В притвора на храма

Тази книжка, която условно нарекохме „Кратко въведение в Православието” е обърната към възможно най-широк кръг читатели. Без да претендира за академична задълбоченост и изчерпателност, тя цели да даде първи, най-необходими знания за основните положе­ния на православното учение.

Надяваме се за по-непос­редственото възприемане на текстовете да помогнат използваните  от авторите достъпен език; кратката и точна формулировка.

Бог Отец

Творението

Безсмъртието

Човешките ду­ши ня­мат ня­как­во пред-съществуване. Раждането на душата, как­то и нейно­то от­де­ля­не от тя­ло­то в ми­га на би­оло­гич­на­та смърт, за да бъ­де от­но­во съ­еди­не­на с не­го при въз­к­ре­се­ни­ето на мъртвите, е тайна, ко­ято не ни е да­де­но да разбираме.

Тайната на зло­то

Човекът и гре­хът  

Вярвам, че чо­ве­кът „ра­бо­ти” за сво­ето спа­сение. Спасението не е на­ло­же­но пря­ко во­ля­та му, как­то смя­тат Августин и Калвин в уче­ни­ето си за предопределението, ни­то пък се по­лу­ча­ва един­с­т­ве­но чрез де­ла­та на чо­веш­ка­та воля, как­то е учил Пелагий. Спа­сението е си­нергично, то­ест чо­ве­кът е съ­ра­бот­ник в де­ло­то на соб­с­т­ве­но­то си спасение. Бог не взе­ма вър­ху Себе Си ролята, от­ре­де­на за човека, ни­то пък чо­ве­кът мо­же да пос­тиг­не не­що са­мо със соб­с­т­ве­ни­те си уси­лия – ни­то с благочестие, ни­то ка­то спаз­ва запо­ведите, ни­то пък с доб­ро поведение. Нито ед­но от те­зи не­ща имат ня­как­во зна­че­ние за спа­се­ни­ето, ос­вен в кон­тек­с­та на Божията благодат, за­що­то спа­се­ни­ето не мо­же да се заслужи. Човешките уси­лия и спаз­ва­не­то на за­по­ве­ди­те са­мо по­каз­ват же­ла­ни­ето на човека да бъ­де с Бога; коп­не­жа и лю­бов­та му към Бога. Човекът не мо­же да из­пъл­ни до­ри са­мо сво­ята част от делото на спа­се­ни­ето си със соб­с­т­ве­ни сили, кол­ко­то и мал­ка да е тя. Затова тряб­ва неп­рес­тан­но да мо­ли Бога да му да­де си­ли и благодат. И ако съзна­ва, че до­ри не же­лае соб­с­т­ве­но­то си спасение, тряб­ва да мо­ли Бога, Който да­ва на всич­ки и ни­ко­го не пренебрегва, да му да­де и то­ва желание. Така, без да пре­зи­ра­ме ро­ля­та на човека, казваме, че по­лу­ча­ва­ме „бла­го­дат връз бла­го­дат” (Иоан. 1:16) и приб­ли­жа­ва­не­то и вли­за­не­то в Църквата е, спо­ред Светите От­ци „бла­го­дат пре­ди бла­го­дат­та”, за­що­то всъщ­ност всич­ко е благодат. Това е ис­тин­с­ко­то зна­че­ние на ду­ми­те на Светите От­ци „ма­кар че всич­ко е от благодатта, тя се да­ва са­мо на тези, дос­той­ни за нея”. Тук да сме „дос­той­ни” оз­на­ча­ва да упот­ре­бяваме сво­бод­на­та си во­ля, за да ис­ка­ме всич­ко от Бога.

Вярата и де­ла­та 

Вярвам, че ес­тес­т­ве­но­то бла­го­чес­тие на човека, не­за­ви­си­мо от сте­пен­та му, не мо­же да спа­ся­ва и да во­ди до ве­чен живот. Писанието учи, че вся­ка на­ша прав­да е „ка­то за­ца­па­на дре­ха” (Ис. 64:4). Изпълнението на за­ко­на не ни да­ва пра­во да ис­ка­ме наг­ра­да от Бога. Не са­мо ня­ма­ме ни­ка­ва пол­за от то­ва изпълнение, но и Самият Христос ни учи, че ко­га­то из­пъл­ним закона, тряб­ва да се счи­та­ме „слу­ги не­год­ни” (Лук. 17:10). Без Христа лич­ни­те ка­чес­т­ва на човека, не­го­ва­та доб­ра репутация, бла­го­чес­ти­ето му, де­ла­та му, та­лан­ти­те и спо­соб­нос­ти­те му не зна­чат поч­ти ни­що – те са важни са­мо до­кол­ко­то под­ла­гат на из­пи­та­ние вя­ра­та и лю­бов­та му към Бога.

