областите на физиката, астрономията и космологията, като сме се опитали да отговорим на въпроса какви мирогледни изводи могат да се направят от съвременната научна картина на света. Преди малко повече от една година световноизвестните учени Стивън Хокинг и Леонард Млодинов издадоха бестселъра „Великият дизайн” и обявиха на всеослушание, че „Господ няма място в създаването на Вселената”. Според авторите „заради закона на гравитацията Вселената може да се създаде от само себе си от нищото. Спонтанното формиране е причината за съществуването на нещо, за съществуването на Вселената, за нашето съществуване. Не е необходимо да се обръщаме към Бог, за да активира Вселената„. В един задочен спор с тях ние обаче заявяваме, че природните закони не позволяват формирането и еволюцията на структурите на мъртвата и живата природа, като тук ще направим малко по-разширено пояснение на нашата позиция.

1. Стивън Хокинг ни уверява, че Дарвиновата теория е универсална, защото може да се приложи и в космологията (виж забележката и модела на Линде в края на текста). Във вакуума се пораждат неизброимо множество затворени вселени, притежаващи всевъзможни физични характеристики, различни размерности на пространството и времето и т.н. Например в М-теорията има решения, които допускат 10⁵⁰⁰ различни вселени, всяка със свои собствени закони. По такъв начин се обезпечава възможността случайно да възникне и свят като нашия, в който да се стигне до появата на живот и разум.

Квантовата физика също допуска вариант за наличието на огромно количество, разделени една от друга, паралелни вселени. През 1957 г. Хю Еверет ІІІ предлага интерпретация, според която всички възможни изходи, носени от вълната на вероятността[74], се реализират в отделни светове. Както пише по този повод Ф. Вилчек: „Ние сме обсебени от съзнанието, че съществуват милиони леко различаващи се наши копия, живеещи паралелния си живот, и че всеки миг се появяват наши двойници и поемат към своето алтернативно бъдеще“. В нашия свят може да четем занимателна книга, а в друг – да играем футболен мач в състава на някой отбор от висшата лига, в трети – да пилотираме космически кораб, отправен на пътешествие към галактиката Андромеда и пр.

Но до днес все още няма никакви експериментални данни, доказващи съществуването на множество вселени. Както признава самият Линде относно създаването на такива модели: „Разбира се, това е фантазия на теоретици, и ние не знаем дали е възможен такъв път. Теорията на квантовите флуктуации е много сложна, и да се предскаже количествено, как ще тръгне процеса, засега е невъзможно…“.

Дж. Полкингхорн, известен квантов специалист, категорично отхвърля подобна концепция в своята наука: „Нека видим тези спекулации в истинската им светлина. Те не са физика, а в най-стриктния смисъл метафизика. Няма никаква чисто научна причина да вярваме в съществуването на множество вселени. По дефиниция тези други светове са неустановими от нас. Друго възможно обяснение със същите интелектуални достойнства – и според мен по-практично и елегантно – би било, че този свят е такъв какъвто е, понеже е творение на волята на един Творец, който е имал намерението той да бъде такъв.“

Квантовата механика досега има няколко десетки възможни интерпретации, в които не е необходимо да се постулира наличието на мултивселена. Според нас, целият обхват от статистически вероятности на вълновата функция се реализира единствено в този свят.

Оксфордският философ Р. Суинбърн е пределно ясен: „Да се постулират трилион трилиони други вселени вместо един Бог, с цел да се обясни подредеността на нашата Вселена, изглежда върхът на ирационалността“.

2. Редица космологични модели предполагат раждането на мирозданието от вакуума. Понеже съдържащата се в гравитацията енергия може да е отрицателна, като я прибавим към положителната енергия на материята се получава резултат близък до нула[75] (а при затворена вселена, дори равен на нула). В известен смисъл такива вселени са свободни, т.е. могат да се появяват от вакуума почти без усилие. Има още някои предпоставки за подобен извод: сумарното въртене на галактиките се анулира, а така също и сборът от положителните и отрицателните електрични заряди и пр. Тоест щом общата енергия, въртене и заряд са нула, следователно би могло да се приеме, че Вселената е изникнала от вакуума, който притежава същите характеристики.

Но тези модели не могат да бъдат доказани конвенционално. Нека да си припомним, че според космологичните хипотези първичната Вселена била съставена изцяло от лъчение с висока енергия, създаващо спонтанно частици и античастици, които би трябвало да са по равно и всички да анихилират (виж края – … недостатъци на стандартния сценарий). Тогава какво е довело до този огромен превес на материята – според изчисленията броят на частиците в наблюдаемата Вселена е около 10⁸⁰, а античастици се откриват в съвсем малки количества?! (Подобен дисбаланс говори за драстично нарушаване на статистическите закони, според които съотношението нормално е 50% към 50%, а не почти 100% към близо 0%.[76])
Колкото по-голямо е отклонението от осреднената вероятност, толкова по-малка е възможността за неговата поява. Нека обаче да приемем обяснението (което се дава в подобни случаи), че броят вселени – 10⁵⁰⁰, е достатъчно голям, за да се реализира дори такава огромна флуктуация в някои от тях и те да бъдат изградени (почти) изцяло от материя. (Докато някъде ще има и такива, които са съответно от антиматерия).

Успоредно с раждането на веществото се появяват времето и пространството. Но за да бъде насочена стрелата на времето е необходима много ниска начална ентропия. Според оценката на известния физик и математик Роджър Пенроуз вероятността за такава е 10 на степен 10¹²³,[77] което е несравнимо малка случайност. (Ако наблюдаемата Вселена е изпълнена с частици, тогава техният брой ще бъде около 10¹²⁰.) За сравнение – 10⁵⁰⁰ е единица с петстотин нули след себе си, а числото получено от Пенроуз представлява единица с толкова нули, колкото са частиците в посочената по-горе „плътна” Вселена. В такъв случай на учените-атеисти ще се наложи да измислят значително повече вселени, за да ни убедят, че съществува някакъв реален шанс да се зароди свят като настоящия.

А от безбройните възможности за топология на пространството, нашето се обособява с точно три измерения, което е най-удачно за разгръщането на всички видове структури в мъртвата и живата природа.[78] (Същото се отнася на микро-ниво и за онези форми на Калаби-Яу, които осигуряват подходящите елементарни частици – виж 3-та заб.). Тоест тук се стига дори до безкрайно ниска вероятност, която няма как да бъде постигната случайно, ако броят на вселените е ограничен. Коментарът е излишен!

Аргументът за множеството вселени може да се обърне и срещу натуралистите. Ами ако се окаже, че всички съществуващи светове са прекрасно устроени, това с все по-голяма сила ще говори за разумен Творец! (Още веднъж ще обърнем внимание на парадоксът, който се получава според фиг. 3 – дори да има безброй вселени, възможността за случайна поява на подреден и устойчив свят е едно към безкрайност на някаква степен, т.е. напълно неосъществима!)

3. Едновременно с появяването на материалния пространствено-времеви континуум в него са заложени и редица физични атрибути – взаимодействия, закони и фундаментални константи, – които способстват за подреждането на мирозданието.

Днес са известни над 300 вида частици, чиито свойства са твърде сложни и непонятни. Накратко ще изброим някои от тях: маса, спин[79] (собствен момент на количеството на движение, който определя състоянието на квантовомеханичното “въртене” на частиците), изотопен спин (служи за означаване на мултиплетността на силно взаимодействащите частици, но няма нищо общо с понятието спин в обикновения смисъл), електричен заряд, барионен и лептонен заряд (неелектрични заряди – първият се въвежда като характеристика на тежките частици – барионите, а вторият – на леките частици – лептоните), странност (характеристика на странните частици), четност (характеристика на силно взаимодействащите частици и фотона), магнитен момент, схема на разпадането, време на живот, характер на взаимодействията, в които участват и др. Каква е ролята на всички тези частици и по какъв начин изграждат заобикалящия ни свят, надяваме се, ще покажат бъдещите научни изследвания.[80]

В природата съществува огромно разнообразие от различни явления, но според съвременните представи всички те са израз само на четири вида взаимодействия: гравитационно, електромагнитно, силно ядрено и слабо ядрено. Можем да съпоставим тяхната интензивност по следния начин: нека вземем за пример протоните, като сравнението се извършва на едно и също разстояние между тях, равно приблизително на 2х10^–15 м. Ако приемем силата на гравитационното взаимодействие за единица, тогава другите ще бъдат съответно: слабото – 10³¹, електромагнитното – 10³⁶, а силното – 10³⁸ пъти по-големи от него.

Според квантовата теория на полето силите на взаимодействие се дължат на обмяна на съответен вид кванти между частиците. За гравитационното поле те са наречени гравитони (но все още не са открити), електромагнитното поле се създава от фотоните, слабото поле се дължи на W и Z бозони, а силното поле се пренася съответно от глуоните.

В материалния свят е установено наличието на голям брой физични закони. Това са: законите за запазване (на енергията, на импулса, на момента на импулса, на електричния заряд и др.), законите на механиката, на термодинамиката, на електромагнетизма, на оптиката, на небесната механика и т.н. Нека с няколко думи да обобщим най-важното за тях:

а) Законите действат обективно, т.е. вън и независимо от нас като показват реда на причинно-следствената връзка. Математическите изрази, с които ги формулираме, са нашето субективно отражение на съществуващите в действителността качествени и количествени отношения между материята, пространството и времето.
б) Законите са устойчиви, т.е. не се изменят с течение на времето и остават същите във всяка точка от пространството. Космологичният принцип ни дава право да считаме, че те са валидни не само на Земята, но и в целия свят, който е достъпен за наблюдение и изследване, може би още от неговото възникване.

Във физичната картина присъстват, явно или скрито, и няколко величини, наречени фундаментални константи. „Фундаментални“, защото са свързани с най-дълбоката същност на природата; „константи“, защото никога, при никакви обстоятелства не променят своята стойност. Наричат ги и „универсални“, понеже влияят върху всички процеси и явления. Такива са: планковата константа, скоростта на светлината във вакуум, елементарният електричен заряд, масата на електрона, масата на протона, гравитационната константа, константата на Болцман, константите на взаимодействията и пр. По физичен смисъл едни от тях са коефициенти в основните физични уравнения, а други са характеристики на елементарните частици.

Съвременната научна техника позволява големините им да бъдат определени с огромна точност, надхвърляща дори една десетмилиардна част от стойността им (или това са повече от десет знака след десетичната запетая). Проведените със свръхвисока прецизност експерименти и изчисления показаха, че те не променят стойностите си в зависимост от времето или мястото, нямат ориентацията в пространството, не се влияят от някакви фактори и пр. Тоест резултатите свидетелстват, че фундаменталните константи при всякакви обстоятелства запазват статута си на абсолютни величини.[81]

Физичните качества на материята се очертават като елементите на идеален „конструктор“, който позволява да бъдат „сглобени” всички йерархично построени системи на Вселената и живите организми. Въпросите, които стоят на дневен ред тук са следните:

а) Как се появяват точно такива свойства на материята, които обуславят нейното подреждане? (Те можеха да са напълно произволни и да нямат никакво отношение към организацията на всемира.)

