Архимандрит Софроний – монах на света

Максим Егер живее близо до Лозана, Швейцария. По образование е социолог и дълги години работи като журналист. С отец Софроний се запознава към края на живота му и скоро сам става православен. В момента работи в швейцарската протестантска благотворителна организация Pain pour le Prochain. Наскоро малката издателска къща под негово ръководство издаде антология с откъси от беседите на отец Софроний под заглавие De vie d’esprit. За пръв път този текст се появява във френското списание Contacts през 1993 година и се оценява от православните по целия свят като непредубедено свидетелство на човек, възпитан в европейската култура. В това свидетелство е разкрит непреходния характер на духовния опит на Църквата, който не се поддава на описание в понятията на времето, мястото, националната и държавната принадлежност.

Архимандрит Софроний (1896-1993) беше забележителен човек с уникално отношение към Христа. Престоят му на Запад е илюстрация на най-доброто от идеята за православно мисионерство – не прозелитизъм, а въвличане на хората в Христовия живот и в живота на Духа единствено чрез личен пример. Аскет в най-дълбокия смисъл на думата, отец Софроний реализира в своя живот и дейност екзистенциалните и културните измерения на източно-християнската мистично-аскетична традиция като духовен писател, основател на многонационална монашеска общност в Англия, духовен баща и събеседник на хиляди хора, посещавали го от цял свят. За него Църквата стана синоним на духовно творчество и свобода; чрез нея той извърши наистина гигантски по своя характер труд за осмисляне на Православието като живо Предание с универсално значение, което надхвърля тясно- националните и конфесионални рамки.

„Господ е неизразимо щедър, но ни се отдава в степента, в която ние в свободата си, сме готови да Го приемем“, пише отец Софроний. Тайнството на човешката личност и божествената премъдрост. Има хора, които от кръщението си заживяват в неутолима жажда за Абсолюта. Роден в Русия през 1896, отец Софроний е един от тези хора. От най-ранна си младост го вълнуват основните метафизични въпроси. Осъзнава твърде рано трагизма на човешкото съществуване – не само чрез великата руска литература, но и в историята – в огъня на безсмислените кланета на Първата световна война и кървавата есхатология на Октомврийската революция. Офицер от инженерните войски, отец Софроний така и не попада на фронта. Два пъти е бил арестуван от ЧК и изпращан в затвора в Лубянка.

Докато светът отвън се мята в хаос, отец Софроний изживява дълбоко вътрешно обръщане, свързано с „помненето на смъртта“; не просто memento mori на аскетичната традиция, а главозамайващо потапяне на душата в бездните на небитието. В тази „смърт“ той осъзнава, че в него и с него си отива всичко, което включва съзнанието – човешкия род, космосът и дори Сам Бог. Невероятно силна опитност, от която завинаги запомня дълбинното усещане за суетата на човешкото съществуване и „отрицателната“ отвореност към тайната на личността, способна да обхване и сътвореното, и нетварното битие, и реалността на безкрайното Същество. „Отрицателна“, защото, едва седемнадесет годишен, една сутрин стига до извода, че Абсолютът не може да бъде личностен и че идеята за вечност, съдържаща се в християнската любов, е само сантименталност и „психологичен афект, достоен за презрение“. Отхвърляйки живия Бог на своето детство, той се обръща към мистиката на нехристиянския Изток. Практикува източна медитация и се упражнява в освобождаване на съзнанието си от всички относителни форми. Обърквайки индивида с личността, той служи, по собствените му думи, на „бога на философите, който в действителност не съществува“.

В същото време се посвещава на голямата си страст – рисуването, което изучава в Московското училище за изящни изкуства. Избухването на болшевишката революция попречва на работата му и той решава да емигрира. След Италия и Германия през 1922 г. се установява в Париж. Скоро след това представя успешни изложби в известните тогава храмове на модерното изкуство – Есенния салон и салонът „Тюйлери“. Но търсенето на невидимата реалност зад видимите форми, макар да предоставя „мигове на изтънчено удоволствие“, не го удовлетворява. „Средствата, които използвах не можеха да предадат красотата, която управлява природата“.

