Общността без религия се разпада. А религиозността без принадлежаща общност се превръща в спиритуализъм. Нека сега да поставим нещата ребром, да конкретизираме докрай – искаме ли да съществува българско общество, със съпътстващата държавност или предпочитаме глобализма на Новия Вавилон??...
"Като стрида във маршрутките, аз съм сам в държавата на проститутките"
(Ъпсурт, "Колега")
Андрей Романов написа чудесен културологично-богословски анализ "В търсене на достойнство". Свещениците организираха подписки в подкрепа въвеждането на задължително конфесионално образование. Георги Тодоров убедително представи Концепцията на Светия Синод като демократична и европейска в публикацията си "Религиознание – със или без Бога?". Митрополиите започнаха семинари и конференции по места… С една дума: Църквата повярва, че диалогът е възможен, че е достатъчно да се изправят нейните предстоятели с авторитета на своите раса, в цялото благолепие на Традицията, която носят и преподават, да се позоват на "очевидното" и… Обществото ще последва отдавна очакваното духовно водителство... Вярвахме, че всенародното отстъпничество от Олтарите на Бащите е резултат на някакво недоразумение, на недостатъчна информираност, на нашата слаба активност, разчитаща на удивително дългото съобразяване (по подразбиране) от страна на държавниците с православните християнски ценности и на това, че столетия наред българските обществени дейци са припознавали в Светото Православие исконна, основна културо-образуваща парадигма.
Нито размислите на Романов, нито "Писмото на 100–те интелектуалци" предизвикаха нещо – Правителството призна "независимо Косово", без каквато и да е публична дискусия. Инициативите на свещеници и миряни останаха като мимолетен вопъл. Защото "общността" е отдавна тотално разобщена, защото познанието не е едно от средствата за общение, нито диалогът – начин да се формира убеждение. Културата не изтича от конкретен Олтар, а изпълнява подържаща роля в една "цивилизация на рециклирането" като фонд, от който се заема манипулативно, целево. Да, личността стана тор за митологеми и изми- и в нейното свеждане до индивид се осъществи същностната подмяна на лика с маска – стремежът към Богоуподобяване премина в ресора на психиатрията, за да го смени болната емоционалност на ориентирания към удоволствието квази-религиозен неврастеник. Знанието се утвърди в ролята на инструмент за професионално осъществяване – способ да се опази институционалното статукво, охраняващо неприкосновената посредственост.
"Селото се оказа тъкмо във града, "белото" им показа тъмната страна"
(Ъпсурт, "Колега")
…Ваши Високи Преосвещенства, отци и почитаеми дякони! Добре дошли в реалния свят... Ние Ви обичаме и затова, когато говорите, притихваме. При нас, в Църквата, послушанието се разбира като задължително условие за нормално общуване. Отвън, обаче, е Европа на Русо и "пророците му" – Богомилова, Бакалов, Вучков и Дачков. Те крещят един през друг и върху всички останали. Пет пари дори не дават за чуждото мнение. Говорят и пишат концепции, дават интервюта, публикуват поръчкови статии, кичат се с титли и звания. И най-големият интригант, който успее да издебне сгоден момент, че да надвика останалите, добива влияние, пари, популярност... С такива ли очаквахте да се случи диалога?!... В тази реалност и ние, и Вие до един сме подхвърлени на присмех и поругание. И в неправедното поругание (до един) се уподобяваме на Господа, без оглед даже на личните ни морални качества или функционални характеристики.
А аз пък съвсем не съм пророк, но направо чувам, как последното твърдение предизвиква истерични крясъци у антиклерикалите и модернистите, вярващи в призванието си „свише” да разширяват съзнания, демо(но)кратизирайки Църквата. Точно затова ще го повторя и подчертая: И най-некадърният клирик, и най-глуповатият поп е по-добър от превзетите си хулители, защото (ще не ще, разбира или не) събира чрез себе си Църквата в Христос Иисус, за разлика от тези, които разпиляват лекомислено всичко, до което се допрат, в името на свой моментен интелектуален порив, честолюбие или користолюбие.
Нека ме обвиняват в сервилничене пред силните... А друг е въпросът, че ако митрополитите ни бяха наистина силни, според стандарта на мира сего, нямаше отвсякъде да ги нападат и унижават... Но за мен е повече от ясно, че настоящият бунт срещу светото е "бунтът на масите" срещу всяка сянка на аристократичност – духовните плебеи жадуват еманципация от добродетелта, бягат в "колективна отговорност", където да скрият личната си безотговорност. За да поясня последното, ще използвам картинния език на Честъртън:
"Наричат амвона "крепост на страхливеца". Но не наричат така офиса на издателя. Въпреки че свещеника можеш да го ритнеш на излизане от храма, ако си недоволен от проповедта, а журналиста, пишещ често под псевдоним, не можеш..." ( "Вечният човек").
И ще забода всичко това здраво върху портите на днешния „духовен Вавилон”, като потърся помощта на Екзюпери:
– Какъв си ти?
– Аз съм крал... И съм много добър толерантен крал – издавам само разумни заповеди.