б) Как са установени изключително деликатните пропорции между взаимодействията, законите и константите (т. нар. антропен принцип)? (Според думите на известния руски физик И. Л. Розентал „равновесието е така крехко, че и най-малкото изменение на действащите закономерности води до катастрофални последствия“.)

в) Защо всички характеристики на материята остават фиксирани, а не варират безразборно, въпреки че когато те са се формирали, условията на ранната Вселена – температура, налягане, плътност и др. – са се променяли драстично (да не говорим за квантовите флуктуации, които би трябвало постоянно да влияят върху тях)? (Дори да приемем, че взаимодействията, законите и константите са някак си независими от всичко останало, те биха могли да се трансформират от само себе си – виж началото 1. … абсолютен хаос.)

4. Според стандартната версия небесните тела се образуват в газово-прахови облаци. Проблемът е, че те не могат от само себе си да се завъртят около осите си и да започнат да кръжат около даден общ гравитационен център, за да образуват космическа система (планетна, звездна, галактична), защото се нарушават законите за запазване на импулса (а в скрита форма и гравитационният закон), които са динамични. (Виж 2. В природата не се наблюдават закони…)

Накратко ще се опитаме да обясним разликата между статистическите и динамичните закони. Вторият принцип на термодинамиката (от атомна и молекулярна гледна точка) е статистически закон, според който ентропията на изолирана система постоянно нараства с течение на времето. (Тъй като ентропията е мярка за „видимия безпорядък” следва, че степента на организация непрекъснато се влошава.) В системата обаче могат да се наблюдават флуктуации, т.е. процеси с намаляване на безпорядъка, но като цяло ентропията продължава да расте. Както е добре известно течната вода има по-голяма ентропия от леда, защото в него съществува строга подредба на водните молекули (кристална решетка). Затова ако поставим съд с вода в един хладилник след известно време тя ще замръзне, като по такъв начин нейната ентропия ще намалее. Обаче сумарната ентропия на стаята ще е нарастнала, понеже хладилникът отдава топлина и помещението се загрява. С други думи статистическите закони действат интегрално – следствията им се осъществяват само в достатъчно голям отрязък от време и при отчитане на цялостното изменение на системата. Големият британски физик сър Артър Едингтън на едно място отбелязва: „Законът за постоянното увеличаване на ентропията, или Вторият закон на термодинамиката, според мен е най-важният от всички природни закони… В случай, че вашата теория се окаже противоречаща на Втория закон на термодинамиката, не мога да ви помогна по никакъв начин. На нея не й остава нищо друго, освен да потъне в дълбоко забвение.” Казано най-общо, ако една хипотеза не е в съгласие със законите на физиката, тя е несъстоятелна.

Динамичните закони се проявяват диференциално във времето – произтичащите от тях следствия се реализират във всеки даден момент. Тук не се наблюдават флуктуации, т.е. произволни нарушения, които в случая с небесните системи например да доведат до завъртане на телата около осите им и/или около общия гравитационен център. Както постулатите на термодинамиката не позволяват съществуването на вечен двигател, така и според законите за запазване на импулса не може да бъде създаден (сега или в бъдеще) натуралистичен модел за възникването на мирозданието. Принципът за множеството вселени е валиден само като обяснение за реализирането на нисковероятностни събития, т.е. при статистическите закономерности. Но той не е приложим по отношение на динамичните закони, понеже при тях не съществува каквато и да е възможност за отклонение от нормата. По такъв начин тук се обезсилва най-значимият аргумент на воинстващите атеисти: няма никакво значение колко са вселените – за построението на нашия свят задължително е необходима свръхестествена намеса.

5. Нека обаче да приемем, че по някакъв необясним начин образуваните обекти (планети, звезди и пр.) в една газово-прахова мъглявина са започнали да обикалят по орбити около даден гравитационен център. Ясно е, че при всички случаи, когато системата не е балансирана във всеки един момент от време, ще се получава нарушаване на хармонията, което ще води до непрекъснати удари между телата в нея (а в някои случаи те ще отлитат в свободното космическо пространство). В резултат планетите биха падали върху звездите, а те на свой ред – върху центровете на галактиките, които пък ще се сблъскват една с друга и т.н. Обратно на всички материалистически твърдения стигаме до следния извод: времето е най-големият враг на еволюцията, защото ако една небесна система не е изцяло подредена, така че да се намира постоянно в устойчиво динамично равновесие, и най-малката неразчетеност ще доведе рано или късно до нейния крах.[82]

До неотдавна не се знаеше със сигурност устойчива ли е Слънчевата система. За разрешаването на този, класически за небесната механика проблем в миналото особено активно са се трудили математици като Лаплас, Поанкаре и др. Едва 1963 г. руските учени А. Колмогоров и В. Арнолд, чрез мощни математически методи и средства дадоха доказателство за стабилност на нашата планетарна структура. Изчислено е също, че Млечният път ще остане подреден за около 10¹⁶ (десет милиона милиарда) години. С подобна дълготрайност се отличават и другите галактики както и едромащабните структури – куповете и свръхкуповете. Понеже всички обекти в света са свързани чрез силите на привличане помежду си, смело можем да кажем, че и цялата Вселена е в равновесие, защото, ако невидимата за нас част от нея не е балансирана, това би ерозирало организацията в достъпната й за наблюдение част – Метагалактиката. С други думи тук виждаме проявлението на принципа „всичко или нищо“, защото или всичко във Вселената е както трябва, или в противен случай, тя изобщо не би могла да съществува продължително време. (Виж 3. Междинните състояния са: а) неустойчиви…) Налага се следното заключение – Вселената трябва да е възникнала отначало като добре подредена система.[83]

Когато се опитваме да създадем равновесна динамична структура, като Слънчевата система например, с нейните планети, спътници, астероиди и комети, нещата стават извънредно комплицирани. Постигането на такъв ред е задача с изключителна сложност, защото във всеки един момент тя е организирана по различен начин, а в нея има над 2 000 тела, чието взаимно влияние трябва да се вземе предвид. Всеки член на слънчевото „семейство“, ако го приемем за абсолютно твърдо тяло (което не изпитва никакви деформации) има степени на свобода, т.е. може да се движи в три различни направления и да се върти около три взаимно перпендикулярни оси. В такъв случай, за да се определи положението на тялото в пространството, трябва да се дават числени стойности на трите координати и на трите ъгъла на въртене (като се следи и скоростта на изменение на тези величини във времето). За да бъде прецизирано решението на задачата обаче, трябва да се уточни, че нито едно от небесните тела не е абсолютно твърдо. Модификациите в неговата форма, приливите и отливите променят скоростта на въртенето му и направлението на оста на въртене, откъдето варират силите на взаимно привличане и се нарушават орбитите на другите тела. Нужно е да се отчетат и: електричните и магнитни взаимодействия; дефекта на масата (Слънцето губи постоянно част от масата си, която планетите си прибавят); да се вземе под внимание променящото се гравитационно поле на останалите обекти в системата (а дори за три тела координатите и скоростите вече стават неизчислими[84]); често срещаните резонанси между спътниците и планетите; влиянието на междупланетната среда; някои релативистки ефекти и още много, много други неща, които е трудно дори да изброим.

При търсене на общото решение на задачата за съвкупността от по-високи йерархични образувания (галактики, купове и свръхкупове), които изграждат Вселената, ето в какво още се изразява спецификата на нейната трудност. Да допуснем, че всяка една небесна система има огромен брой, например N, подредени състояния при различни стойности на масите и орбиталните характеристики на телата в нея. (Приемаме, че този брой е голям – N, но не и безкраен, понеже количеството вещество и размерите на реалните космически системи са ограничени.) Когато системите са две и ги разглеждаме като подсистеми на една цялостна система, тогава поради взаимните им влияния множеството от подредени състояния на цялата система ще представлява сечението само от онези подредени състояния, които са общи и за двете подсистеми. Ако подсистемите са три, множеството от допустими състояния на общата система се ограничава още – до тези положения, в които и трите подсистеми ще са в равновесие. И така, колкото повече са подсистемите, толкова по-малко остава множеството от общите им равновесни състояния. Нищо чудно за огромния брой небесни системи във всемира да остава само една единствена възможност, при която всички те са в хармония помежду си и изграждат цялостната динамична структура на Вселената.

Но при посочените разсъждения не взехме предвид измененията, които стават във всяка подсистема. Ако една система е съставена от две подсистеми например, редът в нея не е „механичен сбор“ от две устойчиви състояния на подсистемите й. (При йерархичните структури цялото е по-голямо от сумата на своите части.) Редът във всяка подсистема вече се изчислява като нещо качествено ново, защото се вземат предвид външните влияния, оказвани от другата подсистема. В такъв случай новият ред във всяка подсистема не е подмножество на множеството от устойчивите й състояния (понеже тук са отчетени единствено влиянията между собствените й тела). Изобщо при всяко увеличаване на броя на подсистемите се изменя не само общият ред в цялата система, но и реда във всяка подсистема, защото те са взаимозависими и трябва при свързването си да изграждат единна цялостна структура. Но, ако е необходимо да се проектира Вселената като единно цяло, то и изпълнението на задачата трябва да следва именно зададения план, в който всичко е предвидено. В противен случай този прекрасен „архитектурен храм“ ще рухне твърде бързо.[85]

Грандиозното построение на всемира е накарало Пол Дирак, един от най-големите експерти по математическа физика, да възкликне: ”Човек сигурно би описал ситуацията с думите, че Бог е математик от висока класа и е използвал доста сложна математика, когато е конструирал Вселената. Слабите ни математически постижения ни помагат да разберем една малка част от Вселената и колкото повече се развива математиката, толкова повече можем да се надяваме, че ще разбираме Вселената по-добре.”[86]

Според теоремата за непълнотата на Курт Гьодел никоя научна постановка не може да бъде доказана (или опровергана) чисто теоретично. Поради тази причина споровете между креационисти и еволюционисти продължават с нестихваща сила вече над 150 години, без да се очертава краен изход от ситуацията. Досега не само учените – християни, но и натуралистите (включително Хокинкг и Млодинов) не са предложили емпирична проверка, която да наклони везните в едната или другата посока. Ако се вгледаме в двете позиции обаче, те са диаметрално противоположни – при положение, че небесните светила са се образували с произволни маси и движения би трябвало да е имало непрекъснати сблъсъци между тях, а по-късно и между вече формираните галактики (нещо, което се потвърждава от всички компютърни симулации на подобни процеси[87]). От друга страна, щом Вселената е дело на интелигентен Създател, Той трябва да е предвидил такива орбитални характеристики на телата, така че те да изграждат красиви системи, които да са в чудесен синхрон и хармония. В първият случай, при мощните колизии между звезди и галактики, би трябвало да са се породили значителни гравитационни вълни, а във втория случай – изобщо да не се наблюдават такива, т.е. пространството да има огледално гладка повърхност.

