Кралство Дания и Царството Божие

Според последните новинарски емисии, на 8-ми юни датският парламент е приел закон, задължаващ всички енории на държавната лютеранска църква да извършват венчание на еднополови двойки. Съгласно този закон, всеки свещеник има своето право да се откаже от извършването на такъв обред, но тогава местният епископ е длъжен да намери заместник, който да направи това. Този закон – поне засега – не засяга другите християнски общини. Това е поредният ход на една идеология, която цели узаконяването на еднополовите съжителства като вид брачни съюзи. В какво се състои обаче главният пропуск на подобен закон? От логическа гледна точка, не от религиозна, в него има поне две слаби места.

Първото е, че имаме налице смесване между поведение и идентичност. Принадлежността към дадено етническо малцинство се явява пример за определена идентичност, поради което отказ да приемаш на работа лица, да речем, от тархистански произход, ще се счита за акт на дискриминация, угнетяване на човека поради неговата принадлежност към съответната етническа група. Пиянството обаче се явява тип поведение и поради това обява, в която се уточнява, че на дадено работно място се приемат всякакви хора, с изключение на пияници, не представлява дискриминационна обява. Поведение от един или друг род може да има твърде закоренял произход – много от алкохолиците, нимфоманките, хората, отдадени на хазартната страст, сами не се чувстват особено доволни от своя стил на живот и сигурно имат желание да се откажат, но не намират сили да го постигнат. Не бива да омаловажаваме този проблем: понякога е крайно трудно човек да изостави своите видимо пагубни навици и не е достатъчно единствено да има лично желание за това.

Хомосексуализмът очевидно се явява именно тип поведение, не идентичност – той е в една обща категория с игроманията, нимфоманията и злоупотребата с вредни вещества, а не в разред чернокожа раса или етнически произход. На човека не му е изписано на челото от каква семейна среда произхожда, нито пък ДНК-анализ може да покаже хомосексуална принадлежност. Единственото, което отличава такъв човек от онези, които не са хомосексуални, това е неговото поведение.

Само че подобен очевиден аргумент оспорва съвременната теория за гей-правата, според която „гея” трябва да го приемаме като член на малцинство, аналогично с расовите и националните малцинства. Това ще ни отведе до ситуации, при които християнска студентска група, да речем, бива официално (на ниво върховен съд на САЩ) подложена на обвинение за „дискриминация” поради факта, че нейните правила изискват въздържание от всякакъв род (и по-конкретно – хомосексуални) извънбрачни връзки. Няма значение, че в правилата на тази група никъде не става дума за „идентичност”. Единствено и само за поведение. Така правото да порицават определен тип поведение се отнема на християните на основание на факта, че това уж се явявало дискриминация по признака на личната идентичност.

Когато ни поставят въпроса какво е отношението на Библията към „хомосексуалността”, ние трябва непременно да уточняваме за какво става дума. Библията категорично осъжда хомосексуалността именно като поведение – както и изобщо всякакъв род извънбрачна сексуална активност. Що се отнася до „хомосексуална идентичност”, не е известно да има спомената в Библията подобна идентичност, както до неотдавна не беше неизвестна тя като понятие и за самото човечество. Хората винаги са допускали блудната страст – било то с представители на собствения, или на противоположния пол, – но никога не са я възвеличавали дотам, че да я оставят да вижда спартанските хоплити или матроси като членове на някаква отделна група – „гейове”, и при това принадлежащи към нея по силата на вродени, природни особености на собствения им организъм.

Отказът да приемем подобен род поведение в никакъв случай не се явява акт на дискриминация на човека по признака на неговата идентичност. Религиозните общности, които забраняват на своите членове употреба на алкохол, не дискриминират почитателите на пиенето; вегетарианската общност не дискриминира любителите на месните деликатеси.

Вторият базисен пропуск е свързан с пълномощията на държавата. Прилагат се два подхода за тълкуване на това, което е и което не е в правомощията на една държава. Според първия, изложен в Теорията за естественото право, съществува Естествен закон, естествени представи за вярно и погрешно, за правомощие и задължение, заложени в самата човешка природа. Държавата е задължена да реализира тези закони чрез конкретното им дефиниране и приложение съобразно обстоятелствата, но няма правото да ги пренебрегва. В рамките на тази теория за човешките права водещо място заема не държавата – държавата е длъжна единствено да обезпечава тези права. Пример за прилагане на такъв подход имаме в Декларацията за независимост на САЩ.

Според втората гледна точка – свързана с така-наречената Позитивна теория на правата, – единственият учредител на права се явява държавата: ако утре държавата вземе решение, примерно, да не счита за хора новородените младенци (както вече не счита за хора младенците в утробата), значи те престават да бъдат хора, защото така е решил Върховният арбитър – светската държава и никой не притежава правото да оспорва нейните решения.

От позицията на първата гледна точка, държавата (както, впрочем, и Църквата) не определят какво е това брак; държавата (както и Църквата) не налагат на хората право на брак. Тя просто признава и защищава брака като фактическа даденост, която е установена не от нея, а от самата природа.

