Пастирът и овчарят. В памет на св. Спиридон Тримитунтски

Публикуваме статията на прот. Александър Шаргунов за архиерея, който е емблематичен със своята шапка от ракита вместо с епископска митра, и когото днес често наричат светия пътешественик, тъй като на о. Корфу, където се съхраняват мощите му, вярващи и духовенство установяват, че обувките на св. Спиридон всяка година се износват – заради пътищата, които той продължава да изминава и след края на земния си живот от любов към хората…

Свети Спиридон Тримитунтски е съвременник на свети Николай Мирликийски Чудотворец, и както изглежда, е не по-малко почитан от православния народ. И тази почит с времето става все по-голяма.

Светията сам идва при всички, които го почитат

По силата на различни обстоятелства, неговите свети мощи са пренасяни най-напред заради набезите на варварите, от Кипър в Константинопол, след това, в периода на кръстоносните походи, в Сърбия и накрая пак в Гърция. В Чети-Минеите на светителя Димитър Ростовски се казва: „През първата половина на ХVІІІ век един руски поклонник в Бари ги видял на остров Керкира (на гръцки Корфу), в града със същото име в храма на свети Спиридон; мощите били в пълен състав“.

В наши дни хиляди вярващи имат възможност да се поклонят на неговите нетленни мощи. Разбира се, далеч не всички, защото не всички имат средства за такова поклонническо пътуване. Спомняме си как неотдавна в Москва хората с часове чакаха на опашка пред храма на Спасителя Христос, където беше донесена частица от мощите на светеца. Сам светията дошъл при всички, които го почитат. Един свещеник, мой добър познат, ми е разказвал, че той се включил в поклонническо пътуване до о. Корфу, участвал в много молебени и в Божествената литургия при мощите на светеца, затова нямал намерение да ходи в храма на Спасителя Христос при донесените мощи. Но въпреки това трябвало да отслужи молебен там. За негово изумление му било дадено дълбоко благодатно утешение, което рядко се случва дори и на Пасха. Той разбрал, че това било не заради самия него, а за да разбере като пастир, че светиите винаги са близо най-вече до нищетата и смирението.

За овчарството и пастирството

Животът на свети Спиридон Тримитунтски излъчва необикновена духовна висота и красота. От младостта му, когато бил прост овчар и встъпил в християнски брак, през вдовството и монашеството до неговото служение, когато, заради неговата любов към Христос и към хората, бил избран за архиерей – пастир на Христовото стадо. Ние знаем как той изцелил безнадеждно болния император Констанций, как напътствал своята починала дъщеря Ирина в нейния посмъртен път към Господа, когато душата й вече се била отделила от тялото. Как възкресил младенеца, а след това и неговата майка, умряла от радост при вида на оживялото дете. Как заповядал на излезлия извън бреговете поток да спре, за да успее да дойде на помощ на несправедливо осъдения на смърт. Как превърнал змията в злато, за да спаси от гладна смърт един беден земеделец, и скоро след това – същото злато в змия, за да посрами користолюбивия богаташ. Защото Господ върши всичко, що иска (Пс. 134:6). Тези удивителни чудеса са безброй. Но със сигурност най-поразителното и най-поучителното в живота на великия чудотворец е неговото смирение. Бидейки пастир на словесните овци, той продължавал да бъде и овчар на безсловесните овце. Малко преди смъртта си „той излязъл заедно с жътварите на полето и работел с тях, без да се гордее с висотата на своя сан“. Разбира се, това съчетание на пастирството и овчарството е уникално явление, на което би било странно да се подражава сляпо. Още повече, че сега времената са други. Но това е поучение-притча за нас. Устремявайки се към благодатната вечност, не смятаме ли понякога временните нужди за нищо? Да, ние вече сме възкръснали с Христос, както казва апостолът, но в същото време още не сме възкръснали. Още не сме станали напълно одухотворени, още сме в условията на земното човешко съществуване, което има свое служение, свои изисквания, свои закони. Ние сме телесни.

