Стандарт
Дискусията за въвеждането на религиозно обучение в българските училища едва ли ще свърши скоро. Най-малкото защото няма общоприети международни критерии за това какво точно трябва да представлява този предмет. Около него по света се водят истински "културни войни" не само в обществото, но и между партиите.
Защото в момента не икономическите програми на партиите, които са все по-сходни, а отношението към традициите и духовните ценности се превръща в разграничителната линия между различните политически сили в света от САЩ до Турция и Пакистан.
Аз лично съм против въвеждането на този предмет под каквато и да е форма. Не подкрепям варианта на работната група към Светия Синод, защото в България религиозно обучение в училище е имало за съвсем кратък период - в навечерието на Балканската война и след това от 1938 до 1945 г. Интересно е, че голяма част от тогавашните богослови са били против вероучението в училищата, защото са чувствали, че то няма да издържи конкуренцията със светските предмети, защитаващи материалистичната концепция за създаването на света и човека. Освен това концепцията на Светия Синод, подкрепяна от Главното мюфтийство, предполага разделно преподаване за децата от християнски, мюсюлмански и израилтянски произход, като не се възразява и децата от католическите семейства или от арменски произход да учат предмета съгласно принципите на техните вероизповедания. Оценявам високо тази толерантност, но всичко това само ще задълбочи разделението на нацията и по религиозен принцип.
Но същевременно имам сериозни резерви и към проекта на екипа на проф. Георги Бакалов. Не може едновременно това да бъде светски предмет и същевременно да внушава религиозните ценности и представи за морала. И в двата проекта се твърди, че те нямат за цел религиозна индоктринация на подрастващите, а запознаване с религията и нейните нравствени послания. Но и двата предвиждат предметът да се преподава предимно от богослови. Но не може един богослов да не говори за Бога и за съответните религиозни практики. Имам чувството, че БПЦ иска да натовари държавата с несвойствени за нея задачи, като се позовава на исторически традиции и заслуги, в това число и в областта на образованието. Никой не ги отрича. Днес обаче живеем в началото на ХХI век, когато във всички демократични страни Църквата е част от гражданското общество, а не от държавата. И трябва да изпълнява своята мисия именно като работи сред обществото.
Авторът е директор на Института за философски изследвания при БАН
| < Предишна | Следваща > |
|---|
