Религията в училище: въпрос на обща култура

 Кой твърди, че религия не се изучавала в клас? Напротив, изучава се – още с първата Коледа, още с първия Великден, още с първия ден на светите братя просветители, на учителите им се налага да кажат по няколко думи и за смисъла на съответния празник.

Изучава се по неволя и в часовете по история, все пак трябва да се обясни покръстването, Златният век; споменава се, струва ми се, и „Беседа против богомилите“ (както и самото богомилство), споменават се и кръстоносните походи и св. Патриарх Евтимий, а в по-късно време ролята на църквата през вековете на робство, св. отец Паисий, борбата за независимост и т. н., докато не се опре и до световната история и всичките драми на Ренесанса, Реформацията и Просвещението. В безпощадните интерпретативни съчинения в часовете по литература отново (и пак по неволя) се налага да се интерпретират християнски символи, да се дълбае в „Моята молитва“ или в „Манастирът тесен за мойта душа е“ , в „Септември“, във „Вълкадин говори с Бога“ и още къде ли не. Изучава се впрочем и Библията – като художествен текст в раздела, следващ древногръцките митологии. Много е полезно да се анализират използваните литературни похвати, едно от безценните знания, което образователната система бе решила да ми отреди, за да ме просветли в строг секуларен ред.

А сега без заяждане – няма как да е иначе, пичове. Цивилизацията ни е била изградена с християнство – понякога в унисон, понякога в диалог, понякога в откровен спор с него. Но винаги то е присъствало в центъра. Така, както камбанариите винаги са в сърцето на града (и винаги поглеждаш към тях, дори и някой ултра способен архитект да е проектирал много по-красива сграда от стъкло и бетон някъде наблизо). Дори и сега, когато много хора тотално го отричат – отричат именно християнството, а не да речем астрологията, която също е бунила и буни мозъците на немалко хора от хилядолетия насам. Културата е преди всичко диалог и нашата култура представлява диалог именно с християнството.

Именно затова християнството би трябвало да е част от общата култура на всеки, който претендира да има такава, дори и на най-върлия атеист (който впрочем иначе редовно си преглежда хороскопа и чука на дърво, за да не викал дявола).

Нелепо е да повтарям нещо толкова очевидно, но ми се налага да го правя, защото изглежда сме го забравили. Или никой не ни е научил на него. Разпокъсаните обяснения за християнството, които учителите по хуманитарните предмети трябва да дават, са абсолютно несистематизирани, което и на практика ги обезсмисля. Няма никакъв смисъл да научиш от някой прехвален критик как в „Моята молитва“ Ботев се изправял срещу църковния канон, без въобще да имаш и бегла представа какъв е той. Силно се съмнявам, че съществува училище в България, в което повече от половината абитуриенти да могат да кажат „Отче наш“, Десетте Божи заповеди и смисъла на притчата за блудния син. Или поне едно от тези три неща. Силно се съмнявам, че тази работа някога може да бъде свършена от родителите или от някакви имагинерни масови неделни училища. Мястото за трупане на обща култура е преди всичко училището. (Изборът идва после – късно вечер например, когато не можеш да заспиш и се въртиш в личния параклис на възглавницата си).

Така че спорът дали да се преподава религия в училище е излишен. Под една или друга форма тя винаги се е преподавала. Спорът е затова как точно да се преподава.

На първо време вариантът „Вероучение“ би работил само като избираем предмет, при това с доста малко желаещи, няма защо да се заблуждаваме. Никога не съм разбирал и нуждата от християнско обучение за децата до четвърти клас. Та нали тяхно е Царството, та нали от всички нас именно те живеят най-близо до Бога? А и без някога да съм имал досег до такива часове, съм почти убеден, че докато стигнат зряла възраст, учениците ще са забравили почти всичко. Въпросите на християнството и особено на православието са въпроси на съзнанието и изискват именно осъзнато отношение, което може да има едва в по-късна възраст.

Вариантът „Час по световни религии“ е може би е най-безсмисленият от всички. Да даваш равнопоставеност на всички вярвания по света (от православие, през католици, баптисти, калвинисти, сунити, шиити, юдеи, индуси, будисти, до мормони, сциентолози, свидетели на Йехова, сатанисти, анималисти и вярващи в хороскопи), без да отчиташ, че живееш именно в България, само заради някакво изкривено разбиране за толерантност и справедливост лично за мен като юрист е лишено от правна основа и е напълно неоправдано. Традиционната религия в България е православието, казва неслучайно Конституцията. Член 13, алинея 3. И една от причините да го казва е именно, за да му даде някакво предимство пред останалите религии, когато се опре до въпроса какво точно следва да се изучава в училище. (Българските мюсюлмани също е добре да го познават, в противен случай рискуват да се доближат много повече до крайностите на саудитците например.)

Предметът, който аз си представям, че следва да бъде въведен, би могъл да се нарича „Основи на християнството“. Нека се включи за сметка на една година от обучението по философия – доколкото си спомням от моята учителка по този предмет, България е единствената страна в света, която застъпва философията във всички години на гимназията. А няма никаква логика да учиш всичко за философската мисъл през вековете, но да не учиш нито ред за християнството, което в най-голяма степен (за добро или за лошо) ни е направило такива, каквито сме.

Христос е по-значим философ от Аристотел.

Трябва да можеш да изкараш лесна шестица по „Основи на християнството“. Представям си го като предмет с практическа насоченост и много време за дискусии, а не като православен катехизис. Представям си, че в края на годината всеки ученик ще е изчел поне няколко глави от Евангелията, ще е обсъдил поне една притча със съучениците си и ще е наясно защо на Разпети петък е по-прилично да не излиза на поредния купон в края на седмицата. Представям си, че следващия път, когато влезе в църква за сватба или кръщене, ще има поне бегла представа от смисъла на тези ритуали и че ще може да разчете надписите около иконите. Представям си, че ще знае кога е именият му ден и че ако трябва да развежда чужденци до Рилския манастир, ще може с няколко приказки да им обясни основните разлики между православни, католици и протестанти. Представям си, че поне веднъж ще се е замислял над въпросите за сътворението и мястото ни във вселената, за истината и справедливостта, свободната воля, греха, милостта и границите на морала, че поне веднъж ще е претеглял в главата си силата на науката срещу силата на вярата и че поне веднъж – най-вероятно доста след края на абитуриентските балове – ще си каже, че е имало смисъл от всичко това. В последното впрочем съм абсолютно убеден. Истинско образование без истинска обща култура не може да има.

Снимка: Васил Танев