Православие БГ

Във връзка с интервюто му "Българската църква е пълна катастрофа" за в-к "Монитор"

Г-н Дачков, за момента България не е православна държава, доколкото това понятие съществува някак, било като спомен, било като мечта, било като настоящ опит да бъде премислено и приложено в близки до нашия начин на светоусещане славянски страни.

Факт, който много правилно забелязвате, както Вие, така и мнозина от онези, които се изказват скептично по отношение мястото на Църквата в обществения и политически живот. Защото, в крайна сметка това е основния въпрос, около който се въртят дискусиите за въвеждането на задължителен предмет Религия и формата, в която ще се преподава... И позицията на Светия Синод е повече от адекватна, колкото и да не им харесва това на някои...

Само че, друг факт всички пропускате (или настоявате да пренебрегнете): Имаме вековна православна държавническа традиция, имаме (все още) и културните предпоставки да я възстановим, като я адаптираме към съвременните условия и придобитите политически традиции.

Пропускате и друго, не по-маловажно. По тази географска ширина експериментите с културо-образуващите фактори не са никак безопасни. Нека оставим настрана нашата любов към Русия и славянската солидарност, нека оставим настрана и великобългарските комплекси, с които амбициозни политикани често спекулират. Да поговорим, г-н Дачков, за Традиционната източно-православна конфесия, която аз лично предпочитам да наричам Една, Света, Съборна и Апостолска Църква.

Посочват ни, не един и двама, че "процентът на активно вярващите" православни
християни е по-малък от 5 на 100, че огромната част от българския народ посещава храма само на големи празници, че "благочестието" на българина е битово, че религиозността му има твърде магически привкус... Сам бих могъл да добавя още десетина обвинения в безбожие към сънародниците си, но не желая. На първо място, защото сетне ще ми е трудно да погледна в очите моите родители, които ме научиха, че няма никой по-голям от хляба, дето е изял. И на второ място, защото Евангелието ме възпитава да виждам отвъд привидното.

И така, г-н Дачков, ние сме православни не само по име (номинални християни), православни сме "до безалтернативност". Написал го е отдавна Петко Р. Славейков: "Българинът католик или протестант няма да стане, но и православен няма да остане. По-точно ще остане православен само на име и по обред...". Не споделям неговия песимизъм, защото съм първо християнин, с оптимистичен възглед за историята, а едва след това българин, славянин и европеец. Но проницателността за народопсихологията у нашия възрожденец наистина ме впечатлява. Това че, българите не знаят как да бъдат друго, освен православни, се вижда на всяка крачка. Философията на Светото Православие в такава степен завладява ума и сърцето, такива дълбоки следи оставя (спомени дори от "бъдещето"), че нищо друго не успява да я замести. "При кого друг да отидем, Господи – само Ти имаш думи на Живот вечен", такава е била изповедта на народа ни всякога. Такава е и днес. И аз не говоря празни приказки. Виждам как и най-коравото сърце у момчетата, с които работя, омеква, щом чуе звъна на камбаната, щом задиша с Духа на Светата Литургия, щом заговорим за истински съкровеното. Атеизмът на българина, неговият цинизъм дори, са с такъв характер и по такъв начин биват изразявани, та за едно "виждащо сърце" са свидетелство, че Нашият Бог присъства и в отсъствието Си (според гениалния израз на Дж. Кийт Честъртън).

Скоро един, иначе талантлив, писател се възмущаваше, че българите били ужасни: ядели и пиели, докато плачели на гроба на близък покойник. Ами това е отказ да се примирим със смъртта. Може да не е естетично, но е евангелско, светоотеческо и възкресно мислене. Не приобщаваме ли и мъртвите в Евхаристийната Трапеза? Няма ли мощи на светии в олтарите ни?

Аз обвинявам. Обвинявам онези, които крият страха си от истинското движение и промяна зад "основателен скептицизъм". И не ме интересуват имената им, нито техните заслуги, нито званията, нито дипломите - Христос ме учи "да не гледам на лице". Обвинявам ги в кражба от моя народ - "Вдигнали Господа, моя Бог, и не зная где са Го положили". Затъмняват Възкресната вяра. А "Христос Воскресе" е вяра, която и веднъж годишно дори да бъде изповядвана, пак е по голяма от всички "синтези и махистични търсения".

Да, кажете ми, колцина се развълнуваха истински от десните политически идеологии? Кой стана последователен либерал-демократ? А колко от тия, които на всички избори гласуват с червената бюлетина и въздишат по старото време с евтините кюфтета, биха пожертвали личния си бизнес и реституирани имоти, за да се върне тоталитаризма като държавна идеология?