Вя­ра­та ни в Иисус Христос не е абстрак­тна; тя е жи­во об­ще­ние с Него. Това об­щение ни из­пъл­ва със си­ла­та на Светия Дух и вя­ра­та ни ста­ва пло­дот­вор­на реалност, ко­ято при­да­ва сми­съл на доб­ри­те ни де­ла „що Бог е пред­наз­на­чил да из­вър­шим” (Ефес. 2:10). Така, спо­ред апостолите, вя­ра­та оп­ло­дот­во­ря­ва делата, а делата, плод на Светия Дух, сви­де­тел­с­т­ват и до­каз­ват ис­тин­с­ка­та вяра. Понеже вя­ра­та не е ни­то абстрактна, ни­то стерилна, не­въз­мож­но е да я от­де­лим от доб­ри­те дела. Именно по съ­ща­та та­зи вя­ра в съ­щия Иисус Христос, а не по­ра­ди за­кон­ни­чес­ко и ед­нос­т­ран­чи­во спаз­ва­не на Десетте Божии заповеди, са би­ли спа­се­ни ста­ро­за­вет­ни­те пра­вед­ни­ци, ко­ито в Пра­вославната Църква се по­чи­тат в съ­ща­та сте­пен, как­то и ос­та­на­ли­те светци. Вярата съ­що е дар Божи и ако чо­век раз­чи­та на соб­с­т­ве­на­та си добродетелност, бла­го­чес­тие или духов­ност, не би мо­гъл да при­те­жа­ва вяра. И все пак вя­ра­та не ни е наложена. Бог я да­ва на тези, ко­ито я же­ла­ят не по­ра­ди ня­как­ва фа­та­лис­тич­на предопределеност, а по си­ла­та на Божес­твения Си про­ми­съл и же­ла­ни­ето Си да сът­руд­ни­чи на чо­веш­ка­та сво­бод­на воля. Ако Бог ни е дал вяра, не тряб­ва да се мис­лим по-доб­ри от останалите, ни­то по- висши, ни­то по-дос­той­ни от тях; ни­то пък да си въобразяваме, че сме я по­лу­чи­ли по­ра­ди соб­с­т­ве­ни заслуги, а тряб­ва да от­да­ва­ме то­зи дар на ми­лос­т­та Божия, Чиито пъ­ти­ща са неведоми. Трябва да Му благодарим, ка­то се пок­ла­ня­ме на тайна­та на та­зи при­ви­ле­гия и помним, че един от приз­на­ци­те на вя­ра­та е „лип­са­та на лю­бо­питст­во”. Нито делата, ни­то вя­ра­та ни спа­сяват, а Живият Бог. 

Света Богородица

Вярвам, че Пресветата Богородица е има­ла съ­ща­та при­ро­да ка­то нас. След ка­то при­ела сво­бод­но и съз­на­тел­но пред­ло­жения от Бога план за спасението на човека, Светият Дух се спус­нал над нея, си­ла­та на Всевишния я осе­ни­ла и, след ка­то чу­ла гла­са на архангела, Господ се въп­лъ­тил в нея. Така на­ши­ят Господ Иисус Христос, Новият Адам, ста­нал съп­ри­час­тен на човешката при­ро­да във всич­ко ос­вен в греха, чрез Богородица – Новата Ева. Приро­дата на пад­на­лия човек, ада­мо­ва­та природа, ко­ято но­се­ла ра­ни­те на греха, раз­ру­ше­ни­ето и тлението, би­ла въз­с­та­но­ве­на в пре­диш­на­та си кра­со­та и се­га е съп­ри­час­т­на на Божествената природа. Човешката природа, въз­с­та­но­ве­на и пре­ро­де­на по благодат, пре­въз­хож­да не­вин­но­то със­то­яние на Адам пре­ди грехопадението. По ду­ми­те на Светите Отци, „Бог ста­на човек, за да мо­же чо­ве­кът да ста­не бог”. Така св. Григорий Богослов пише: „О, слав­но падение, ко­ето ни до­не­се та­ко­ва спа­сение!” Човекът, съз­да­ден мал­ко по-нис­шес­то­ящ от ан­ге­ли­те (вж. Пс. 8:6) може, по Божия бла­го­дат, да над­ми­не до­ри ан­гел­с­ко­то със­тояние; за­то­ва и прос­ла­вя­ме Пресве­тата Дева ка­то „чес­т­нейшую хе­ру­вим и славней­шую без срав­не­ния се­ра­фим” (по-чти­ма от хе­ру­ви­ми­те и нес­рав­ни­мо по-слав­на от серафимите).

Отхвърлям всич­ки учения, чуж­ди на Светите Отци, от­нос­но пър­во­род­ния грях и не­по­роч­но­то за­ча­тие на са­ма­та Богородица. Отхвърлям и вся­ко учение, ко­ето се опит­ва да пре­ина­чи ро­ля­та на Богородица, която, носейки на­ша­та природа, пред­с­та­вила ця­ло­то човечество, при­емайки, пред­ло­же­ното от Бога спасение.

И така, Бог е Спасител за Пресветата Дева и тя е спа­се­на по съ­ща­та благодат, по ко­ято се спа­ся­ват всич­ки останали. Тя не е „май­ка на Църквата”, за­що­то не е от­де­ле­на от Църквата, ни­то пък стои по-ви­со­ко от нея. Тя по-ско­ро е май­ка на всич­ки вяр­ва­щи в Църквата, от ко­ято са­ма­ е част.