Бракът е природна даденост, която предшества както държавата, така и църквата. Тя е налице във всички човешки общества, във всяка култура, независимо от наличното държавно устройство, религията на хората или техните битови навици. И винаги и навсякъде бракът е предполагал съюз между мъж и жена. Никога досега в цялата човешка култура, във всичките й разнообразни форми не сме открили прецедент еднополово съжителство да се счита за брак – освен ако не броим случая с римския император Нерон, който кастрирал момченце и устроил с него „брачна церемония”, което – както отбелязва Светоний, самият историк, дал сведения за това – се е считало за поредната крайна проява на безумство от страна на Нерон, съвсем не за някакъв върховен пример на либерализъм. Държава, признаваща Естествения закон, просто няма правомощията да пренебрегва такава природна даденост като брака.

Поддръжниците на идеята за узаконяване на еднополовите съюзи като форма на брак изхождат тъкмо от втората позиция: бракът представлява това, което постанови държавата. Само че такава позиция неизбежно съдържа противоречия, защото ако признаете за върховен, безнаказан арбитър Държавата, то тогава вие няма да имате право да оспорвате което и да било от нейните действия. Ами това, че светската националсоциалистическа държава затваряла в концлагер уличените в хомосексуализъм? В крайна сметка кои сте вие, че да спорите с Държавата! Ако утре светската държава, по своите държавни съображения, вземе решение да изтреби всички, уличени в еднополови контакти, това ще бъде точно толкова легитимно и неподлежащо на оспорване, колкото и обявяването на еднополовите съюзи за „бракове”. Ако нямаме Естествен закон, който да стои над законите на държавата, ние не можем да й забраним абсолютно нищо; но ако го има този Закон, то съгласно неговите правила, бракът – това е съюз между мъж и жена, познат у всички народи.

Всесилната държава, която не се счита подвластна никому, неизбежно влиза в конфликт с хората, които признават Божията власт за по-висока от своята; добре го знаем от опит. Държава, която официално обявява поведението за идентичност, ще стигне до това, да го опазва с всички средства от „дискриминация”, което пък неизбежно ще я доведе до конфликт с всяка общност, която не подкрепя подобен род поведение. Именно на това сме свидетели в Западна Европа днес. Само че предпоставките, на които се гради всяка теория за „гей-правомощия”, са несъвместими с правото на свобода на вероизповеданията, пък и изобщо със социалните права на човека.

Дотук беше относно пропуските от страна на държавата; нека се отбележим и пропуските от страна на датската лютеранска общност. „Църквата на датския народ” се явява държавна църква. Ако сте жесток човек, споделете това с представителите на нашите антиклерикални среди, ако ли обаче не сте жесток, не говорете нищо, че иначе могат да заболеят от когнитивен дисонанс. Държавни църкви съществуват и в други скандинавски страни, а също така и във Великобритания. Либералното общество няма никакви проблеми с това – проблемите възникват най-вече в самата църква. В държава, подлагана на идеологизации, подобен статут на църквата е по-скоро слабост, отколкото преимущество. Ако един пастор се явява държавен служител, то от него с пълно право може да се изисква да проповядва политиката на партии и правителства, а не онова там, на което ни бил учил св. ап. Павел… В крайна сметка не апостолът му плаща заплатата!

Но проблемът не е единствено в държавния статут на църквата; Епископалната църква на САЩ, да речем, няма такъв статут, но преди известно време там назначиха за епископ един човек, който беше изоставил жена и деца, за да заживее с друг мъж. Проблемът е в натиска от срана на „съвременното общество” – преразгледайте позициите си, защото иначе съвременните, напредничави, свободомислещи хора ще ви обърнат гръб, пресата обилно ще ви охули, и ще се получи така, че вие, редом с останалите нещастни мракобесници, ще се окажете членове на една малка, никому ненужна, изолирана група. Такива призиви за осъвременяване познаваме вече и в нашите среди. Само че трябва да обърнем внимание на факта, че на Запад те са в активно разпространение още от 60-те години на миналия век и много вероизповедни общности вече са се поддали на тези призиви, огънали са се пред тях… До какво е довело това? Статистиката показва, че именно либералните общности, които се поддават на призивите на „съвременното общество”, неудържимо се разпадат и разпродават своето църковно имущество. Тук отново най-стабилно се държат онези, които не се поддават на провокациите. И тъй като „прогресивната общественост” няма навика да ходи на Църква, и никога няма да има, истински вярващите намират тук своето убежище, защото именно тук е мястото, където гледат по-сериозно на словото Божие.

Господ Иисус Христос ни е казал за брака, и го е казал много ясно: „Но в начало на създанието Бог ги сътвори мъж и жена. Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи до жена си, и ще бъдат двамата една плът; тъй че те вече не са двама, а една плът. И тъй, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва” (Марк 10:6-9). Господ ни описва брака като нещо установено от Бога, не от държавата; установено като плод на творението, не на някакво откровение, т.е. заложено в самата природа на човека, независимо от неговата религия; по своя характер той е моногамен и неразривен съюз, а също така – нещо, което до неотдавна беше абсолютно ненужно да се уточнява – хетеросексуален. „Мъж и жена ги сътвори”.

Не е в наша власт да променяме тези неща; още по-малко е във властта на държавата. Държавата не се явява върховен арбитър по отношение на това, какво е човекът и що е брак. Нека не се смущаваме да й напомняме този факт. | www.foma.ru

Превод: Анжела Петрова