Един ден Онзи, Когото той пренебрегва, неочаквано му се открива в завладяващо изживяване – един библейски стих откровява истинското си значение: „Аз Съм, Който Съм“ (Изх. 3:14). Как може безначалният Бог, Създател и Господ на цялата вселена, да каже „Аз Съм“? Превратен момент в историята на човечеството, даденото на Моисей откровение за абсолютното ипостасно Битие става за отец Софроний това, което е бил дамаския път за свети апостол Павел. „Велика е думата „Аз“, пише той. „Тя означава личността. Само личността има истински живот. Бог е жив, понеже е ипостасен. Съдържанието на Неговия живот е любовта. Понеже Бог казва „Аз“, човекът може да каже „Ти“. В моето „Аз“ и в Неговото „Ти“ се съдържа пълнотата на битието, на „мира сего“ и на Самия Бог. Извън и отвъд Него няма нищо. Докато съм в Него, аз също „съм“, но ако съм извън Него, умирам“.

„Върховният и първопричинен битиен факт“, това ипостасно Начало, има име и лице, ужасяващи в своята сила и святост: Иисус Христос. „Без Него не познавам нито Бога, нито Човека“, пише отец Софроний, виждайки във въплътения Син на Отца предвечния Божи промисъл за човека – спасението като обожване (теозис). „Човекът не е само микрокосмос, той е и микротеос“. Понеже Създателят, приемайки облика на раб, се е уподобил във всичко на човека, човекът може да се уподоби във всичко на Бога. За отец Софроний светостта е феномен не от етичен, а от онтологичен порядък. „Човек не се освещава чрез постигане на висши степени в йерархията на нравствеността или аскезата и дори на молитвата (фарисеите също постеха и се молеха продължително), а като носи в себе си Светия Дух“.

Освен безкрайна радост, това самооткровение на Бога носи на отец Софроний и „болка, превърнала се в лайтмотив“ на целия му живот в Бога. Защото Бог, откривайки Себе Си такъв, какъвто Е, му позволява да види и самия себе си в най-интимните дълбини на битието си. Осветявайки душата му, Светият Дух отваря очите му за дълбината на греха и вътрешната тъмнина. Грехът – не като нарушение на нравствен закон, а като неведение за истинския Бог, като отказ от любовта на Отца, като „отделяне от онтологичния източник на нашето битие“. Откривайки в ужас собствения си „вътрешен труп“, отец Софроний влиза в „ада на покаянието“ – небесен дар, „по-велик от това да виждаш ангелите“, на който той гледа като на третото си раждане, след това на плътта и това на Духа. Разпъват го недостойнство, срам, отчаяние и себененавист в най-интензивната си форма. Както Петър след отречението му, сълзите на отеца биха стопили и камък. Вместо да го разруши обаче, това метафизично страдание, по-болезнено и от най-голямата физическа болка, възражда природата му и му донася „друго виждане, друго чуване и енергията на новия живот“.

От Огъня, който изгаря и очиства страстите, започва възхождане към Светлината на просветлението. Отец Софроний получава тази благодат през 1924 година. На Велика Събота, след причастието, Бог го посещава и му позволява да съзерцава нетварната светлина на Царството Си. „…Като докосване на божествената Вечност до духа ми. Нежно, изпълнено с мир и любов, то остана с мен в продължение на три дни. Прогони мрака на небитието, който ме обгръщаше. Върнах се отново към живота и в мен и с мен се върна и целият свят. Единственото истинско робство е робството на греха. Единствената свобода – възкресението в Бога“.

Обвързан с практическо познаване на източно-християнската мистика, този непрестанно задълбочаващ се опит от нетварната светлина дава на отец Софроний проникновен поглед в различните видове съзерцания – божествено, човешко и демонично. След като се установява на Запад, именно това умение за разграничение превръща отеца в изключителен духовен наставник в пътищата на духа. Никой не е показвал по-добре от него измамата и опасностите на някои форми на гнозиса и „естествената мистика“, основаващи се на психотехнически методики; объркването на нетварната Светлина (идеща от Бога) с тварната светлина на разума (която е само отражение на първата); себеобожествяването чрез отъждествяване на човешката същност с тази на Бога; постигане на форми на вътрешен покой, който често е само вид квиетизъм; несъвместимия характер на медитацията (отпускане) и молитвата (пределно напрежение); разтварянето на човешката личност в „непроменящия се океан на един свръхличностен Абсолют“. За отец Софроний „съзерцанието на нетварната Светлина е неотделимо свързано с вярата в божествеността на Христа“. То произтича от тази вяра и я потвърждава. Много генонисти, будисти и други гностици се обръщат към Христа при посредничеството на отец Софроний.