Светците

Вярвам, че Бог прос­ла­вя ония, ко­ито Го прос­ла­вят (вж. Царств. 2:30) и че Той е „Спа­сител на тя­ло­то” на Църквата (Еф. 5:23). Вяр­вам, че се спа­ся­ва­ме ка­то чле­но­ве на Тялото и не мо­жем да бъ­дем спа­се­ни в лич­на връз­ка с Бога, но из­вън Църквата. Защото Бог е казал: „Аз съм ис­тин­с­ка­та лоза… Както пръч­ка­та са­ма от се­бе си не мо­же да да­ва плод, ако не бъ­де на лозата, тъй и вие, ако не бъ­де­те в Мене. Ако ня­кой не пре­бъ­де в Мене, би­ва из­х­вър­лен навън, как­то пръчката, и изсъхва; и съ­би­рат пръчките, та ги хвър­лят в огън, и те из­га­рят” (Иоан. 15:1,4,6). Светците са оне­зи чле­но­ве на Църквата, на Тялото Христово, ко­ито са пос­тиг­на­ли ве­ли­ка свя­тост и съвършенство. Вярвам, че на­ши­ят Бог е Бог на от­ци­те ни и че ми­лос­т­та Му е вър­ху ни, за­що­то сме тех­ни си­нове, а те са би­ли и са Негови свет­ци и раби, как­то сви­де­тел­с­т­ва на мно­го мес­та Светото Писание. Вярвам че, как­то пи­ше св. ап. Иаков, „го­ля­ма си­ла има усър­д­на­та мо­лит­ва на пра­вед­ни­ка” (Иак. 5:16); как­то сви­де­тел­с­т­ват и три­ма­та мла­ден­ци в пещта: „Не от­ни­май от нас ми­лос­т­та Си за­ра­ди Авраама, Твоя въз­любен, за­ра­ди Исаака, Твоя раб, и Израиля, све­тия Твой” (Дан. 3:35). Тези, ко­ито Бог е прославил, прос­ла­вям и аз. Понеже Той ги е прославил, аз се ос­ла­ням на тех­ни­те мо­лит­ви и застъпничество, как­то изис­к­ва и Писанието, за­що­то ан­гел Господен се явил пред Авимелех и го по­съ­вет­вал да по­тър­си Авраамовите молитви, казвайки: „Ще се по­мо­ли за тебе, и ти ще бъ­деш жив” (Бит. 20:7). Вярвам, че мо­ята по­чит към свет­ци­те е угод­на Богу, за­що­то ги по­чи­там за­ра­ди Него и в Неговото име. Не се пок­ла­ням на ни­то ед­но сът­во­ре­но същество, ви­ди­мо или невидимо. Не по­чи­там ни­кой за­ра­ди соб­с­т­ве­ни­те му добродетели, но за­ра­ди да­ру­ва­на­та в Христа Божия бла­го­дат (1 Кор. 1:4). Празнувайки де­ня на ня­кой светец, всъщ­ност се пок­ла­ням на Бога, а из­пи­та­ни­ята и тър­жес­т­во­то на све­те­ца е са­мо по­вод да се прос­ла­ви Бога. И наистина, Той е по­чи­тан и прос­ла­вен в све­ти­ите Си. „Ще се по­се­ля в тях” (2 Кор. 6:16), е ка­зал Бог, и по бла­го­дат и оси­нов­ле­ние те ще се на­ре­кат бо­го­ве (Иоан. 10:34-35). Сам Бог е дал на Своите све­тии слу­же­ние на зас­тъп­ни­чес­т­во за нас. Аз съм в об­ще­ние с тях и ги по­чи­там до­ри и след смър­т­та им по плът, за­що­то та­зи смърт, спо­ред апостола, не мо­же да ни раз­де­ли от лю­бов­та Христова, ко­ято ни свързва. Според Божието обе­ща­ние всеки, кой­то вяр­ва в Него, „ня­ма да ум­ре во­ве­ки” (Иоан. 11:26), а ми­на­ва „от смърт към жи­вот” (Иоан. 5:24).

Светите ико­ни 

Почитам све­ти­те ико­ни в съ­вър­ше­но съг­ла­сие с вто­ра­та Божия за­по­вед и без да я престъпвам. Преди Боговъплъщението, пре­ди Рождеството на Иисуса Христа, вся­ко Негово изоб­ра­же­ние би би­ло плод на чо­веш­ко­то въображение, пред­с­та­ва за Бога, Който по са­ма­та Си същ­ност е неразбираем, неописуем, нематериален, не­из­ра­зим и непонятен. Всяка пред­с­та­ва или въ­об­ра­же­ние по от­но­ше­ние на Бога по не­об­хо­ди­мост биха били чуж­ди на Не­говата природа, погрешни, неверни, идоло­поклонни. Но ко­га­то вре­ме­то се изпъл­нило, Неизобразимият ста­нал изоб­ра­зим за­ра­ди мо­ето спасение. Както каз­ва апостолът: „Което сме чули, ко­ето сме ви­де­ли с очи­те си, ко­ето сме наб­лю­да­ва­ли и ко­ето ръ­це­те ни са по­пи­па­ли” (1 Иоан. 1:1). Когато по­чи­там све­ти­те ико­ни не се пок­ла­ням на материята, но изповядвам, че Бог, Който е не­ма­те­ри­ален по природа, е при­ел ма­те­ри­ал­на фор­ма за­ра­ди нас, за да мо­же да жи­вее сред нас, да ум­ре за нас, да въз­к­ръс­не в плът от мър­т­ви­те и да въз­с­та­но­ви чо­веш­ка­та ни природа, ко­ято е взел вър­ху Си, до слав­но­то със­тоя­ние да стои от­дяс­но на Отца в небесата. Когато це­лу­вам Неговата икона, из­по­вяд­вам от­но­си­тел­но изоб­ра­зи­ма­та и аб­со­лют­но ис­то­ри­чес­ка­та ре­ал­ност на Неговото Въплъщение, Неговата Смърт, Възкресение, Възнесение и Неговото Второ и слав­но Пришествие.