Хайде да смятаме заедно – едно, две, три... По половин файтон хора... А искате ли да броим християните, които на всяка Света Литургия отделят по пет и по десет лева дарение за кутията на входа? Искате ли да преброим тези, които жертват десетки хиляди левове, без да чакат нищо назад, за да подпомогнат реставрация или строеж на храмове, дейността на Центрове за рехабилитация на наркозависими като нашия? Да броим ли завършилите богословските факултети, които преподават вероучение в сегашната му форма, за смешна заплата... "Не всичко е пари, приятелю, не всичко е пари"... Има неща, които не се купуват. Има неща, които не бива да се продават.

"Има такъв проблем и това е въпрос на общата липса на религиозност у българите. На липсата на по-дълбока вяра" (Явор Дачков).

Дж. Кийт Честъртън не си поплюва, когато коментира подобни популистки изказвания.

"Оплакват се, че църквите са празни, без да си направят труда да отидат и да разберат кои от тях са празни и защо..." (из книгата "Вечният човек").

Защо Ви трябваше и да богословствате?

"Светият Синод бяга от отговорността да разпространява Словото Божие, както пише в Евангелието..." (Явор Дачков).

Моля Ви, намерете време да направите писмен разбор на собственото си твърдение. Искам да го прочета във вестник (по възможност на страниците на същия, за който сте го изказали). Искам да зная къде в Евангелието отговорността да разпространява Словото Божие се възлага на Светия Синод.

Или може би имахте предвид Еврейския Синедрион?? Защото няма друг "администриращ религиозен орган" по онова време.

(Не се хващайте за последното "предположение" – просто едно дяволче ме подбутна – "Прати го в тази посока – ще стане наистина забавно!" и за да разберете колко съм добронамерен, ще Ви споделя какво му отговорих: "Махни се, сатана, г-н Дачков е умен мъж! Прочел е десетки книги, даже и Евангелието, щом него са избрали от вестника, да го питат по въпросите на религиозното образование и тънката църковна политика!")

Г-н Дачков, "вкусът и навиците ми са странни", затова, моля, простете предварително грубостта (може би, не сте свикнал да Ви се говори така), но аз мисля, че не сте внимавал в цялото Евангелие. Е, "Тренировки по християнство" на Дж. Макдауел може и да сте чел... Но информацията от книгите на издателство "Верен", особено от "по-популярните" (предназначени за изучаване в малки групи "свободни християни"), не може да придаде достатъчна тежест на позиция, когато се изказвате по подобни въпроси.

Светият Синод е администриращ орган. Синодалната форма на институционално
администриране възниква и се утвърждава значително по-късно в Църквата, така че няма как нито Господ Иисус Христос, нито Светите Апостоли да възложат на синодалните стареи "отговорността да разпространяват Словото Божие", каквото и да означава този израз, според Вас. Нещо повече, синодалния принцип на администриране (какъвто го познаваме днес) е най-необходим тогава, когато една държава приеме християнството като своя официална религия... Май си дойдохме на думата! Разкажете ми, какво мислите за "държавната религия"? А за държавата по принцип??

Отговорността да се разпространява Словото Божие всякога е лежала върху християните като цяло (без оглед на това миряни ли са или клирици). Правим го според дарбата си:

"...И каквото си чул от мене при много свидетели, предай го на верни човеци, които ще са способни и други да научат" (2 Тимотей 2:2).

Епископите надзирават и регулират взаимоотношенията между упражняващите духовни дарби в Църквата, с оглед на това, дали те съдействат в делото на Светия Дух - за общата полза: личностното израстване и съзиждането на Тялото Христово Църквата – с тази отговорност ги натоварва св. ап. Павел в Посланията си до Тимотей и до Тит. Епископите служат Светата Евхаристия (легитимират я, като чрез себе си събират верните в Христос Иисус – иконично изобразявайки Христа в Събранието) – с тази пък отговорност ги натоварва св. Ириней Лионски, както и да следят да се проповядва в Църквата "здравото учение". Нашите архиереи не са отстъпили тенденциозно нито от едната, нито от другата длъжност. Как тогава ги обвинявате за "всебългарска църковна катастрофа"? Катастрофата е във Вашата вяра, г-н Дачков! Не познавате основите й и се лутате между недоразбрани мнения. А Словото Божие, за чието "разпространение" твърдите, че милеете, се споделя в Евхаристийното (Богослужебно) събрание, чрез съслужението на всички верни. Това поне правилно забелязвате, което е видно от следните думи: "Нормално е във всяка църква да има енорийски живот и освен богослужение да се извършват и други дейности, една от които е разясняване на вярата на хората” (Явор Дачков). Тези думи ме карат да се надявам, че горното "обвинение" срещу Светия Синод (респективно митрополитите) не е плод на злонамереност. Истинският проблем обаче е, че изхождате от грешна презумпция. След тази мисъл (удар наистина "в десятката"), Вие се връщате отново много назад: "Това обаче църквата не го прави. Дори когато има по-будни свещеници и те се грижат за енорията си, биват махани от нея, за да не закипи истински духовен живот. Това е скандално" (Явор Дачков).

