Покаяние и наказание

altСоциалната справедливост и идеята за пълна отговорност

За разлика от чувството за лична, семейна, родова, племенна, кланова справедливост, прерастващо стихийно в ирационално отмъщение и мъст, нерядко далеч надхвърляща стореното зло с нови несправедливости и злини, социалната справедливост се гради върху общи рационални интереси и идеи. 

Тя се опосредява от обществени институции, заставащи между спорещите страни – предписващи дължимото възмездие чрез социални норми и закони, въздавайки го чрез глоби, съдилища, затвор, медии, обществени наказания. 

Към тези институции, освен държавата и правото, спадат също моралът и религията. В по-ново време тук се добавят и разделението на властите и гражданското общество, контролиращо държавата.

Поради автономията на морала и религията те могат, чрез механизмите на извинението и прошката, да оневиняват постъпки, които подлежат на юридическо и обществено наказание от светските власти, политическите институции и гражданското общество.

Например в Античността, Средновековието и началото на Ренесанса е съществувало свещено право на азил (убежище). Углавни престъпници, разбойници, убийци, изнасилвачи, щом се доберели до светилище, влезели в църква и се хванели за олтара, дори преследвани до прага от законните светски власти, получавали опрощение за престъплението и греха си и минавали под закрилата на Църквата. Те ставали монаси или граждани на съответната държава, на чиято територия били въпросните убежища. Така се увеличило населението на древен Рим и нараснала мощта му. Това дава доводи на бл. Августин в “За града Божи” да обяви римската държава за основана от разбойници.

Да се пледира в ХХІ век, когато международните съдилища преследват обявени за издирване по цялото земно кълбо, за възстановяване на това право, като се даде амнистия на мръсните капитали и за престъпниците вътре в държавата от самото й правителство, е нелепа проява на парадокс. Това е смесване на светските с религиозните власти от псевдо-средновековно естество. Това е индекс за наличието на “разбойническа държава”, за липса на “правова държава”.

Азилът днес е запазен в международното право само за емигранти, преследвани по политически причини в своята родина, подирили убежище в друга страна.

Въпросното подменяне на търсенето на светска и правна отговорност с дирене на нравствена и/или религиозна отговорност, наричаме непълна отговорност. Например, някой е крал, убивал, мародерствал, а му се казва, включително чрез печата: “Е, хайде, извини се де, покай се, ние ще ти простим!”. А той отвръща: “Извинявайте, много сбърках. Вярно е, че крадох, лъгах, мамих, убих неколцина души, бях сътрудник на службите (щатен и нещатен). Ала сега съжалявам, разкайвам се, обещавам вече да не правя така”. А те, помирителите: “Простено ти е. Дай сега ръка да се помирим, ние сме братя, съграждани, сънародници. Искаме социални примирие и обществено примирие. Нищо, че си крал, мамил, убивал…”. (И си казват наум: “Ами че то и ние сме мошеници, че и крадци!”). Запази си награбеното, може малко да ти вземем или сам да ни дадеш – под “нас” се разбира депутатите, съдиите, прокурорите, чиновниците, митничарите, политиците, органите на властта!

Имаше навремето виц за това как виетнамците прилагали социалистическия “другарски съд”. Извиквали провинилия се. Заграждали го в кръг. Сочили го с пръст и казвали: “Ти си лош, ти си лош, ти си много лош”. Той свеждал глава и отвръщал: “Аз съм лош, аз съм лош, а съм много лош”. После всички му стискали ръката и се разотивали…

Пълната отговорност е налице когато от престъпниците се изисква не само морална и/или религиозна отговорност, не само извинение и покаяние. Защото хора искрено зли, без съвест и безбожници – нито се извиняват, нито се разкайват. Дири се също: стопанска отговорност – конфискация на незаконно придобито имущество, на движимата (пари, коли, бижута, злато, вещи) и недвижимата (имоти, вили, хотели, апартаменти) собственост; съдебно-наказателна: ефективна, а не условна присъда, излежавана в затвор; политическа отговорност – не “строго мъмрене” или изключване от партията с пращане посланик в чужбина, а обявяване “извън закона” на цяла партия и изхвърляне до живот от държавните и политически институции; професионална-лична отговорност – лустрация и забрана да се упражнява професията, при упражняването на която е извършено престъплението, злоупотребата с власт; обществено-публична и семейна – злепоставяне и открито порицаване в медиите – печат, радио, телевизия, публично порицание, дотам членовете на семейството да се разграничават от позорящото ги лице, родителите му да се откажат от него, жена му да се разведе, децата му да не желаят да го виждат, съседите му да го заобикалят мълчешком.