Почитам све­ти­те икони, ка­то ко­ле­ни­ча пред тях, ка­то ги це­лу­вам и ка­то им от­да­вам „от­но­си­тел­но пок­ло­не­ние” (спо­ред оп­ре­де­ле­ни­ето на Седмия Вселенски събор), ка­то изповядвам, че са­мо на Всевишния се дъл­жи съ­щин­с­ко­то поклонение. Под „от­но­си­тел­но пок­ло­не­ние” не раз­би­рам по-нис­кос­то­ящо поклонение, а са­мо че ико­ни­те се по­чи­тат по­ра­ди връз­ка­та им с Бога. Един­ствено Бог, Който е при­чи­на­та и крайна­та цел на всичко, зас­лу­жа­ва пок­ло­не­ни­ето ни и са­мо Нему тряб­ва да служим. Почитаме светците, тех­ни­те мо­щи и ико­ни един­с­т­ве­но по­ра­ди връз­ка­та им с Него и за­ра­ди Него. Това ви­на­ги е би­ло уче­ни­ето на Църквата: „Почитането на ико­на­та пре­ми­на­ва към пър­во­об­ра­за”. Да не по­чи­та­ме свет­ци­те оз­на­ча­ва да от­ре­чем ис­тин­нос­т­та на тях­но­то об­ще­ние с Бога, ефек­та на Божественото ос­ве­ща­ва­не и благодатта, ко­ято е ра­бо­ти­ла в тях; да от­ре­чем ду­ми­те на апостола, кой­то каз­ва „Вече не аз живея, а Христос жи­вее в ме­не” (Гал. 2:20).

Вярвам, че ико­ни­те са след­с­т­вие и сви­де­тел­с­т­во на Въплъщението на на­шия Спа­сител и не­от­де­ли­ма част от християн­ството. Не мо­же и ду­ма да ста­ва за ня­ка­къв чо­веш­ки оби­чай или учение, на­ло­же­но в цър­ков­но­то Предание. Вярвам и изповядвам, че све­ти­те ико­ни са не са­мо ес­те­тич­ни и ди­дак­тич­ни (обучителни) предмети, но са све­ти и освеща­ващи, би­дей­ки от­ра­же­ния на небесни, ду­хов­ни реалности. И как­то сян­ка­та на св. ап. Петър ня­ко­га ле­ку­ва­ла бол­ни (как­то се раз­каз­ва в Деянията на апос­толите), та­ка и све­ти­те икони ни освещават ка­то сен­ки от не­бес­на­та реалност.

Светите мо­щи 

Вярвам и изповядвам, че ко­га­то по­чи­та­ме и це­лу­ва­ме све­ти­те мощи, Божията бла­го­дат дейс­т­ва вър­ху ця­ло­то ни същество, вър­ху ду­ша­та и тялото, и че те­ла­та на светците, би­дей­ки хра­мо­ве на Светия Дух (1 Кор. 6:9) са съп­ри­час­т­ни и са про­пи­ти от та­зи ос­ве­ща­ва­ща бла­го­дат на Светия Дух. И така, Бог мо­же да дейс­т­ва и чрез све­ти­те мо­щи на Сво­ите светци, как­то сви­де­тел­с­т­ва Старият Завет. Там виж­да­ме как един чо­век бил въз­к­ре­сен са­мо ка­то се до­кос­нал до кос­ти­те на про­рок Елисей (2 Цар. 13:21). Не по­чи­там све­ти­те мо­щи ни­то по­ра­ди ня­как­ва сан­ти­мен­тал­на причина, ни­то пък ги це­ня ка­то ис­то­ри­чес­ко свидетелство, а ги въз­п­ри­емам ка­то при­те­жа­ва­щи вът­реш­но­при­съ­ща святост, по Божия бла­го­дат пре­вър­на­ти в съ­съ­ди на та­зи бла­годат. И наистина, в Деянията на све­ти­те апос­то­ли виж­да­ме как вяр­ва­щи­те са из­це­ля­ва­ни са­мо ка­то до­кос­ват тех­ни­те кър­пи и дре­хи (Деян. 19:12).