Към 2020 г. NASA и Европейската Космическа Агенция планират да изведат в орбита най-съвършения детектор на гравитационни вълни – LISA (Laser Interferometry Space Antenna). С негова помощ ще сме в състояние да разберем какво се е случило през началните 700 милиона години от възникването на Вселената (виж 57-а заб.), когато са се образували първите звезди и галактики. По такъв начин експериментът LISA би могъл да разреши най-важния проблем, стоящ пред човечеството – въпросът за съществуването на Бога, който е свързан не само с настоящия ни живот, но и с това къде ще прекараме вечността?[88]

6. Учените-натуралисти отдавна внушават на обществеността, че вече са успели да разрешат най-големите загадки около възникването на Вселената, като остава да се уточнят само някои незначителни подробности. На това място обаче, съвсем накратко ще отбележим как в действителност стоят нещата при планетната, звездната и галактичната космогонии. (Читателите, които се интуресуват по-задълбочено от тази проблематика, биха могли и самостоятелно да проучат въпросите, свързани с нея.)

а) От няколко столетия насам най-значимите авторитети са изказали стотици (а вероятно дори – хиляди!) хипотези за появата на Слъчевата система, но нито една от тях не може да се приеме за достатъчно убедителна. През 1948 г. холандският астроном Д. Тер Хаар публикува описание на особеностите на Слънчевата система, като разделя всички известни факти на четири групи. По-късно учените от бившия СССР В. Фесенков и Б. Крат разширяват този списък, като добавят в него доста нови точки. Но според мнението на специалистите никакъв списък, даже и най-детайлният, не е в състояние да изброи всички загадъчни подробности, които се нуждаят от обяснение. Орбиталните автоматични станции от десетилетия изпращат на Земята огромно количество информация за планетите и техните спътници. На практика обаче се получава, че данните не съдействат толкова за създаването на нови версии, а спомагат най-много за категоричното отхвърляне на вече съществуващите хипотези.

За съжаление мястото тук не позволява да бъдем достатъчно изчерпателни, затова ще се задоволим само с крайните изводи от тези проучвания. Колкото и неприятно е да се признае, но все така не сме в състояние да определим откъде се е взело веществото, послужило за образуване на телата в Слънчевата система; не можем да отгатнем какво е инициирало кръженето на планетите около Слънцето и околоосното им въртене; още по-малко са изяснени появата и движенията на спътниците, астероидите и кометите; а какво да кажем за огромния брой други особености на нашата планетна система, за които също не намираме никакъв отговор.

Големият руски популяризатор на науката Анатолий Томилин на едно място отбелязва, че планетната космогония днес „се оказва в състояние на най-дълбока криза“. (След малко ще покажем, че това се отнася в същата степен за звездната и галактичната космогонии.) По-нататък той продължава: „При това решаваща роля да се създаде такова положение изиграват новите факти, получени чрез наблюденията. Самата основа, която лежи във фундамента на всички съществуващи хипотези, встъпва в противоречие с фактите. И за да изведат науката от кризисното състояние, на учените им се налага да преразгледат основата, заложена в самата постановка на космогоничните задачи, да търсят нови методи за тяхното решаване“. Изглежда Томилин, който все пак е атеист и материалист, дори не подозира колко е прав, като твърди, че трябва да се създаде друга основа и да се търсят нови начини за разбулване на мистерията около произхода на мирозданието.

б) Ето какви изводи за еволюцията на звездите правят учените като се опират на постановката за вътрешният им строеж и диаграмата на Херцшпрунг-Ръсел. Класическото направление в звездната космогония гласи, че звездите се образуват в огромни мъглявинни комплекси (съдържащи почти единствено водород) чрез кондензация на разпръснатото вещество. В случайно появил се зародиш от газово-праховия облак (например, при близко избухване на свръхнова) отначало започва гравитационно свиване, водещо до формирането му в протозвезда. По-нататък температурата в нейните недра постепенно се покачва до няколко милиона градуса, при което се стартира термоядрен синтез на водорода в хелий.

На този етап се приема, че се ражда истинската звезда, която се раполага на Главната последователност. При нея енергията на термоядрените реакции уравновесява гравитационните сили, което я прави стабилна за един продължителен период от време. Щом водородът в звездата намалее, неговото превръщане в хелий спира. Ядрото се свива и температурата му нараства до стотици милиони градуси. Включват се термоядрени реакции от друг тип, при които „гори“ хелият и от него се синтезират всички следващи елементи до желязото. Повърхностните слоеве на звездата обаче се разширяват и охлаждат и тя се превръща в червен гигант.

Крайният стадий настъпва, когато всички възможни термоядрени реакции, при които се отделя енергия, изчерпят гориво си. Тогава силата на натиска, породен от газовото налягане, не може вече да уравновеси гравитацията и звездата започва бързо да се свива – този процес се нарича гравитационен колапс. В зависимост от масата си светилата завършват своето развитие като бели джуджета, неутронни звезди или черни дупки.

Какви са слабостите на тази концепция:

1) Засега няма преки експериментални доказателства за термоядрената природа на звездната енергия. През 1964 г. американският физик Р. Дейвис се опита да улови потоците неутрино, които би трябвало да се излъчват от недрата на Слънцето, като продукт от посочените реакции. Оказа се обаче, че потокът неутрино е няколко пъти по-слаб, отколкото се предвижда според направените изчисления.

В по-ново време са провеждани голям брой експерименти за залавяне на слънчевото неутрино с материал различен от този на Дейвис. Учените са променили и параметрите на хипотезата за ядрените източници, при което е получено малко по-добро (но все още – далеч недостатъчно) съгласуване на наблюдението с теорията.[89] Това дава сериозно основание на редица астрофизици да считат, че източниците на енергия в звездите може и да са някакви други, а оттам и учението за тяхната еволюция ще се наложи да бъде преразгледано. (Но дори и да се приеме, че в недрата на звездите протичат означените термоядрени процеси, следващите възражения срещу тази постановка са твърде значими!)

2) Има едно обстоятелство, изтъквано от мнозина физици и астрономи, което показва, че в дифузната материя на мъглявините не могат да се формират звезди. Днес се приема за сигурно установено, че всички галактики имат магнитни полета. Тези учени смятат, че магнитните полета, строго погледнато, би трябвало да пречат на кондензацията на мъглявините и следователно при тяхното наличие в галактиките не биха могли да се образуват звезди. Както се вижда, това положение ако се окаже вярно, само по себе си е в състояние да „погребе“ цялата звездна космогония.[90]

3) В един кълбовиден куп например, се съдържат от десетки хиляди до милиони звезди, които обикалят около неговия център във всевъзможни посоки и орбитални наклонения – фиг. 1а). Никаква теория не е в състояние да даде адекватно обяснение за тяхното образуване, завъртане около центъра и устойчивост на купа като цяло. А как да интерпретираме и твърде многото допълнителни движения, които звездите извършват в пространството – заедно с купа те кръжат около центъра на Млечния път, заедно с него – около центъра на Местната група, заедно с нея – около центъра на облака Ловджийски кучета и т.н. – фиг. 2.

4) Според класическата теория, небесните светила не са се появили едновременно, а се образуват непрекъснато. Щом като е така, броят на звездите, намиращи се в дадена фаза от развитието си, е пропорционален на времето, което те прекарват в нея. Стадият на протозвезда е около сто пъти по-кратък от времето, което звездите престояват върху Главната последователност. Това показва, че наблюдаваните протозвезди трябва да са около 100 пъти по-малко, отколкото нормалните звезди. В Млечния път и другите над тридесет галактики от Местната група много добре се виждат не само ядрата и структурните особености, но и отделните звезди (с изключение на най-слабите), звездните купове, мъглявините и т.н. Общият брой на звездите в тях се определя между 2000 и 3000 милиарда, така че те дават една много добра основа да правим статистически изводи затова как протичат различните стадии от развитието им. Елементарните изчисления показват, че в Местната група би трябвало да откриваме десетки милиарди протозвезди. Как ще обяснят тяхната липса защитниците на класическата концепция за звездната еволюция?

И защо никой все още не може да твърди със сигурност, че е видял междинните етапи от „излюпването“ на звездите, даже когато се разглежда цялата достъпна за наблюдение част от Вселената? На колкото по-голямо разстояние са галактиките, толкова и процесите, които съзираме да се извършват в тях, трябва да са ставали в по-далечни епохи. Ако приемем, че най-отдалечените наблюдавани обекти са на около 13 милиарда светлинни години (виж 57-а заб.), това би означавало, че в един смисъл можем да проследим всички епохи от развитието на Метагалактиката за този период от време.[91] Така че бихме могли да станем свидетели на зараждането на звездите, ако то се е извършвало някъде дори в далечното минало. Но къде са на небето това огромно количество протозвезди?![92]

М. Харвит недвусмислено признава: „Вселената, която виждаме като погледнем към нейните най-далечни хоризонти, съдържа (над) сто милиарда галактики. Всяка от тези галактики притежава (средно) по сто милиарда звезди. Това е общо 10²² звезди. Тайният срам на съвременната астрофизика е, че не знаем как е успяла да се образува даже една единствена от тези звезди.”

(При развитието на звездите след Главната последователност отново се получават огромни разминавания между класическата теория и съвременните наблюдения. Няма да се спираме върху този проблем, понеже той е доста обширен – подробности около него можете да научите в книгата „Вяра и наука”.)

в) Колкото до моделите за възникването на галактиките, те не са в състояние да обяснят изграждането дори на най-грубата им структура. А как ли ще се справят с подробностите, ако се наложи да се направи описание на всички особености на звездите в тях, подобно на онова, за което споменахме относно планетите от Слънчевата система? Можем да се изразим по следния начин: „Хипотезите толкова грубо и схематично очертават процеса само в неговите най- най-общи контури, че ако трябва да се сравни това описание с прецизния и съвършен механизъм на устройството на галактиките, то би приличало на него, колкото нарисуваното човече от едно три-четири годишно дете на Мона Лиза“.

В своята книга „Вселената във времето“ П. Мафей споделя: „На 14 и 15 февруари 1979 г., се състоя среща между специалисти, организирана от У. Х. Маккрей и М. Дж. Рийс от английското Кралско дружество с цел да се обсъди произхода и първите фази от еволюцията на галактиките. Както по-късно писа самият Маккрей, „когато започна обсъждането, почти сигурно никой от присъстващите не е могъл да претендира, че знае как са се образували галактиките; не биха могли да го сторят и онези, които бяха на закриването.““

По този повод един критик отбелязва: „Когато отворите обикновена научна книга по астрономия, ще бъдете засипани с картинки на газови облаци и протозвезди; ще откриете теориите относно произхода на Вселената и звездите заявени с голяма увереност.

Ако посетите обаче затворена конференция или симпозиум, ще намерите притеснени хора, отчаяни теории, научни факти, които опровергават тези теории, липса на алтернативни обяснения, атмосфера на безнадеждно отчаяние пред недоказани и недоказуеми идеи, и никакви решения или научни експерименти, които да са способни да облекчат положението.”

