Да вземеш благодат

Пътуваме към село Сяново – между Тутракан и Русе – с отец Георги, свещеник в катедралния храм „Света Троица” в Русе. Край пътя – безкрайна снежна белота. Светлината заслепява, а равнината обгръща и сякаш поверява някаква невидима, но съвсем реална история от стари времена. Дали заради вятъра, или защото полето ни потапя в едва видимите си гънки, а снегът стърже под обувките, си мисля за старите поклонници, които вървели седмици, дори месеци понякога, за да се срещнат с Божието място, с Божия човек и със светинята.

Тази светиня, ако е рекъл Бог, хората ще я довършат, ще допишат историята й и ще напомнят на тези смълчани и търпеливи поля за старата слава и светлина, които са имали.

Вървим през полето, брулени от вятъра. Пред нас леко и бързо върви монах Симеон – нашият домакин. Белотата искри наоколо и той изглежда устремен към безкрая – черна фигура в средата на снежна равнина. Пътят завива и поемаме към по-ниско място, откъдето минава рекичка. Вижда се ограден двор, кръст и голямо българско знаме, което гордо трепти от вятъра. Това е манастирът „Света Марина”. Сигурно си представяте манастир с красиви бели сгради, с храм и високи стени – но не е така. Зад оградата се вижда започнат параклис. Стените са очертани, покривът е поставен, арките на прозорците и вратите се виждат, но параклисът няма стени. Все още.

Манастирската постройка представлява голям навес, под който са подредени дърва, разни инструменти, маса, тухли… Следва започната по-голяма сграда. И оградата, направена с много любов само в единия ъгъл на двора – истинска манастирска ограда. Сякаш някой е рисувал с тухлите, докато е зидал. Има кръстове, плетеници, овали и … зидарията е пълна с молитва за бъдеще.

Двете стаи, от които се състои манастира са голяма дневна, която в предната си част служи за параклис и стая, която е едновременно и кухня, и спалня, и сервизно помещение за единствения монах – отец Симеон. Тук няма електричество, ток има в Сяново – на два километра през полето. Има стара помпа, но тя се ползва рядко през зимата.

Отец Георги знае много неща за манастира, защото се е заел да го възстанови с помощта на местните хора още в началото на деветдесетте години на миналия век. Пред очите му и изпод ръцете му манастирът пак заживява.

– Отец Георги, как решихте да започнете да се грижите за манастира и какво ще ни разкажете за неговото минало?

– Манастирът „Света Марина” е построен на мястото на раннохристиянско селище от времето на свети Константин Велики. Местността, където се намира манастира се казва „Паскалъка”. Има предание, че населеното място, на чиито терен сега се намира манастира се казва „Паскаля”. Това предание разказва, че около древното селище е имало два или три манастира. Говорим за времето около четвърти и пети век. След това селището се е загубило. Археологическите находки дават възможност да се направят такива изводи – намерени са предмети, свидетелстващи за християнска култура. Открити са монети и кръст от епохата, за която говорим.

Новата история на манастира започва след двайсетте години. Една жена от село Сяново, баба Василка, намира в една нива аязмо с лековита вода. Това аязмо се прочува в местността. Оказва се, че водата лекува очни заболявания. След освобождаването на Южна Добруджа от румънска власт през 1941 година местните хора започват инициатива за построяването на параклис в чест на света Марина на мястото на водоизточника. Недалеч от параклиса построяват и къща с няколко стаи, за евентуални посетители или за да живее монах в нея. През петдесетте години в манастира се заселва монахиня Текла, която е от село Дралфа, община Търговище. Родена е в края на 19 век. Нейното мирско име е Капка Стоева. Монахиня Текла е живяла в манастира до 1960 година, когато през септември някакъв човек я напада. Тя умира няколко дни след това в големи мъки. В погребалния регистър на селото от същата година е записано: „Похитена от злосторна ръка до смърт”. Погребана е на територията на манастира – по разкази на местни жители това е някъде на източната страна на съществувалия тогава параклис. В момента не знаем къде точно е положено тялото й. Но се надяваме в бъдеще това да стане ясно. След смъртта на монахиня Текла манастирът запустява. Както свидетелстват документите, последното богослужение е било през 1968 година. Параклисът е бил порутен, покривът – съборен. По традиция хората посещавали мястото всяка година в деня на света Марина, за да отбележат празника. Параклисът бил разчистен и било извършвано богослужение. Това е последното сведение за някаква дейност на това място. През годините сградите са разрушени и ограбени.

