Православие БГ

По изданието: Приказки от стари времена, Ивана Бърлич-Мажуранич, издателство Отечество, 1979 г.
Превод: Христиана Василева

– Ама че сиромашки живот – говорел си Палунко, – каквото хванеш през деня, вечер го изядеш. И никаква радост няма за мене на този свят.

Чувал бил Палунко, че имало по света богаташи и властници-насилници, които жи­веят в наслада и радост, в злато и разкош. Навил си Палунко на пръста и той да види някога такова богатство и да си изкара жи­вота в него. Затова се зарекъл да седи три дни в своята лодка сред морската шир, без да хваща риба, та дано този обет му по­могне.

Седял така Палунко три дни и три нощи в лодката си сред морската шир – три дни седи, три дни пости, три дни риба не лови. Когато почнал да се разденва третият ден, от морето се издигнала сребърна лодка, на нея златни весла, а в лодката стои като ясна царкиня бледата Зора мома.

– Три дни ти пази живота на моите риб­ки, кажи сега какво добро искаш да ти на­правя? – проговорила Зора мома.

– Избави ме от тази сиромашия и пра­зен живот. По цял ден се трепя на този пуст бряг. Каквото хвана през деня, вечерта го изяждам, няма за мен никаква радост на този свят – рекъл Палунко. – Върни се в къщи, ще намериш, как­вото ти трябва – казала му Зора мома. Ка­то изрекла това, изчезнала със сребърната лодка в морето.

Побързал Палунко на брега, та в къщи. Като стигнал до дома си, пред него излязла бедна девойка, капнала, докато дойде откъм задгорския край. Девойката рекла:

– Майка ми умря, нямам никого на то­зи свят, вземи ме за жена, Палунко.

Ами като не знаел Палунко какво да стори. „Това ли е щастието, дето ми го пра­ща Зора мома?". Видял той, че и тя е бед­на сиромахкиня като него, но се боял да не сгреши и да проиграе щастието си. Затова склонил и взел това сираче за жена. А тя, тъй като била уморена, легнала и спала до другия ден.

Едва дочакал Палунко другия ден, за да види каква сполука ще настане. Но на дру­гия ден нищо не станало, освен дето Палун­ко взел въдицата да иде на риба, жената пък отишла в планината да бере лобода. Върнал се привечер Палунко, върнала се и жената, та вечеряли риба с малко лобода. „Е, ако това е цялата сполука, тогава и без нея можех да помина", помислил си Па­лунко.

Като свършила вечерята, жената седна­ла до Палунко времето да му скъсява, при­казка да му разказва. Разказвала тя за богаташи и царски палати, за змейове, които пазят богатствата, и за царкинята, която сеела в градината бисер, а жънела диаман­ти. Слушал Палунко, сърцето му трептяло от радост. Забравил бедата си, три години мо­жел да слуша да му разказват така. Но още повече се зарадвал Палунко, като се досе­тил: „Това е жена самовила, ще ми покаже пътя до змейовите богатства или до градина­та на царкинята. Трябва само да имам тър­пение, да не я ядосвам."

Чакал Палунко – ден след ден минава­ли, минала година, после две. И синче даже им се родило, нарекли малкия Владко. Но всичко си останало така, както си било – Палунко хваща риба, а жената денем се трепе из планината за лобода, вечер готви вечеря, след вечерята приспива детето и на Палунко приказки разказва. Все по-хубаво разказвала тя и все по-трудно чакал Палун­ко, докато" една вечер не му Дотегнало, та щом жената се разприказвала за голямото богатство и разкош на Морския цар, Палун­ко скочил ядосан, дръпнал жената за ръка

– Недей повече увърта, ами утре рано ме води в палата на Морския цар.

Изплашила се жената, като скокнал Па­лунко така. Казала му, че не знае къде са палатите на Морския цар, но Палунко набил ядосан жената и заплашил да я убие ако не му издаде самовилската тайна.

Сега бедната жена разбрала, че Палунко я е взел за самовила, разплакала се и ка­зала:

– Не съм аз самовила, ами съм бедна жена, която не знае магии. А това, дето ти го разправям, сърцето ми го казва, за да те развличам.

Още повече се ядосал сега Палунко от това, че две дълги години се е лъгал така, та заповядал сърдито на жена си призори да тръгне с детето по песъчливия морски бряг надясно, а Палунко щял да тръгне на­ляво и да не се връщат, докато не намерят пътя към Морския цар.