От всичко изброено дотук, остава много чудно на какво все пак се основава самочувствието на Ст. Хокинг и Л. Млодинов, че са намерили материалистично обяснение за произхода на света, без да е необходима намесата на Бога?! Във „Великият дизайн” те не са се постарали да отговорят на нито едно от огромния брой предизвикателства, които стоят пред космологията (по-горе ние маркирахме само по-важните от тях). (Нашето мнение се споделя и от широката научна общественост[93].) Нещо повече, истината е точно обратната: натуралистичните хипотези не са в състояние дори да стартират, понеже основните положения в тях са в антагонистично противоречие с експериментите и наблюденията. Нека припомним – те няма как да обяснят откъде се взема веществото, ниската начална ентропия, специалните параметри на материята, пространството и времето, изключително сложното построение на атомите и небесните системи и пр., и пр. Ние определено считаме, че бъдещите научни изследвания с още по-голяма категоричност ще докажат, че природните закони не позволяват диалектическа самоорганизация на Вселената.

Свети цар Давид възторжено прогласява: “Небесата разказват славата Божия и просторът известява делото на ръцете Му. Ден на ден казва слово; И нощ на нощ изявява знание. Без говорене, безмълвно. Без да се чуе гласът им. Тяхната вест е излязла по цялата земя и думите им до краищата на вселената.” (Псалом 18: 1-4)[94]

Православната църква днес е изправена пред предизвикателството, с помощта на екип от висококвалифицирани учени (космолози, астрономи, физици, математици, богослови и др.), да разработи подробен модел на Сътворението, който да позволява емпирична проверка на своята достоверност.[95]

7. Възможно ли е да се докаже съществуването на Бога? Традиционният отговор е: „Не! Бог се приема единствено на вяра!”. Действително, според Библията, Неговата същност е духовна („Бог е Дух” – Йоан 14:26), което означава, че е напълно различна от материята. От Св. Писание става ясно и, че Бог е трансцендентен, т.е. намира се извън пределите на пространствено-времевия континуум. В същото време Бог е иманентен (вездесъщ) – Той е навсякъде и по всяко време, но като отделен и независим от всичко. По такъв начин присъствието на Бога не може да се докаже пряко (както например, чрез средствата на науката и техниката, би могло да се установи наличието на едно физично поле). Но ако Бог е нематериален, и следователно недостъпен за изследване чрез опита и наблюдението, тогава в състояние ли сме поне косвено да съдим, че наистина Го има?

Бог се разкрива на света по два начина: чрез общо и чрез специално откровение. Естественото (общото) откровение се осъществява посредством природата, историята и човешката личност, като е предназначено за народите от всички времена и на всяко място. Св. ап. Павел говори: „Което е възможно да се знае за Бога, тям (невярващите хора – б.а.) e явно, защото Бог им го откри. Понеже от създанието на света онова, което е невидимо у Него, сиреч вечната Му сила и божественост се вижда ясно разбираемо чрез творенията, така щото човеците остават без извинение.“ (Римл. 1:19-20). От всички разсъждения, направени по-напред, ние стигнахме до същия извод: Във Вселената има ред, който няма как да се е образувал случайно. Най-логично е да се предположи, че всички космически системи са били специално създадени чрез разумна съзнателна намеса и подредени в единна цялостна структура, като равновесието в тях е било закрепено със закони.

Специалното откровение е представено на отделни хора, които са записали свещените слова на Библията, и чрез въплъщението на Божия Син – Иисус Христос. Най-силното свидетелство за боговдъхновения характер на Св. Писание обаче не е достоверността на историческите сведения, а изпълнението на неговите пророчества. Както и по-напред стана дума, в Библията има твърде значителен брой предзнаменования, по-голямата част от които вече са се осъществили. Някои са се сбъднали малко след като са били оповестени, а други – стотици и дори хиляди години след споменаването им в древните канонични книги.

За да се реализира едно предсказание обаче, е необходимо да се определи точният изход от грандиозен брой вероятностни събития, за огромни интервали от човешката история. Това означава да се отчетат ефектите от неизброимите явления в природата, да бъдат установени маршрутите на живите същества и да се предвиди какво ще направят всички хора през този период от време. Ще посочим няколко възможни обяснения за изпълнението на предвещанията:

а) Сведенията са били донесени от нашите далечни потомци, които са изобретили машина на времето и са посетили Палестина през библейските епохи. Водещите физици днес са на мнение, че за да бъдат предотвратени парадоксите, които възникват при странстването във времето (ако изобщо това е осъществимо?), пътешествениците ще трябва да ни наблюдават от някакъв паралелен свят. По такъв начин обаче няма да бъде допустим никакъв обмен на енергия и информация, поради което отпада вероятността именно те да са разкрили бъдещето пред пророците.

б) Високо развита цивилизация (появила се незнайно как, някъде там?), която е създала мирозданието и биосферата на Земята, като е програмирала цялото им по-нататъшно развитие. Дори да предположим, че техните интелектуални и технически способности са достигнали необходимото равнище, за да създадат стабилна вселена (виж 77-а, 84-та и 86-та заб.), то квантовата неопределеност и човешката свободна воля все пак не позволяват точно прогнозиране на бъдещето!

в) Миналото и бъдещето съществуват наравно с настоящето, но се намират в някакво друго измерение. (Подобно на кинолента, върху която е записано всичко, но когато тя се върти, прожекторът осветява само един кадър, т.е. прави „реален” сегашния миг.) Пророците са хора с екстрасензорни възприятия, които могат да „виждат” какво ще се случи, просто като надзърнат в тези, скрити за нас, измерения (погледни 28-а заб., тезата на Й. Георгиев). Но ако времето и пространството са непрекъснати, тогава масата на всеки обект трябва да е безкрайна, понеже той е налице едновременно във всички моменти.

г) Всички проблеми могат да се разрешат само при условие, че съществува един Бог, притежаващ всезнание и всемогъщество, Който е над причино-следствените връзки (виж ІІ част: „Бог и времето”).

Има достатъчен брой исторически сведения, които потвърждават описаните в Новия завет епизоди, свързани с живота, смъртта и възкресението на Иисус Христос. Богочовекът е уникален във всяко отношение: В Неговия живот са се сбъднали над 300 пророчества, изказани за Месия стотици и дори хиляди години преди рождението Му. За сравнение няма личност в световната летопис, за която да са се изпълнили някакви поне две пророчества. Той е водил абсолютно свят живот, нито веднъж не си е послужил с лъжа и винаги е говорил истината. На въпроса, зададен на най-големите Му противници, „Кой от вас доказва и Ме провинява в грях?“ (Йоан 8:46), никой не е могъл да отговори нищо дори до днес. Вършел е чудеса и знамения повече от всекиго другиго. Сам е заявил, че е Господ и обещаният Спасител на света, поради което е бил разпънат на кръст. Така се е изпълнил замисълът на Създателя за изкуплението на човечеството чрез кръвта на невинния Божий „Агнец“. На третия ден е възкръснал от гроба според Писанията. Ако някой не може да победи смъртта, няма как да обещае, че ще даде вечен живот на последователите си.[96] (Костите на останалите основатели на религии и досега са в земята!) Възнесъл се е на небето пред погледите на повече от 120 свидетели, голяма част от които са потвърдили с мъченическата си смърт всички отбелязани в евангелията събития. Обещал е да се върне пак, за да съди живите и мъртвите.

Св. Атанасий Велики, в своето произведение „Въплъщение на Словото”, отстоява тезата, че само божественият Христос, Който е сътворил света, може да го спаси и възстанови: „Ние станахме причина Той да се въплъти. Заради нашето спасение Той ни обикна толкова много, че се яви и се роди в човешко тяло… Никой друг, освен самият Спасител, Който в началото създаде всичко от нищо, не може да спаси погиналото; никой друг, освен Единосъщният от Отца не може да възвърне човека към Бога; никой друг, освен нашият Господ Иисус Христос, Който е самият живот, не може да направи смъртните безсмъртни”.

БЕЛЕЖКИ

[56] Теорията за „литературната рамка” представя дните на Сътворението не в хронологическа последователност, а само като смислово структуриране на нещата. Съществуват две възможности: 1) Бог е изявил творческите дни пред Мойсей в поредица от шест картини; 2) Самият Мойсей е подредил материала логически, така че да приеме формата на шест етапа. Описанието може да се раздели на две групи от по три дни, като първия съответства на четвъртия, втория – на петия и третия – на шестия.
Тази теория обаче стилистически не отговаря на останалите литературни съчинения от онова време, при които разделението на творческия процес е на три групи от по два дни. Според редица авторитетни теолози, причината Бог да избере седмия ден за почивка предполага, че хронологическото изброяване не е случайно. Божиите действия имат начало, градивна съгласуваност и окончателен завършек, споменато е конкретно какво е било сторено през всеки творчески ден и накрая всичко е определено като „твърде добро“.

[57] Снимката, наречена “Ултрадълбочинно поле на Хъбъл” ни показва над десет хиляди галактики на около 13 млрд. ly, което се потвърждава и от техните спектрални линии, получени с помощта на наземни телескопи. Наистина някои са дребни със странни и удивителни форми, на сцената откриваме и мистериозните квазари, но преобладаващата част от тях са досущ като днешните галактики.
Ако приемем, че сме станали свидетели на възникването на едни от първите протогалактики (формиращи се едва 700 милиона години след Големия взрив), би трябвало сблъсъците между звездите в тях, както и помежду им, да са съвсем обичайно явление. (Според теорията, зрелите галактики се образуват цели 2, 6 млрд. години по-късно – виж табл. 1). Налага се да се замислим защо наблюдаваната картина толкова много се разминава с нашите очаквания?! Тоест защо никъде не съзираме процеса на зараждането на галактиките, а те навсякъде се появяват пред нас в напълно завършен вид? (Най-далечната галактика заснета от „Хъбъл“ е на 13, 2 млрд. ly, т.е. тя съществува само 500 млн. години след Взрива. Това ни кара да се запитаме дали учените, с помощта на следващото поколение телескопи, няма да открият, че всички галактики са били подредени още от самото начало на Вселената?!)
[58] Както е добре известно, още в древността Демокрит (V–IV в. пр. Хр.) създава представата за изграждането на света от атоми. Продължител на това учение се явява Епикур (IV–III в. пр. Хр.), който по-късно разглежда спонтанното образуване на живи организми като резултат от правилното подреждане на най-малките неделими частици на материята. Платон (V–IV в. пр. Хр.) издига едно дуалистично по своята същност схващане за произхода на живота, което се противопоставя на натуралистичните тенденции в древногръцката философия. Според него самата материя е мъртва и може да бъде съживена единствено с помощта на безсмъртната душа (“психе”). Идеята на Платон стои в основата на по-голямата част от идеалистическите концепции, според които образуването на живи същества се извършва след съединяването на пасивната материя с определена “жизнена сила” (”психе”, “вис виталис”, “ентелехия” и др).
От най-стари времена сред народите на Китай, Египет, Вавилон и пр. е била разпространена вярата в спонтанното самозараждане както на по-нисши, така и на по-висши организми. Аристотел (IV в. пр. Хр.) е поучавал, че червей, насекоми, риби, жаби и всякакви други организми могат да възникнат не само чрез размножаване от себеподобни, а и от росата, тинята, гниещи вещества и т.н. През Среднoвековието повечето учени са възприемали този възглед и са вярвали в съществуването на всекидневно произволно самозараждане. Прочутият лекар и природоизследовател от епохата на Възраждането Ф. Парацелз (1493–1541) дори дава “точни указания” за получаването на изкуствено човече (хомункулус).
Повратна точка в това отношение представляват опитите на тосканския лекар Ф. Реди (1626–1697), чрез които той убедително доказва, че белите червеи върху развалено месо не са се самозародили, а са ларви на мухи. През 1675 г. А. Льовенхук (1632–1723), като използва конструирания от самия него микроскоп, пръв открива микроорганизмите – бактерии, първаци и др. След като с течение на времето възможността за спонтанно възникване на по-висши живи същества започва да се смята за нереална, останало все пак схващането, че поне микроорганизмите се самозараждат в екстракти и отвари от мъртви растителни и животински материали. С помощта на микроскопа тогавашните учени “доказвали”, че в добре сварен месен бульон, поставен (след известно време) в здраво запушен съд, се появяват микроорганизми.
Италианският натуралист Л. Спаланцани (1729–1799) остро критикувал тези опити и твърдял, че получените при тях резултати се дължат на недостатъчна стерилизация. Той продължително време прекипявал бульона в колба с дълго и тясно гърло, което веднага запойвал. След това в хранителната смес не било регистрирано наличие на каквито и да са микроорганизми. Защитниците на “теорията за жизнената сила” обаче издигнали възражението, че при кипенето тя се убива, а запойката не позволява да проникне нова отвън.
През 1859 г. бележитият френски учен Л. Пастьор (1822–1895) слага край на всички спорове по въпроса. Неговата експериментална постановка била подобна на тази на Спаланцани, само че той съединил отвора на колбата с околния въздух чрез дълга S-образна тръбичка. Пътят на жизнената сила бил свободен, но въпреки това след варенето микроорганизми не се появили. Така ученият показал, че когато съдът остане дори за малко време открит, те проникват в него от въздуха, а при собствения му опит не могат да стигнат до бульона, защото полепват по извивките на тръбичката. По такъв начин Луи Пастьор окончателно отхвърлил теорията за спонтанното самозараждане на организмови форми от неживата материя.