Светите Писания

Вярвам, че Писанията са боговдъхновени. По ду­ми­те на св. Иоан Златоуст „не мо­же чо­век да се спаси, ако не че­те Писанията”. Но Светото Писание не мо­же да бъ­де от­де­ле­но от Църквата, за­що­то имен­но тя го е написала. Писанията са би­ли на­пи­са­ни в Църквата, от Църквата и за Църквата. Извън нея те не мо­гат да бъ­дат разбрани. Човек, опит­ващ се да раз­бе­ре Писанията из­вън Църквата е ка­то някой, кой­то че­те лич­на­та ко­рес­пон­ден­ция меж­ду близ­ки хора. Писа­нията из­губ­ват сми­съ­ла и съ­дър­жа­ни­ето си за ония, ко­ито са чуж­ди на Църквата, на нейния живот, на Тайн­ствата и Преданието є, по­не­же не са би­ли пи­са­ни за та­ки­ва чи­татели. Вярвам и изповядвам, че ня­ма ни­ка­во про­ти­во­ре­чие меж­ду Писа­нието и Пре­данието на Църквата. За мен ду­ма­та „пре­да­ние” не оз­на­ча­ва нат­руп­ва­не на чо­веш­ки оби­чаи и обряди, съз­да­де­ни в до­пъл­не­ние към Църквата. Според св. ап. Павел пи­са­ни­те и ус­т­ни­те Предания са от ед­нак­ва важ­ност, за­що­то се спа­ся­ва­ме не по на­чи­на на пре­да­ва­не на съдържанието, а от ав­тен­тич­нос­т­та на са­мо­то съдържание. Уче­ни­ето и на Стария, и на Новия Завет са би­ли пре­да­де­ни ус­т­но на Божия на­род пре­ди да бъ­дат записани. Следо­вателно са­ми­те све­ще­ни Писания са част от Светото Предание, ко­ето е един­но цяло. Имен­но ка­то един­но ця­ло тряб­ва да го възприемаме, а не да из­би­ра­ме ед­на или дру­га част въз ос­но­ва на соб­с­т­ве­ни­те си пред­по­чи­та­ния и обяснения. Каноничните све­ще­ни тек­с­то­ве на Православната Църква се на­ми­рат в т. нар. Септуагинта на Стария Завет (из­пол­з­ва­на от са­ми­те апостоли, ко­га­то са пи­ше­ли Новия Завет) и гръц­кия текст на Новия Завет. От те­зи два из­точ­ни­ка са напра­­ве­ни пре­во­ди на мно­го езици, ко­ито Църквата е одоб­ри­ла и ши­ро­ко използва.

Потвърждавам, че съ­щес­т­ву­ват мно­жес­т­во зна­че­ния на все­ки стих в Библията, но вся­ко обяс­не­ние тряб­ва да не про­ти­во­ре­чи на тъл­ку­ва­ни­ята на Светите Отци, прос­ла­ве­ни от Бога. Отхвърлям всич­ки чо­веш­ки сис­те­ми на тъл­ку­ва­не на Светото Писание – але­горични, бук­ва­лис­тич­ни и дру­ги подобни. Изповядвам, че Светото Писание е би­ло съз­да­де­но чрез вдъх­но­ве­ние от Св. Дух и са­мо в Него то мо­же да бъ­де че­те­но и разбрано. Не мо­га да че­та или да раз­би­рам Писанието без по­мощ­та на Св. Дух и прос­вет­ле­ни­ето на цър­ков­но­то Преда­ние, съ­що как­то ско­пе­цът от Кандакия не мо­жел да раз­бе­ре про­ро­ци­те без по­мощ­та на св. ап. Филип, кой­то му бил из­пра­тен от Св. Дух  (Деяния). Отхвърлям ка­то бо­го­хул­ни всич­ки опи­ти да се поправят, адап­ти­рат или „де­ми­то­ло­ги­зи­рат” све­ще­ни­те тек­с­то­ве на Библията. Изповядвам, че са­мо Светото Предание мо­же да съз­да­де биб­лейс­кия канон, тъй ка­то са­мо Преданието мо­же да сви­де­тел­с­т­ва как­во му при­над­ле­жи и как­во му е чуждо. Изповядвам също, че „бе­зум­с­т­во­то на про­по­вед­та” (1 Кор. 1:21) стои по-ви­со­ко от чо­веш­ка­та мъд­рост и фи­ло­соф­с­ки­те системи, пос­т­ро­ени от чо­веш­кия разум.