В този момент Кралят видя, че Малкия принц се кани да седне.
– Седни! – заповяда му той.
(из "Малкият принц", Антоан дьо Сент Екзюпери)
Да си признаем най-сетне! Живеем в свят, в който се чувстваме неуместни. Защото ни мързи да го осмислим и подредим според Образа, който "православния цивилизационен избор" е всаждал хилядолетия у нас. Неуместността не е нормална чувство за Личността, създадена по Божия Образ, призвана да се съобразява с Христос. Защото Личността иска да вмести в себе си света – да го усвои, овладее, да се възцари сред него. И не хищнически, а да князува под властта на Един Суверен – Бога-Отец, със съзнанието, че истинската нужда на света е да се възсъедини с Него в Христос. Увличаме ли света си в Христа към Бога, в Света Литургия, "принасяме ли тази Служба... за живота на света"? Не, нагаждаме се според статуквото, задавано от други, обезобразяваме идентичността си, за да бъдем приети като пасивни и благонадеждни консуматори на плодовете от чужд "цивилизационен избор".
И гузно симулираме движение с конференции по темите на схоластиката и неосхоластиката, патристиката и квази-патрологията, междуконфесионалните отношения и битовото насилие... Кой да повикаме, за да ни каже, че най-отговорната мисия на Църквата е да храни чедата си с Христос и да увлича света в "легитимна" Евхаристия?
И ето я катастрофата! –
Архиереите призоваха към реално действие за "Божия слава, общо благо и лично душеспасение", а някои отговориха пренебрежително: "Чакайте, не ни занимавайте, точно сега, че обсъждаме междукултурния диалог в Аляска и на това обсъждане сме поканили високи гости от Единбург".
...Ха, да не забравя да споделя впечатленията си и от "медийния" диалог:
Знаете ли, Явор Дачков ми отговори с лично писмо на моето до него "Отворено писмо". Сега в електронната си поща имам трогателно съобщение в стил "Ах, как се обърках и колко съжалявам, дето наговорих куп недомислици в интервюто си! И да ви кажа под секрет, г-н Ангелов – сам на себе си се дразня..." Имам от него и обещание за по-обстоен отговор, което чакам вече седмици. Даже даде интервю за Радио Ватикана, където изрази значително по-умерена критична позиция от обичайната антиклерикална.
Не помня като малък да съм падал често на главата, така че не знам защо, но тези манипулации хванаха място. Сърцето ми се сви. "Бедничкият – помислих си – миличкият", и се обадих на изповедника си по телефона:
– Отче, ръцете ми са изцапани с кръв! – като изглупея, ставам сантиментален до драматичност. Разказах му за терзанията си.
– Светльо, да не си пиян?... Честно ми кажи – пил ли си днес?!
– О! Не.
– Тогава ела на себе си и ако искаш да помогнеш на Дачков, предай му думите ми: "Много е хубаво, че се дразниш. Това означава, че реалността те е настигнала".
И така: настоявам Явор Дачков или да се оттегли тихо от публичното пространство "достойно" по езически, или (оставайки християнин), да се покае публично!
И как такива да пишат и говорят по друг начин за църковните и обществени проблеми? Ето го маниера има на писане и мислене:
В преобладаващата си част завършилите богословските факултети били хора "психически лабилни, от дефектни семейства, които нямат нито възпитание, нито култура и не са в състояние да предадат на децата това, което сами не притежават", а свещениците се интересуват само от кръщавки, опела и венчавки, без никакво желание да обгрижват духовно енориашите си. Никой от тях не можел да преподава адекватно "Религия" на подрастващите.
Ако това беше изречено от Явор Дачков или от проф. Юлиян Вучков, можеше да бъде подминато с мълчание. Те отдавна са прехвърлили мярата на приетото и трудно биха могли да изненадат с нещо. Проблемът е, че го изричат други, от които се очаква различна хигиена в говоренето и мисленето.
За нуждите на полемиката бих могъл да се направя на изненадан. Но не съм изненадан. С течението на разговора се случи планомерното:
В началото всички изхождаха от "благовиден" предлог: "Кой е достатъчно образован и духовен, за да "преподава" вярата в Бога на децата?!". Колко това мислене е нездраво и сектантско, колко то е резултат от пиетистки прочит на християнството, е ясно на всеки богослов и духовник, поне малко запознат с основните общо-религиозни проблеми през последните няколко столетия. Наясно съм дори и аз (без да съм нито духовник, нито богослов), затова ми е чудно, че хора "с позиции", "по презумпция сериозни", можеха да поддържат в обръщение подобен аргумент. Сега вече са повече от категорични – дипломираните теолози "не стават", свещениците "не ги бива".
Да, а вие, господа, сте титани на мисълта и виртуози на словото – без вас "ще погине мъдростта"!
Те не питат дали филолозите са достатъчно грамотни, за да преподават български език и литература, макар сам да съм срещал мнозина, които не са наясно с правилата, определящи използването на пълния и непълния член. Не питат дали лекарите са "правоспособни", след като всички се натъкваме на техни престъпления по небрежност или некомпетентност, или злоумислие даже... Нямат претенции към полицията, КАТ, депутатите... Господ Иисус Христос ги бил наставлявал в подобна "избирателна критичност" като казвал "Цезаревото – на цезар, Божието – Богу". Но нека съм "идиотът в компанията", нека задам следващ въпрос – Кое принадлежи на държавата и кое на Господа?