В един от Патериците има разказ за св. Силуан Синайски. Някой, който дошъл при него в манастира, се удивил като видял монаси, заети с различни видове работа. „Защо вие толкова много се трудите за тленната храна? Нима Мария не е избрала по-добрата част?“ Аввата го настанил в килия, дал му книги за молитва и четене, но не му предложил никаква храна. Дошло времето за трапеза, минали още няколко часа, и гостът не издържал и поискал да яде. Авва Силуан изразил учудване: „Нима ти не си духовен човек, избрал добрата част? За какво ти е тленна храна? Ние се състоим от плът и кръв, не можем да минем без храна. И това ни кара да се трудим“. Когато смутеният посетител започнал да моли за прошка, аввата добавил: „Сега ти разбра, че както Мария не може да мине без Марта, така и Марта участва в похвалите на Господа, отправени към Мария“. И апостол Павел напомня на солуняните тази проста истина: който не иска да се труди, не бива и да яде (2 Сол. 3:10). (Любопитно е, че тези думи били изписани от Сталин – спомен от семинарията? – в конституцията на Съветския съюз). Включен в системата на производството, икономиката, културата, цивилизацията, християнинът не може да избегне този закон. Храната е първото благо на природата. Но човекът, за да бъде наистина човек, не може да се задоволява само с непосредствените си потребности. Той се храни не само със земния хляб, но и с ценности от друг порядък – с небесния хляб. Ако това е вярно по отношение на монаха, живеещ уединен съзерцателен живот, по отношение на епископа, който изцяло се посвещава на служение на Бога и на хората, то какво да кажем за обикновения християнин, заемащ определено място в обществото, свързано със земно служение? Той може да страда от тази потопеност в земното, което не винаги е така приятно, както пребиваването сред природата, а понякога е твърде тежко, особено във времена на гонения или в нашите постиндустриални общества, в които действа процесът на обезчовечаването. Но това е част от нашия кръст. И само със смиреното приемане на нашия кръст се разкрива нашето най-голямо упование: „Маран-ата!“ – „Господ иде!“

Изповядването на Символа на вярата

За своето смирение св. Спиридон се удостоил да стане участник в най-висшето чудо – дара на Светия Дух. Веднъж по неговата молитва се напълнили кандилата, в които бил свършил елеят, а в храма, където нямало молещи се, зазвучало ангелско пеене. За пристигането на светията на кораб в Александрия узнали по това, че единственият идол в този град, когото не могла да съкруши съборната молитва на много епископи и свещеници, изведнъж рухнал. А на Първия вселенски събор през 325 г., св. Спиридон с необикновена простота и сила показал най-големите Божии тайни. Той взел в ръце тухла, стиснал я и казал: „Погледнете това, което не може да се разбере с ума“. От камъка изскочил нагоре огън, надолу потекла вода, а в ръцете на светеца останала глина. Това бил образ – своеобразна икона на божественото единство в Светата Троица.
По волята на императора на този Събор присъствали не само богослови, но и учени и философи, повечето от които били на страната на Арий. Отците на Събора, знаейки, че св. Спиридон е необразован човек, напълно незапознат с гръцката мъдрост, се опасявали да го допуснат до спор с тях. Но какво направил св. Спиридон? Избягвайки ненужните спорове, той изповядал със свои думи това, което днес наричаме Символ на вярата, произнасяйки го всеки ден по време на нашите утринни молитви и на Божествената литургия. Той казал: „Един е Бог, сътворил всичко със Своето Слово и Своя Дух. Вярваме, че Син Божи, Предвечното Слово, след като хората отпаднали от Бога, като се подчинили на греха и смъртта, станал човек, въплътил се от Дух Свети и Дева Мария, приел Кръстни страдания и смърт и със Своето Възкресение възкресил целия човешки род. И сега в Своята света Църква Господ дава сила за нов живот на всички, които идват при Него с вяра“. След това св. Спиридон се обърнал към един гръцки философ, който се изказал на Събора в подкрепа на нечестивия Арий, и добавил: „Ние не изследваме тайните на Бога с любопитстващ разум, защото те превъзхождат човешкото знание“. Философът дълго мълчал и накрая казал: „Аз зная, че в изкуството за водене на спор едно изкусно доказателство винаги може да бъде оборено от друго, още по-изкусно. Но когато говореше този човек, от устата му излизаше някаква непостижима сила. Човек не може да се противи на Бога, затова, който може да мисли като мен, нека ме последва и да приеме вярата в Христа Бога“. Това е животът на Христовата Църква. И само така, със силата на Божията благодат, Църквата може да предаде на света това, което тя притежава.