Очевидно Пасхата на 1924 година отбелязва превратен момент във вътрешния път на отец Софроний. По собствените му думи, Светият Дух излива в сърцето му вдъхновение, което никога няма да го напусне. Дава му се „безумната смелост“, необходима, за да бъдеш християнин. Започва нов живот. Той се потапя изцяло в молитвата, „живата среща между сътворената ни личност и божествената Личност“. Чувства се изправен пред съдбоносен избор: синовството на Бог Отец или мрака на небитието; защото „среден път няма“. В сърцето му се води ужасна битка между любовта му към Христа и страстта му към изкуството, която го държи в робство. След месеци на вътрешно разкъсване, той се отказва от рисуването както Авраам бил готов да пожертва най-скъпото си.

Желаейки да посвети живота си на Бога, отец Софроний постъпва в наскоро открития институт „Св. Сергий“ в Париж. Но лекциите не го задоволяват. Той открива, че в тях много по-малко се говори за Бога, отколкото „около“ Бога. До края на живота си той запазва критично отношение към академичното богословие. Макар и полезна в историческия път на Църквата, според него богословската наука не помага нито на личното спасение, нито на истинското богопознание. „То (богословието) дава само интелектуално разбиране, но не и истинско възхождане към сферата на Божественото Битие“. За отец Софроний, като верен последовател на Св. Силуан Атонски, „християнството не е учение, то е живот“; богословието не е упражнение по умствени спекулации, а „състояние на човешкото битие, вдъхновено от Божествена благодат“; знанието не е нещо, което се научава, а „жив опит от общението с Бога“. Така се дава първенствуващо значение на екзистенциалния опит, като не се пренебрегва и необходимостта от силно догматично съзнание. Както пише отецът, „условие за праведен живот е правилното разбиране на Христа и Светата Троица. И обратното – най-малкото отклонение от истината във вътрешния ни живот изкривява догматичната ни перспектива“.

През 1925 г. отец Софроний заминава за Атон и става монах в руския манастир „Св. Пантелеимон“. За него монашеството, по думите на св. Теодор Студит, когото обича да цитира, е „третата благодат“, небесен живот на земята, духовното сърце на Църквата. Много скоро му се дава благодатта на непрестанната молитва като „дар от Бога, свързан с един друг дар – покаянието“. Изпълнен с молитва и преобразен от нея, той сам сякаш става молитва, молитва на застъпничеството. За него монахът е икона на Божията майка. Той се моли за целия свят според царското и пророческото свещенство на Мелхиседек – универсално, открито за всички християни и затова стоящо по-високо в духовно отношение от свещенството на Аарон.

Именно на Атон отец Софроний преживява загубата на благодатта. Белязан от „закона на греха“, човек не може да „запази в пълнота дара на Божествената любов“. Рано или късно той става жертва на страстите си и осезателното присъствие на Светия Дух го изоставя. Най-неуловимо движение, искрица гордост и самодостатъчно доволство – и сърцето се затваря, а духът потъмнява. Понякога падението е тъй голямо, че човек потъва в accidie, униние – духовна болест, която отецът описва като „липса на грижа за спасението“. В мярата на получената преди това благодат, тази богооставеност може да се изживее като същински ад – мъка, печал, болка, близки до тези на Христа в Гетсимания и на Голгота. За да се върне благодатта, тоест за да се преобрази нашето битие чрез отстраняването на страстите от него, трябва да се премине през аскеза, през вътрешна борба – „процес на цялостен кенозис“, чрез който се изявява желанието ни да следваме Христа, да Му се уподобим по-съвършено. „Любовта Христова е блаженство, с което нищо на света не може да се сравни“, пише отец Софроний. „Но в същото време да обичаш с Христовата любов означава да пиеш от Неговата чаша. Любовта Христова е кенотична. Той ни е заповядал да Го възлюбим до себененавист“.

Свободният дар на благодатта, богооставеността, възстановяването на благодатта – за отец Софроний целият духовен живот се състои в това тройнствено движение. Той самият винаги се старае да живее „едновременно и с мрака на собствената си смърт, и с упованието на Бога, Който ни спасява“. Това осцилиращо колебание между ада и светлината, това парадоксално състояние, в което душата понякога се издига до небесата, а понякога е захвърлена в мрачните долини на ада, отбелязва дългото му възхождане „през изпитанията“ и се превръща в основен ключ за разбиране на неговата духовност.