На разсъмване заплакала жената, замо­лила Палунко да не се разделят: „Кой знае какво ще изпати някой от нас на този ка­менист бряг" – говорела тя. Ала Палунко отново се нахвърлил на нея, та тя взела де­тето и тръгнала плачешком там, където й заповядал нейният мъж. Палунко пък поел на другата страна.

Вървяла така жената с детето, с малкия Владко, вървяла седмица, вървила две. Ниг-де не намерила пътя за Морския цар. Кап­нала бедната от умора, та един ден заспала на един камък край морето. Като се събу­дила, чедото й изчезнало, нямало го мал­кия Владко.

Така се уплашила, че сълзите й се спрели в сърцето, а от голяма мъка говорът й секнал, та онемяла.

Върнала се горката няма по морския бряг и стигнала в къщи. На другия ден до­шъл и Палунко. И понеже и той не наме­рил пътя до Морския цар, върнал се гневен

Като си дошъл, няма му чедото Владко, а жена му онемяла. Не може да му каже какво се е случило, а само чезне от мъка.

Така им тръгнал животът от този ден. Жената нито плаче, нито се оплаква, само шета няма по къщи и се грижи за Палун­ко, а къщата – тиха и празна като гроб. Някое време Палунко търпял тази мъка, а после съвсем му додеяло – когато най-много се надявал на разкоша на Морския цар, тогава му дошла тази беда и несрета.

Решил най-сетне Палунко, та една сут­рин отново отишъл на морето. Три дни седял в морето, три дни постил, три дни риба не хващал. На третия ден пред него излязла

Разказал й Палунко какво се е случило и се оплакал:

– Сега бедата ми е по-тежка, отколкото беше по-рано. Детето ми го няма, жена ми онемя, къщата пуста. Да се пукне човек от мъка!

– Какво ще си пожелаеш? Още веднъж ще ти помогна. Но Палунко се бил побъркал, откакто си втълпил еамо да се нагледа и наживее с богатствата на Морския цар, та хич и не поискал да му се върне детето, нито да про­говори жена му, ами се помолил на Зора мома:

– Покажи ми, светла Зоро моме, пътя до Морския цар.

Зора мома отново не рекла нищо, само упътила Палунко:

– Когато по млада месечина почне да се разсъмва, ти седни в лодката, чакай вя­търа и тръгни с вятъра на изток. Вятърът ще те отнесе до острова, до Буян, до ка­мъка, до Алатир. Там ще те чакам и ще ти покажа пътя за Морския цар.

Върнал се Палунко радостен в къщи.

Когато настанал нов месец, той не казал нищо на жена си, ами седнал рако сутрин­та в лодката, вятъра чакал и тръгнал с вя­търа на изток.

Носел вятърът лодката и я отнесъл в незнайно море, до острова Буян. Плувал буйно островът като зелена градина. В него имало буйна трева и ливади, в него имало лозя, в него имало бадеми разцъфтели. На­сред острова безценен камък, бял пламтящ камък Алатир. Половината камък острова топли, половината под острова в морето све­ти. Тук, на острова Буян, на камъка Ала­тир, седяла Зора мома.

Посрещнала Зора мома Палунко, упъти­ла го. Показала му къде плува по морето край острова воденично колело, а около него морски русалки игри играели. Научи­ла го как да се помоли на колелото да го спусне при Морския цар, без да го погъл­нат морските пропасти.

– На голямо богатство и разкош ще се насладиш при Морския цар, но знай – не можеш да се върнеш на земята, защото там има страшна стража. Едни вдигат въл­ни, други извиват вятър, а трети кръстос­ват мълнии.

Но Палунко седнал радостен в лодката и отишъл до воденичното колело, като си мислел:

– Не знаеш, Зоро моме, колко несгоди има на този свят. Няма да се затъжа за земята, където оставям пустата неволя.

Наближил той воденичното колело, а около него морските сирени палави игри иг­раели. Във вълните се гмуркали, по море­то се гонели, косите им се разперили по въл­ните, сребърните им пера трептят, а руме­ните им устни се смеят. И по колелото ся­дат, и около колелото морето разпенват.