Прави впечатление, че ако в “Престъпление и наказание” (1866 г.) Достоевски допълва светското юридическото отношение (престъпление – наказание) с религиозното (покаяние – прошка), т.е. защитава от нравствено-религиозни съображения душеспасителната сила на покаянието, когато е необратимо и искрено, срещу механично-телесното наказание, превръщащо често престъпника в рецивидист, то в края на живота си, в романа “Братя Карамазови” (1880 г.) писателят развива идеята за пълна отговорност. Там е описан случаят от ХІХ век с убиеца Ришар, който станал християнин и се покаял в затвора. Ала въпреки това бил пратен на ешафода! Всички в Женева радостно го прегръщали и целували: “Ти си наш брат, получи благодат!… макар и невинен, защото въобще не си познавал Господа, ти все пак си откраднал, ти си убил”. И затова: “Да, да, Ришар, умри в Господа, ти си пролял кръв и си длъжен да умреш в Господа… това е най-щастливият твой ден, защото отиваш при Господа!”.

Така и ние, търсейки пълна отговорност, имаме право да кажем на престъпниците: “Да, да, вие се извинявате, вие се покайвате, вече сте християни, палите свещи, ходите на църква. Ала все пак сте крали, убивали, измамили сте хиляди, откраднали сте милиони… Затова днес е най-щастливият ви ден, отивате в затвора и там ще бъдете с Господа!”.

Още текстове от проф. Красимир Делчев можете да прочетете тук.

Близки теми:

5 Responses

  1. Въпросът с покаянието и наказанието е много сложен в България. По ред причини, породени от нормите на мистичната конспирация и висшата национална кауза на българите, което прави философията на тяхното общество и държава. В страната няма християнски авторитет, който с чист живот и дълбоко проникване на християнските ценностти и оценъчни норми на поведение да раздава обществени присъди. Антикомунизмът на българите е също толкова нехристиянски и външно зависим, колкото беше и философската и идейната платформа на комунистите. От друга страна точно хората с нечистите пари, с машинациите, с кражбите, с убийствата и с обществената си и професионална подлост правят имиджа на БПЦ в момента като Й правят дарове и образ на национален спасител, очаквайки от Църквата ненамеса в техния живот. Освен това БПЦ е много зависима от бившата ДС та да може с живота и дейността си да бъде морален съдник на беззаконието. Затова остава само Божията намеса в живота на България и съда на историята.

  2. Може би съм малко краен и остър в коментарите си. Какво обаче да правя? Изкушението и репресията продължават в България по едни рафиниран начин. Освен това познатите ми представители на БПЦ, без цивилините лица и миряните изобщо не оценяват какво усилие на разума и волята е днес да бъдеш християнин. Защото комунизмът атакува вярата интегрално с всички известни средства на науката и чрез репресии. При това положение сам Бог, св. Богородица и светиите обръщаха хората към истината на православието, както и произведенията и честния живот на светски лица, които тачат християнството. Освен това БПЦ на основа на учението си , че е богоизбрана общност и на историческите твърдения, че е спасила нацията от претопяване през робствата счита, че всичко й се полага и в такъв смисъл усилията на миряни и част от духовенството остават напълно невъзнаградени, което подкопава тяхната вяра в Бога и в честността и справедливостта на Църквата. Затова без да съдим и правим морален портрет молим за милост.

  3. Въпросът с изховедта и покаянието е много сериозен. Развититето на света, Реформацията, Революцията и атеизма, както и развитието на психологията предлагат неимоверни форми на изкушение пред съзнанието на вярващия. Освен това страданията, особено несправедливи и нечестни, направени по висши политически и властови съображения силно подкопават вярата в Бога и истинността на вярата. Защото човек така е устроен, че му се ще да получи отплата за делата, словата и живота си. При гледката на важни хора, които нищо не са направили в живота, си при изгледа на медийната и обществената почит към фалшиви герои и хора, които на практика нямат образование и професия у българина се насажда едно неверие, появило се за първи път като обществена нагласа след националните катастрофи през началото на ХІХ век. Идеята и практиката, че една честно и справедливо дело може да пропадне и дори да бъде наказано сломява вярата повече от разумните и научни доказателства на атеистите и нехристияните. Хамлет днес.

  4. архим. доц. д-р Павел Стефанов Георгиев says:

    Мозаичният таван на византийската църква Марторана в Палермо от ХІІ век:

    http://www.trekearth.com/gallery/photo889454.htm

  5. архим. доц. д-р Павел Стефанов Георгиев says:

    Ние прекалено лесно се отчайваме и изпадаме в депресия, но ето ви един пример от бита. След два месеца отсъствие от страната всичките ми цветя естествено изсъхнаха. Единствено планинският здравец в една саксия е смалил листата си, за да намали изпарението, самото стъбло се е свило и сгърчило, но е издържало два месеца без капка вода и още е зелен. Невероятна воля за живот!

    …………….

    Проповед за втора неделя след Неделя подир Кръстовден –
    http://archiman.livejournal.com/

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *


*

two × 1 =