[59] В земната кора преобладават елементите кислород (О), силиций (Si), алуминий (Al), желязо (Fe), калций (Ca), натрий (Na), калий (K) и др.:
http://mistupid.com/geology/earthcrust.htm
В морската и океанската вода най-разпространени са кислород (О), водород (H), хлор (Cl), натрий (Na), магнезий (Mg), сяра (S), калций (Ca) и др.:
http://en.wikipedia.org/wiki/Seawater
А в живите организми – кислород (O), водород (H), въглерод (C), азот (N), фосфор (P) и сяра (S):
http://www.slideshare.net/guest9a71e1/ss-2174120
В земната кора алуминият и флуорът имат много голям процентен дял, докато в живите организми първият липсва, а вторият е в почти нищожни количества. В морската и океанската вода нивата на въглерода, азота, фосфора и много други елементи, също далеч не съответстват на тези при организмите.

[60]  Когато е изцелявал Иисус, всъщност е подреждал правилно структурата на повредените клетки, тъкани, органи и системи, за да могат да изпълняват своята функция, т.е. да оздравеят. В случая със слепородения – Йоан 9:1-7, дори е възможно да е липсвала някоя част от зрителната система и Господ да я е създал от кал (иначе защо ще използва „строителен материал“). Следователно, когато е правел чудеса, Той всеки ден е вършел същата дейност както при Сътворението. Споменатото не само ни показва, че Господ Иисус Христос (Бог-Слово – Йоан 1: 1-3) е Творецът на световете, но и че всички неща на Земята (и във Вселената) вероятно по същия начин са се появили сравнително бързо (т.е. без продължителните преходни периоди, които са необходими при естествените процеси).

[61] Виж: http://rado76.wordpress.com/2010/02/01/chronology/

[62] Американският физик Ръсел Хъмфрис в своята книга „Звездната светлина и времето”, прави опит да покаже, че дните при Сътворението е възможно на Земята да са се измервали със сравнително кратки времеви интервали, докато в космоса те да са се равнявали на милиони и милиарди години:
http://www.christiananswers.net/q-aig/aig-c005.html
http://www.christiananswers.net/catalog/bk-starlight.html
Без да се ангажираме със защитата на този твърде оспорван модел, ще кажем само, че въпреки очевидните слабости, в него има някои рационални положения, които принципно разрешават проблема с подобен времеви парадокс. Затова се надяваме бъдещите научни открития да спомогнат за прецизирането на нещата, а оттам и за създаването на по-правдоподобни версии на Сътворението.

[63] Някои посочват като възможен изход от ситуацията теорията за „идеалната (мнимата) възраст”, според която Бог е създал мирозданието за шест 24-часови денонощия, но го е оприличил да изглежда сякаш има милиарди години развитие. Всеки пряк резултат от Неговата творческа дейност по необходимост се появява в завършен вид – Слънцето, Луната, звездите, растенията, животните, Адам и Ева са изглеждали така, като че са имали вече някаква история. (Същото се отнася и за редица от чудесата на Иисус – виното, появило се от водата в град Кана; хлябовете, с които Той е нахранил няколко хиляди души и др., сякаш са преминали вече през процесите на прибиране на реколтата, мелене на зърното и пр., до производството на готовия продукт.) В нашата екзегетика винаги трябва да вземаме предвид подобни обстоятелства, но тази теория не е в състояние да обясни как светлината от далечните галактики, може да е пристигнала до Земята за толкова къс интервал от време.
(Теориите за „литературната рамка” и „идеалната (мнимата) възраст”, могат да се разглеждат най-вече като известни пояснения, касаещи даден въпрос. Те не представляват обаче добре развити възгледи за Сътворението, поради което сме ги включили само като забележки. Тук ще използваме случая да се разграничим и от онези привърженици на т. нар. теория за „дните епохи”, които приемат творческите дни за дълги геоложки интервали, продължавали милиони и милиарди години – нещо, което ние по никакъв начин не твърдим.)

[64] Една значителна част от книгата вече е преведена на български:
http://pravoslavna-vyara.blogspot.com/2009/06/blog-post.html

[65]  Към средата на ХХ век в науката е господствала хипотезата на Херман Бонди, Томас Голд и Фред Хойл за Стационарната вселена. Не бихме се учудили, ако някои от модерните богослови,по онова време са „доказвали“ (в съгласие с нея), че, алегорически погледнато, според Мойсей Земята, Вселената, растенията, животните и човекът са съществували вечно (без да са били създавани), наравно с Твореца. Последователите на езотериката, астрологията, дъновизма, окултизма, теософията, гностицизма, масонството, метафизичните култове и пр., и пр., също много успешно прилагат метафоричното и алегорично тълкуване на текстове от Библията в подкрепа на своите учения.

[66] Ако законите не са установени веднага при възникването на материалния пространствено-времеви континуум, има вероятност и никога да не проумеем каква е загадката около продължителността на творческите дни, как светлината от далечните галактики е стигнала до нас и пр. Екстраполацията на нашите научни познания назад във времето е възможна само до мига, в който се е появила цялата съвкупност от природни закони, валидни в днешния свят (допуска се дори всеки един от тях да е бил създаден в различен период от развитието на всемира). По такъв начин всички по-ранни етапи се явяват сингулярни и необясними, като ние можем да знаем какво се е случило тогава не посредством научните проекции и предположения, а единствено по Божие Откровение.
(Физиците непрестанно се опитват да изведат законите на природата от някакви естествени причини, но колкото и да се стараят, накрая самите те признават, че нещата просто са нагласени, така че да бъде постигната хармония между всички явления и процеси в света.)

[67] Виж: http://rado76.wordpress.com/2011/06/29/creationism_5/

[68] Еволюционни възгледи се откриват в някои много стари текстове, отнасяни към далечното историческо минало на древните цивилизации – Египет, Месопотамия, Индия, Китай, Гърция и др. В мислите на редица известни мъдреци и философи от онова време могат да се намерят идеи за прогресивното развитие на целия природен свят и дори за произхода на хората от “човекообразни” маймуни.
От запазените писмени източници обаче най-добре се вижда закономерното формиране на тези схващания в антична Гърция. Анаксимандър (VIв. пр.Хр.) например приемал, че животните са произлезли от водата и са се изменяли в зависимост от условията, при които живеят, като накрая от тях произлязъл човекът. Хераклит (VI-Vв. пр.Хр.) учил, че в природата съществува едно вътрешно противоречие, в резултат на което “всичко тече, всичко се променя”. Според този диалектически принцип както физичните обекти, така растенията, животните и хората непрекъснато се видоизменят. Аристотел (IVв. пр.Хр.) слага началото на класификацията като описва около 500 вида животни. Той подрежда различните тела в “стълба” според сложността на тяхната организация. На най-ниското стъпало поставя минералите, на по-горното – растенията, после – животните и на най-високото – човека. Аристотел не смятал, че тази йерархична структура е в резултат от самоусложняване на материята, но подреждането дало повод на други философи да предположат, че е възможно да се осъществява постоянен възходящ преход от едно стъпало към друго, т.е. еволюция на организмите. Теофраст (IV-IIIв. пр.Хр.), който бил негов ученик, характеризирал повече от 400 растения, но, за разлика от своя учител, той допускал, че едни видове от тях могат да дадат началото на други видове. (В текста след малко ще видим колко решително се противопоставят нашите предци във вярата на разбиранията, че животът се е самозародил и еволюирал.)
Отец Серафим обръща внимание и на още един аспект в тази насока: „Странен паралел със съвременната теория на всеобщата еволюция можем да видим в древното езическо учение за преселението на душите (превъплъщението). Реакцията на светите отци на такива представи, които те повсеместно са осъждали, показва, колко много са се грижили за съхранението на догмата за планомерността на сътворението и определеността на родовете сътворени същества. Свет. Григорий Нисийски пише:
„Преселяващите душата в различни естества, по мое мнение, сливат свойствата на естеството, смесват и объркват всички неща, безсловесното, словесното, чувстващото, безчувственото, като да са едно в друго, слети до неподвижност. Защото да се твърди, че една и съща душа веднъж става словесна и разумна, според съответния телесен покров, после пак се крие в хралупите с влечугите или се присъединява към ято птици, или пренася товари, или става месоядна, или живее под водата, или пък се преминава в безчувствено, коренисто и дървесно, изпускащо от себе си клони, на които израстват цветове, или игли, или нещо хранително, или отровно – не означава нищо друго освен да се приема всичко за едно и също, и в съществата да се признава едно естество, смесено в някаква слята и неразделима общност със самото себе си; защото никакво свойство не отличава нещата едно от друго.” („О душе и воскресении”, сс. 283-284)
Представата за това, че „във всички същества естеството е едно”, разбира се лежи в сърцевината на теорията за всеобщата еволюция. Еразъм Дарвин (чичото на Чарлз Дарвин) е насочил в тази посока научното теоретизиране още в края на XVIII век. Такава представа е дълбоко чужда на духа на Светото Писание и светите отци.”