Възстановяването на манастира започва през 1991 година. Първата идея беше на епископ Нестор, който беше викариен епископ в тогавашната Доростоло-Червенска митрополия. Той е човек, който се интересува от историята на Българската православна църква и пише за различни събития. Той прояви интерес към манастира „Света Марина”. Когато бях ръкоположен за свещеник и трябваше да служа в родното ми село Нова Черна, той ми поръча, по-точно ми даде като послушание възстановяването на манастира „Света Марина” край село Сяново. Като отидох на село, първата ми работа беше да се свържа с хората в Сяново, за да разбера какво е било и да получа някакви сведения. Слава Богу, попаднах на един много благочестив човек – дядо Кольо Савански, който е вече покойник, но той беше ангажиран с църковните дела и благодарение на него и на други хора от село Сяново инициативата за възстановяването на манастира се поде и започнахме със собствени сили да възстановяваме онова, което хората си спомняха, че е било. Започнахме да се събираме всяка година на празника на света Марина. Идваха хора от различни места. Бог позволи да се съберат и средства. Помогнаха ни хора от близо и далеч, мога да кажа – от цяла България. През 1994 година, на мястото на руините възстановихме един открит параклис, където извършихме богослужението на света Марина. До края на същата година построихме и една къща – малка, с две стаи, където евентуално можеше да се настани човек, който би пожелал да живее на това място. И така, с Божия помощ и с помощта на много приятели, познати и непознати, християни, дори мюсюлмани, стана възможно да построим нещо на това място, да възстановим в нормални граници това, което е било. Това прави възможно заселването на обителта. В края на 90-те години там живя едно семейство, което нямаше къде да живее. Подслонихме го, дадохме му и препитание. След тях дойде господин Никола Станев, който имаше желание да приеме монашество. Той беше постриган за монах с името Симеон преди година и половина от Русенския митрополит Неофит. Благодарение на монах Симеон стана възможно да бъде разширена базата за живеене, да се започне строежа на ново крило.

– Отче, как смятате, по какво се различава времето на Константин Велики от нашето време?

– Мисля, че се различава по съблазните си. Начините, по който днешният човек е съблазняван, са различни. Към настоящия момент изкушенията са повече. Те може и да са същите, но днес има много начини, за да достигнат до повече хора. Свидетели сме на сериозна подмяна на ценности. Много често човек се увлича по нещо, което смята за добро, а след време се оказва, че „доброто” е било замаскирано зло. Може би сложността за днешния християнин, който иска да се спасява идва от това, че са размити границите между добро и зло и човек по-трудно се ориентира. А иначе не бих казал, че тогава е било по-лесно от сега или пък, че сега е по-лесно от тогава. Място за подвиг има и тогава, и сега. Днес също има хора, които превръщат своя обикновен живот в житие. Те могат да са в света или в манастирите. Вдъхновени от книгите, търсещи и борещи се с греха в себе си, тези хора не отстъпват на древните подвижници.

– Как си обяснявате факта, че съвременният човек гледа така враждебно, насмешливо и без разбиране към монашеството?

– Ами защото светът обича съперничествата, обича да противопоставя – Църквата на света, мъжа на жената, брака на монашеството. И тъй като за света са неясни принципите и смислите, които Църквата влага в тях, той отхвърля това, което не разбира. Всъщност, в сегашно време, в българските условия, има монашество, което човек няма как да разбере. То е далеч от целите и смисъла на монашеството. Човек наистина няма как да го осъзнае, да си го обясни. Много често се приема монашество, защото това е по-лесният начин да се достигне до епископска катедра. Ако това трудно се побира в нашите представи, като вярващи, колко по-трудно ще бъде да го разбере светският човек! Но ако монашеството е поставено на истински основи, каквито аз за радост съм виждал в Гърция, в Сърбия, а вече и в България, тогава нещата идват на своето място.

– Къде в България монашеството е поставено на истински основи?