В почти всяка варненска енория, г-н Дачков, свещениците са "будни" и никой наникъде не ги отпраща. В нашата енория (пр. хр. „Св. Княз Борис”, р-н Аспарухово) будните свещеници са трима и всеки обгрижва енорията, според спецификата на своята лична харизма, няма завист помежду им (или поне не се усеща), не са в немилост пред владиката, не ревнуват от миряните. В православния храм "Св. Атанасий" се трудят в делото на поучението наистина грамотни свещеници, при Духовно-просветен център към храм "Св. Архангел Михаил" кипи духовен живот и активен катехизис за най-различни социални и възрастови групи... Но, аз ще се придържам към хигиена в мисленето и... няма да правя "от примерите принцип".

Ето още един цитат от Джилбърт Кийт Четъртън:

"...Можем да утешим и най-посредствения свещеник с думите: "Главата ти не е празна, като главите на критиците, които те хулят, че не им даваш това, което трябва да им дадеш, без сами да знаят какво им дължиш..." ("Вечният човек").

***

Г-н Дачков, всички Ваши изказвания, които цитирах дотук, са "работни аргументи". И даже до един да ги опровергая, то пак няма да се променят възгледите Ви. Друго стои в дъното: "Трябва да е ясно обаче, че обучението по религия не може да стане така, както си го представя Светият Синод. Начинът, по който искат да се преподава този предмет, е демодиран и не отговаря адекватно на съвременния език" (Явор Дачков).

Това вече е нещо. Да, това е отпратка, която сочи ясно кои са хората, оформящи светогледа Ви. Но с тях ще се занимавам отделно.

На Вас само ще кажа: Радикален плурализъм + България = кауза пердута. Защото искате нещо невъзможно. Искате да игнорираме цялото свое културно наследство,
оформило светогледа ни, за да влезем във вашите книжни представи за "демократична страна" и "успешна Църква", които наричате лекомислено "по-дълбока вяра". Подобен подход, афиширан във времето на Прехода, може да е "хващал място", но днес не е време, когато можете да хвърляте обвинения "празно за пълно". Днес се говори обосновано, без дантели, намеци и недомлъвки – прочетохме достатъчно и доста вкусихме. И сега Ви търся дължимата отговорност
за всяка празна дума, изречена в това интервю. Дължите отговори преди всичко на мен и на тези, към които се приобщавате в православната вероизповед (медийно-виртуално или реално, не мога да знам).

"А мисленето, че децата ни ще станат едва ли не по-морални като се въведе такъв предмет в училище, е направо смехотворно. Това е наивно и глупаво и трябва да е извън всякакво обсъждане" (Явор Дачков).

Тъкмо позицията, която заявявате в интервюто за Яна Йорданова, е наивна и късогледа. Защото почива върху усвоени клишета в мисленето. Тя е следствие от повърхностен досег с европейската културна традиция.

А тази традиция расте върху основи, много по-различни от тези, до които се докосваме в стиховете на лорд Байрон, Борис Виан и Бодлер. По сложна от утопизма на Томазо Кампанела, от първо-комунизма на Томас Мор, а даже и от политическите теории на Макиавели. Това е Традиция, в която съществува и етика, освен естетика. Нещо повече – етиката е образуващата културна парадигма. Ако желаем да докоснем европейската културна традиция истински, можем да започнем с "Протестантската етика и духът на капитализма" на Макс Вебер. Да вникнем в идеите, които са вдъхновявали Жан-Жак Русо в "Обществения договор" (1762), да разберем причините за бунта (апология на "Еразмовото начало") при Стефан Цвайг срещу женевската теокрация. Разликите между пиетизма на Джон Уесли (стъпващ върху теологичното наследството на Яков Арминий) от една страна, а от друга - теономията на презвитерианските църкви и литургизма на лутераните.

Г-н Дачков, изразените възгледи във Вашето интервю са богословски и културологично съмнителни... Защото не сте стъпили истински в никоя Традиция. А тези, които използват лицето Ви за пи-ар в кампанийна експанзия на своята Традиция (твърде млада, между другото), виждат във Вас свое оръдие. Трябва да се уважавате повече. Как ще обичате другите, ако не уважавате себе си??