[69] Както вече отбелязахме на едно друго място, еврейската дума „мин”, употребена в книгата Битие, не е задължително да се отъждествява с днешното биологично понятие „вид“. Възможно е от съвременно гледище тя да бъде отнесена по-скоро към таксономичната единица „род“ или, в някои случаи, – дори „семейство“. Т.е. с понятието „мин“ в Библията са означени всички основни родове (семейства) живи организми, появили се през творческата седмица. Според редица християнски екзегети би трябвало в началото да са създадени от порядъка на няколко десетки хиляди основни рода сухоземни животни, които по-късно са влезли в Ноевия ковчег.
Виж: http://bojidarmarinov.com/bgrecon/Ham/khab/chap10.htm
До Потопа климатът на цялата планета най-вероятно е бил топъл и влажен, за което свидетелстват намерените останки от тропически растения и животни на Антарктида. Изменените природни условия след този гигантски катаклизъм изглежда са довели до засилено видообразуване (т.е. процес на микроеволюция), в резултат на което са се появили множество „нови“ организмови форми.
(Смятаме, че преди наводнението климатът на Земята е бил близък до „райския”, понеже водните изпарения (Бит. 2: 6) са създавали парников ефект. След като те се излели във вид на дъжд (Бит. 7: 4, 12) условията за живот рязко се влошили, за което говорят следните три обстоятелства:
1) За първи път в Библията се споменава студен сезон: „… занапред, докле трае земята, сеитба и жетва, студ и пек, лято и зима, ден и нощ няма да престанат.” (Бит. 8: 22)
2) На хората се разрешава да ядат месо вероятно, за да компенсират загубата на сила и енергия през зимата, когато няма плодове: „… всичко, що се движи и живее, ще ви бъде за храна; като злак тревист давам ви всичко;“ (Бит. 9: 3)
3) Прогресивно намаляване на човешкия живот от близо хилядолетие преди катастрофата, до по-малко от двеста години след нея (сравни 5-а и 11-а глави на Битие), а по-късно – средно до 70-80 години (Пс. 89: 10).
Мнозина библейски учени приемат, че и ледниковата епоха е настанала в резултат на тези влошени климатични условия:
http://bojidarmarinov.com/bgrecon/Ham/khab/chap16.htm)

[70] Прави впечатление, че според библейският разказ растенията са били създадени преди Слънцето, което светите Божии мъже коментират по следния начин:
„…(Мойсей) ти показва, че всичко е било завършено до създаването на слънцето, за да приписваш съзряването на плодовете не на него, а на Твореца на Вселената …” („Беседы на книгу Бытия”, VI, 4, с. 44).

 „…земята се украсява преди слънцето, за да престанат да се кланят на слънцето заблуждаващите се и да признават, че то уж е причината на живота” („Шестоднев”, V с.69).

„Преди да се появи слънчевата светлина, да бъде произведен тревния злак, да бъде Неговата (Божията) светлина предшестваща слънчевата светлина. Да произрасте земята преди още да изпита отхранващата грижа на слънцето, за да няма повод за нарастване на човешките заблуждения. Всеки да бъде известен, че не слънцето е виновник за растителността… Как може слънцето да даде на растящото способността да живее, когато то вече е било породено от жизнодателната творческа Божия сила преди слънцето да встъпи в подобен живот? Слънцето е по-младо от зеления филиз, по-младо от зелената трева.” („Six Days”, III:6, p. 87)

Ако приемем, че т. нар. реликтов микровълнов фон е остатък от светлината огряла Земята и космическите простори през първия творчески ден, възможно е неговата температура по онова време да е била достатъчно висока, за да осигури протичането на фотосинтезата при растенията. (За справка – поради разширението на Вселената температурата му непрекъснато намалява, като в днешната епоха тя е само около 2,7К.)
Друго възможно обяснение е, че Божието присъствие е съхранило живота на растенията до появата на Слънцето. Нека да си припомним случаят с Мойсей – когато се среща с Бога на планината Синай, той четиридесет дена и нощи не се храни и не пие вода, а лицето му цялото сияе (Изх. 34: 28, 29). Противниците на креационизма твърдят, че една такава аргументация не е научна, а богословска. Но ако се съгласим с тяхното възражение ще трябва да отречем и всички чудеса в Библията, понеже не се признават от съвременната наука.

[71] Погледни изследването на H. C. Leupoldq, Exposition of Genesis, Colombus: Wartburg, 1942, p. 135.

[72] В „Катехизис на Католическата църква” (погледни библиографията) ученията за Сътворението и Грехопадението са представени напълно в духа на традиционната християнска креационистка концепция. Струва ни се, че това от една страна показва страха на римо-католическите богослови да заявят открито своята позиция, а от друга – тяхната невъзможност да съгласуват теистично-еволюционния модел с първите глави на Битие и с останалите догмати на християнската вяра. Но добре е да се запитат, дали по този начин не показват едно твърде лицемерно, подвеждащо и пренебрежително отношение към обикновените вярващи от тази конфесия?
Томас Хъксли (1825-1895), считан за най-ревностния хуманист на своето време, е бил известен като „булдогът на Дарвин”, тъй като защитава и популяризира идеите на еволюционната теория повече от самия Дарвин. В една своя статия от края на ХІХ век той се подиграва и осмива недомислията на онези богослови, които не са в състояние да разберат цялата несъстоятелност на своята отстъпническа позиция и се опитват да я прокарат като някакъв оригинален синтез между християнството и науката:
„Аз наистина съм затруднен да схвана как някой дори за миг може да се съмнява, че християнското богословие изцяло зависи от историческата надеждност на еврейските Писания. Самата идея за Месия или Христос е неразделно втъкана в еврейската история; разпознаването на Иисус от Назарет като този Месия почива върху тълкуването на текстовете от еврейските Писания, които нямат никаква доказателствена стойност, освен ако не притежават историческия характер, който им е приписван. Ако не беше сключен заветът с Авраам; ако Яхве не беше наредил обрязването и жертвите; ако „десетте слова” не бяха написани от Божията ръка на каменните плочи; ако Авраам е само митичен герой като Тезей; ако разказът за Потопа е измислица; ако Падението е легенда; и ако разказът за Сътворението е сън на ясновидец; ако всички тези категорични и подробни разкази за привидно истински събития нямат повече стойност за историята от разказите за периода на Римската империя – какво може да се каже за месианското учение, което става толкова по-неясно!? И какво да кажем за престижа на авторите на книгите от Новия Завет, които според тази теория не просто са възприели мъгляви измислици за твърда истина, но и са построили самите основи на християнската догма върху плаващите пясъци на легенди?
След това Хъксли им изнася урок по новозаветно богословие като цитира думите на Иисус в Матей 19:4-5: „А Той в отговор рече: Не сте ли чели, че Онзи, Който ги е направил, направил ги е отначало мъжко и женско, и е казал: „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си; и двамата ще бъдат една плът“?”. По-нататък авторът коментира, че християнските учения за брака, за греха, за бъдещите възкресение и съд, зависят от истинността на тези събития: „Ако тук не се приписва божествен авторитет на двадесет и четвъртия стих на втората глава на Битие, каква е стойността на казаното? Отново питам, ако човек може произволно да си играе с разказа за Падението като „образ” или „алегория”, какво става с основата на Павловото богословие?” … „Понеже, както чрез човека дойде смъртта, така чрез човека дойде възкресението на мъртвите. Защото, както в Адам всички умират, така и в Христа всички ще оживеят” (І Кор. 15:21-22). И задава риторичния въпрос: „Ако Адам може да се приеме за не повече истински човек от Прометей, и ако разказът за Падението е само поучителен „образ”, подобен на митовете за Прометей, каква е стойността на дидактиката на Павел?”. Накрая Хъксли заключава относно онези, които отхвърлят Битие като действителна история: „Остава печалният факт, че позицията, която те са възприели, е безнадеждно несъстоятелна.”
(T. Huxley, Science and Hebrew Tradition, D. Appleton and Company, New York, 1897, 207, 235, 236.)
Ап. Павел е много по-категоричен за хората, които са изопачили Божията истина: „… но извратиха се чрез своите мъдрувания, и несмисленото им сърце се помрачи. Като се представяха за мъдри, те глупееха…” (Римл. 1: 21, 22). И още говори, че Бог ще изобличи проповедниците на светската ценностна система за тяхната лукавщина: „Защото мъдростта на тоя свят е глупост пред Бога, понеже е писано: „Улавя мъдрите в лукавството им“;”(І Кор. 3: 19). А християните съветва да продължават да вярват в „глупостта” на Писанието: „… понеже в Божията мъдра наредба светът с мъдростта си не позна Бога, благоволи Бог чрез глупостта на това, което се проповядва, да спаси вярващите.” (І Кор. 1: 21). (Цитатите са според Протестантския превод на Библията – 1940 г.)

[73] От огромното мнозинство свети отци единственият, когото привържениците на теистичната еволюция се опитват да цитират в своя подкрепа, е блаж. Августин (354 – 430 г.). Британският учен и богослов Алистър МакГрат в една своя статия коментира неговите възгледи относно Сътворението, изложени в творбата му „За Битие – буквално”:
http://rado76.wordpress.com/2009/07/02/augustin_vs_darwin/
Според блаж. Августин, Бог мигновено е сътворил материята, пространството и времето, а по-нататък е програмирал развитието на мирозданието като е заложил в него „семена” (закономерности), които на своето си време пораждат структурите на мъртвата и живата природа. Неговите възгледи могат да се окачествят като теистична еволюция от синергетичен тип, но все пак той смята, че растенията и животните се появяват от земята (водата) в готов и завършен вид, а не се трансформират едни в други във възходяща градация.
Блаж. Августин ни предупреждава да внимаваме с прилагането на някои научни идеи от нашето време, понеже могат да се окажат погрешни. Но самият той изглежда попада в капана, от който иска да ни предпази, защото схващането му издава, че вероятно е бил повлиян от учението за самозараждането на Аристотел, широко разпространено по неговото време (виж заб. 58). Алистър МакГрат допуска същата грешка, съветвайки ни да използваме непотвърдената Дарвинова теория, като валиден подход при обяснение на Сътворението, без да взема предвид все по-нарастващата критика относно нейната несъстоятелност (виж заб. 38). Наистина при тълкуването на Свещ. Писание ние трябва да се съобразяваме с научните теории, но само ако те са доказани, например християнската екзегетика няма никакъв проблем с теорията на относителността, квантовата механика, клетъчната теория и др.
(Алистър МакГрат не е историк и/или философ на науката, затова е представил твърде опростено нещата около Коперниковия спор – за справка погледни изследването на Ч. Такстън и Н. Пиърси:
http://kosmos-21.blogspot.com/2011/05/blog-post_15.html)
Тим Чейфи прави по-обширно и задълбочено проучване на богословските възгледи на блаж. Августин в тази насока, като отчита, че през различните периоди от неговия живот те са били твърде непоследователни (и дори противоречиви!):
http://www.answersingenesis.org/articles/arj/v4/n1/examining-augustine-genesis-commentaries

[74] В квантовата механика вълна, която носи вероятността частицата да бъде открита на дадено място. (Нарича се още вълнова функция.)

