Традицията на Иисусовата молитва

От ХІV век досега, традицията на чистата молитва по удивителен начин остава непрекъсната в християнския Изток. Различните учители са можели да й придават една или друга форма, но за разлика от интелектуализма на Евагрий, погълнат веднъж и завинаги от христоцентричната мистика на тайнствата, самият принцип на непрестанната молитва, съсредоточена върху името на въплътилия се Бог и извършвана от целия човек в неговата пълнота, никога не е бил подлаган на съмнение.

Тази „интимна” набожност, вместо да отделя човека от църковното общество, станала начин за свързване, превърнала се в неразрушима връзка с това общество. Христос, Когото молещият се човек търси в сърцето си, божественото Име, Което той призовава, наистина пребивават в човека дотолкова, доколкото той е свързан с Църковното тяло чрез кръщението и евхаристията.
Според разбирането на отците, Иисусовата молитва никога не заменя спасителната благодат на тайнствата, тя само търси нейното съвършено осъществяване. Така исихастката традиция дава балансирано решение на проблема, пред който духовниците се изправят толкова често: как да се съгласува личното благочестие с литургичното благочестие.

Без съмнение учителите на исихазма са намерили това равновесие, благодарение на разбирането за човека, което са наследили от Свещеното Писание. За християнското благочестие няма по-разрушително учение от дуализма на Платон, който разглежда човека като заключен в материята дух (или душа), безсмъртен по своята природа и очакващ някакво нематериално съществуване, чието бледо отражение е Църквата. В такъв случай нито Въплъщението, нито възкресението на мъртвите, нито създадената от Иисус Христос реална общност, нито материалното измерение на причастяването със св. Евхаристия имат значение за вярващия. Божието откровение по същество е насочено към разума, въображението и чувствата, или иначе казано – към някои от уж непреходните функции на човека, които сякаш че не изчезват след смъртта, защото са присъщи на нематериалното съществуване. При подобна антропологична перспектива всяко благочестие се превръща в субективизъм. Обратното на това, за исихастката мистика е характерна устремеността към обективното виждане: това е виждането на Бога от цялостния човек.

Първенстуваща роля в догматическото формулиране на този най-важен момент има св. Григорий Палама и именно затова той е напълно достоен за мястото, което му е отредила Православната църква в своето предание. Да усвоява, да придобива благодатта може само човекът в неговата цялост, а не една или друга негова съставна част: неговия ум или душа, или тяло, взети поотделно. От тук произлиза и строгото и постоянно изпитване на духовните водачи на исихастите за това, дали дадени видения са телесни (само телесни!) или въображаеми (само въображаеми!). И едните и другите в равна степен са резултат на дяволско изкушение, насочено към разрушаване на единството на човека; единство, което Христос дойде да възстанови, дарявайки на човека безсмъртие. При излизането от кръщелните води нито телесните очи сами по себе си, нито развъплътените (което значи несъвършени и безплодни) разум и въображение могат самостоятелно да възприемат Христовата благодат.

Исихастите приемат светоотеческото учение за обожението именно в рамките на тази всеобхватна представа за човека. Обожението не се проявява в някакво свръхестествено свойство на ума и не предполага никаква дематериализация. От св. Макарий Велики до св. Серафим Саровски всички мистици на християнския Изток твърдят, че приобщаването към Бога включва целия човешки състав, че самото тяло на обожения човек понякога излъчва светлина и че тази светлина предизвестява общото възкресение в последния ден. Не е ли това груб материализъм, неспособен да се извиси до чисто духовни категории? Напротив, „материализмът” на исихастите съществено е свързан с библейското твърдение за Божията трансцендентност: Бог не само е отвъд материята, но Той стои и отвъд ума. Тварният разум не е по-близо до Него, отколкото материята: и едното и другото са еднакво нищожни пред Неговото величие и всемогъщество и обратното – ако пожелае това, Бог може да открие Себе Си на телесните очи така лесно, както и на ума. Защо трябва да се ограничава дарът на благодатта с категориите на платоновия спиритуализъм?

Тази абсолютна трансцендентност на Бога и Неговото всемогъщество са изразени в богословието на св. Григорий Палама с необичайна сила и яснота и тук би било напразно да се опитваме да отделим богословието от духовния опит. Богословският екзистенциализъм и опитът на исихастката мистика са два неотделими един от друг аспекта на една и съща Истина. Победата на св. Григорий Палама е победа на християнския хуманизъм над хуманизма на Възраждането.

За да се разбере залогът на този спор, той би трябвало да се види в светлината на по-нататъшния ход на историята. През ХІV век Източната църква е изправена пред неизбежна дилема: от една страна, основаното на библейското разбиране за целостността на човека твърдение за непосредственото въздействие на спасителната благодат върху всички области на човешката дейност; и от друга – интелектуалистичния спиритуализъм, провъзгласяващ независимостта на човешкия разум от материята, или в краен случай – неговата автономност, и отричащ възможността за достигане на реално обожение в земния живот. Без съмнение съвременният секуларизъм е породен от последните схващания.

Традицията на исихастите не би останала така непрекъсната и нейното обновяване и развитие в лоното на Православната църква без съмнение би било невъзможно, ако тя не беше свързана със съответното учение за вярата и за човека. Нейната сила не е в една или друга молитвена практика, нито в един или друг молитвен метод, а в неизменното утвърждаване на определени богооткровени истини за човека, за Бога и за присъствието на Иисус Христос в сърцата на вярващите. С канонизирането на Григорий Палама Православната църква потвърждава своята вярност към тези истини и по явен начин отхвърля учението и моралните принципи, които от Възраждането до днес лежат в основата на съвременната цивилизация.

Векове наред Църквата е била представяна като застинала в миналото и нечувствителна към оптимистичните достижения на хуманизма, който вярва в неограничените възможности на човека и в безкрайния прогрес на човешката цивилизация. Само че ние доживяхме време, когато този оптимизъм все повече спада пред ужасяващите перспективи, които крие в себе си неограниченият от нищо прогрес на „автономната” наука. Самообожествяването, към което се стреми човекът, все повече му се струва измама. В същото време той твърде добре е осъзнал потресаващата ефективност на материята, за да се удовлетвори от повече или по-малко рационалистичния спиритуализъм, с който често се подменя същността на християнството. Човекът търси такъв Бог, Който присъства и действа в историята и в човека – такъв, какъвто е в своята ежедневна действителност.

Без да дава отговори на всички въпроси на нашето време, защото такива отговори може да даде само Евангелието, исихасткият духовен опит е поразително актуален днес тъкмо с верността си към библейското разбиране за Бога, както и с пълното себеотдаване на онова благочестие, в чийто център е една единствена реалност: Иисус Христос, въплътилият се Син Божи.