Св. Спиридон като пазител на духовното съкровище на Църквата

За нас е изключително важно и това, че св. Спиридон ревностно охранявал духовните съкровища на Църквата. Според свидетелството на историците Никифор и Созомен, той много се грижел за строгото спазване на църковния чин и за опазването в пълна неприкосновеност, до последната дума, на книгите на Свещеното Писание. В наши дни, когато „необновленците“ все по-настойчиво говорят за възможността за критично отношение към боговдъхновените книги и настояват за „русификация на богослужението“, поучително звучи неговото изобличение към някой си Трифилий, човек изключително изтънчен в красноречието и книжната премъдрост. По време на проповедта за разслабения той заменил евангелските думи на Спасителя: стани и вземи си одъра (Марк. 2:12) със „стани и вземи си ложето“. Не понасяйки изменението на думите на Писанието, светецът казал на Трифилий: „Нима ти си по-добър от този, който е казал „одър“, че се срамуваш от тази дума?“ „Всичко, което е приела светата Църква, трябва да бъде скъпо на сърцето на християнина“ – казва преподобният Серафим Саровски. И всички свети отци ни заповядват: „Получил си злато, предай пак злато“.

Царствено свещенство

В необикновеното съединение на пастир и овчар у св. Спиридон можем да видим още една тайна на Църквата. В наше време безусловно необходимата полемика със сектантите и антипротестантската апологетика за царственото свещенство на верните понякога води до друг вид изкривявания. Като че „свещенството на верните“ представлява опасност за йерархичното и сакраменталното свещенство. Но и едното, и другото се отнася до Великия Първосвещеник и Ходатай на Новия Завет, Който веднъж завинаги влезе със Своята кръв в Небесното Светилище и придоби вечно изкупление за нас (Евр. 9:12). Той е Източник на всяка благодат. Цялото изпълнение на членовете на Църквата участва в свещенството на Христос в такава мяра, в каквато всеки се съединява с Христос. В Църквата – в Тялото Христово – Главата и членовете представляват едно, осъществявайки пълнотата на Христос. Църквата е целият Христос, казват светите отци. Апокалипсисът ясно потвърждава тази тайна, където се казва, че Той е „Който ни направи пред Бога и Своя Отец царе и свещеници“ (Откр. 1:6; 5:10). Така се изпълнява тържественото пророчество на Писанието: „А вие ще се наричате свещеници на Господа, – служители на нашия Бог ще ви наричат“ (Ис. 61:6); „Вие сте избран народ“ (Ис. 43:20), „Вие ще Ми бъдете царство от свещеници и народ свет“ (Изх. 19:6; Втор. 7:6). И както букет цветя, събран от различни полета, както снопче лъчи от всички обещания звучат думите на апостол Петър: „Но вие сте род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина“ (1 Петр. 2:9).

Св. Спиридон, заедно с всички свети отци показал, че само в тази перспектива трябва да разбираме знаменитата 20-а глава от Откровението за първото възкресение, когато праведниците ще царуват с Христос хиляда години – тайнствен текст, в тълкуванието на който имало толкова опасни мечтания и заблуди, чак до болшевишката революция от миналия век и материалистичните утопии в наши дни. I www.pravoslavie.ru.

Статията е публикувана със съкращения

Превод: Татяна Филева