– Може би в Скрино. Аз лично познавам две от момчетата там – единия вече монах, другия – послушник. Чрез това, което знам от тях и за тях някак разбирам, че нещата там са истински. Дори ако нещо не върви – било в отношенията помежду им, било заради външен фактор, те имат потенциал да достигнат, да въплътят в живота си монашеските принципи; имат потенциал да го направят, защото имат основата – стъпили са здраво върху светоотеческата традиция, върху традицията на Църквата. Това означава, че имат шанс. В монашеството има принцип на наставничеството. Монашеството не е единочество, самотничество. В монашеството има три степени, които не е задължително всеки да ги постигне, но които съществуват като даденост, като опитност в Църквата. Първата степен е общежитието или киновията, където човекът първо изпитва, бидейки още послушник, дали има талант, за да живее монашески живот. Втората степен е живот в скит. Тази степен идва след като изпиталият себе си и изпитан от своя наставник в монашеско общество монах отива там, където монасите са по-малко на брой и упражненията в аскеза са по-засилени. Третата степен е отшелничество – самостоятелен живот и подвизи. Отшелници стават тези, които са преминали и са се справили с първите две степени. Това означава, че монахът има достатъчно опит и е решил проблема със себе си.

– Има ли начин съвременните млади хора да погледнат и да почувстват монашеството по един нормален начин – без излишен страх, без неразбиране и преодолявайки предразсъдъците на своите родители? Има ли шанс да видят монашеския подвиг с възхитени очи, както, струва ми се, това е редно?

– Аз мисля, че всичко започва от възпитанието в семейството. Няма как детето да чуе за Църква в първите си години от някой извън семейната си среда. И няма как, ако не чуе в първите си години, после да прояви някакъв интерес към Църквата. Така че ако това не се случи в семейството, шансовете по-късно са малки. Разбира се, Бог може всичко – такива случаи на обръщане има. За голямо съжаление, Цъквата няма достатъчно хора, няма достатъчно пълнота. На монашество човек се учи не само в манастира. Семейството също е един вид общност – киновия. Там също има послушания. И когато семейството е поставено на здрави православни принципи, този, който живее в него възприема тези принципи и те после лесно се пренасят в живота му, бил той в света или в монашеството. Но тъй като в нашето семейство не става дума за такъв начин на живот, по-точно казано – рядко става дума за такъв начин на живот и ако се коментира нещо в семеен кръг, се коментира в някакъв негативен или насмешлив план, без вникване и разбиране, за младия човек не остава нищо позитивно. Затова не бива да се учудваме, че децата, младите хора не знаят какво е монах, или не знаят нищо добро за монашеството.

Отец Симеон, който живее в манастира „Света Марина” край Сяново е духовно чедо на отец Макарий от манастира „Свети Йоан Рилски” в село Скрино. Той се обръща по духовни въпроси към него и към игумена на манастира, отец Поликарп.

– Но двете места са доста далеч: село Сяново и Скрино, не е ли пречка физическото разстояние за духовния подвиг?

– Отец Симеон два пъти е ходил в Скрино за по една седмица, за да поживее с монасите от обителта. Общуването между духовен наставник и духовно чедо става главно с писма. Отците от Скрино идват всяка година на празника на света Марина. Разстоянието не е проблем, щом става дума за основни принципи в християнския живот.

„Аз трябва да свидетелствам, че има и друг живот”

Разговор с отец Симеон

– Отец Симеон, разкажете с няколко думи за себе си, представете се на нашите читатели.

Роден съм в Силистра. Баща ми беше оттам. Аз съм инженер по образование, работил съм в енергетиката седем години, четири години в корабостроителницата, след 1989 година опитах да създам свой бизнес, с всички средства, с които разполагах. Не успях.

Запознах се с християнството и реших да се изпитам, да науча нещо повече и същевременно, като монах да усея да достигна до едно по-високо нравствено ниво, за да да реализирам това, което смятам, че съм длъжен да направя със себе си в своя живот.

– Как се обърнахте към вярата?

– Смятам, че Бог ми даде порив, импулс да търся истината. Дори мога да кажа, че ме заведе в храма. Беше един кръстопът в моя живот. Помолих се пред иконата на Спасителя, в душата ми цареше смут. После потърсих съвет от отец Георги, който беше дежурен в храма в този момент. Разговаряхме, той ми каза, че съществува манастир „Света Марина” в Сяново, разказа ми за историята на това място и ме посъветва, ако искам да се изпитам да отида в Сяново. Аз дойдох тук, видях какви са условията и останах до този момент.

– Кога се случи това, преди колко време?

– Преди осем години, през 2000 година. През 2006 година бях постриган за монах. Имаше едно момче – Станислав, който учеше философия. Чрез него се запознах с отец Поликарп. Мъча се, доколкото е в моите възможности да изпълнявам монашеските обети.

– Какво е монашеството за Вас? Какъв човек е монахът?

