Ще ти разкажа приказката, която чух от православните араби от село Бет Джале край Витлеем.

В старо, прастаро време, далеч преди Христовото раждане, живял във Витлеем човек на име Йесей, син на Овид, внук на Вооз и Рут. Този Йесей имал осем сина. Най-малкият, на име Давид, бил пастир и пасял овце около Витлеем.

Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно. (Мат. 18:3)

Всяка вечер милиони деца молят родителите си да им прочетат една приказка, преди да заспят невинния сън на детството. Най-любимите приказки на малки и големи са тези, които са написани от великия датчанин Ханс-Кристиан Андерсен и които отдавна са се превърнали в класика на детската литература. Те съдържат немалко религиозни елементи. Но какво знаем за религиозните убеждения на техния знаменит автор?

Превод: Светослав Минков
По изданието: „Андерсенови приказки”, Народна младеж, 1979 г.

Далече-далече оттук – там, дето лястовичките отиват да зимуват – живееше един цар, който имаше единайсет сина и една дъщеря на име Eлиза. Единайсетте братя бяха князе и затова ходеха на училище със звезда на гърдите и със сабя на кръста. Те пишеха с елмазени калеми на златни плочи и всичко заучаваха наизуст тъй добре, сякаш четяха по книга. По всичко личеше, че бяха князе. Сестра им Елиза пък седеше на огледален чин и имаше една книжка с картинки, купена за половин царство.

Вечерта, когато Иисус се роди, този, когото днес наричаме Дядо Коледа, беше цар в едно голямо и далечно царство. Той също беше видял ярката звезда, която съобщаваше за раждането на Младенеца, и се приготви за път. Но преди да тръгне след чудното светило, царят отиде да каже сбогом на жена си и на всичките си деца. Когато пое на път обаче, звездата беше вече изчезнала.

Източник: Литература за 4. клас

Беше толкова студено, че чак болеше от студ. Валеше сняг и мръкваше. Последната вечер на годината, новогодишната вечер.

Малко бедно момиче вървеше през мрака и студа по улицата, гологлаво и босоного. То излезе от къщи по чехли, но те не топлеха много. Бяха много големи. Последна ги беше носила майка й – толкова големи бяха. Малката ги изгуби, когато хукна да пресича улицата, защото две коли профучаха покрай нея с бясна скорост. Единия чехъл тя не можа да намери, а едно момче избяга с другия. То й рече, че ще направи от него люлка, когато му се родят деца.

...Чак след като се появихме на белия свят, ние забелязахме, че през цялото време сме били следени и наблюдавани от едно нещо, на което се виждаха само носа и очите. Взехме да се питаме какво е онова нещо, което ни наблюдава, но никой не можа нищо определено да каже. Онова нещо през целия ни живот ни съпътствуваше и наблюдаваше, почти нямаше птиче събитие, на което и то да не бъде свидетел. Като не знаехме какво представлява от себе си и как точно се нарича, ние се посъветвахме помежду си и го нарекохме Онова нещо.

Аз мисля, че Онова нещо не само нас врабчетата наблюдава. Според мене то и хората наблюдава и съм сигурен, че докато читателят се рови, забил нос в тази книжка, то през туй време Онова нещо наднича отвън през прозореца и наблюдава как читателят чете. Щом обаче погледнете към него, то мигновено изчезва, та е трудно да кажете дали имаше там нещо, или нямаше. Обаче, като почнете пак да четете, чувствувате, че нещо наднича през прозореца и ви наблюдава ... Това, което вас, читателю, ви наблюдава, без да можете вие да го видите (защото то за един миг изчезва), е Онова нещо.

По изданието: Приказки от стари времена, Ивана Бърлич-Мажуранич, издателство Отечество, 1979 г.
Превод: Христиана Василева

Рибарят Палунко търси щастието в дълбоките бездни на Морското царство. Но цената, която плаща за него, се оказва висока – и само жертвата на преданата му жена ще измъкне него и сина му от измамния блясък на подводния свят.