Самият отец Софроний обаче осмисля напълно този изгарящ духовен опит едва след срещата си с блажения старец Силуан през 1930 г. – събитие с огромно значение в живота му. Много бързо той, високообразованият интелектуалец и запален метафизик, се смирява в нозете на този несложен, практически неграмотен мъж от селски произход. Приближил се в максимална степен до победата над страстите, претворил в собствения си живот повелята да обичаш враговете си, старецът познава от собствен опит крайните духовни състояния – безнадеждните видения на вечното осъждение, следвани от потресаващи явявания на Христа в ослепителна Светлина. Около 1905 г., когато Айнщайн възвестява научната революция на двадесетото столетие със своята теория на относителността, светият мъж получава от Христа думи за спасение, обърнати към нашата епоха: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай“.

Този призив към постоянно самоосъждение за отец Софроний става най-съвършеното изражение на кенотичното познание на Христа, най-прекия и сигурен път към спасението. В смиряването си като недостойни за Бога, в самоосъждането си на вечните мъки на ада, ще успеем да унищожим в себе си всяка страст, да смирим и освободим сърцето си, за да приемем Божествената любов. Защото, както пише отец Софроний, в съгласие с учението на Стареца, „аскетичното смирение е едно, а Христовото – съвсем друго“. Първото е относително и се състои в това да се възприемаш като „най-лош от всички“; то е плод на страхотна борба с помислите. Второто, което е абсолютно, е „атрибут на Божествената любов и само се дава без мяра“; то е действието на Светия Дух в нас, когато изживяваме целия Адам, цялото човечество, като самите себе си.

Старец Силуан почива в Господа на 24 септември 1938 г. Следващата пролет отец Софроний се оттегля в една от пещерите на Карулия, в самото сърце на атонската пустиня, за да заживее отшелнически живот. Целта му е да изпита верността на любовта си към Отца, да задълбочи познанието си на божествените реалности и най-вече, да доведе покаянието и изтощението до крайния им предел. Там, в уединение, той преживява мигове на чиста молитва, лице в лице с Бога; без образи и помисли, които да го отвличат – разум и тяло, съвършено съединени със сърцето. Духът му се потапя в безпределната, светоносна и безименна безкрайност на божествената вечност, отвъд пространството и времето. Но – нов парадокс! – в мига, когато изпитва „присъствието на живия Бог до онази степен, в която светът е забравен“, молитвата разширява сърцето и разума му до измеренията на самия космос. Той чува ехото на войната в дълбините на килията си. Особено нощем, стенанията на страдащото човечество пронизват сърцето му. Като Стареца Силуан той се моли за целия свят, за целия Адам, със същите сълзи които пролива за самия себе си. Той разбира тези сълзи, дар от Бога, като отражение на Христовата молитва в Гетсиманската градина, когато душата Му е „прескръбна до смърт“, „а потта Му беше като кървави капки, падащи на земята“ (Мат. 26:38, Лук. 22:44). Едва тогава разбира дълбочината на Христовите думи „да възлюбиш ближния като себе си“. Според него, тази заповед показва не толкова степента на любовта, а разкрива онтологичното единство на човечеството, разрушено от греха и същевременно призвано да бъде възстановено чрез любовта. Да обичаш с Христовата любов е да включиш в живота си живота на цялото човечество; да вземеш върху себе си греховете на света като свои собствени.

„Да се молиш за хората – това е да проливаш собствената си кръв“, казва Стареца. Такава молитва обаче не се постига лесно. Като дар от Духа тя предполага съвършено покаяние. Абсолютно необходима за спасението, тази молитва същевременно е поразена от изначално безсилие. Защото, както казва отец Софроний, „нищо и никой не може да лиши човека от свободата му да се подчини на греха; да избере мрака пред светлината. Хората сами съзиждат своя ад“. А най- големият грях, най-лошият ад – това е войната. Какво може да направи християнинът срещу нея? В нашето време, когато, от Ирландия до Кавказ, през бивша Югославия и Близкия Изток, религиозен, национален и етнически фанатизъм потапят в кръв бивши християнски земи, повече от всякога ни е необходимо това двойно послание на свети Силуан и отец Софроний. Първо: универсалността на проповядваното въплътено Слово Божие: „Не познавам гръцки, руски, английски или арабски Христос“, казва отец Софроний. „За мен Христос е всичко, Той е свръхкосмическото Битие. Ако ограничаваме личността на Христа, като например Го сведем до нивото на националността, губим всичко и пропадаме в мрака“. Второ: любовта към враговете. За отец Софроний тя е ни повече, ни по-малко крайъгълния камък на Евангелието. Единствено средство срещу всички злини. Пределният ненадминат критерий за истинска вяра, за истинско общение с Бога, за истината, пребиваваща в Църквата. Който има сила да обича враговете си, познава Христа в дух и истина. От друга страна, който няма тази сила е все още пленник на смъртта, не е „православен“, тоест не познава Бога „както Си Е“.