Доплавала лодката до воденичното ко­лело, а Палунко направил както го била научила Зора мома – вдигнал весло над морето, за да го погълнат морските дълбини, и така продумал на воденичното коле­ло:

– Водовъртежът навърта или до безд­ната мъртва, или до Морския цар.

Като изрекъл това Палунко, морските русалки бликнали като сребърни рибки, съ­брали се около колелото, хванали се с бели ръце за спиците, та завъртели колелото. Завъртели по бързо, главозамайващо.

Появил се вир в морето, появил се вир ужасен, вир дълбок, хванал вирът Палунко, завъртял го като тънка клечица и го пус­нал в чудните палати на Морския цар.

В ушите на Палунко още бил морският шум и палавият смях на морските сирени, а той вече се намирал на чудесен пясък, на ситен пясък от сухо злато.

Огледал се Палунко и викнал: „Ех, че чудо невиждано, цяла поляна от златен пя­сък!"

Палунко си мислел, че това е поляна, а то било голямата зала на Морския цар. Около залата морето се извисявало като мраморни зидове, а над залата стояло като стъклен свод. От камъка, от Алатир, сине­ела светлина като синя месечина. Надвис­нали били над залата клонки от бисер, из­дигали се по нея маси от корал.

А на края, на другия край, където сви­рели свирки и се удряли дребни дрънкулки, там се наслаждавал и почивал в златния пясък Морският цар. Изтегнал се на него, повдигнал само волската си глава, наоколо му – плочник от корали, зад него – плет

Свирели ония ми ти тънки свирки бързо и тъничко, а дребните треперушки пляскали светкавично, сияел и блестял онзи ми ти разкош – толкова слука и блаженство Па­лунко никога не бил мислил, че има някъ­де по света!

Побъркал се Палунко от пуста радост, усетил се така, сякаш си е пийнал хубавич­ко, заиграло му сърцето, плеснал с ръце, търкулнал се по златния пясък като бързокрако дете, преметнал се два-три пъти като палав хлапак.

Много допаднало това на Морския цар. Той имал тежки-претежки крака и още по-тежка волска глава. И с такъв грохот се засмял, че както почивал в златния пясък, около него пясъкът хвърчал от смеха му.  

– Ама че си момче леконого – казал Морският цар и откъснал изпод себе си клонка бисер, та дарувал Палунко. След то­ва заповядал на морските русалки, та изнесли на златни съдини отбрани ястия и медовина. Добрувал Палунко покрай Морския цар на плочника от корал в най-голяма по­чит.

Като похапнал Палунко, Морският цар го запитал:

А какво знаел да поиска горкият сиро­мах, който никога досега не бил виждал доб­ро? Но както бил гладен от далечния път, та едва се заситил с отбрани ястия и медовина, рекъл на Морския цар:

– Като ме питаш, Морски царю, да ти кажа, бих искал да имам хубава чиния ва­рена лобода.

Почудил се Морският цар на това, но после се досетил, та се усмихнал и рекъл на Палунко:

– Брате, у нас лободата е скъпа, по-скъпа от бисера и бисерната мида, защото я има надалече оттук. Но щом ти се е приис­кало, ще изпратя морска русалка, ще ти до­несе лобода от брега. Но ти ми се премет­ни още три пъти.

Палунко бил толкова радостен, че това не му струвало нищо. Скача той на бързите си крака, а наоколо бързо се събрали и ру­салките, и ситните дечица от залата да ви­дят това чудо.

Засилил се Палунко по златния пясък, преметнал се умело веднъж, та два, та три пъти като катерица, а Морският цар и че­лядта му се смеели гръмогласно на тази сръчност.

Но най-сладко се смяло някакво слабич­ко дете, а това бил малкият цар, когото в игрите и лудориите си русалките били обявили за свой цар. Седял малкият цар в злат­на каляска в свилена ризка. По каляската имало бисерни дрънкулки, а в ръцете на де­тето – златна ябълка.

Когато се преметнал Палунко, малкият цар се засмял така сладко, че Палунко го погледнал. Погледнал малкия цар и се смаял – това било неговото слабо синче, малкият Владко.

Преседнало му тозчас на Палунко. И сам не могъл да си помисли, че така бързо мо­же да му преседне.

Посърнал, разтъжил се, а като се съвзел малко, си помислил:

– Гледай го, хлапето, къде се било дя­нало, да царува в игра и преяждане, а май­ка му в къщи онемя от мъка.