– Казано просто – монахът е човек, който служи, посветил се е и с това е запълнил живота си – да служи на Бога. Монахът се старае да се доближи до Бога, да се уподоби на Бога. Затова Господ изпитва монасите и миряните до степента, която те могат да понесат. Монахът трябва да бъде, човек, който със своите действия показва на света, че Господ Иисус Христос не е оставил и не оставя Своята Църква и Своите верни.

– Как усетихте благословението на това място?

– Бог е благословил цялата земя и всичко е Негово. Дали ще бъда на това място или на някое друго, за мен е ясно едно – така е поискал Господ, затова така е станало. Особеното тук, освен историята, с която отец Георги Ви е запознал е, че манастирът е построен във вододайна зона. Вие сте видели, че тук има аязмо, чиято вода притежава лечебни качества и помага при очни заболявания. За осемте години на моето пребиваване тук мога да кажа какво съм чул, какво съм видял, защото много неща се случиха пред моите очи. Тук след разкопки са намерени различни предмети – нагръдни кръстчета, глинени съдове, част от които виждате. Идвали са иманяри, които се представяха за археолози.

Според някои исторически източници, тук е имало древен манастир. Това разбира се е хубаво. Но манастирът се прави от монаха. Манастирът трябва да допринесе за развитието на християнството. Манастирите са помагали на светската власт със сила и дух. А сега само погледнете какво е! Свети Иван Рилски е отишъл там, където не е имало манастир. И какво е направил той сам! Днес са ни нужни хора. Нужни са ни искрени хора, които не се страхуват и искат да служат на Бога. Вие видяхте как изглежда параклисът – той е очертан от тухли, но няма стени. Когато дойдох, тук имаше един параклис, един навес и една стая. На гроба на монахиня Текла имаше дървен кръст. След моето идване беше поставен каменен, което смятам, че е добро. Ако Бог реши, тук някой ден ще има манастирски стени. Ако Бог реши и параклисът ще стане истински параклис и ще пребъде…

Хората от селото разбраха, че в манастира живее монах. Някои от тях си спомняха подробно за старата подредба и с тяхна помощ сега градим. Но и един друг случай си спомням: Пастирите се бяха спрели наблизо веднъж и единият от тях се затича към мен – помислих, че нещо важно се е случило и забързах срещу него. А той спря и попита: „Колко е часът? Вярно ли е, че ти си бил инженер?” Потвърдих. А той ми каза: „Ама що за човек си ти, как може да си инженер, да си учил, да знаеш много неща и да дойдеш тук? Прост човек си ти за мене!”.

Такава е реалността. Така разсъждават хората. Откъде могат да се научат на друго? Това село не се различава от другите села, нищо, че има манастир. Това село показва каква е и България. Когато хората идват в манастира, аз или друг монах им показваме нещо. Нещо, което е вечно. Ако го видят – видят. Може и да го разбият. Но монахът, в случая аз, трябва да свидетелства, че има и друг живот.

– Как изглежда манастирското ежедневие?

– Много молитви, работа, много четене, защото аз уча за монашеството от книгите и от моя наставник отец Макарий.

Някога моята силистренска баба ме е водила на църква и ме е учила на молитви. Когато аз, вече възрастен си спомних за онова време, изплуваха и молитвите оттогава… Спомних си, че тя ме караше да чета Библията. Аз четях Свещеното Писание и по-късно. Но съм го разбирал както ми е угодно. Като протестантите. За да разбереш Библията е нужен учител. Важна е богословската подготовка. Но това научих много по-късно.

– Какво мислите за нивото на българското монашество в момента?

– Темата е такава, че по-добре да не говорим! Има толкова тъжни неща, които поне да бяха нормални, поне да отговаряха на критерия за нормалност, а не за монашество! За жалост са ставали в манастири!

За мен има надежда, защото има манастир като този в Скрино. Аз наистина получавам истински наставления от монасите там. Те се учат от светите отци и това е най-важното. Когато си монах, непременно прилагаш съвета в живота си – и ако проработи, ако даде плод – значи е истински.

Бил съм и в румънски, в гръцки манастири. Румъния е страна, която няма манастир на Света гора. Но техните манастири са пълни и много различни от нашите. Нали виждате. При нас манастирът прилича на хотел и няма нищо манастирско. Върти се търговия. А в Румъния манастирите са си манастири. Магазините са отвън.

Ето, тук, на това място не е лесно човек да дойде. Но хората идват. Идвали са и в много люта зима. Молили са се от сърце и са си отивали. Когато отиваш в манастир, трябва да „вземеш благодат”, както казват възрастните хора. И да я понесеш със себе си.

Списание Мирна, бр. 31