Как обаче конкретно се осъществява тази любов? В предпочитанието да бъдеш убит вместо да убиеш, казва отец Софроний. „Не трябва да убиваме враговете си; вместо това трябва да ги покоряваме с любов, помнейки, че абсолютното зло не съществува; че единственият абсолют е безначалният Бог. Заповедта да не се противим на злото (Мат. 5:39) е най-ефикасното средство за борба с него“. Използването на сила просто заменя едно насилие с друго и поддържа динамиката на злото. Победа, извоювана със сила е винаги посрамваща за човечеството. По природата си тя не може да трае вечно. От друга страна, победата на мъчениците и светците носи истинска слава. Тя трае во веки веков. Доказателство е най-новата история на Русия, за която отец Софроний непрестанно се моли, същевременно посочвайки вътрешно парадоксалния й характер: безкрайни страдания, престъпления и трагедии на земята – и обилна жътва от светци на небето и в Църквата! „В Бога няма трагедия. Тя съществува само за онзи, който не може да вижда зад пределите на този свят. Христос преживява трагедията на цялото човечество, но в Самия Него няма и следа от трагедия“. Просто безграничен мир…

През 1941 г. отец Софроний е ръкоположен за свещеник в манастира „Св. Павел“. Година по-късно е въведен в достойнството на духовен отец. Оттогава започва да изповядва няколко манастира – начало на духовно бащинство, което непрекъснато расте дори и след заселването му в Западна Европа. Иронията на съдбата се съчетава с Провидението: бившият офицер от инженерните войски, специалист по маскировките, тоест по превръщането на видимото в невидимо, сега трябва да превръща невидимото във видимо за хилядите ученици. Отец Софроний става истински старец. Един човек, пребиваващ в Христа, посветил се на това да въплъти Логоса в Историята и космоса; да преобрази Историята и космоса в Светлината на Логоса. Човек на безмълвието, чрез което говори Словото, станал баща на раждането ни за самите нас и на живота в Христа чрез вдъхновеното си слово. Проповедник с реч огнена като на псалмопевеца, способен да говори с всеки като с равен – от детето до най-изтънчения философ, без да забравя и простия работник; молитвеник, отдаващ всяка своя мисъл на Бога и получаващ от Него отговори на въпросите на хилядите си посетители; духоносец, умеещ да чете в сърцата на хората, да споделя радостите и скърбите им и да ги подготвя да посрещат действието на благодатта. Да разговаряш с отеца означаваше да бъдеш поведен с непреодолима сила на пътешествие – от психологическото към духовното, от баналностите на ежедневието към онова „едно е само потребно“; от мъничкото си „аз“ към космичните измерения на световния Адам, от логиката на „мира сего“ към „обратната перспектива“ на Евангелието.

Към края на 1943 г., по молба на монасите от манастира „Св. Павел“, отец Софроний напуска Карулия и се премества в друга уединена пещера, към манастира „Св. Троица“, близо до Нов Скит. Условията на живот там са изключително тежки, защото пещерата, макар и с малък параклис, често се наводнява. Здравето на отец Софроний е разклатено сериозно и след две години се налага да напусне това място. Прекарва известно време в скита „Св. Андрей“ при Ватопедския манастир. Именно тогава усеща за пръв път вътрешната необходимост да предаде на света духовния опит на Старец Силуан. Болен и силно затормозен в духовно отношение от господстващата по онова време на Атон анти-славянска атмосфера, той заминава за Франция през февруари 1947 г. Година по-късно публикува писанията на Старец Силуан, придружени с проницателен анализ на неговия живот и духовно дело. Чути свише, „думите за вечен живот“ на Силуан са така прости, така прозрачни, че богословската им дълбина, високата степен на духовно съвършенство, за което свидетелстват, могат да убягнат и на най-великите умове на епохата. Преведена на много езици, книгата „Свети Силуан Атонски“ се превръща в класика на православната аскетична литература. Според отец Емилианос, игумен на манастира „Симонос Петра“ в Атон, книгата е „ново „Добротолюбие““. Интуицията и свидетелството на отец Софроний принасят своите плодове. През 1988 г. Старец Силуан е канонизиран от Вселенската Патриаршия.