Ядосал се Палунко, не можал да гледа ни себе си, ни сина си в тези палати, но не посмял нищо да каже, за да не го отделят от детето. Затова станал слуга на своя син, на малкия Владко, като си мислел: „Все ня­кога ще остана насаме с детето, ще му спо­мена за баща му и майка му, ще избягам с него, ще взема насила сина си, ще се вър­на с него при майка му.

Така си мислел Палунко, та един ден до­чакал да остане насаме с детето и пошеп­нал на малкия цар: „Хайде, синко, да побегнеш с татко ти."

Но Владко бил съвсем малко дете и понеже дълго стояло под морето, било забра­вило баща си. Засмял се той, засмял се мал­кият цар, мислел си – Палунко се шегува, та го ритнал с краче:

– Ти не си ми баща, ти си смахнатият, който се премята пред Морския цар.

Сърцето на Палунко се свило от болка, щял да се пръсне от мъка. Тръгнал и се разплакал от горчива тъга. Събрала се око­ло него челядта на Морския цар и така си говорили един другиму:

– Този трябва да е бил някакъв голям велможа на земята, щом плаче при такъв голям разкош.

– Ей богу, бях също като Морския цар. Имах дете, което ми се катереше по брада­та, жена, която ми разказваше чудеса, а лобода, брате, колкото щеш, няма нужда пред никого да се премяташ! – говорел разтъжен Палунко.

Почудила се челядта на това голямо големство и оставила Палунко да тъгува за своето щастие. Палунко останал слуга на малкия цар. Всякак угаждал на сина мислел си – ще го придумам някак си да избяга с мене. А малкият цар ставал с все­ки ден по-глезен и по-разпуснат, та колкото повече дните минавали, толкова детето смя­тало Палунко за по-смахнат.

В това време жената на Палунко живее­ла в самота и тъга в къщи. Първата вечер поддържала огъня в огнището и готвила ве­черя, а като не дочакала Палунко, зарязала огъня и не го палила повече.

Седи бедната няма жена на прага, нито работи, нито шета, нито плаче, нито се оп­лаква, само чезне от мъка и жалба. Нито може да попита някого за съвет, като е ня­ма, нито може да тръгне по море да търси Палунко, като била отпаднала от мъка.

Какво да прави, горката, току един ден отишла в далечното задгорие, където била погребана майка й. Застанала тя над майчи­ния гроб, а пред нея излязла хубава сърна. Проговорила кошутата на езика на неми­те:

– Недей да седиш и да се погубваш, дъ­ще моя, защото сърцето ще ти се пръсне и къщата ще ти се разтури. Ами готви всяка вечер вечеря на Палунко, а след вечеря тън­ка къделя разчепквай. Не дойде ли Палунко, заранта вземи неговата вечеря и меката къ­деля, понеси още тънка цафара и иди на скалата. Там засвири на цафарата, змиите и змииците ще изядат вечерята, а гълъбите ще си постелят гнездото с къделята.

Разбрала щерката всичко, което й каза­ла майка й, и така и сторила. Всяка вечер

прави вечеря, след вечеря разчепква къделя. Не се връща Палунко, жената взима в ранни зори цафарата, изнася на скалата вечерята и къделята. Като свирела тя в цафарата тъничко в дясната свирка, от скалата излиза­ли змии и змийки. Облажат се с вечерята, благодарят на жената на ням език. А като подхващала на лявата свирка, долитали гъ­лъби и гълъбици, отнасяли къделята в гнез­дото и благодарели на жената.

Така правела жената всеки ден и вече месечината три пъти се връщала, а Палун­ко не идвал и не идвал.

Отново тежка мъка налегнала нямата жена и тя отишла пак на майчиния гроб.

Изникнала пред нея сърната, а жената й казала на немия си език:

– Ето, майко, направих всичко, а Па­лунко го няма. Дотегна ми да чакам. Дали да скоча в морето, или да се пребия от скалата?