[75] Според уравнението E=m.c² енергията е еквивалентна на масата. Затова цялата маса на една вселена се изразява като огромна положителна енергия. Понеже енергията на гравитацията в случая, се разглежда като отрицателна, то разликата от двете е близка до нула. Изчисленията показват, че са достатъчни само няколко грама материя („плътност на енергията на инфлатонното поле”), за да се роди една вселена като нашата. Както обича да казва Алън Гут „Вселената може да се окаже безплатен обяд”.
[76] Статистическите закони се изпълняват с „желязна” точност, но не водят до еднозначен резултат, а до множество такива като всеки един може да се реализира с определена вероятност. Пълната вероятност за поява на всички тях обаче е единица (т. нар. принцип за унитарност). Вероятността е числена характеристика на възможността да настъпи дадено случайно събитие и заема стойности между 0 и 1 (от 0 до 100%).
Ако искаме да хвърляме ези (или тура) с изправна монета, то отношението на сполучливите хвърляния към общия брой хвърляния се нарича честота на събитието. Най-важното условие събитието да се осъществи според изчислената вероятност (в случая по 50% за едното и другото) е броят опити да е възможно по-голям. Това е така нареченият закон на Якоб Бернулий за големите числа, който гласи: „с увеличаването на броя на опитите, честотата на събитието се доближава до очакваната стойност”. Например, било е установено с каква честота се пада герба при хвърлянето на монета голям брой пъти – при 4 000 хвърляния, гербът се паднал 2 028 пъти, при 12 000 – 6 019 пъти, при 24 000 – 12 012 пъти. Или честотата е била съответно: 50,70%; 50,16% и 50,05%. Тоест при първия експеримент отклонението от дефинираната вероятност е най-голямо – 0,70%, при втория – спада на 0,16%, а при третия – е само 0,05%.
Аналогията на този пример с появата на частиците и античастиците е особено подходяща, защото при все че е спазено изискването за голям (в случая дори колосален – 10⁸⁰) брой „опити”, имаме тотално нарушаване на закона за статистическото разпределение на вероятностите.

[77] Повечето физици се опитват да свържат проблема за посоката на времето с втория принцип на термодинамиката, според който ентропията постоянно нараства. Р. Пенроуз на едно място пише: “Но за да се направи Вселената в състояние на ниска начална ентропия … Творецът трябва да уцели значително малък обем от фазовото пространство”. Неговите пресмятания го водят до заключението, че “целта на Твореца” трябва да е била прецизна до 1 към 10 на степен 10¹²³, което е 1, последвано от 10¹²³ нули – “число, невъзможно да се изпише по обичайния десетичен начин, защото дори ако поставим по една нула на всяка елементарна частица във Вселената, пак няма да има достатъчно частици за целта”.

[78] Когато се приложи квантовата теория към едноизмерни вселени се получава, че частиците преминават една през друга без да си взаимодействат. Така те не могат да се съединяват помежду си, за да образуват по-сложни вещества. Тук не би имало и къде да се разгърнат молекулите на белтъците и нуклеиновите киселини.
При двуизмерно пространство живите форми по всяка вероятност ще се дезинтегрират. Нека си представим равнина, върху която живеят плоски същества – храносмилателната тръба би ги разрязала на две отделни половини. Мозъкът ни се състои от около 100 млрд. неврони, като всеки от тях е свързан с десетки хиляди други в огромна електрична мрежа. Структура с подобна сложност не може да се проектира в две измерения, защото невронните връзки ще се наложат една върху друга и ще се получи късо съединение. Поради тази причина мозъкът няма да може ефективно да обработва информация с каквато и да било сложност и т.н.
Още през 1917 г. П. Еренфест като анализира т. нар. уравнение на Поасон-Лаплас доказва, че в пространство с четири и повече измерения физичните системи ще станат неустойчиви. Електроните в атомите както и небесните тела ще бъдат подложени на постоянни сблъсъци помежду си, което ще води до хаос и дезорганизация на материалния свят. С други думи трите измерения са нещо наистина специално.

[79] Спинът, както и редица от следващите квантови характеристики на елементарните частици, нямат аналог в класическата физика и затова всяко тяхно онагледяване не бива да се възприема буквално.

[80] Според съвременните представи цялото многообразие от елементарни частици се свежда до три „семейства“, съдържащи по два лептона и също толкова кварка:

Семейство 1                           Семейство 2                            Семейство 3
Електрон                                Мюон                                         Тау-лептон
Електронно неутрино            Мюонно неутрино                     Тау-неутрино
Горен кварк                            Чаровен кварк                            Висш кварк
Долен кварк                            Странен кварк                            Красив кварк

(Една сравнително нова теория приема, че всички елементарни частици всъщност са миниатюрни нишки от енергия, наречени „струни„. По-правилно е да се каже, че има само един-единствен вид струна, която може да извършва огромно разнообразие от трептения. Конкретният начин на трептене поражда точно определени маса, електричен заряд, спин и т.н. свойства, които различават един вид частици от друг. Тоест ако струната трепти по един начин тя се проявява като електрон, по друг начин като – кварк, неутрино, тау-лептон и пр. Нещо повече, счита се, че нейни манифестации са и частиците-вестоносци (гравитони, фотони, бозони и глуони). Затова теорията на струните не само дава първия успешен подход за свързване на гравитацията и квантовата механика, но и демонстрира способност да предложи обединено описание на цялото вещество и всички взаимодействия. Както поетично се изразяват някои физици: “на свръхмикроскопично ниво Вселената е нещо като струнна симфония, от чиито трептения изниква материята”.)

[81] Според някои, все още непотвърдени, наблюдения възможно е в миналото константата на фината структура да е била с малко по-различна стойност:
http://www.obekti.bg/dnes/6-nauka/1302-dokazaha-nepostoyanstvo-nafundamentalna-phizicheska-konstanta
Повече подробности за това откритие могат да бъдат намерени в книгата на Джон Бароу „От Алфа до Омега. Физическите константи в природата“. (Виж библиография.)

[82] Подозираме, че протестантският научен креационизъм настоява за млада възраст на Земята и Вселената, най-вече за да лиши от основание концепцията за еволюцията на организмите. Разбира се, няколко хиляди години съвсем не са достатъчен срок, за да се „извъртят” безчислено множество мутации, даващи материал за селекция на естествения отбор, който да доведе до формирането на огромното видово разнообразие на Земята. Но ние смятаме, че несъстоятелността на Дарвиновата теория в биологията трябва да бъде доказана конкретно и по същество – нещо, което ще направим във втората част на книгата „Вяра и наука”.
Ще заявим съвсем ясно: подобни учения – за младата възраст на мирозданието, за Земята като негов център и пр. – са напълно незначителни от гледна точка на богословието, понеже нямат никакво отношение към останалите догмати на вярата (нещо, което се подкрепя и от светите отци). В Библията няма достатъчно основание за такива ексцентрични твърдения и затова настояването върху тях води до една излишна конфронтация, като поради тяхното опровержение често се правят погрешни изводи относно достоверността на Св. Писание.

[83] Някои големи учени са стигнали до подобна констатация, но по друг път. В книгата на италианския астроном Паоло Мафей “Вселената във времето” на стр. 321 четем: „Б. Колинс и С. Хокинг показаха, че вселена, която не е абсолютно правилна, е неустойчива. С други думи една хаотична при възникването си вселена би ставала все по-хаотична впоследствие„. (Този извод е направен през 70-те години на ХХ век при разглеждането на началните характеристики на Вселената, но принципът се запазва същият и за по-сложните й структури – планетни, звездни и галактични системи.) Получава се „ефектът на доминото“ – с течение на времето хаосът се мултиплицира, т.е. увеличава се безпорядъкът, дезорганизацията, докато напълно се разруши редът в цялата система.

[84] Като се абстрахираме от другите подробности, относно трудността на задачата за организацията на Слънчевата система, ще покажем накратко колко непостижими са нещата дори единствено по отношение на гравитацията. Ако в световното пространство съществуват само три тела, да речем Слънцето, Земята и Юпитер, и се знаят координатите и скоростите им в някакъв даден момент, то човешкият разум не е в състояние да изчисли техните положения и движения (като се вземат предвид взаимните им влияния) за кой да е (бъдещ или минал) момент.
Ето какво е описанието на тази задача в учебника по астрономия, дело на двамата наши най-видни учени в тази област – професорите Н. Николов и М. Калинков: „Най-знаменитата задача в небесната механика е задачата за трите тела, която е била (и е!) обект на внимание от страна на велики математици и астрономи. Тя се състои в следното: за някакъв начален момент са дадени координатите и скоростите на три тела с известни маси; да се определят положенията и скоростите на телата за произволен момент.
Аналогична е постановката на задачата за n тела.
В действителност разглежданията се провеждат не за тела, а за материални точки. Въпреки това достатъчно е да си представим, че на всяка материална точка действува сложно променящото се с времето гравитационно поле на другите точки, което е в състояние да довежда до тесни сближения, за да бъде ясно, че решението, описващо невъобразимото разнообразие от последствията на тези сближения, би имало извънредно сложен вид.
Може да се покаже, че в задачата за n тела са известни само 10 интеграла. Тъй като за три тела имаме 18 диференциални уравнения от първи ред, а могат да се определят само 10 интеграционни константи, задачата изглежда нерешима…
Общата задача за трите тела е аналитично решена през 1912 г. от финландския учен Зундман, който показва, че е възможно развитието на координатите на трите тела, разстоянията между тях и времето t в редове по степените на помощна променлива, които са абсолютно сходящи. През 1931-1933г. френският учен Белорицки установява, че за да се получат положенията на големите планети с точността на астрономическите ежегодници, от редовете на Зундман трябва да се използуват суми, съдържащи не по-малко от 10^{8 000 000} члена. (Това число излиза извън пределите на въображението ни – б.а. В.В.) Може да се счита, че аналитично решение на задачата за трите тела е намерено, ала то има само теоретично, но в никакъв случай не и практическо значение.“
Но, ако задачата за равновесието на три тела не е по силите на нашия разум, тогава какво да кажем, когато виждаме тази задача решена на практика за милиардите по милиарди небесни тела във всемира, които са свързани чрез гравитационните сили и са подредени в йерархически организирана система, наречена Вселена?!

[85] Възниква едно такова предположение: „Не е ли възможно небесните системи да се образуват самостоятелно, а после под въздействието на взаимните си влияния да се пренареждат, докато всички, се „нагласят“ една към друга и образуват този цялостен ред?“ Да допуснем, че в две небесни системи се е формирал някакъв траен във времето ред и под въздействието на взаимните си влияния те трябва да се преустроят в друг такъв ред така, че да се „нагласят“ една към друга. Но за да премине от едно състояние на устойчиво динамично равновесие до друго такова състояние, системата ще трябва да премине през безброй много неустойчиви състояния, при които подвижният ред в нея се разрушава, т.е. веществото се събира в едно цяло и тя преминава в устойчиво статично равновесие, от което повече не може да излезе. (Виж 3. Междинните състояния са: а) неустойчиви…)
(Отначало космолозите смятаха, че отделните типове галактики могат да се преобразуват едни в други, например елиптичните с течение на времето да се превръщат в спирални и пр. Но после промениха мнението си, вероятно водени от подобни съображения, и сега се приема, че звездните системи отначало са се формирали такива, каквито ги виждаме и днес.)