Страдащ от сериозна болест, без да се възстановил напълно от тежка операция през 1951 г., за отец Софроний става невъзможно да се върне на Света гора, където, като последица от „студената война“ положението на монасите от славянски произход става много проблематично. Така той остава в „миниатюрната Русия“ на тогавашната емиграция, градчето Сен Женевив де Буа, близо до Париж. Привлечени от духовното му излъчване, около него се събират няколко души от най-различен произход и професия. През 1959 г., след напразни усилия да намери във Франция подходящо място за основаване на малка общност, отец Софроний заминава за Англия с неколцина ученици. Малката група се установява в Толшънт Найтс (Есекс), в бивш свещенически дом, приютявал някога и знаменития кинематографист Алфред Хичхок. Това е началото на историята на манастира „Св. Иоан Кръстител“, взел името си от първоначалния параклис, украсен с икони на Грегъри Круг.

В началото монах от общежителен манастир, после отшелник и накрая – старец в сърцето на света: житейската пътека на отец Софроний е пример за мнозина. В Англия усилията му се насочват към създаването на „духовно семейство“, обединено в любовта, в търсене на „едното само потребно“. Основавайки манастира, отец Софроний не може да не се върне към мистичния дух на св. Сергий и още повече на св. Нил Сорски. Подобно на последния, въпреки недоверието си към академичното богословие, той отдава огромно значение на интелектуалните занимания. Отново подобно на него, неповторимата ценност на личността има предимство пред устава. Не типикът, а волята и пълното съзнание за живот в Духа създават единството в общността. Не спазването на външните правила за храненето, а вътрешната борба с помислите и концентрирането върху Троичния живот придават смисъл на поста. Аскезата не е самоцел, би казал той, а средство за освобождение от греха, за изчистване на сърцето, за придобиване на благодат, за привеждане на волята ни в съгласие с тази на Бога, „придобивайки любов, както Христос ни заповяда“. Голямата опасност на правилата в монашеския живот, както и навсякъде другаде, е че личността се стимулира да се съобразява с тях като със своя собствена мяра. В крайна сметка това създава ограничено съзнание, прекалено тясно, за да постигне „свръхкосмичното величие на Христа“. В действителност единственото ценно правило е Самият Христос, и именно защото никой не може да го следва изцяло, покаянието ни на земята не може да има край.

И така, манастирът „Св. Иоан Кръстител“ няма устав, а само дневен режим. Денят е разпределен в три основни периода – хранене, труд и над всичко – молитва; Света Литургия и призоваване на Името. За отец Софроний Литургията не е просто „акт на уважителна вяра, а съзерцание на Богочовека в действие, Пасха Господня, постоянно пребиваваща между нас“. Той пише: „Ако спасението в Христа е неповторимата цел на живота ни, всичко, което правим, може да се превърне в молитвен акт. Ежедневието ни трябва да стане непрекъсната литургия“.

Духовна основа на манастира, разбира се, е учението на св. Силуан. Никакво съзнателно търсене на особени мистични състояния и висши съзерцания, а прост евхаристиен християнски живот. Следовници на Христа „където и да отиде“ (Откр. 14:4). Ако целта е ясна – постигане на спасение, обожване – то пътят към нея също е ясен: да се следват заповедите на Христа, Който е неповторимият и неизменен закон на битието. За паламита Софроний заповедите не са етични норми а божествени енергии, земно отражение на вечния Живот. „Като спазваме тези заповеди, ние ставаме вътрешно подобни на Христа“, обича да повтаря той. „Неговият живот става наш, Неговото съзнание – наше съзнание, Неговата мисъл – наша мисъл“.