Доколко и дали дипломираните момчета и момичета, инвестирали четири-пет години от младостта си, за да ги посветят на Бога, да се научат как най-адекватно да служат чрез това на българското общество, са "тъпи, лабилни и неграмотни", ще се постараем със съпругата ми скоро да покажем в една анкета с именно такива хора.
Аз, обаче, подозирам че "грехът" им е друг. Избирайки теологията пред информатиката и местния православен епископ, пред поредния религиозен спекулант, те са обидили достатъчно количество интелектуалстващи сноби, само с решението си да бъдат в своеобразна контра на мира сего.
И хайде сега да ги унижим...
Баста! Долу ръцете! Ще се спусна върху вас като лавина. С глава ще строша книжните ви булдозери!
...Но май прекалявам с децибелите, затова... тихо...
Да мълчим и да не ги разсейваме, защото "медитират", чакайки нещо да ги развълнува – да им проговори Господ... Подбират си свещеници, които да слушат, епископи, които да следват и така основават "църкви" в Църквата. Само дето, като се наложи, ще идат при най-близкия зъболекар да им полекува зъбите, защото дъвченето е всекидневна нужда, докато религиозността за тях е "въпрос на вкус и настроение". Пък това, че имат повече доверие на "държавния жрец" – социолога, отколкото на чернокапеца, не е голям проблем – "Кесаревото – кесарю, Божието – Богу" – за властния лоялност, а за Този "Странен Бог", Който казва, че Славата Му се открива в кротостта (Изход 34:6), ще изречем две мили думи, ще пофлиртуваме с Него. Е, нито ние ще Го познаем истински, нито Той нас. И от подобен "духовен флирт" ще се "родят" три медийно-религиозни звезди и петима диагностици на църковната действителност, но, какво пък – ще задържим комфортното статукво. Статукво, при което "нямаме друг цар, освен Кесаря". Защото от Кесаря знаем какво да очакваме, а Бога на Писанието е направо непредвидим – току поиска от нас да идем сред цигани или наркомани, или още "по-страшно" – да се смирим, като проявим послушание към църковните йереи, които намираме "в пъти" по -недостойни от себе си.
***
И въпреки че смъртта танцува по площадите, една реалност от друг порядък настъпва тук-и-сега, за да внесе живот и святост – Бог продължава да "диша в ноздрите на Адам":
"Благословено е Царството на Отца, Сина и Светаго Духа" (началният възглас на Златоустовата Света Литургия)
Няма спор - за Църквата е отредено различно място: Църквата е призвана да проповядва Царството Божие, да прогласи, че Христос "...пак ще дойде да съди живи и мъртви и Царството Му не ще има край" (из Никео-Цариградски Символ на вярата). Но в пътуването към Бъдния век Тя трябва да събере и увлече света със себе си. Настоящето се вкоренява в бъдещето, за да се увековечи и сбъдне. И точно тук е тънкостта, убягваща на мнозина – "двата свята" (на свещеното и обикновеното) не са противопоставени и разделени – те са във взаимна зависимост – никой не може да съществува дълго без другия. Единият се открива в другия и втория, намира битие в първия. Без да се смесват или заместват. Истинският въпрос-изпитание е какво е отношението ни към света и нещата? Към семейството, икономиката, образованието, политиката, обществото, наследството, културата и цивилизацията като цяло? Ще се постараем ли да изпълним Божията поръка: "Сами себе си, един другиго и целия наш живот на Христа Бога да отдадем", или ще оставим "света да лежи в лукавия", осуетявайки за себе си Христовата вяра, че: "князът на този свят (дявола) е изхвърлен вън". Ще избягаме ли чрез псевдо-православно съзерцание, дезертирайки в "богатата си душевност" от духовната война за света и за умовете на хората?
Общността без религия се разпада. А религиозността без принадлежаща общност се превръща в спиритуализъм. Нека сега да поставим нещата ребром, да конкретизираме докрай – искаме ли да съществува българско общество, със съпътстващата държавност или предпочитаме глобализма на Новия Вавилон??...
...Дано се чуе честен отговор...
А в естеството на Христовата Църквата е експанзията – "космическите измерения на Евхаристията" – постепенното оглашение и тайноводство – превръщането на света в Църква. Затова е добре да решим – като секта ли ще функционираме, залостили Дверите или ще бъдем наистина Ecclesia catholica (Вселенска Църква). Тези въпроси са важни не за другиго, а за нас. Защото няма с нас да се свърши нито мъдростта, нито светостта. Пък Господ може и кости, и камъни да съживи, за да извика в битие (събитие) и Събрание.
"Не на мъртъвци, не върху кости се крепи България, а на духа на своите светци"
(рок-група "Епизод", из песента "Цар Иван Шишман")
| < Предишна | Следваща > |
|---|