Църквата

Вярвам, че Църквата на Иисус Христос е Една, Свята, Вселенска и Апостолска и че е ос­но­ва­на от Бога пос­ред­с­т­вом си­ла­та на Светия Дух и по откровение. Отхвърлям идеята, че Църквата е фор­ма на благочестие, плод на фи­ло­соф­с­ко или ис­то­ри­чес­ко развитие, на чо­веш­кия ра­зум и способности. Напротив, тя е ос­но­ва­на от Бога и ко­ре­ни­те й са в небесата. Ние се на­си­ща­ме от нейни­те плодове, ма­кар че са­мо­то рас­те­ние си ос­та­ва свръхестествено. Вярвам, че не ни е да­де­но дру­го Име под небето, Ко­ето мо­же да ни спаси, ос­вен то­ва на Иисуса Христа. Вярвам, че Христос не мо­же да бъ­де от­де­лен от Църквата Си, ко­ято е Негово Тяло. Заедно със св. Киприян Карта­генски вярвам, че ако чо­век ня­ма Църквата за своя майка, не мо­же да има Бог за свой Отец и че из­вън Църквата ня­ма спасение. Вярвам, че ни­то невежеството, ни­то незнанието, ни­то най-доб­ри­те на­ме­ре­ния мо­гат да оне­ви­нят ня­ко­го и да го оп­рав­да­ят, за да бъ­де спасен, за­що­то до­ри и в Църквата „пра­вед­ни­кът ед­вам се спа­ся­ва” (1 Петр. 4:18). Бог се от­на­ся с ония, ко­ито са из­вън Църквата спо­ред без­г­ра­нич­на­та Си ми­лост и праведност и апос­то­ли­те ни заб­ра­ня­ват да из­каз­ва­ме съж­де­ния от­нос­но тях­на­та съдба. Не Бог е пре­диз­ви­кал схиз­ми­те и ере­ти­чес­ки­те съб­ра­ния и те не мо­гат да съ­действат па­ра­лел­но с Църквата за спа­се­ни­ето на човека. Поради то­ва те­зи „цър­к­ви” не са място за спа­сение, а по-ско­ро са пречки, вдъх­но­ве­ни от дявола, къ­де­то ис­ти­на и лъ­жа са сме­се­ни в раз­ни съот­ношения, за да не се раз­поз­нае ис­тин­с­ка­та Църква. Затова, за­ед­но със Светите От­ци изпо­вядвам, че „мъ­че­ни­чес­т­во­то на ере­ти­ци­те е са­мо­убийс­т­во и це­ло­мъд­ри­ето им е блуд­с­т­во”. Извън Църквата ня­ма ис­тин­с­ко Кръ­щение, ни­то дру­го Тайнство. Апостолски­те ка­но­ни и Вселенските съ­бо­ри ни заб­ра­ня­ват да се мо­лим с раз­кол­ни­ци и ере­ти­ци – ни­то извън, ни­то в храма; а на са­ми­те тях не се раз­ре­ша­ва да слу­жат ка­то свещеници.

Църковната организация и  на­ци­онал­ни­те раз­ли­чия

Вярвам и изповядвам, че Църквата не пра­ви раз­ли­ка меж­ду расата, на­ци­онал­нос­т­та или ези­ка на сво­ите вярващи. Православните ав­то­ке­фал­ни сес­т­ри-цър­к­ви ис­то­ри­чес­ки са би­ли раз­де­ля­ни от национални, ге­ог­раф­с­ки и юрис­дик­ци­он­ни граници, но те­зи гра­ни­ци ня­мат ни­как­во биб­лейс­ко или ме­си­ан­с­ко значение. Според ка­но­нич­но­то пра­во нап­ри­мер в един и съ­щи град не мо­же да има два­ма епископи. Братството и еди­не­ни­ето на Цър­квата имат бо­жес­т­вен про­из­ход и про­из­ти­чат от са­ма­та същ­ност и при­ро­да на Бога. Едине­нието не се под­да­ва на обяс­нения, свър­за­ни с расови, семействени, на­ционални, политичес­ки, икономически, кул­тур­ни или со­ци­ал­ни причини, ко­ито са от то­зи свят („ке­са­ре­ви”). Братството на Църквата е ед­но от нещата, ко­ито са Божии и све­тът ня­ма мяс­то в тях. През 1872 г. Вселенската пат­ри­ар­шия осъ­ди ка­то ерес иде­ята за филетизма, ко­ято пос­та­вя оп­ре­де­ле­на на­ция и нейни­те интереси, це­ли и ам­би­ции над Църквата.

