LiternetИсторическата тема във фолклора е тест за зрелостта на всяка фолклористична традиция - доколкото самото мислене за историята във фолклорна среда е знак за преодоляване на религиозно-митологичното циклично отношение към времето, то и научното изследване на тая тема трябва да отчита конкретните процесуални изменения в етничната менталност. Тъкмо чрез тях може да се проследят ония структурни преконфигурации в сферата на религиозното, които позволяват постепенното изграждане на една обновена етнична картина на света в перспективата на по-сериозната културологична промяна - тая на надетничния цивилизационен модел на света. Прави впечатление, че през ХХ в. (и особено през втората му половина) голяма част от водещите изследователи на историята в европейския етнокултурен кръг започват да мислят с обновена (културологична) оптика върху своя обект. Доколкото основният им изворов материал е задължително подчинен на гледната точка на участниците в историята (хроникьорите), то и информацията им е неизбежно отражение на тяхното отношение към Историята. При това се оразличават две идеологически доминанти, които очертават и два подхода към историята (в съответствие на двата отбелязани по-горе "модели на света") - при първия разчитането на земните събития става чрез декодиращия "филтър" на религиозно значимото (сакрално-цикличното; космическото), при втория акцентът пада върху социално-антропологическото (профанно-линейното; земното). Макар по същество историческите документи и от най-ранна древност да показват специфичното "съжителство" на двете посочени отношения към действителността, едната от тях винаги взема превес над другата. И ако днес човешките общности са "поданици" на втората глобална ориентация, то поне до края на средновековния период (датиран различно за всяка традиция) историята е онова, което глобално-цикличното религиозно мислене "пропусне" през матричната решетка на сакрално-значимото.
Отбелязваме тези вече известни постулати, за да констатираме с тревога една наложила се с времето тенденция на българската историческа наука (а оттук и на фолклористиката, която повтаря нейните изводи) да чете средновековните извори през призмата на съвременните ни исторически нагласи, без да се съобразява с религиозно-идеологическите доминанти в "историческото" мислене на създателите на самите текстове.
Пример за подобно отношение е и Житието на свети Георги Нови Софийски, изгорен през 1515 г. от турците в София заради отказа си да приеме мюсюлманската вяра, създадено от поп Пейо (СБЛ 4/1986: 291-308, 608-613; СБЛ-Е 1992: 157, 324-325, 431). Без съмнение силната фактологично-историческа конкретика в Житието, писано от пряк участник в процеса (поп Пейо) дава простор за тълкувания в посочената съвременно-присвоителна перспектива. В същото време се подминават редица колективно-религиозни нагласи, които тъкмо чрез конкретния прецедент са получили шанса да доуплътнят готовите ниши на религиозно-значимото. В случая старобългарският книжовник е усетил животрептящата нужда от пренастройване на класическия светителски подвиг в духа на времето - постесхатологичният "шок" (последвал очаквания Край на света в 7000 г. от Сътворението, =1492 г. от Рождество) не оставял на българската общност възможности за избор. Вече 100 години тя живеела под робство от иноплеменници и иноверци, което се осъзнавало есхатологично не само в плана на етносоциалното (краят на държавата снема идеята за край на Космоса), а и в религиозен план (заплахата за християнската вяра, която оставала единствен "гарант" за Спасение в Страшния съд).
Целият текст в Литернет >>>
| < Предишна | Следваща > |
|---|