[86] Атомът е основната градивна „тухличка“ в природата, защото влиза в състава на веществата, предметите, живите организми и пр. Затова ще кажем само няколко думи относно неговото конструиране като устойчива структура (подробностите са дадени в книгата „Вяра и наука“). Прави впечатление, че голям набор от параметри трябва да са в точно определени граници – взаимодействия, закони, константи и пр., – иначе всичко в микросвета ще се разпадне на „парчета“.
Ако разглеждаме ядрото като една динамична структура от нуклони, се получава аналог на задачата за равновесието в небесните системи. Силите, действащи тук обаче, са твърде интензивни и разнородни, поради което дори задачата за двете тела (в случая частици) е извънредно комплицирана и не може да бъде решена аналитично. Но явно нейното точно решение на практика е намерено, дори за тежките атомни ядра, съставени от десетки и стотици нуклони, защото иначе те нямаше да бъдат стабилни.
Колкото до електронната обвивка, Д. Хартри дава една интерпретация на задачата за многото тела (частици), като посочва техническите трудности, свързани с изчисленията, засягащи многоелектронните системи: „Желязото съдържа 26 електрона, като всеки от тях се определя от три независими променливи. Следователно имаме 26.3=78 независими променливи. Ако всяка променлива има само 10 дискретни значения, ще са необходими 10⁷⁸ уравнения и техните решения, за да изчислим основното състояние на желязото“.
Както отбелязахме, А. Едингтън пресмята броя на атомите в Метагалактиката на около 10⁸⁰. В такъв случай, ако на мястото на всеки атом напишем по едно уравнение, ще се получи горе-долу системата уравнения, необходима за изчисляване основното състояние на желязото. За оловото обаче системата ще съдържа 10^82×3=10²⁴⁶ броя уравнения. Дори цялото наблюдаемо пространство да е изпълнено плътно с атоми, техният брой едва ли би надвишил 10¹²⁰. Или ще ни трябва 10¹²⁶ пъти повече място, за да изпишем всички уравнения, които са необходими да се формира електронната обвивка на оловото. Атомът остава стабилен във времето, което говори, че той е проектиран по един блестящ начин, значително надвишаващ нашия разум. Големият немски физик Макс Борн, на едно място споделя: “Аз виждах в атома ключ към най-съкровените тайни на природата, а той разкри пред мен величието на цялото творение и на Твореца.”!
(От казаното става ясно, че за да са в равновесие космическите системи и атомите, трябва параметрите им да са специално зададени, което може да се счете за един нов „динамичен“ аспект на антропния принцип.)

[87] Читателите могат сами да се уверят, че конфигурациите са нестабилни, а планетните орбити – хаотични, като се опитат да създадат компютърни модели с произволни маси и орбитални движения на телата:

а) С една звезда и няколко планети: http://phet.colorado.edu/sims/my-solar-system/my-solar-system_en.html

б) С две звезди и няколко планети: http://www.upscale.utoronto.ca/GeneralInterest/Harrison/Flash/Chaos/ThreeBody/ThreeBody.swf

[88] Ние сме на мнение, че дори не е необходимо да чакаме следващото поколение телескопи или експеримента LISA. Ако натуралистичната концепция е вярна, според нея при хаотичното движение на телата в небесните системи и небалансираните гравитационни сили би трябвало в един значителен процент от галактиките всичкото вещество да се е самосъбрало вече в едно свръхплътно тяло. Друг голям процент от тях трябва да виждаме в момент на колапс. В малък брой галактики, които представляват някаква нищожна част от процента, би могло телата все още да се движат по някакви орбити, макар и да се намират в едно неустойчиво равновесие. С други думи би трябвало да откриваме в цялото небе (и то в най-добрия случай) само няколко галактики, които все още се „крепят“, т.е. съществуват. Коментарът отново е излишен!

[89] Под ръководството на В. А. Любимов, през 1980 г. в Москва, бе установено, че неутриното притежава маса в покой около 2х10^–32 g. (Но никоя друга лаборатория в света, до настоящия момент, не е верифицирала този експеримент!) По такъв начин, в продължение на пътя Слънце – Земя, то би могло да осцилира между електронно, мюонно и тау-неутрино (виж 80-а заб.). Ако беше безмасова частица, както се предполагаше, не би било възможно да преминава от един вид в друг. Първоначалните експерименти не отчитаха този феномен и затова в някои страни (Швейцария, Япония, САЩ) бяха построени детектори от по-нов тип. И те обаче, все още не са дали обнадеждаващи резултати за изясняване на загадката около слънчевото неутрино.
(Наскоро физици от лабораторията Гран Сасо към Националния институт за ядрена физика в Италия заявиха, че са наблюдавали за пръв път пряката промяна на мюонно в тау-неутрино, което също чака своето потвърждение.)

[90] Американският физик (от японски произход) Мичио Каку, в своята книга “Паралелни светове” стр. 358, пише: “Опитите за свиване при земни условия на богат на водород газ чрез магнетизъм се провалиха, предимно защото магнетизмът не компресира газа равномерно. Магнитните полета – като това на Земята – са двуполюсни, тъй като никога не сме виждали монополюс в естествена среда. В резултат на това те са крайно неравноизмерни. Използването им за свиване на газ е като опит да се стисне балон – всеки път когато се прилага натиск в единия край, газът се премества в другия.”

[91] Тук не казваме, че можем да проследим индивидуалния живот на галактиките (или на звездите в тях), а само, че всички те, според отдалечеността, си се наблюдават в някакъв минал момент от своето съществуване. Например, ако една галактика се намира на разстояние 250 млн. ly, я съзираме такава, каквато е била преди 250 милиона години, защото толкова време е било нужно на светлината от нея да стигне до нас. И така, ако разглеждаме различно отдалечени от нас обекти, ги виждаме в различни периоди от миналото. В този смисъл говорим, че е възможно да надникнем във всички епохи от развитието на Метагалактиката.

[92] Не може да се представи убедително доказателство, че заснетите през последните години с космическия телескоп „Хъбъл“ обекти, например в мъглявината Орел (съзв. Змия), мъглявината 30 (съзв. Златна рибка); галактиката Водовъртеж и др., действително са новородени звезди “излюпени” в т. нар. “звездни инкубатори”. Работата е там, че е възможно това да са съвсем обикновени звезди, които просто са с високи повърхностни температури и се намират разположени в газово-прахови облаци. Нямаме никакви данни, че те са преминали през междинните етапи на развитие като протозвезди, описани в стандартната теория.

През месец май 2009 г. Европейската Космическа Агенция изведе на орбита обсерваторията „Хершел”, заедно с телескопа “Планк”. Спътникът изследва космоса в инфрачервения и субмилиметровия диапазон, което му позволява да вижда през праха, пречещ на „Хъбъл“. По такъв начин той може да надзърне в газово-праховите облаци, от които се предполага, че са се зародили звездите в Млечения път, за да бъдат разгледани „условията в утробата“. Друга цел на „Хершел“ са галактиките, съществували, когато Вселената е била на около една пета до половината от сегашната си възраст (2, 5 до 7 млрд. год.), за който период в космическата история се смята, че звездообразуването е било най-масово. Но дори и с толкова усъвършенстван прибор, вече близо три години, не се откриват никакви протозвезди! (Има само няколко десетки обекта(?!), за които се предполага, че е възможно да са протозвезди на някакъв етап от развитието си. Но този брой е съвсем незначителен и при това всички такива случай са доста оспорвани!)

[93] Погледни коментара на Алистър МакГрат по темата: http://rado76.wordpress.com/2011/02/22/houking_mcgrath/
Ние също се присъединяваме към мнението, изказано в началото, че конфронтацията на Стивън Хокинг с религиозните лидери беше само рекламна стратегия. (Нека си припомним, че малко преди това Дан Браун успя да продаде огромни тиражи от една книга, която, според мнението на литературните критици, не блестеше с особени художествени достойнства, благодарение на скандализирането на Ватикана.)

[94] Но някой ще запита: „защо организацията на всемира се разваля – звездите избухват, галактиките се сблъскват и т.н.?” Тези наблюдения обаче удивително добре се съгласуват с библейското становище по въпроса. Там е отбелязано, че в началото „Вселената е била утвърдена, та да не може да се поклати“ (Псалом 95:10), но в следствие греха на човека, цялото създание е било подчинено на „робството на тлението“, т.е. разрушението (Римл. 8: 20, 21). Природата, живите същества и човекът при сътворението са били в неразривна връзка с Бога и са могли да съществуват вечно. (Вероятно тогава е бил поставен някакъв физичен закон, който е противостоял на ентропията.) След грехопадението на Адам тази връзка е била прекъсната и законът премахнат, поради което в цялото мироздание са настъпили деградивни процеси, водещи до неговото стареене и смърт.

[95] Моделът на сътворението може да бъде предствен в два основни варианта: повелителен и прогресивен креационизъм (виж Идейните системи). Според първият случай, в началото е била сътворена единствено Земята, а звездните системи се появяват внезапно в готов и завършен вид на четвъртия творчески ден. В другият случай,  Земята и цялата материя (под формата на газово-прахови облаци) е създадена още на първия творчески ден. Едва на четвъртия творчески ден обаче, става оформянето на звездите и галактиките от дифузното вещество на мъглявините. Ако приемем, че космическият микровълнов фон е остатък от първичната светлина, тогава отпечатъкът на температурните флуктуации върху него, заедно с данните от LISA, трябва да ни помогнат да изберем по-правдоподобния от двата варианта.

[96] Американският професор Джош Макдауел в своята книга „Фактът на възкресението” прави много обстоен и задълбочен анализ на ситуацията около възкресението на Иисус Христос. Въз основа на свидетелствата на очевидците, заплахите и съпротивата на юдеите, действията на римските управници и стражи, той стига до заключението, че става въпрос за достоверен исторически случай. Аргументацията му е построена по всички правила на юридическата и историческата наука, поради което смятаме, че едно такова доказателство трябва да се приеме за валидно.

БИБЛИОГРАФИЯ

1. „БИБЛИЯ – Свещеното Писание на Стария и Новия Завет„, Синодално издателство, 1992.

54. Ham, K., „THE BOOK OF ANSWERS 1”, Master Books, 2006.
Книгата можете да видите и на български език на адрес:
http://bojidarmarinov.com/bgrecon/Ham/khab/authors.htm
55. Humphreys, R., „STARLIGHT AND TIME„, Master Books, 2004.
56. Fr. Seraphim Rose, „GENESIS, CREATION AND EARLY MAN“, Saint Herman Pr (March 16, 2000)