Главата на Църквата

Вярвам, че един­с­т­ве­на­та Глава на Пра­вославната Църква е на­ши­ят Господ Иисус Христос. Православието ни­ко­га е нямало, ни­то ще има „вър­хо­вен епис­коп”. „Примат” или „Вселенски Патриарх” не оз­на­ча­ва пре­лат* с уни­вер­сал­на цър­ков­на юрис­дик­ция и ни­то Римските, ни­то Александрийските па­пи ня­ко­га са би­ли смя­та­ни за такива, пре­ди по­ява­та на пап­с­ки­те пре­тен­ции от де­ве­ти век. Титлите „пат­ри­арх”, „ар­хи­епис­коп”, „мит­­ро­по­лит” и т. н. не оз­на­ча­ват раз­ли­ки в епис­коп­с­ка­та благодат. Единството на Пра­вос­лавната Църква на­ми­ра из­раз в съг­ласието меж­ду нейни­те епископи, в об­ща­та вяра, ка­нон и ду­хо­вен живот. Всеки епис­коп (ви­ди­ма­та глава) и не­го­во­то пас­т­во (ви­ди­мо­то тяло) пред­с­тав­ля­ват пъл­но­та­та на Тялото Христово. Не мо­же да има Църква без епис­коп, как­то и тя­ло­то не мо­же да съ­щес­тву­ва без глава. Понеже е Бог, на­ши­ят Господ Иисус Христос, въп­ре­ки Въз­несението Си, ос­та­ва с нас до края на времената, спо­ред обе­ща­ни­ето Си (Мат. 28:20). И тъй ка­то ак­ту­ал­но при­със­т­ва меж­ду нас, Той не се нуж­дае от „на­мес­т­ник” в пап­с­кия смисъл, кой­то да уп­рав­ля­ва Тялото Му. Светият Дух нас­тав­ля­ва Църквата и в Него пос­ти­га­ме оно­ва не­обяс­ни­мо тъждество, в ко­ето Въплъ­тилият се Бог, Светото Причастие и съб­ра­ни­ето на Цър­квата се на­ри­чат с ед­но и съ­що по­ня­тие – „Тяло Христово”. Все­ленските и по­мес­т­ни­те съ­бо­ри не си из­мис­лят сим­во­ли­те на вярата, а во­де­ни от Светия Дух, сви­де­тел­с­т­ват за онова, ко­ето е пре­да­ва­но от Църквата по вся­ко време, на вся­ко мяс­то и на всички; те фор­му­ли­рат каноните, необходими, за да се прет­во­ри на прак­ти­ка она­зи вяра, ко­ято е би­ла жи­вя­на и из­по­вяд­ва­на от са­мо­то начало. Непогре­шимостта е ат­ри­бут на цър­ков­на­та събор­ност, а не на от­дел­на­та личност. Един съ­бор е все­лен­с­ки не по­ра­ди външ­на­та си ле­ги­тим­ност или по­ра­ди със­та­ва си (те­зи фак­то­ри по ни­ка­къв на­чин не за­дъл­жа­ват Светия Дух да го­во­ри чрез събора), а по­ра­ди чис­то­та­та на еван­гел­с­ка­та вяра, ко­ято изповядва. „Истината (т. е. съг­ла­си­ето с апос­­тол­с­ко­то Предание) съ­ди съ­бо­ри­те”, каз­ва св. Максим Изповедник. Над съ­бо­ри­те ня­ма папа, кой­то да ра­ти­фи­ци­ра ре­ше­ни­ята им. Единствено цър­ков­но­то съзнание, ко­ето е не­пог­решимо, приз­на­ва или не приз­на­ва ав­тен­тич­нос­т­та на съ­бо­ра и пот­вър­ж­да­ва или не пот­вър­ж­да­ва да­ли чрез не­го е го­во­рил гла­са на Светия Дух. Така е има­ло събори, които, ма­кар и на­пъл­но из­пъл­ня­вай­ки външ­ни­те изис­ква­ния за католичност, са би­ли от­х­вър­ле­ни от Църквата. Според св. Винсент Лерински, кри­те­ри­ят на Църквата е са­ма­та Църква.

Църквата и Свещеното Предание

Вярвам, че Църквата е во­де­на от Светия Дух и нищо, ко­ето чо­век мо­же да измисли, не мо­же да за­мес­ти откровението. Всеки еле­мент на цър­ков­ния жи­вот но­си от­пе­ча­тъ­ка на Светия Дух. Отричам пра­во­то на ра­зу­ма да сла­га яс­ни гра­ни­ци меж­ду това, ко­ето той са­ми­ят счи­та за глав­но и второстепен­но. Нрав­ственият жи­вот на хрис­ти­яни­на не мо­же да бъ­де от­де­лен от не­го­во­то бла­го­чес­тие и от дог­ма­тич­но­то из­по­вяд­ва­не на вя­ра­та му. От­хвърлям ка­то про­ти­во­ре­ча­щи на Преданието всич­ки опи­ти да се от­де­ли цър­ков­на­та вя­ра от фор­ма­та на ней­но­то управление. Каноничните пра­ви­ла на Цър­квата са пря­ко от­ра­же­ние на нейна­та вя­ра и учение. Следователно иде­ите да се пре­разгледат, „из­чис­тят”, „об­но­вят” или „осъв­ре­ме­нят” пра­вос­лав­ни­те ка­но­ни или бо­гос­лу­жеб­ни текстове, са неприемливи.

Бъдещият жи­вот

Вярвам в съ­щес­т­ву­ва­не­то на ве­чен живот. Вярвам във Второто Пришествие, то­ест във слав­но­то зав­ръ­ща­не на Господа, ко­га­то ще дой­де да съ­ди жи­ви и мър­т­ви и да въз­да­де на все­ки спо­ред де­ла­та му на земята. Вярвам в съз­да­ва­не­то на Царство на Неговата правда. Чакам въз­к­ре­се­ни­ето на мър­т­ви­те и вярвам, че ще бъ­дем въз­к­ре­се­ни в те­ла­та си. Вярвам, че Царството Божие и адът ще бъ­дат вечни.