– Дъще моя – казала сърната, – недей бъди неверница. Тежка мъка мъчи твоя

Палунко. Но ти слушай как ще му помог­неш. В незнайно море има голям лаврак, на лаврака има златни перки, на перките – златна ябълка. Хванеш ли по месечина лав­рака, ще намалиш мъката на твоя Палунко. Но до незнайното море трябва да преминеш три пещери от облаци – в едната има змия великанска, майка на всички змии, морето вдига и мълниите прави, във втората има птица великанска, майка на всички птици, бури развихря; в третата има златна пчела, майка на всички пчели, мълнии пра­ви и кръстосва. Иди, дъще, до незнайното море, нищо недей носи освен въдицата и тъмната цафара двоянка, а намериш ли се в голяма беда, ти отпори десния си ръкав, белия, непоръбения.

Запомнила щерката, взела на другия ден лодката, оттласнала се в открито море, не понесла нищо освен въдицата и тънката двоянка. Лутала се и бродила по морето, докато то не я отнесло до едно място, къ­дето имало три страшни пещери от тжеък облак.

На входа на първата пещера била вдиг­нала глава ужасна змия, майка на всички змии. Страшната й глава затваряла целия вход, а тялото си била простряла в пеще­рата, размахвала там великанска опашка, морето мъти, вълни повдига.

Не посмяла жената да се доближи до чудовището, ами се сетила за своята двоян­ка, та подхванала на дясната свирка да свири. Както свирела, от далечния каменист бряг бързали, плавали змии и змийки. До­плавали, долетели пъстри змии и дребни змийки, та се молели на страшната змия:

– Майко наша, пусни жената да мине с лодка през пещерата. Тя ни стори голямо

добро, като ни хранеше всяка сутрин.

– Не мога да я пусна през пещерата, защото днес трябва да вдигна голямо мо­ре – отвърнала страшната змия. – Но ако ви е сторила добро, с добро ще й от­върна – ако иска тежка буца злато, ако иска шест низа бисери?

Не се помамила вярната жена по бисер и злато, ами така говорила на змията на немия си език:

– Аз съм дошла за дребна работа, за лаврака от незнайното море. Ако съм ти сторила добро, пусни ме през пещерата, страшна змийо.

– Пусни я, наша майко – подхванали змиите и змииките, – виж как ни е храни­ла и отхранила. А ти легни, майко наша, поспи малко, ние ще вдигаме морето вместо тебе.

Не могла змията да устои на толкова много свои роднини, а била жадна за сън от хиляда години. И така, пуснала жената през пещерата, после се опънало страшили­щето в пещерата и заспало. Преди да за­спи, наредила на змиите и змииките:

– Хубаво вдигнете морето, мои деца, докато аз си почина малко.

Минала нямата жена през пещерата, ос­танали змиите и змийките в пещерата. Вме­сто да премятат морето, те го уталожвали и усмирявали. Изплувала жената, стигнала до втората пещера, а в нея – великанска птица, май­ка на всички птици. Изпънала на входа страшна глава, железен клюн разтворила, разперила големите си крила, по пещерата и маха с тях, вихър повдига.

Грабнала жената двоянката и подхвана­ла да свири на лявата свирка. Долетели от брега всички гълъби и дребни гълъбици, та се замолили на страшната птица да пусне жената с лодката през пещерата, тъй като голямо добро им била направила, дето все­ки ден къделя им донасяла.

– Не мога да я пусна през пещерата, защото днес трябва да вдигна силен вихър. Но ако ви е сторила добро, с по-голямо добро ще и отвърна. Ще й дам жива вода от железния си клюн, да й се върне живо­то слово.

Колко тежко й било на горката няма жена, която толкова желаела да й се върне живото слово! Но тя останала вярна и така говорила на птицата:

– Не съм дошла за своето добро, а за дребна работа, за лаврака от незнайното море. Ако съм ти сторила добро, пусни ме през пещерата.

Придумали гълъбите и гълъбиците майката-птица и я накарали да легне малко да дремне, а пък те щели да размахват ви­хъра. Послушала тя роднините си, увиснала на железните си нокти в пещерата и за­спала.

А гълъбите и гълъбиците вместо да вди­гат вихър, го уталожвали и усмирявали.

Така преплавала нямата жена втората пещера и стигнала до третата.

В третата пещера била златната пчела. Тя била изхвръкнала на входа, кръстосва огнени мълнии и гръмки гръмове. Тътнело морето и пещерата, кънтели мълниите по

Страх обзел жената, като се намерила сама в такъв ужас. Но се сетила за десния си ръкав, отпрала белия си ръкав непоръбен, замахнала с него по златната пчела и я хванала в ръкава.