Отец Софроний съсредоточава Христовите заповеди, отварящи райските двери тук, на земята, в една литургична формула, която не се уморява да повтаря: „Старайте се да изживявате всеки ден без грях“. „Без грях“ означава свято. Да не нараниш никого, а да служиш на всички и да понасяш недостатъците им – в пределно напрегнато съзнание за постоянното невидимо присъствие на Бога тук и сега: „Внимавайте в живота ви да няма нищо безлично. Старайте се да живеете така, че да можете да отговаряте за всяко движение на сърцето си пред цялото човечество. Нека духът ви да живее ден и нощ там, където е Христос“. Такава вътрешна позиция предполага непрестанна борба със страстите и техните космични енергии – помислите. Именно в тази култивация на духа, в истинската „наука на науките“ живее отец Софроний и именно към нея призовава духовните си чеда.

Да се бориш да живееш без грях, да вземаш върху себе си слабостите на другите – проста и дълбока, тази духовна програма за отец Софроний е път към единение на всички християни. „Нека всеки там, където Бог го е поставил, да работи за придобиването на Светия Дух, и Бог ще свърши останалото“. По редица причини отец Софроний не вярва в институционализирания икуменизъм. Но той живее, в доброжелателност и милосърдие, икуменизма на сърцето. Доказателство за това са повече от хилядата гости, посрещани в манастира всяка година, голяма част от които са неправославни. Една леко натуралистична иконография, грижата му да отслужва Литургията на местния език, превръщането на Иисусовата молитва в чинопоследование, важната преводаческа работа, извършвана от учениците му, приятелските беседи и диалога с християни от други конфесии – всичко това превръща отец Софроний, по думите на Оливие Клеман, в истински „посредник“ между християнския Изток и християнския Запад, един от великите свидетели на универсалността на Православието през нашия век.

След трудното начало, попаднал в едно първоначално безразлично и подозрително обкръжение, манастирът „Св. Иоан Кръстител“ постепенно израства, за да наброява днес около 25 монаха и монахини от дванадесет националности. През 1965 г. той преминава под юрисдикцията на Вселенската патриаршия и става ставропигиален. Преоткривайки стария си талант, отец Софроний основава иконографско ателие. С помощта на монасите и особено на монахините той украсява с фрески трапезарията и новия храм, посветен на св. Силуан. Заема се сериозно с писането и публикува книги и статии.

Монах, отшелник, свещеник, изповедник, духовен отец, основател на манастир, иконописец, създател на литургични текстове, писател, автор на множество писма, мисионер – духовните дарове на отец Софроний са неизброими. Многоизмерната му личност беше също така и дълбоко парадоксална. И ако духовният му живот беше като въже, опънато до скъсване между Гетсиманската градина и планината Тавор, апостолската му дейност беше развита изцяло между ветхото и новото. Наследник на св. Ириней Лионски в борбата срещу гностицизма и във всеобемащата визия за световния Адам; ученик на св. Макарий Египетски във възгледите си за благодатта; родеещ се със св. Максим Изповедник по двойнствената си природа на аскет и метафизик; брат на св. Симеон Нови Богослов в почитането на духовния си наставник и в автобиографичния си изказ; паламит в подхода си към нетварната Светлина и Христовите заповеди; наследник на древната руска традиция на кенотичия Христос, отец Софроний беше изцяло потопен в Преданието на Църквата. Но за него то не беше синоним на повторение и консерватизъм. Така той не се поколеба да въведе нова символика (земята в центъра на космоса, обградена с византийски кръст), да създава нови иконографски сюжети (Юда, напускащ Тайната вечеря), да твори богослужебни молитви, да допусне развитието на една смесена монашеска общност от мъже и жени: всъщност за него Преданието означаваше творчество в Духа и лично усвояване на миналото.

Отец Софроний, по собствените му думи, влезе „в покоя и Светлината на Вечността“ на 11 юли 1993 г. на почти 97 годишна възраст.

„Как е възможно да се съедини духа, подобието на Абсолюта, със земята?“, често питаше той. През целия си живот се опитваше да постигне загадката на човека, на чистия и свободен дух в тялото, подвластно на космическите стихии. Може да се каже, че той живееше тази загадка с цялото си същество до самия си край. Всички, които го видяха непосредствено преди смъртта му, останаха поразени от контраста между пределната слабост на тялото му, което вече не можеше да му служи и огнената сила на неговия интелект.

Както каза един от близките му: „Пламъкът на духа изгори цялата му материя без остатък“.