Не на­ру­ша­вам Четвъртата Божия заповед, ка­то по­чи­там неделята, ос­мия ден, денят, кой­то пре­доб­ра­зя­ва „но­во­то тво­ре­ние”, тъй ка­то пре­ди това, до Въплъщението, пър­вич­но­то съ­вър­шен­с­т­во на све­тов­но­то тво­ре­ние е би­ло праз­ну­ва­но в съ­бот­ния по­чи­вен ден. Като по­чи­там неделята, из­по­вяд­вам но­во­то тво­ре­ние в Иисус Христос, ко­ето е от по-висш по­ря­дък от съ­щес­т­ву­ва­що­то, ма­кар и още да но­си бе­ле­зи­те на греха.

Вярвам също, че и праведниците, и греш­ниците, ко­ито са починали, и се­га пред­в­кус­ват окон­ча­тел­на­та си съдба, но че все­ки ще по­лу­чи пъл­но­та­та на това, ко­ето е зас­лу­жил ед­ва при Страшния Съд. Бог оби­ча не са­мо оби­та­те­ли­те на рая, но и онези, ко­ито са в ада. В ада оба­че Божията лю­бов е из­точ­ник на стра­да­ние за греш­ни­ци­те – не по­ра­ди любовта, а по­ра­ди соб­с­т­ве­на­та им греховност, ко­ято от­х­вър­ля та­зи лю­бов и я пре­жи­вя­ва ка­то мъ­чение. Вярвам, че в мо­мен­та ни­то адът, ни­то ра­ят съ­щес­т­ву­ват в пъл­ния и за­вър­ше­ния си вид. Сега по­койни­ци­те пре­жи­вя­ват са­мо час­ти­чен съд, час­тич­на наг­ра­да и час­тич­но страдание. Така за­се­га ня­ма и въз­к­ре­се­ние на мър­т­ви­те тялом. Светците съ­що очак­ват със­то­яни­ето на веч­ност и съ­вър­шен­с­т­во (точ­но как­то „съ­вър­шен” и ве­чен ад очак­ва грешни­ците), защото, как­то пи­ше св. ап. Павел в Посланието си към евреите, „И всич­ки тия (то­ест светците), ма­кар и да бя­ха зас­ви­де­тел­с­т­ву­ва­ни чрез вярата, не по­лу­чи­ха обе­щаното, за­що­то Бог пред­ви­ди за нас не­що по-добро, та без нас да не пос­тиг­нат съ­вър­шен­с­т­во” (Евр. 11:40). Всички свет­ци очак­ват въз­к­ре­се­нието на те­ла­та си и нас­тъп­ва­не­то на рая в съ­вър­шен и за­вър­шен вид, как­то заявя­ва св. ап. Павел в Деянията на све­ти­те апостоли: „…вяр­вам на всичко, що е пи­са­но в Закона и в про­ро­ци­те и се на­дя­вам на Бога, че ще има въз­кре­се­ние на мъртви, на пра­вед­ни и на неправедни, ко­ето и те са­ми очак­ват” (Деян. 24:14,15). Но ма­кар че още не са ста­на­ли при­час­т­ни­ци на пъл­на­та си слава, мо­лит­ве­но­то зас­тъп­ни­чес­т­во на свет­ци­те е дейс­тве­но и сега. Свети ап. Иаков в съ­бор­но­то си пос­ла­ние не е казал, че усър­д­на­та мо­лит­ва на пра­вед­ни­ка ще има го­ля­ма сила, а че има го­ля­ма си­ла (Иак. 5:16) до­ри в то­зи момент.

Вярвам, че адът и ра­ят ще бъ­дат с двойн­стве­на природа – ду­хов­на и физическа. В момен­та, тъй ка­то те­ла­та са все още в гро­бовете, и наградата, и на­ка­за­ни­ето са духов­ни. В то­зи сми­съл съ­щин­с­ки­ят ад още не е започнал. Православното уче­ние пра­ви раз­ли­ка меж­ду ада, сък­ру­шен от Спасителя на кръста, и адът след Второто Пришествие, кой­то ще бъ­де вечен. В де­ня на Пришествието Си Христос ще ка­же на ония, ко­ито са от ля­ва­та Му страна: „Идете от Мене, проклети, в огън вечний, при­гот­вен за дя­во­ла и не­го­ви­те ан­ге­ли” (Мат. 25:41). Това е зас­ви­де­тел­с­т­ва­но в Евангелието и от са­ми­те бесове, в чу­до­то на из­це­ля­ва­не на бес­но­ва­тия от Гадаринската страна. Когато Спасителят го приближил, де­мо­ни­те извикали: „Какво имаш Ти с нас, Иисусе, Сине Божий? Нима си до­шъл ту­ка да ни мъ­чиш пре­ди време?” Така те още не са в ада, но знаят, че Денят на не­го­во­то нас­тъп­ва­не ве­че е определен. Не вяр­вам в чистилището, но вярвам, как­то сви­де­тел­с­т­ват Писанията, че мо­лит­ви­те и пос­тът на жи­ви­те за­ра­ди мър­­ви­те имат бла­гот­вор­но дейс­т­вие вър­ху ду­ши­те на мър­т­ви­те (вклю­чи­тел­но и онези, ко­ито са в мрака) и вър­ху тези, ко­ито се мо­лят или пос­тят за тях. Панахидите оба­че са са­мо за онези, ко­ито са по­чи­на­ли в Църквата.

КОНЕЦ И БОГУ СЛАВА