Мигом утихнали мълниите и гръмотеви­ците, а златната пчела взела да се моли на

– Пусни ме, жено, на свобода. Нещо ще те, жено, науча. Гледай там в ширното море, голяма радост ще съгледаш.

Погледнала жената ширното море – слънцето тъкмо било на изгрев, небесните висини руменеели, руменеело морето от из­тока, а от морето се вдигнала сребърна лод­ка. В нея била Зора мома, като царкиня бяла и ясна, а край нея невръстно дете в свилена риза, със златна ябълка. Зора мома разхождала малкия цар сутрин по морето.

Познала жената своето изгубено синче.

Ех, чудо пречудно, че е морето широко, та майката не могла да прекоси; че е слънцето високо, та майката не може с ръка да го хване.

Затрептяла тя от преголямата радост - трепере като тънка трепетлика. Дали ръце за детето да протегне? Дали мило да го не викне? Или най-добре вечно след него да гледа?

Плавала сребърната лодка по аленото море, изгубила се в далечината, в морето се гмурнала, а майката едва се окопитила.

– Ще те науча пътя – проговорила златната пчела. – Ще стигнеш до Морския цар, до твоето синче, с него ще имаш щастие. Но преди това ме пусни да кръстосам мълнии по пещерата и не минавай през пещерата.

Лютата пчела надвила горката майка, надвила я и я разколебала. Съгледала чедото си, мечтаната си мечта съзряла – съгледала, съзряла, а не прегърнала, не целунала! Разколебала пчелата жената. Вярна ли ще бъде на Палунко, или не? Дали да пусне пчелата и да отиде при синчето си, или да мине през пещерата до незнайното море, до големия лаврак?

Като я разколебала пчелата, сълзите се отприщили от сърцето й, върнало й се живото слово, та тя проговорила с живо слово на пчелата:

– Не ме натъжавай, златна пчело. Няма да те пусна на свобода, защото трябва да мина през пещерата. Аз оплаках чедото си и го погребах в сърцето си. Не съм дошла тук за свое добро, а за дребна работа, за лаврака от незнайното море.

Ех, брате мой, колко тихо станало тогава морето, бурята се укротила във въздуха, защото в едната пещера спяла страшната змия, във втората великанската птица, а в третата била изморената жена!

Така тихо минавал денят, така идвала вечерта – така блясвала месечината. Кога­то месецът се вдигнал високо на небето, жената заплавала в полунощ в незнайното море, та насред морето пуснала въдицата.

Привечер малкият цар заповядал на Па­лунко да му оплете нощес хубави поводи от свила. „Утре в ранни зори ще те впрегна в каляската да ме возиш по златния пясък."

Нейсе, свършил Палунко и това. Той се бил крил досега от Зора мома, когато сли­зала сутрин под морето, но утре тя щяла да види как синът му го впряга в колата.

Спяла цялата челяд, спял Морският цар, спяло разглезеното царче, само Палунко бил буден – поводи плетял. Яко плете, като да е намислил нещо. Като ги оплел, станали

здрави онези ми ти поводи, и Палунко ка­зал:

– Никого не питах, като правих щуро­тии, няма и сега да питам, когато вече поумнях.

Казал си така, отишъл тихо при каляс­ката, където синът му спял дълбоко, про­мушил поводите през спиците си, вързал я на гърба си и тръгнал да избяга със сина си.

Тихо минал Палунко през златния пя­сък – преминал многобройните зали като обширни поляни, промъкнал се през златния плет, разтворил клоните от бисер. А като дошъл там, където морето се издигало като зидове, без да се колебае, заплавал с дете­то в морето.

Колко е далече, тъжна мъко, от Мор­ския цар до белия свят! Плавал Палунко, плавал, но колко може да преплава един ри­бар, като на всичко отгоре плещите му при­тискал малкият цар със златната ябълка и неговата каляска от злато. Морето сякаш все по-високо и по-тежко се издигало над него!

Когато Палунко отмалял съвсем, усетил още, че нещо щракнало в златната каляска, нещо се запънало в спиците й. Като се за­пънало, започнало бързо и сърдито да тег­ли.

– Сега аз, сиромахът, ще се простя с живота си – говорел сам на себе си Палунко. – Морското чудовище ме носи на зъба си.

Но това не било зъбът на морското чу­довище, ами костената въдица, пуснала я била жената на Палунко.

Като усетила жената, че въдицата се за­пъва, събрала радостно цялата си сила, тегли и дърпа, да не изгуби големия лаврак.

Когато го домъкнала по-близо, от море­то се подали най-напред златните спици на каляската. Жената не видяла добре на месе­чината, а си помислила: „Ето златните люс­пи на лаврака."

Тогава се показало детето със златната ябълка. Пак си помислила жената: „Това е златната ябълка на люспите.” А когато най-сетне от морето излязла Палунковата глава, жената възкликнала радостно: „А това е главата на големия лаврак."

Извикала весело, довлякла го съвсем до себе си. А като го домъкнала съвсем бли­зо – е, брате мой рождени, кой би съумял хубавичко да разкаже какво им е било от преголяма радост, дето се намерили така тримата в лодката, посред незнайното море!

Време за губене нямали, трябвало да преминат пещерите, докато не са се събу­дили пазачите им. Хванали веслата и загре­бали колкото им позволяват силите.

Ала ето ти ненадейна беля! Щом мал­кият цар видял майка си, веднага си я припомнил. Прегърнало детето майчицата си с двете си ръце – паднала му ябълката от злато. Потънала ябълката в морето, по­тънала на морското дъно, в дворците на Морския цар, тъкмо на рамото на Морския цар.

Събудил се Морският цар, викнал сър­дито. Скочила от сън цялата челяд в зала­та. Веднага забелязали, че ги няма малкия цар и неговия слуга. Вдигнали потеря по тях. Изплавали на месечината морските ру­салки, полетели в нощта леките презморки, пратили бързи скороходци да събудят стра­жите в пещерите.

Но лодката била минала вече през пеще­рите, та потерята се втурнала след лодката. Гребели Палунко и жена му, гребели кол­кото имали сили, а след тях се спуснала хайка – пляскали след тях морските русал­ки, летели след лодката бързите презморки, люляло се след тях разбуненото море, пося­гало, виела буря от облаците. Все по-близо до лодката се насочвала хайката – не би й убягнал и най-голям кораб, камо ли мал­ка лодка с две весла! Дълго летяла лодка­та пред потерята, но тъкмо когато се пока­зал белият ден, заплахата се издигнала от всички страни около лодката.

Вихърът покрил лодката, настигнали я шумните вълни, морските русалки се сплели около нея като венец. Люшкал се, люшкал венецът около лодката, морските русалки пропускали страхотни вълни, но не пропу­скали вълната с лодката. Пищи, пръска мо­рето и ветрищата.

Палунко се уплашил от гибел и в смърт­на тръпка извикал:

– Ох, помогни, ясна Зоро моме!

Издигнала се от морето Зора мома. Па­лунко съгледала, но не го погледнала, мал­кото царче погледнала, но не го дарила, а на вярната жена хитър дар дарувала – везана кърпа и игла карфица.

От кърпата се вдигнало бяло платно, а иглата се превърнала в кормило. Надуло се платното на вятъра като едра ябълка, а жената се хванала с твърда ръка за кор­милото. Разбил се венецът около лодката, стрелнала се лодката през синьото море, като звезда през модро небе! Лети чудото невиждано пред страшната потеря – кол­кото по-силна е хайката, толкова повече й помага, колкото е по-бърз вихърът, толкова по-бърза е лодката пред вихъра, колкото е по-бързо морето, толкова по-бърза е лодка­та по морето.

Показал се в далечината каменистият бряг, на брега Палунковата къщичка, а пред нея бяла пътечка направена.

Като се показал брегът, тозчас силата на хайката отслабнала. Страхуват се от бре­га вилите презморки, изостават от брега морските русалки, в откритото море останали вихърът и вълните, а лодката лети право към брега като дете в майчина прегръдка. Налетяла лодката на брега, прелетяла през бялата пътечка, ударила се в скалата. Разбила се лодката в скалата, потънали платното и кормилото, пропаднала в морето златната каляска, избягала пчелата златокрила, а Палунко с жена си и детето се намерили на пътечката пред къщичката си. Вечеряли тази вечер с лобода, дето съв­сем я били забравили. И ако не била свир­ката двоянка, никой нямало да помни вече какво било станало. Обаче щом духнел ня­кой в двоянката, голямата свирка свирела така за Палунко:

А малката свирка споменавала жената:

Така разказват по цял свят свирките двоянки.